Артър Конан Дойл
Етюд в червено (5)

Пета глава
Нашето обявление привлича посетител

Сутрешните ни усилия се оказаха твърде много за моето неукрепнало здраве и следобед се почувствах съвсем уморен. След като Холмс отиде на концерта, легнах на дивана и се опитах да поспя. Опитът ми се оказа неуспешен. Съзнанието ми беше твърде възбудено от станалото, главата ми гъмжеше от най-странни приумици и предположения. Затворех ли очи, пред мен се изправяше изкривеното маймунско лице на убития. Беше ми направило толкова зловещо впечатление, че трудно можех да изпитам друго освен благодарност към оня, който бе премахнал това лице от света. Сякаш чертите на Инок Дж. Дребър от Кливланд са били създадени, за да изразят човешките пороци в тяхната крайност. И все пак осъзнавах, че справедливостта трябва да възтържествува и че в очите на закона поквареността на жертвата съвсем не изкупва вината на убиеца.

Колкото повече си мислех за това, толкова по-невероятна ми изглеждаше хипотезата на моя съквартирант, че човекът е бил отровен. Спомних си как бе подушил устните на убития, и не се съмнявах, че е открил нещо, което да го наведе на мисълта за отрова. А и после, ако не беше отрова, какво би могло да причини смъртта, след като нямаше рани или следи от опити за удушване. Но, от друга страна, чия беше кръвта, така обилно поръсена по пода? Следи от борба не се намериха, а и жертвата нямаше никакво оръжие, с което е могла да нарани противника си. Усещах, че докато тези въпроси остават без отговор, нито Холмс, нито аз нямаше да можем да мигнем. Спокойното му уверено държане ме убеждаваше, че вече си е изработил хипотеза, която обяснява всички факти, макар изобщо да не можех да си я представя.

Той се прибра много късно. Явно не само концертът го бе забавил толкова. Когато се появи, вечерята вече беше сервирана.

— Беше чудесно — каза той, когато седна на мястото си. — Спомняш ли си какво казва Дарвин за музиката? Той твърди, че способността да се създава и да се цени музиката се е появила у хората дълго преди да овладеят способността да говорят. Може би това е причината, поради която ни въздейства така дълбоко. Пробужда в душите ни бледи спомени за онази далечна мъглява епоха, когато човечеството е било в детската си възраст.

— Това е всеобхватна идея — отбелязах аз.

— Ако искаме идеите ни да обясняват природата, наистина трябва да бъдат всеобхватни — отвърна Холмс. — Но какво ти стана? Не приличаш на себе си. Случаят на „Брикстън роуд“, изглежда, съвсем те е разстроил.

— Да си призная, наистина е така — казах аз. — Би трябвало да съм по-закален след преживяното в Афганистан. Там край Мейуонд пред очите ми накълцаха другарите ми на парчета и все пак издържах.

— Струва ми се, разбирам причината. Около този случай цари загадъчна атмосфера, която подхранва въображението, докато, когато въображението не участва, не се изживява ужас. Чете ли вечерния вестник?

— Не.

— Описанието на случая е доста добро. При това не се споменава фактът, че когато трупът е бил вдигнат, на пода е паднал венчален пръстен на жена. И това е чудесно.

— Защо?

— Погледаш това обявление — отвърна той. — Изпратих го във всички вестници тази сутрин веднага след като се запознахме със случая.

Той ми подхвърли вестника и аз погледнах към мястото, което сочеше. Беше първото обявление под рубриката „Намерени“ и гласеше:

Намерен златен венчален пръстен на „Брикстън роуд“ между кръчмата „Белият елен“ и Хоуланд гроув. Обърнете се към д-р Уотсън, улица „Бейкър“ 221-Б, между 8 и 9 часа вечер.

— Извинявай, че използвах твоето име — каза той. — Ако бях написал моето, някой от онези тъпаци можеше да го забележи и да обърка работата.

— Няма значение — отвърнах. — Но да предположим, че наистина дойде някой. Та нали у мен няма никакъв пръстен?

— Напротив, има — каза той, подавайки ми един пръстен. — Този може да свърши работа. Почти като другия е.

— А кой очакваш да се отзове на това обявление?

— Ами човекът с кафявото палто, нашият червендалест приятел с тъпите обувки или четвъртитите пръсти на краката. Ако не дойде сам, поне ще изпрати някой съучастник.

— А няма ли да му се стори опасно?

— Не. Ако предположенията ми за този случай се окажат верни, а имам всички основания да вярвам в това, този човек ще се реши на всякакъв риск, само и само да не загуби пръстена. По мое мнение го е изпуснал, когато се е навеждал над трупа на Дребър, но без да се усети в момента. Разбрал е, че го е изгубил, чак след като е напуснал къщата, и се е върнал бързо обратно, но е намерил полицията, защото от глупост е оставил свещта да гори. Наложило му се е да се преструва на пиян, за да приспи евентуалните подозрения на полицаите. Постави се на мястото на този човек. След като премисли всичко, може да му се стори, че е изпуснал пръстена навън, след като е излязъл от къщата. Какво ще направи в такъв случай? Ще започне да търси с настървение, с надеждата, че може да го открие в рубриката за намерени вещи. Няма начин да не попадне на нашето обявление. Много ще се зарадва. Защо да се страхува от капан? Според неговата логика няма причина намирането на пръстена да се свързва с убийството. Защо да не дойде? Наистина ще дойде. Най-късно след час ще пристигне.

— А после? — попитах аз.

— После ще ме оставиш да се разправям с него. Имаш ли оръжие?

— Моя стар служебен револвер и няколко патрона.

— Добре ще е да го почистиш и да го заредиш. Това ще бъде отчаян човек и макар че ще го изненадам, по-добре да сме готови за всичко.

Отидох в стаята си и последвах съвета му. Когато се върнах с револвера, масата беше почистена, а Холмс се бе заел с любимото си занимание — да стърже на цигулката си.

— Фабулата се заплита — каза той, когато влязох. — Току-що се получи отговор на моята телеграма до Америка. Гледището ми за случая наистина е вярно.

— И какво е то? — попитах нетърпеливо.

— Трябва да сменя струните — отклони въпроса ми той. — Прибери револвера в джоба си. Когато човекът дойде, говори с него, както си говориш обикновено. Останалото е моя работа. Не го гледай прекалено изпитателно, за да не го изплашиш.

— Вече е осем часа — погледнах неспокойно часовника си.

— Да. Вероятно ще пристигне след няколко минути. Открехни вратата. Добре. Сега постави ключа от вътрешната страна. Благодаря ти! Виж каква книга намерих в една антикварна книжарница вчера. De jure inter gentes, отпечатана на латински език в Лиеж, Белгия, през 1642 година. Когато е била публикувана, главата на Чарлс I още е стояла здраво на раменете му.

— Кой е печатарят?

— Някой си Филип дьо Кроа. На форзаца има избелял надпис с мастило Ex libris Guelielmi Whyte. Интересно кой ли е бил този Уилям Уайт. Сигурно някой пресметлив адвокат от XVII век. По почерка му личи, че е бил юрист. Струва ми се, че нашият човек пристига.

Още преди да довърши последното си изречение, се позвъни. Шерлок Холмс стана рязко и премести стола си по-близо до вратата. Чухме стъпките на прислужницата, докато прекосяваше хола, после рязкото щракане на резето, когато се отвори вратата.

— Тук ли живее доктор Уотсън? — попита ясен, леко дрезгав глас.

Не можахме да чуем отговора на прислужницата, вратата се затвори и някой тръгна нагоре по стълбите. Стъпките бяха несигурни и малко провлачени. Докато Холмс се вслушваше в тях, по лицето му се изписа изненада. Стъпките бавно приближиха към нашата стая и на вратата се чу леко почукване.

— Влезте! — извиках.

Вместо силен мъж, какъвто очаквахме, на вратата се показа престаряла сбръчкана бабичка. Изглежда, я заслепи внезапно блесналата пред нея светлина на стаята, защото, след като се поклони леко, се изправи пред нас с гуреливите си очи и неспокойно зарови в джобовете си с треперещи нервни пръсти. Погледнах към Холмс, на чието лице бе изписано такова разочарование, че се помъчих да изглеждам колкото може по-спокоен. Старицата извади един вечерен вестник и посочи нашето обявление.

— Това ме води при вас, господа! — каза тя, като отново се поклони леко, — златен венчален пръстен, намерен на „Брикстън роуд“. Той е на дъщеря ми Сали, тя е женена от една година, а пък мъжът й е стюард на един кораб и какво ще рече, когато се прибере и види, че пръстена го няма! И без това си е доста бесен, а като пийне, съвсем полудява. Ако искате да знаете, тя снощи отиде на цирк заедно с…

— Това ли е нейният пръстен? — попитах.

— Слава Богу! — извика старицата. — Сали много ще се зарадва тази вечер. Това е пръстенът.

— А какъв ви е адресът? — попитах я, вземайки един молив.

— Улица „Дънкан“ 13, Хаундсдич. Доста далеч е.

— Но „Брикстън роуд“ не е между цирка и Хаундсдич — каза остро Холмс.

Старицата се обърна и го изгледа изпитателно със зачервените си очички.

— Господинът ме попита за моя адрес — каза тя. — Сали живее на „Мейфийлд плейс“ 3.

— А вашето име е…

— Името ми е Сойър, нейното е Денис. Нали е женена за Том Денис. Хубавеляк, спретнато момче, докато е в морето. Няма по-добър стюард в цялата компания, но слезе ли на брега, заради жените ли, заради пиенето ли…

— Ето ви пръстена, мисис Сойър — прекъснах я аз, подчинявайки се на знака на моя съквартирант. — Очевидно е на дъщеря ви и аз се радвам, че мога да го върна на законния му собственик.

Мънкайки безброй благословии и благодарности, старицата пъхна пръстена в джоба си и тръгна надолу по стълбата. Щом тя излезе, Шерлок Холмс скочи и се втурна в стаята си. След малко се появи с вратовръзка и връхно палто.

— Ще я проследя — каза той забързано. — Сигурно е съучастник и ще ме отведе при него. Чакай ме.

Външната врата едва бе хлопнала, когато Холмс се спусна по стълбите. Поглеждайки през прозореца, видях старицата бавно да пристъпя по отсрещния тротоар, докато нейният преследвач я дебнеше от разстояние.

„Или цялата му теория е невярна — помислих си аз, — или сега вече ще разкрие загадката.“

Нямаше нужда да ми казва да го чакам, защото чувствах, че няма да мога да мигна, докато не чуя резултата от приключението му.

Холмс излезе към девет часа. Нямах представа, колко ще се забави, но се отпуснах в креслото с лупа в ръка, прелиствайки бавно страниците на „Животът на бохемата“ от Анри Мюрже. Мина десет часа и чух стъпките на прислужниците, които се готвеха да си лягат. Стана единайсет и покрай стаята ми премина с по-внушителната си походка хазяйката, запътена в същата посока. В дванайсет без нещо ключалката остро изщрака. Още щом Холмс влезе, по лицето му разбрах, че не е успял да направи нищо. Развеселеност и огорчение се бореха за надмощие в него, но първото надделя и той избухна в искрен смях.

— Не ми се иска хората от Скотланд ярд да научат — каза той, докато се отпускаше в креслото си. — Толкова често съм ги вземал на подбив, че не биха ме оставили на мира до края на живота ми. Но мога да си позволя да се смея сега, защото знам, че в края на краищата ще бъдем квит.

— Какво стана?

— О, нямам нищо против да разкажа нещо, което не е в моя полза. Това същество повървя малко и взе да накуцва, да проявява всички признаци на човек с болни крака. Изведнъж се спря и махна на един файтон. Успях да се доближа, за да мога да чуя адреса, който даде, но всъщност нямаше нужда да се престаравам толкова, защото го изпя толкова високо, че можеше да се чуе и от отсрещния тротоар: „Карай на улица «Дънкан» 13, в Хаундсдич“ — извика тя. Съвсем естествено прозвуча и след като се разположи благополучно вътре, аз се метнах отзад на файтона. Това е умение, което всеки детектив трябва да владее до съвършенство. Така се понесохме из града и не спряхме нито веднъж, докато не стигнахме до въпросната улица. Скочих, преди файтонът да спре, и спокойно се заразхождах. Файтонджията слезе, отвори вратата и застана очаквателно. Но отвътре не излезе никой. Когато пристъпих наблизо, той ядосано опипваше празното купе и лееше поток от най-цветистите ругатни, които съм чувал. От пасажерката нямаше и помен и май доста време ще трябва да мине, докато той си получи парите. Когато проверих номер 13, оказа се, че къщата е на един почтен търговец на книжни тапети на име Кезик и че никакъв Сойър или Денис никога не е живял там.

— Да не искаш да кажеш — извиках изумен, — че тази едва тътреща се немощна старица е успяла да скочи от файтона в движение, без файтонджията или ти да разберете?

— По дяволите бабата! — извика троснато Холмс. — Ние бяхме бабите, щом позволихме да ни изиграят така. Явно е бил някой млад човек, при това доста ловък, а и великолепен актьор. Качването му по стълбите бе несравнимо. Явно е усетил, че го следя, и е използвал този начин да ми се измъкне. Значи човекът, когото търсим, съвсем не е толкова самотен, колкото си представях, а и има приятели, готови да рискуват доста заради него. Изглеждаш съвсем уморен, докторе. Последвай съвета ми и си легни.

Наистина се чувствах доста изморен и се подчиних на препоръката му. Оставих Холмс седнал пред догарящия огън. На няколко пъти през нощта чувах в просъница тихото меланхолично стенание на цигулката му и знаех, че продължава да мисли над объркания проблем, който се бе заел да разреши.