Марко Марчевски
Остров Тамбукту (34)

II

Колкото и храбро да се биеше, племето не можа да прогони нашествениците от острова. Храбростта никога не е била достатъчна за една победа. Необходими са и силни оръжия, а туземците имаха само десет пушки освен стрелите и копията.

Преди десетки хиляди години човечеството се е хранило с корени, плодове и риба и рядко с месо (защото всички животни, които могат да служат за храна на човека, винаги са били по-пъргави от него, а в много случаи и по-силни). Тогава откритието на лъка и стрелата означавало нова епоха в развитието на човечеството. Със стрелата човекът можел да убие животно от разстояние. Стрелата и копието спасили човечеството от глад и израждане, дори и много по-късно, когато човечеството имало вече железен щит, меч и броня, стрелите и копията все още са били опасни оръжия. С тях древните гърци победили троянците, с тях спартанците защищавали Термопилите. Но сега стрелите и копията не можеха да спасят племето занго от нашествениците. Пред оръдията, пушките, картечниците и бомбите на японците стрелите и копията бяха детска играчка. Известно е, че когато турците воювали с византийците и обсадили Цариград, те имали само едно-единствено оръдие и ако вярваме на историците, стреляли с него само веднъж, но този единствен изстрел решил изхода на битката — византийците предали града. А японците имаха не едно, а четири оръдия…

И все пак те не можаха да превземат острова, нито да сломят съпротивата на племето. Те разрушиха и изгориха крайбрежните села, избиха много хора, но не можаха да навлязат във вътрешността на острова, пък и не смееха, защото знаеха какво ги чака по горските пътеки.

Туземците живееха в непристъпната джунгла също тъй свободно, както и по-рано. Те не бяха свикнали на разкош и не чувствуваха неудобствата на коравото легло. Спяха на рогозки или на суха трева и папрат, а непроходимата джунгла ги пазеше от нашественика. По пътеките, които водеха от брега към новите селища, денонощно бдяха стрелци. Понякога японците се опитваха да проникнат по тия пътеки във вътрешността на острова, но стрелците бързо ги обръщаха в бягство. При всеки такъв опит японците оставяха по няколко убити и ранени, докато най-после съвсем се отказаха от тия набези. Те бяха господари на океана, но от самия остров владееха само едно малко късче земя и едно село, превърнато от самите тях в пепелище.

И тъкмо до това село, близо до големия залив, те почнаха усилено да строят укрепления. Денем ние ги наблюдавахме от височините, а нощно време най-смелите стрелци се промъкваха тихо до техните окопи и ги нападаха ненадейно, като убиваха или раняваха по няколко моряци. Но и японците, не се оставяха. Понякога излизаха с лодки нощно време на брега до някое полуразрушено село и докато едни се сражаваха със стрелците, които пазеха брега, други претърсваха колибите и когото хванеха в тях, откарваха го да работи на укрепленията. Те не убиваха пленниците защото им трябваха роби. А по-късно прибягнаха и към нова хитрост: подкарваха двама пленени туземци по някоя пътека през джунглата и ги заставяха да обезвредят скритите смъртоносни стрели. Но и тази тяхна хитрост пропадна. Стрелците, скрити по дърветата, избиваха японците и освобождаваха пленените туземци.

Само веднъж трима моряци успяха да проникнат близо до лагера, в който живееше и Зинга. Те минали през джунглата, като си проправяли път с брадви през гъстите лиани, и се скрили близо до потока, от който жените вземаха вода за пиене и готвене. Без да подозира голямата опасност, Зинга отишла за вода. Моряците я хванали и я отвлекли. В лагера чули нейните писъци и няколко стрелци веднага тръгнали по дирите на японците, но те стреляли срещу тях с автомати и изчезнали в джунглата.

Отвличането на Зинга хвърли в тревога целия лагер. То показваше, че отделни малки вражески групи можеха да проникнат във вътрешността на джунглата, и туземците веднага взеха мерки това да не се повтори. Поставиха постове около лагера, които денонощно бдяха на смени. Ако японците още веднъж се опитат да наближат лагера, чакаше ги сигурна смърт.

Като узна какво нещастие беше се случило с дъщеря му, Боамбо влезе в малката си колибка и закри лицето си с ръка. Дълго стоя неподвижен и мълчалив. Беше като убит. Влязох при него, но не намерих думи да го утеша. И наистина какво да му кажа? Самият аз бях съкрушен. Зинга в ръцете на японците! Пленница! Това беше ужасно…

Дойде Амбо. Той също беше узнал за отвличането на сестра му и още от вратата извика:

— Отивам! Набу, прощавай! Аз ще загина, но преди това ще убия поне десетина врагове. Хванах го за ръката:

— Седни, приятелю! Ти няма да спасиш Зинга. Най-много да убиеш един или двама жълти дяволи, но и теб ще те убият.

— Все едно! — извика Амбо. — Аз отивам! Пусни ме! Аз стиснах здраво ръката му.

— Няма да те пусна! — твърдо казах аз. — Твоето копие няма да помогне. Аз ще се опитам да спася Зинга.

Боамбо направи знак на сина си да седне и като се обърна към мен, тихо запита:

— Как ще я спасиш?

— Ще отида при жълтия тана и там ще реша какво да правя.

Боамбо ме погледна с невиждащи очи и каза:

— Ако дъщерята на жълтия тана попадне в ръцете на нашите стрелци, те ще я пуснат да си отиде. Така кажи на жълтия тана. Кажи му, че ние сме мъже и воюваме с мъже. Позор! — промълви той, като пълнеше лулата си. — Жълтият тана воюва с жени! Той убива деца и старци! Позор!…

— Ще му кажа — обещах аз и излязох от колибата…

III

Близо до селото се натъкнах на японски пост. Показах на моряците пропуска, който ми даваше право да се движа във всяко време на денонощието из целия остров, и те ме поведоха към залива. По пътя срещнах няколко туземци, които носеха на рамене дълга и тежка греда. След тях вървеше моряк с автомат на гърдите. Всички туземци, хванати в плен, строяха укрепления. Японците бързаха да укрепят брега около единствения залив, а след това сигурно щяха да докарат още подводници и бойни кораби, за да прекъснат пътя на англо-американските кораби към Индия и Персийския залив. Но построяването на укрепления не е лесна работа. Трябваха много работници, а японците бяха хванали в плен само десетина туземци. Те приличаха на живи скелети. Тежкият труд от сутрин до вечер изцеждаше и последните им сили. Но още повече им тежеше унижението да работят по принуда на врага. Някои от тях ме познаха. Поздравих ги, но те не ми отговориха.

Качих се на една лодка и потеглих към подводницата. Възмущението като буря се надигаше в мен. Обхванат от безсилен гняв и мъка, аз дори не помислих какво да кажа на капитана и как да оправдая бягството си при туземците.

Капитан Сигемицу не ме очакваше. Той се изненада от моето внезапно появяване, но само за миг, след това очите му отново станаха студени, а лицето му безстрастно и непроницаемо.

— Какво значи това, съюзнико? — запита ме той, като почукваше тихо с молив по бюрото си и ме гледаше враждебно. — Аз мислех, че вашият велик вожд отдавна ви е изял заедно с костите, а вие се връщате здрав и невредим?

Макар в думите му да звучеше ирония, те ми подсказваха как да се оправдая. О, аз ще му разкажа такива страхотии за „свирепите диваци“, че косите му ще настръхнат! Но преди да заговоря, той изведнъж стана и като впи в мен студените си очи, процеди със злоба:

— Изпратих ви да преговаряте с нашите врагове, а вие останахте при тях! Знаете ли как наказваме дезертьорите и предателите?

— Най-напред ме изслушайте — отвърнах аз, — а после мислете за наказанието.

Той отново седна и се намести по-удобно в креслото си:

— Говорете, аз слушам!

Разказах му една колкото невероятна, толкова и страшна история. Щом съм излязъл на брега, „диваците“ ме хванали и ме откарали при своя малък главатар. Като ме видял главатарят изревал като разярен звяр и заповядал жив да ме опекат на огъня.

— Лъжете! — неочаквано ме прекъсна капитанът. Сега той ме гледаше хитро, с присвити очи и сякаш се усмихваше, защото зъбите му се показаха, но това беше „усмивката“ на тигъра, който дебне жертвата си. Млъкнах смутен. Студена пот изби по челото ми. Избърсах я и потопих поглед към пода. Мислех, че лъжа добре, но капитанът не ми вярваше и това ме смути.

— Когато искахте да отидете на брега, за да уговорите главатаря да се предаде без бой, вие ни казахте, че той бил ваш побратим и пръв приятел, нали? — попита ме той. Кимнах с глава, защото това беше истина. Капитанът продължи.

— Казахте дори, че сте му ходили на гости — не помните ли? Тогава вие бяхте сигурен, че той ще се предаде без бой, а сега разправяте, че заповядал да ви опекат жив на огъня. Не намирате ли противоречие в думите си? Чакам вашия отговор, съюзнико … Бих искал да зная по-рано ли сте ме лъгали, когато искахте да отидете при своя побратим, или сега?

— Всичко, което съм ви говорил по-рано, е истина — отвърнах аз. — Но и това, което ви казвам сега, не е лъжа. Като ме видя, моят побратим ревна като див звяр срещу мен. Беше страшно разярен, защото ме смяташе за изменник. Той знаеше, че съм избягал от неговото племе и съм дошъл при вас, неговия враг. Чудно ли е след всичко това, че той искаше да постъпи с мен тъй, както се постъпва с предател?

— Какво стана по-нататък? — студено ме попита капитанът.

— Диваците ме вързаха за едно дърво… А когато подводницата се отдалечи, накладоха буен огън, задумкаха с тъпана и извиха лудешки танц…

— Защо накладоха огън? — усъмни се капитанът. — Нали цялото село гореше от нашите снаряди?

— Да — потвърдих аз, — селото гореше, но те смятаха, че този огън е запален от нечиста сила, и затова накладоха свой, свещен огън, получен по първобитен начин от търкането на две сухи дръвчета. И почнаха дивашките си танци. Представяте ли си моето положение — вързан за едно дърво, аз очаквах всеки миг да бъда хвърлен в пламъците… О, то беше ужасно! Аз още не мога да дойда на себе си.

— Казвате, че ви вързали за дърво? — отново ме прекъсна капитанът.

— Да, те ме вързаха за едно дърво…

— А пък аз съм чел — каза капитанът, като ме гледаше подозрително, — че диваците връзват жертвата си до огъня и играят около нея.

— Да — потвърдих, — и аз съм чел такова нещо. Но тия диваци ме вързаха далеч от огъня. Нали ви казах, те смятат своя огън за свещен и не искаха да го оскверняват с моята близост…

— Да го осквернят? Не разбирам…

— Ще ви обясня. Аз съм пакеги — бял човек или бял дявол, който осквернява всичко, до което се докосне.

— Но… доколкото си спомням, по-рано ми казахте, че те се отнасяли добре към вас?

— По-рано, когато ме смятаха за свой приятел — да. Но не забравяйте, че сега аз бях техен враг. Те гледаха на мен като на прокажен, вързаха ме далеч от огъня, за да не го оскверня. А после, като се наиграха, отвързаха ме от дървото и ме понесоха на ръце към кладата…

Пот шуртеше по лицето ми. Обърсах я и попитах:

— Мога ли да запуша?

— Разбира се! — Капитанът ми подаде цигари и нетърпеливо ме подкани:

— Продължавайте, аз слушам…

Той наистина ме слушаше напрегнато, облегнат на малкото си бюро.

— Понесоха ме на ръце, за да ме хвърлят на кладата, но в същия миг дотърча един туземец и каза, че жълтите дяволи хванали дъщерята на главния вожд и я откарали на подводницата.

— Жълтите дяволи? Така ли казаха?

— Да, сър, те така ви наричат. Тогава аз им казах:

„Оставете ме жив, аз ще спася дъщерята на главния вожд.“

— Дъщерята на главния вожд? — трепна капитанът, като ме загледа втренчено. — Познавате ли я?

— Познавам я — отвърнах аз.

— Прекрасно, прекрасно!… После какво стана?

— После аз повторно казах на туземците: „Ако ме оставите жив, аз ще помоля жълтия вожд да освободи дъщерята на тана Боамбо.“

— И те ви повярваха и ви освободиха?

— Не, разбира се! Те не ми повярваха и не ме освободиха. Тогава аз им казах да ме откарат при техния главен вожд и те се съгласиха.

— От трън, та на глог! — промърмори капитанът.

— Точно тъй. Щом ме видя, главният вожд се развика:

„Защо сте докарали тук тоя бял дявол? Защо не сте го изяли досега“? А туземците му отговориха: „Тъкмо бяхме наклали вече огън и се готвехме да го опечем, когато научихме, че жълтите дяволи хванали дъщерята на тана Боамбо и я откарали на голямата лодка.“ Главният вожд още повече се разяри и извика: „Да, жълтите дяволи отвлякоха дъщеря ми и аз люто ще им отмъстя! Този ще бъде първата ми жертва — посочи ме той. — Накладете огън и докарайте и другите жълти дяволи. Аз съм гладен като чакал…“

— Чакайте, чакайте! — спря ме капитанът. — Нима те са пленили мои войници?

— Да, те докараха пет ваши войници вързани.

Капитанът се наежи и сви устни.

— После?

— После аз казах на главния вожд: „Ако тана Боамбо остави живи тия петима жълти хора, аз ще спася дъщерята на тана Боамбо.“ „Как? — попита ме главатарят. — Как ще я спасиш?“ „Ще отида при жълтия вожд и ще му кажа, че тана Боамбо ще му предаде живи петимата негови стрелци, ако жълтият вожд освободи дъщерята на тана Боамбо.“ „Не! — каза главатарят. — Жълтите дяволи направиха много злини на моето племе. Те са наши врагове и ние прощаваме на враговете си само след като ги опечем и ги изядем.“ „Нека тана Боамбо помисли добре, преди да ни опече и да ни изяде — казах му аз. — Ако тана Боамбо не ме послуша, тана Боамбо никога вече няма да види дъщеря си.“ Но той не искаше да ме послуша и заповяда да ни хвърлят в огъня. Мене и петимата ваши моряци. Омразата му към нас беше по-силна от обичта към собствената му дъщеря. Тогава се намеси жената на главатаря. Като всяка майка тя се хвърли в краката на мъжа си, заплака с глас, закърши ръце и почна да го моли… Намесиха се и други жени, роднини на главатаря — нали знаете, женското сърце е по-милостиво от сърцето на мъжа, — и главатарят отстъпи. Той заповяда да угасят огъня и ме изпрати да ви кажа, че ако освободите дъщеря му, той ще освободи петимата ваши войници. Ако не, туземците още утре ще опекат вашите войници и ще ги излапат.

— Така! — каза капитанът и силно затърка дланите си. — Добре, добре! … Чудесно! Главният вожд е в ръцете ми!

— Той е в джунглата и вие никога няма да го хванете — възразих аз.

— Той сам ще ми дойде на крака…

— Това никога няма да стане!

— Толкова по-зле за него и за дъщеря му! — отвърна капитанът.

— А вашите войници’ — попитах го аз. — Не забравяйте, че петима ваши войници…

— Не се грижете за тях — прекъсна ме капитанът и махна небрежно с ръка. — В армията на царя-слънце има ред. Всеки войник, попаднал жив в ръцете на врага, не заслужава да живее. Тия нехранимайковци трябваше да умрат като герои, а не да се предадат живи. Те опетниха и своята, и моята чест. Нека ги изядат диваците — това ще послужи за пример на другите.

„Тоя човек е ужасен! — помислих си аз. — Без сърце, без чувства. Какво да правя?“ Спомних си, че капитанът спомена думата чест. Като се предали живи, неговите войници опетнили своята и неговата чест. Е, добре! И аз имам чест!…

— Аз се заклех пред главния вожд — казах аз, — че дъщеря му ще бъде освободена, и само тогава той се съгласи да остави живи и вашите войници, и мен. Ако не я освободите, главният вожд ще каже: „Белият варварин ме излъга. Той е безчестен. Всички бели и жълти варвари са хора без чест …“

— Вие ме разсмивате, ха-ха! — каза капитанът и наистина се изсмя язвително. — Нима не ви е безразлично какво ще помисли за вас тоя дивак?

— Никак не ми е безразлично. Моето понятие за чест…

— Останете си с вашето понятие — прекъсна ме капитан Сигемицу, — а дъщерята на главния вожд ще остане моя пленница. Или баща й ще капитулира, или…

— Или какво? — изтръпнах аз.

— Много искате да знаете, съюзнико! — строго каза капитанът и стана.

Разговорът беше свършен. Зинга оставаше негова пленница, а аз негов „съюзник“. Това беше унизително. Аз му казах:

— Господин капитан, трябва да освободите тази девойка!

— Трябва? — обърна се той и ме изгледа през рамо.

— Да, трябва! — Гласът ми прозвуча дръзко.

— Защо?

— Защото тя е моя годеница!

Той се обърна с лице към мене и като се усмихна пресилено, каза:

— Не ви вярвам, съюзнико. Аз зная, че диваците не се годяват и не се женят. Тия неща у тях стават просто.

— Те се годяват и се женят също тъй, както ние — възразих аз. — И държат за своята чест много повече, отколкото някои цивилизовани хора.

Капитанът свирна с уста от учудване, после каза:

— Не говорете глупости, съюзнико. Тази девойка е моя пленница и аз ще постъпя с нея тъй, както намеря за добре. На първо време ще я фотографирам и ще я поставя в албума си за спомен. Аз имам албум с фотографии на момичета от различни страни: китайки, монголки, малайки, дори и

418

негърки. Една истинска дивачка между тях — това ще бъде Оригинално, нали?

— Вие няма да направите това! — извиках аз възмутен.

— А кой ще ме спре, съюзнико?

— Моята чест и вашата съвест.

— Вашата чест! — Той кисело се усмихна. — Нека говорим откровено. Аз признавам само една чест — честта на бойното поле, — и само една съвест — Япония и царя-слънце. Аз дойдох тук да завзема острова и да го превърна във военна база. Всеки, който пречи на моята цел, ще бъде унищожен безпощадно. Разбрахте ли, съюзнико? Тук няма място за романтика. Тази девойка е дъщеря на техния главен вожд, а той е мой враг.

— Но тя е моя годеница, а аз съм ваш съюзник!…

— Съюзник? Е, добре! Тогава знайте, че ние не делим със своите съюзници рибата, която е попаднала в мрежата ни. И ви предупреждавам да си свивате опашката, защото аз не се церемоня.

Той натисна бутончето на бюрото си. Ординарецът влезе и отдаде чест.

— Заведете това момче в кухнята! — заповяда му капитанът.

— Какво значи това? — попитах го аз.

— Нима не разбирате? Досега бяхте мой съюзник, отсега нататък сте мой пленник.

— Но това не е честно!

— Стига! — тропна с крак капитанът и устата му се изкриви от гняв. — Пуснах ви под одъра, а вие се качихте на главата ми! Марш оттук!

Ординарецът ме изтласка навън и ме подкара към кухнята.

IV

Всичко беше ясно. Докато капитанът смяташе, че ще подмами племето с преговори, аз му бях нужен и той ме третираше като „съюзник“. След като разбра, че преговорите са безполезни и аз не съм му нужен вече, той ме направи свой пленник и ме изпрати в кухнята на „почетна“ работа, както и Стерн.

Със Стерн чистехме и режехме лук и картофи, миехме казаните, чиниите, тенджерите, тиганите и чашите, изхвърляхме помията, метяхме и миехме пода, от сутрин до вечер не се спирахме. Но работата не ни тежеше толкова, колкото грубите обноски на старшия готвач Ясуда. Веднъж той ни ругаеше, дето сме нарязали картофите на едри късове, друг път, дето сме ги нарязали ситно. Следобед, когато почиваше, той ни заставяше да дежурим до леглото му и да го пазим от мухите. Той ни третираше също тъй, както някога китайските мандарини са третирали своите роби.

Стерн и по-рано не обичаше корабните готвачи и не ги смяташе за истински моряци, а сега към Ясуда изпитваше двойна омраза. Защото Ясуда беше не само готвач, но и наш мъчител. Но Стерн беше закалил волята си в много морски бури и мълчаливо, със стиснати зъби понасяше грубостите на готвача. Веднъж той ми каза:

— Ако всички японци са като тоя гад и като капитан Сигемицу, японската нация трябва да бъде изтрита от лицето на земята.

— Нацията не е виновна, Стерн — отвърнах аз. — Японците са добър народ.

— Ти си идеалист — упрекна ме Стерн. — Прекалено много вярваш в доброто и в хората.

— Аз вярвам в народа.

— А нима Ясуда и другите като него не са народът?

— Не, те са мърша в стадото…

— Тогава в японското стадо има прекалено много мърша — каза Стерн.

Той не скриваше омразата си към японците и минаваше край тях, без да ги поздрави, а когато получаваше ритник от някой офицер или подофицер, задето не му свалил шапка, Стерн дори не се обръщаше да погледне злодея.

Той ми каза, че видял Зинга само веднъж, когато я докарали на подводницата, и нищо не знаеше за нейната участ. Предполагаше да е затворена в кабината на капитана, но аз знаех, че тя не беше там. „Къде е Зинга и как да й помогна? — питах се аз. — Поне да можех да я видя, да поговоря с нея, да я успокоя!“…

Веднъж, когато пренасях от склада тежък сандък с макарони, срещнах Смит в тесния коридор на подводницата, който водеше за кухнята. Той беше много отслабнал. Лицето му беше бледо, посърнало, с хлътнали бузи, брадясало, очите му горяха като от треска, ризата му беше скъсана и от раменете му висяха парцали, а късите му гащета бяха покрити с петна от червена и синя боя — види се, бяха го карали да боядисва нещо на подводницата.

— И вас ли сполетя нашата участ? — изненада се той, като ме видя с товар на гърба. — Нали бяхте съюзник на тия свини?

— Победителите нямат нужда от съюзници — отвърнах аз.

— Лошо, много лошо! — въздъхна Смит. — Ако тия разбойници завладеят Азия, а Хитлер — Европа, тежко и горко на Азия и на Европа.

— Европа не свършва до Ламанш, нито до Сталинград — успокоих го аз, — а Азия не е от Шанхай до Кантон, нито дори до Тамбукту. Германците са бити при Москва и Ленинград…

— Истина ли? Кой ти каза?

— Капитанът на подводницата.

— Нима той ви призна това?

— Той призна, че Москва и Ленинград са в руски ръце.

— О, аз ще се моля ден и нощ на руския бог! — възкликна Смит. — Заради тоя Сигемицу намразих всички японци!

— Защо не го подкупите? — попитах аз.

— Ас какво? Касетката със скъпоценностите остана в пепелището на колибата.

Казват, че нещастието сближава хората. Много право! Ето ние със Смит си съчувствувахме и не таяхме вече никаква омраза един към друг. Нещо повече, той дори почна да се моли на руския бог.

В другия край на коридора се мярна ординарецът на капитана и изчезна някъде. Трябваше да се разделим със Смит.

— Знаете ли къде е Зинга? — попитах го аз тихо.

— В арестантската кабина под това стълбище. Първата врата надясно…

Той ми посочи вратата и отмина. Отнесох сандъка в кухнята, измъкнах се, без да ме забележи готвачът, и забързах към стълбището. Там нямаше никого. Отворих „шпионката“ на арестантската кабина и погледнах вътре. Да, Зинга беше тук. Тя седеше свита в ъгъла и мълчаливо наблюдаваше „шпионката“.

— Зинга! — тихо пошепнах аз. Тя скочи и изтича до вратата.

— Андо, ти ли си? Спаси ме, Андо! Спаси ме!

— Ще се опитам…

— Аз ще умра тук, Андо!

— Потърпи още малко. Тази нощ ще се опитам да отворя вратата…

Чух стъпки над главата си — някой слизаше по желязното стълбище.

— Нощес пак ще дойда — казах аз и бързо се отдалечих от килията.

Смит ме чакаше в края на коридора.

— Какво искат от момичето? — възмущаваше се той. — Защо са го докарали тук? Това не са хора — не!

— Откога променихте мнението си? — попитах го аз. По-рано вие предпочитахте пленничеството пред свободата, която имахте на острова.

— Не ми напомняйте това, сър… Аз не познавах японците.

От кухнята долетя кресливият глас на готвача и Смит забърза нататък.

Малко по-късно ординарецът на Сигемицу изтича в кухнята запъхтян и почна да бърбори нещо на японски, като ме гледаше стреснато. Той изговори само една дума на разбран език — капитане — и тя беше достатъчна да разбера, че капитанът ме вика. Тръгнах след пъргавия и спретнат ординарец и си мислех: „Защо ме вика капитан Сигемицу? За какво съм му потрябвал? За нови преговори с туземците и дума не можеше да става. Тогава — защо? Може би е решил да освободи Зинга, за да спечели сърцето на нейния баща? Не, това не може да бъде. На капитан Сигемицу бе нужен самият главатар или главата му, а не сърцето и приятелството му.“

Ординарецът почука на вратата на кабината. Капитанът отвори и ме посрещна ухилен.

— Чия е тая касетка? — попита ме той. Едва тогава забелязах на пода касетката на Смит — опушена и обгорена от огъня, но напълно здрава.

— Моите войници я намерили в едно пепелище в селото. Ваша ли е?

— Не.

— А чия е? — втренчи се в мене капитанът. — Може би е на Смит?

— Не зная.

Капитанът изпрати ординареца за Смит. След малко той дойде бледен, отслабнал, изнемощял…

— Ваша ли е? — попита го капитанът и му посочи касетката.

Смит трепна и пребледня още повече.

— Ясно! — каза Сигемицу. — Дайте ми ключа! Смит помълча малко, след това заяви рязко:

— Няма да ви го дам!

Капитанът извика ординареца и го накара да пребърка джобовете на плантатора. След малко той подаде на капитана ключето от касетката.

— О’кей! — радостно извика капитанът и ни каза да си отиваме.

— Тоя мародер ме ограби посред бял ден! — възмущаваше се Смит, когато отивахме към кухнята. — Това не е офицер! Тоя капитан е истинско чудовище!