Артър Конан Дойл
Етюд в червено (2)

Втора глава
Науката дедукция

Срещнахме се на следващия ден съгласно уговорката и разгледахме споменатата квартира на улица „Бейкър“ 221-Б. Тя се състоеше от две удобни спални и голяма просторна всекидневна, приветливо мебелирана и осветена от два прозореца. Жилището толкова ни хареса, а и наемът изглеждаше толкова умерен, когато го разделихме на две, че уредихме въпроса на място и незабавно встъпихме във владение. Същата вечер преместих там нещата си от хотела, а на следващата сутрин Шерлок Холмс ме последва с няколко куфари и сандъци. Един-два дни бяхме заети с разопаковането на багажа си и с подреждането на своята собственост по най-приемливия начин. Когато привършихме, постепенно започнахме да се приспособяваме към новото жилище.

Холмс в никакъв случай не беше човек, с когото се живееше трудно. Действията му бяха безшумни, а навиците установени. Рядко си лягаше по-късно от десет часа вечер, а сутрин винаги беше вече закусил и излязъл, преди да стана. Понякога прекарваше дните си в химическата лаборатория, понякога — в дисекционната зала, от време на време — в дълги разходки, които, изглежда, го отвеждаха до най-окаяните квартали на града. Нищо не можеше да се сравни с енергичността му, когато го обземаше желание да работи, но понякога го обхващаше странна апатия и тогава се излежаваше по цял ден на канапето във всекидневната, като рядко произнасяше по някоя дума или не помръдваше и мускул от сутрин до вечер.

В такива случаи погледът му ставаше толкова унесен и безизразен, че с право можех да го заподозра в наркомания, ако трезвеността и чистотата му не изключваха категорично възможността за подобно заключение.

С течение на времето интересът ми към него и любопитството ми да узная целите му в живота се увеличиха и задълбочиха. Самата му фигура и външният му вид неизменно привличаха вниманието дори на най-случайния наблюдател. На ръст беше над метър и осемдесет, но бе толкова слаб, че изглеждаше значително по-висок. Очите му бяха остри и пронизващи, с изключение на онези периоди на неподвижност, за които вече споменах, а удълженият като клюн на сокол нос придаваше на цялото му изражение буден и решителен вид. Брадичката му бе изпъкнала и четвъртита като на решителните хора. По ръцете неизменно имаше петна от мастило и химикали, но пък пипаше всичко с изключителен финес, както често имах възможност да забележа, когато го наблюдавах да манипулира сръчно с чупливите си инструменти.

Вероятно читателят ще ме сметне за безнадежден лентяй и клюкар, когато призная колко силно разпалваше любопитството ми този човек и колко често се опитвах да пробия стената от въздържаност, с която се ограждаше винаги когато ставаше дума за самия него. Преди да произнесете такава присъда обаче, не забравяйте колко безцелен беше животът ми и колко малко неща ангажираха вниманието ми. Здравословното ми състояние не ми позволяваше да излизам навън освен при изключително добро време, а нямах и приятели, които да се отбиват и да разчупват монотонността на съществуването ми. При тези обстоятелства приех с искрено удоволствие онази малко загадъчна атмосфера около моя съквартирант и прекарвах значителна част от времето си в опити да я разбуля.

Шерлок Холмс не следваше медицина. В отговор на едно мое запитване потвърди мнението на Станфорд по този въпрос. А, от друга страна, нямаше вид на човек, който чете систематично, подготвяйки се за получаването на научна степен или за някакъв друг общоприет начин, който би му осигурил достъп в научния свят. При все това усърдието му в някои видове занимания беше забележително и в рамките на някакви ексцентрични граници познанията му бяха така необикновено обширни и подробни, че научните му наблюдения ме изумяваха. Едва ли някой би работил така настойчиво, за да придобие такава точна информация по определени въпроси, без да си е поставил някаква цел. Безсистемните читатели рядко се отличават с точност на получените знания. Никой не обременява паметта си с дреболии, освен ако няма сериозни основания за това.

Невежеството му беше толкова изумително, колкото и осведомеността му. За съвременната литература, философия и политика, изглежда, не знаеше почти нищо. Когато веднъж му цитирах Карлайл^[1], Холмс най-наивно ме попита кой е и какво е направил. Изненадата ми достигна връхната си точка, когато случайно разбрах, че изобщо не е чувал за теорията на Коперник и за състава на Слънчевата система. Самата мисъл, че в нашия XIX век може да се намери цивилизован човек, който да не знае, че Земята се върти около Слънцето, ми се стори толкова невероятна, че не можах да повярвам на ушите си.

— Ти сякаш се изненада — каза той усмихнат, забелязвайки изписаното на лицето ми изумление. — Сега, след като научих тази истина, ще направя всичко възможно, за да я забравя час по-скоро.

— Да я забравиш!

— Виж — обясни той, — смятам, че човешкият мозък в първоначалния си вид прилича на малко празно таванско помещение и човек трябва да го обзаведе, както реши. Глупакът го тъпче с всички вехтории, които му попаднат, така че дори знанието, което може да му бъде полезно, е така затрупано или поне така объркано с други неща, че с мъка може да се добере до него. А истинският майстор подбира много внимателно онова, което влага в мозъчния си таван. Той не слага там нищо друго освен инструментите, които му служат да си върши работата, но от тях пък притежава богат асортимент и всичко се намира в идеален ред. Погрешно е да се смята, че това малко помещение е с еластични стени, които могат да бъдат разтегляни до безкрайност. Бъди уверен, че настъпва момент, когато за сметка на всяко новодобито знание човек забравя нещо, което е знаел преди. Затова е извънредно важно да не трупа там безполезни факти, които да изблъскват необходимите.

— Но Слънчевата система! — възразих аз.

— Какво значение, по дяволите, може да има за мен тя? — прекъсна ме той нетърпеливо. — Ти твърдиш, че се въртим около Слънцето. И около Луната ако се въртяхме, това нямаше да повлияе по никакъв начин нито на мен, нито на работата ми.

Вече се готвех да го запитам каква всъщност е работата му, но нещо в държането му недвусмислено показваше, че това би бил нежелателен въпрос. Замислих се над краткия разговор и се опитах да си направя някои изводи. Той каза, че не го интересуват никакви знания, които не са непосредствено свързани с целите му. В такъв случай всички знания, които притежаваше, бяха такива, че да му бъдат практически полезни. Изброих наум всички области, за които ми бе показал, че е изключително добре информиран. Дори взех молив и ги нахвърлих на един лист. Не можах да сдържа смеха си, когато моят „документ“ беше завършен. Той изглеждаше така:

1. Познания по литература — нула.

2. Познания по философия — нула.

3. Познания по астрономия — нула.

4. Познания за политиката — слаби.

5. Познания по ботаника — различни. Добре запознат с беладона, опиум и отровите изобщо. Не знае почти нищо, свързано с градинарската практика.

6. Познания по геология — практически, но ограничени. Разпознава от пръв поглед различните почви една от друга; след разходки ми е показвал пръски кал по панталоните си и по техния цвят и състав е посочвал в коя част на Лондон ги е получил.

7. Познания по химия — задълбочени.

8. Познания по анатомия — точни, но безсистемни.

9. Познания по сензационни престъпления — огромни. Изглежда запознат в подробности с всеки ужас, извършен през този век.

10. Свири добре на цигулка.

11. Владее много добре старинната фехтовка, сабята и бокса.

12. Добре запознат с практическите аспекти на британското законодателство.

Изчетох още веднъж списъка и после го запратих в огъня.

„Щом не съм в състояние да разбера за каква цел могат да служат всички тези способности и от коя професия се изискват — помислих си, — най-добре да се откажа от намерението сам да открия с какво се занимава този човек.“

Вече споменах за умението му да свири на цигулка. То беше забележително, но също толкова ексцентрично, колкото и останалите му способности. Вече бях разбрал, че може да изпълнява отделни, и то доста трудни, откъси, защото по моя молба изсвири великолепно някои от любимите ми произведения. Но сам рядко изпълняваше музика и познати мелодии.

Обикновено, отпуснат вечер в креслото си, затваряше очи и започваше да стърже небрежно нещо на поставената на коленете му цигулка. Понякога излизаха спокойни и меланхолични звуци, друг път — бурни, омайващи и радостни. Очевидно те отразяваха настроението му в момента и мислите, които го вълнуваха, но дали музиката подпомагаше мисленето, или беше просто резултат на каприз или прищявка, не можех да разбера. Може би щях да реагирам срещу тези мъчителни солови партии, ако нямаше навика да ги завършва с изсвирването на някои от любимите ми мелодии — един вид компенсация за моето търпение.

През първите две-три седмици не ни посети никой и започнах да мисля, че и съквартирантът ми е като мен, човек без близки и приятели. Не след дълго обаче стана ясно, че Шерлок Холмс има доста познати. Това бяха хора от най-различни обществени среди. Сред тях имаше един дребен блед човек с миша физиономия, представен ми като „господин Лестрейд“, който само в продължение на една седмица ни посети три-четири пъти. Една сутрин дойде млада, модно облечена девойка и стоя повече от час. Същия следобед пристигна сивокос, небрежно облечен човек с вид на амбулантен търговец, който ми се стори много възбуден, а малко по-късно го последва една възрастна жена. Друг път един джентълмен с побелели коси стоя дълго при моя съквартирант, а по-късно се отби униформен носач от гарата. Щом някой от тези хора се появеше на прага, Шерлок Холмс обикновено искаше позволение да използва всекидневната, а аз се оттеглях в стаята си. Той винаги се извиняваше, че ми е причинил неудобство.

— Налага се да използвам стаята за делови цели — обясни ми веднъж той, — а тези хора са мои клиенти.

Отново имах възможност да му задам направо въпроса, който ме вълнуваше, но ми беше неудобно да карам друг човек да ми се доверява против волята си. Тогава си въобразявах, че Холмс има сериозни причини да не говори за тези неща, и тактично избягвах да го поставям пред необходимостта да ми отговаря. Скоро обаче той прогони тази мисъл от главата ми, като сам се върна на въпроса.

Това се случи на четвърти май. Добре си спомням, че нея сутрин бях станал малко по-рано от обикновено и заварих Холмс да довършва закуската си. Хазяйката дотолкова беше свикнала с късното ми ставане, че нито мястото, нито кафето ми бяха приготвени. Обхванат от едно с нищо непредизвикано раздразнение, позвъних и малко рязко обявих, че съм готов. После взех от масата едно списание, опитвайки се да убия времето, докато съквартирантът ми мълчаливо дъвчеше закуската си. Заглавието на една от статиите беше подчертано с молив и аз, естествено, я зачетох.

Статията носеше амбициозното заглавие „Книгата на живота“ и в нея се правеше опит да се докаже колко много би научил всеки наблюдателен човек, ако изследва внимателно и систематично всичко, с което се сблъсква. Според мен представляваше удивителна смесица от проницателност и нелепости. Разсъжденията бяха логични и последователни, но изводите ми се сториха отвлечени и пресилени. Авторът заявяваше, че било възможно дори само от мигновено изражение, потръпване на мускул или бегъл поглед да се разгадаят и най-скритите мисли на човека. Според него човек, приучен да наблюдава и да анализира внимателно, не можело да бъде излъган. Изводите на такъв човек били безпогрешни като теорема на Евклид. Постигнатите от него резултати щели да изумяват непосветените, докато оставали в неведение за процесите, с които стигал до тях, и той щял да минава в очите им за вълшебник.

„Дори от една капка вода — твърдеше авторът — специалистът в логиката би могъл да направи извода за съществуването на Атлантическия океан или на Ниагара, без да ги е виждал, без дори да е чувал за тях до този момент. Целият живот представлява една голяма верига, чието естество става ясно веднага щом ни покажат дори и една-единствена нейна брънка. Подобно на всички изкуства науката за дедукцията и анализа може да се овладее само с дълго и търпеливо изучаване, а животът не е достатъчно продължителен, за да позволи на някой смъртен да постигне пълно съвършенство в нея. Преди да се насочи към моралните и духовните аспекти на проблема, които съставляват най-трудната му част, интересуващият се трябва най-напред да овладее по-елементарните неща. Например опитайте се, когато се запознавате с някого, още от пръв поглед да разберете биографията, професията или занятието му. Колкото и безнадеждно да изглежда на пръв поглед това упражнение, то изостря способността за наблюдение и ни учи в какво да се взираме и какво да търсим в човека. По ноктите на пръстите, по ръкавите на палтото, по обувките, по крачолите на панталоните, по мазолите на палеца и показалеца, по израза на лицето, по маншетите на ризата — всяко от тези неща ясно говори за професията на всеки човек. А когато всички тези неща се синтезират, почти е невъзможно да не дадат необходимата информация на добре запознатия с тях човек.“

— Каква безсмислица — извиках, хвърляйки списанието на масата. — В живота си не съм чел по-голяма глупост.

— За какво става дума? — попита Шерлок Холмс.

— Ами за тази статия — казах, сочейки я с лъжичката за яйце, и седнах да закусвам. — Виждам, че си я чел, защото си я подчертал. Не отричам, че е написана остроумно, но ме дразни. Приумици на кабинетен плъх, който е измислил всички тези изкусни малки парадокси, уединен в своята стая. Лишена е от практически смисъл. Ще ми се да го видя притиснат в някой третокласен вагон на метрото и тогава да го накарам да познае професиите на спътниците си. Обзалагам се, че няма да спечели.

— Ще загубиш парите си — отбеляза спокойно Шерлок Холмс. — А колкото до статията, написах я аз.

— Ти?

— Да. Притежавам способността както да наблюдавам внимателно, така и да правя дедукции. Теориите, изложени в статията, които ти се струват толкова химерични, са в действителност съвсем практически. Дотолкова практически, че с тях си вадя хляба.

— Но как?

— Аз също си имам професия. Предполагам, че засега съм единственият специалист от този вид. Аз съм детектив за консултации, ако това название може да ти подскаже нещо. Тук, в Лондон, работят много държавни и частни детективи. Когато тези хора се сблъскат с някаква трудност, идват при мен и им помагам да намерят вярната следа. Обикновено излагат пред мен всички факти и благодарение на това, че познавам отлично историята на престъпленията, в повечето случаи успявам да им помогна. Между престъпленията обикновено съществува силна „фамилна прилика“ и ако човек познава в подробности хиляда от тях, ще бъде наистина странно, ако не успее да разкрие хиляда и първото. Лестрейд е добре известен детектив от Скотланд ярд. Неотдавна обаче беше стигнал до задънена улица в едно дело по фалшификация и побърза да дойде тук.

— А останалите посетители?

— Повечето от тях са изпратени при мен от частни детективски агенции. Това са хора, нуждаещи се от помощ. Изслушвам разказа им, те изслушват моя коментар и после слагам хонорара си в джоба.

— Да не би да искаш да кажеш — попитах аз, — че без да напускаш стаята си, можеш да разплетеш възел, с който други хора не са могли да направят нищо, макар да са се запознали внимателно с всяка подробност?

— Точно така. Имам някаква интуиция в това отношение. От време на време се явява и по-сложен случай, разбира се. Тогава се налага да се пораздвижа и да проверя всичко със собствените си очи. Виждаш ли, имам доста голям запас от специални познания, които обикновено прилагам към проблемите и които улесняват нещата по един чудесен начин. Изложените в статията правила на дедукцията, които толкова те дразнят, са ми неоценимо полезни в практическата работа. Наблюдението се е превърнало в моя втора природа. Ти изглеждаше изненадан, когато при първата ни среща ти казах, че си дошъл от Афганистан.

— Несъмнено са ти били казали за това.

— Нищо подобно. Просто познах, че идваш от Афганистан. По силата на навика потокът от мисли преминава толкова бързо през съзнанието ми, че стигнах до заключението, без да се замислям над отделните етапи. Но такива етапи наистина имаше. Моят процес на мислене протече приблизително така. „Ето един джентълмен, който явно е медик, но има вид на офицер. Тогава значи е военен лекар. Току-що се е завърнал от тропиците, защото лицето му е със загар, а това не е естественият цвят на кожата му, тъй като китките на ръцете му са бели. Преживял е тежки изпитания и боледуване, както недвусмислено личи от измъченото му лице. Лявата му ръка е пострадала, държи я неподвижно и малко неестествено. Къде на тропиците е възможно един английски военен лекар да прекара толкова премеждия и да бъде ранен в ръката. Безспорно в Афганистан.“ Цялата поредица от мисли премина през главата ми за не повече от секунда. След това казах, че идваш от Афганистан, и ти беше много изненадан.

— Така както го обясни, изглежда просто — казах аз, усмихвайки се. — Ти ми напомняш за детектив Дюпен на Едгар Алан По. Никога не съм смятал, че такива индивиди съществуват освен в романите.

Шерлок Холмс се изправи и запали лулата си.

— Сигурно смяташ, че ми правиш комплимент, сравнявайки ме с Дюпен — отбеляза той. — А по мое мнение Дюпен е много посредствен човек. Този негов трик с намесването в мислите на приятелите му с уместни забележки след половинчасово мълчание е наистина доста ефектен, но малко повърхностен. Несъмнено е имал някакъв аналитичен талант, но в никакъв случай не е бил феномен, за какъвто, изглежда, го е смятал самият По.

— Чел ли си произведенията на Габорио? — попитах. — Съвпада ли Льокок с твоята представа за детектив?

Шерлок Холмс изсумтя презрително.

— Льокок е жалък некадърник — каза той раздразнено. — В него има само едно положително качество, енергичността. Тази книга наистина ми беше противна. Въпросът е бил да се идентифицира неизвестен затворник. В състояние съм да го сторя за не повече от 24 часа. А на Льокок това е отнело около 6 месеца. Книгата би могла да се превърне в учебник за онова, което детективите трябва да избягват.

Бях малко възмутен от безцеремонното отношение на моя събеседник към двама литературни герои, от които винаги съм се възхищавал. Тръгнах към прозореца, застанах пред него и се загледах към шумната улица. „Този човек може да е много умен — помислих си, — но е прекалено самоуверен.“

— В наше време няма нито големи престъпления, нито големи престъпници — каза недоволно той. — Какъв е тогава смисълът да имаш мозък за нашата професия. Зная, че съм достатъчно способен, за да се прочуе името ми. Няма и не е имало човек, който да е съчетавал такъв природен талант за откриване на престъпленията с толкова задълбочени знания, като мен. И какъв е резултатът? Няма никакво престъпление за разкриване или в най-добрия случай се появява някакво некадърно злодеяние с толкова прозрачни мотиви, че дори и детективите от Скотланд ярд могат да ги разгадаят.

Раздразнен още повече от това самохвалство, реших, че ще бъде най-добре да променя темата на разговора.

— Интересно какво ли търси този човек? — попитах, сочейки един снажен, облечен цивилно мъж, който се движеше бавно по отсрещния тротоар, вглеждайки се загрижено в номерата на къщите.

В ръцете си минувачът държеше голям син плик и очевидно носеше някаква вест някому.

— Имаш предвид флотския сержант в оставка? — попита Шерлок Холмс.

„Безсрамен самохвалко — помислих си отново. — Знае, че нямам никаква възможност да проверя верността на предположението му.“

В същия миг обаче човекът, забелязвайки номера на нашата врата, бързо пресече улицата. Чу се отривисто почукване, после плътен мъжки глас, а след това тежки стъпки по стълбището.

— За мистър Шерлок Холмс — каза той, когато влезе в стаята и подаде писмото на съквартиранта ми.

Беше чудесна възможност да се уязви самомнителността на моя съквартирант. Когато изстреля своя халосен патрон, едва ли е предположил, че нещата ще се развият така.

— Би ли ми казал каква е професията ти, юнак? — попитах любезно.

— Униформен разсилен, сър — отвърна с дрезгав глас новодошлият. — Дал съм си униформата за поправка.

— А какво си работил преди това? — попитах лукаво, хвърляйки малко злорад поглед към съквартиранта си.

— Сержант, сър. Служех в Кралската морска пехота, сър… Няма ли да има отговор? Добре, сър.

Той чукна токове, вдигна ръка за поздрав и излезе.