Марко Марчевски
Остров Тамбукту (21)

II

Петте кораба са готови за път: „Сан Антонио“ — 120 тона водоизместимост. „Тринидад“ — 110 тона, „Консепсион“ — 90 тона, „Виктория“ — 85 тона, и „Сан Яго“ — 75 тона. Като знаем, че сега и най-малките гемии са по 200–250 тона (при това те са снабдени с мотори), ние можем да си представим какъв голям риск е представлявало това пътешествие около света с пет малки кораба-платнохода.

На 10 август 1519 година петте Магеланови кораба напущат пристанището на Севиля по река Гвадалкивир и спират в пристанището на Сан Лукар на Атлантическия океан. Магелан прави последен преглед на своята малка флота и на 20 септември потегля на юг. Тук, в открито море, почва и откритото недоволство на испанския офицер Хуан де Картагена, когото Карл I назначил във флотата на Магелан като свой представител и тайно го облякъл с власт, едва ли не равна на властта на Магелан. Работата стига дотам, че Картагена не се явява при Магелан на доклад, изпраща своя домакин, иска сметка от Магелан защо не са тръгнали към запад още от Испания, а пътували цели четиринадесет дена край бреговете на Африка чак до Сиера Леоне и след това взели курс на запад. Изобщо Картагена се държал с Магелан като с равен, а дори и като по-голям от него по ранг. Енергичният и волев мореплавател не търпял неподчинение, веднага арестувал Картагена и го предал на испанските капитани под честна дума, че ще го държат на негово разположение. Корабите стигат в залива на Рио де Жанейро и изследват устието на голямата река Ла Плата. Магелан смятал, че това е търсеният проток, но скоро открива грешката си и отново потегля на юг. Той изследва и други три залива по брега на Южна Америка — Сан Матияс, Бая де Лос Патос и Бая де Лос Требахос, — но всичко е напразно! Няма никакъв проток. Корабите все повече и повече отиват на юг, към студената зима. Те са вече към петдесетия градус южна ширина и плават между разкъсани ледени блокове. Докога? Магелан беше им обещал топлите Молукски острови, а къде ги заведе? В Южния Ледовит океан! Недоволството между офицерите расте. Моряците, повечето испанци, също роптаят. Само Магелан мълчи и никому не продумва дума. На всеки случай той снема капитана на „Сан Антонио“, Антонио де Кока, и назначава за капитан на същия кораб своя племенник Мескита. Тогава заговорниците предприемат първата открита стъпка срещу Магелан: Гаспар де Касада, Хуан де Картагена и Антонио де Кока с десетина испански моряци една нощ се промъкват на „Сан Антонио“, арестуват магелановия племенник Мескита и завладяват кораба. От петте кораба — три са в ръцете на бунтовниците. За Магелан остават само два — „Тринидад“ и „Сан Яго“ — чийто капитан, Хуан Серано, бил стар приятел на Магелан и му останал верен. Два срещу три. Срещу Магелан са четирима капитани: Хуан де Картагена, Луис де Мендоса, Гаспар де Касада и Антонио де Кока — и четиримата испански благородници. Тук трябва да споменем и друг един испански офицер, Себастиян де Кано, който ще играе първа роля след гибелта на Магелан. Той не свири първа цигулка в заговора и макар да е замесен в него, старае се да остане в сянка. Нека си има една отворена вратичка, в случай че заговорът не успее…

Магелан не мисли да се предава. Той се решава на една колкото смела, толкова и рискована постъпка: изпраща на кораба „Виктория“ съдията Гомес де Еспаноса с петима души верни моряци да обезоръжат екипажа на „Виктория“. Шест души да обезоръжат шестдесет бунтовници начело с капитана на кораба Луис де Мендоса! Съдията де Еспаноса се покачва на палубата на „Виктория“ с петимата моряци и прочита на Луис де Мендоса писмо от Магелан, с което адмиралът го кани на своя команден кораб да преговарят. Луис де Мендоса иронично се усмихва: да иде на кораба на Магелан, за да бъде арестуван като Хуан де Картагена? Тоя португалец наистина е много наивен човек… Докато си мисли това, Гомес де Еспаноса измъква изпод дрехата си един нож и го забива в гърлото на Луис де Мендоса. Измъкват ножовете си и верните моряци на Магелан. Екипажът на „Виктория“ изтръпва и не смее да предприеме каквото и да било. Всичко това става тъй неочаквано и толкова бързо, че докато моряците и офицерите от „Виктория“ се опомнят, „Виктория“ вече плавал към кораба на Магелан…

И тъй, в ръцете на Магелан са вече три кораба: „Тринидад“, „Виктория“ и „Сан Яго“. Остават два бунтовнически кораба, които отказват да се подчинят: „Сан Антонио“ и „Консепсион“. Цялата тази драма се разиграва в залива Сен Хулиан. Магелан заема устието на залива с трите кораба, които са под негова команда. Двата бунтовнически кораба не могат да избягат в открито море. Остават им само две неща: или да се бият, или да се предадат. Но внезапните удари на Магелан са парализирали екипажите на двата бунтовнически кораба и техните капитани напразно размахват сабите си — моряците отказват или не смеят да се бият с моряците на трите Магеланови кораба. И когато на „Консепсион“ и „Сан Антонио“ пристигат въоръжени Магеланови хора, никой не им оказва съпротива. След няколко часа бунтът е потушен, а бунтовниците капитани са оковани във вериги.

Само един бунтовник — Гаспар де Касада — бе извадил меч и смъртно бе наранил верния кормчия на Магелан — Елорияга. Магелан осъжда на смърт Гаспар де Касада и той бива обезглавен на патагонския бряг от своя адютант Луис де Мупино, който също беше извадил меч срещу Елорияга. За да изкупи вината си, Луис де Мулино отсича главата на своя началник. Още един важен бунтовник трябва да бъде наказан — Хуан де Картагена. Той пръв беше дал пример за неподчинение. И Магелан решава: Хуан де Картагена да бъде свален на брега. Заедно с него да бъде свален и един свещеник, който също подбуждал моряците към бунт. Двамата бунтовници остават на пустинния патагонски бряг с хранителни припаси за няколко дни. И никой не знае тяхната по-нататъшна съдба. Тук се случва И друго едно нещастие: надига се страшна буря, която разбива един от корабите.

III

Корабите остават още няколко месеца в залива Сен Хулиан, сковани от студената зима. А когато се пуква най-сетне пролетта и когато поправените кораби са готови за път, на брега се появява един грамаден човек с боядисано лице и коси, облечен в кожи и окичен с пера. Той бил толкова висок, че испанските моряци едва стигали до кръста му. След него се появяват още няколко мъже и жени — те били много високи и заради дългите им крака моряците ги нарекли патагонци^[3], а земята им — Патагония.

На 26 август четирите кораба потеглят към юг. На 21 октомври Магелан отбелязва в своя дневник: „Пред нас са високи бели скали, много разпокъсани. Между тях има дълбок залив. По-нататък се виждат високи планини, покрити със сняг.“ Магелан още не подозира, че тоя „залив“ е същият проток, който той търси вече цяла година. Той изпраща два кораба на разузнаване — „Консепсион“ и „Сан Антонио“. След пет дена те трябва да се върнат при устието на една река. И те наистина се връщат, като стрелят с всичките си оръдия. Капитаните на двата кораба заявяват, че това не е залив, а проток, който ще ги изведе в Тихия океан.

Това е най-радостният миг в живота на Магелан. Той е открил най-после протока, през който може да се мине от Атлантическия в Тихия океан. Протокът и досега се нарича Магеланов проток.

Четирите кораба потеглят тържествено на път. Но когато изследват всички гънки на протока и се събират на отвъдната му страна, един от корабите не се явява. Това е „Сан Антонио“ — най-големият, най-добрият кораб, при това снабден с най-много хранителни припаси. Магелан е смутен. Той извиква астролога Андрес де Сан Мартин, който пътувал с него, и му заповядва да състави хороскоп и по звездите да отгатне какво е станало със „Сан Антонио“. По онова време и най-културните люде са вярвали в хороскопията — „наука“ за гадаене по звездите. Преди да започне да гадае по звездите, астрологът Андрес си спомнил, че един от испанските офицери, Естеваон Гомес, настоявал във военния съвет корабите да прекъснат пътуването и да се завърнат в Испания. Същият тоя офицер бил на „Сан Антонио“. Астрологът заявил, че „Сан Антонио“ е избягал в Испания. И познал — за пръв и последен път, — разбира се, не с помощта на звездите, а с помощта на фактите.

На Магелан му остават три кораба. Той потегля с тях през Тихия океан, през тази безкрайна водна пустиня. Цели сто и шест дни пътуват корабите, без да срещат на пътя си нито един остров освен няколко пустинни скали без вода и растителност, без хора и животни. Много от моряците измират от глад и жажда. Едва на 6 март 1521 година „Тринидад“, „Консепсион“ и „Виктория“ се приближават до група неизвестни острови и хвърлят котва в един залив.

Моряците се приготвят да излязат на брега, да утолят глада и жаждата си, но жителите на островите ги изпреварват: към корабите се стрелват бързи мънички „кану“, чиито платна са направени от палмови листа. Туземците, съвсем голи и наивни деца на природата, пъргаво се покачват на корабите и задигат всичко, каквото им хареса. Те особено се радват на различните лъскави предмети, които могат да затъкнат в рошавите си коси. След това също тъй шумно слизат от корабите и си отиват весели и доволни. Те не могат да проумеят, че са извършили кражба, защото на техния език такава дума не съществува. Магелан нарича тия острови Ландронски острови — острови на крадците.

Това е несправедливо название, защото задигнатите дрънкулки от туземците са наистина детска играчка в сравнение с намерението на испанския крал, който беше изпратил Магелан в това пътешествие с единствената цел да завладее за краля всички новооткрити острови заедно с хората и животните, които ги населяват. В сравнение с този грабеж-, благословен и от папата, кражбата на туземците от Ландронските острови е нищо. Сега Ландронските острови се наричат Мариански острови.

На 17 март 1521 година Магелан пристига на остров Масава от групата на Филипинските острови, посрещнат най-радушно от главатаря на племето — Каламбу. След няколко дена Магелан отива на остров Себу, който се намира на 124 градуса източна дължина и на 10 градуса северна ширина. Главатарят на този остров, Хумабон, го посреща като роден брат. Гостоприемните племена просто не знаят как да угодят на своите бели гости, каквито те виждат за пръв път. Дотогава тия деца на природата не са знаели, че по света има и други острови освен техните, а още по-малко са могли да знаят, че има по света бели хора.

Радостта на Магелан е безкрайна, но скоро тя е помрачена от главатаря на едно съседно на Себу островче. Това островче се нарича Макатан, а неговият главатар — Силапулапу. Този човек, с такова смешно име, се оказва горд и непристъпен. Когато няколко Магеланови моряци отиват на малкото островче Макатан, жителите ги посрещат враждебно. Те не се възхищават от бялата им кожа, не ги примамват и пъстрите синци, нито лъскавите огледалца, в които — о, чудо! — човек може да види лицето си. Не, тия хора държат лъковете си опънати и моряците са принудени да напуснат Макатан и да се върнат на Себу.

Магелан решава да накаже непокорния Силапулапу, та и другите главатари на тия прекрасни острови да разберат, че белите хора не се шегуват с ония, които не им се подчиняват. Как смее този смешен Силапулапу да прогонва белите хора от своя остров? Ако Магелан го остави ненаказан, другите главатари могат да последват примера му и тогава испанският крал няма да получи нито един от тия цветущи острови. Дори и благословията на римския папа няма да му помогне.

Все пак Магелан не искал да пролива кръв. Той изпратил своя роб Енрике при Силапулапу с предложение последният да приеме покровителството на испанския крал и да се съгласи да стане негов подчинен васал. Ако не, той и хората му ще бъдат убити със страшни стрели, които гърмят като гръмотевици. Силапулапу гордо отговорил:

— Е, добре, и ние имаме стрели. Те не са като стрелите на белите хора, те не изпускат светкавици и гръм, но затова пък са закалени с огън и всеки, който стъпи на остров Макатан, няма да се върне жив.

Каква дързост срещу хората, които сеят смърт със своите страшни мускети и амбрусти! Този дързък Силапулапу трябва да бъде наказан. Магелан — тоя твърд, закален от морските бури мореплавател, който не е търпял и най-малкото противопоставяне на волята му — заповядва на шестдесет свои моряци да облекат ризниците си и да се приготвят за предстоящото сражение. Самият Магелан сяда в една малка лодка и повежда бойците си към остров Макатан. И тук, на този малък остров, намира смъртта си най-великият мореплавател на Ренесанса. Сражението, в което загива, е описано от Пигафета.

„Ние наскачахме — пише Пигафета — във водата до пояс и трябваше да изминем едно разстояние от два изстрела на лък, докато стигнем брега, а в това време нашите лодки не можеха да ни следват поради рифовете. На брега намерихме петстотин души туземци, разделени на три дружини, и те се втурнаха с ужасни крясъци срещу нас. Две от дружините ни нападнаха откъм двата фланга, третата — във фронт. Нашият капитан раздели моряците на две части. Нашите стрелци половин час гърмяха от лодките с мускети и амбрусти, но нищо не направиха, защото куршумите не можеха да пробиват дървените щитове на туземците от такова голямо разстояние и в най-добрите случаи само раняваха враговете в ръцете. Поради това капитанът даде високо заповед да не стрелят повече, но нашите не го чуха. А туземците, като видяха, че нашите изстрели причиняваха незначителни вреди или не им причиняваха нищо, не отстъпиха Те викаха все по-високо и по-високо и като подскачаха ту на една, ту на друга страна, за да избягнат нашите изстрели, приближаваха се към нас, прикрити зад щитовете си, мятаха срещу нас стрели и закалени в огън копия, хвърляха камъни и кал, тъй че ние едва успявахме да се запазим. Някои от тях дори хвърляха копия с железни острия върху нашия капитан.

За да изплаши туземците, капитанът изпрати няколко души от нашите да запалят колибите им. Но това ги вбеси още повече. Неколцина от тях се затекоха към пожара, който погълна около двадесет или тридесет колиби, и убиха там двама наши войници. Останалите се впуснаха срещу нас с още по-голяма ярост. Като разбраха, че телата ни са защитени от бронята, но краката ни не са покрити с броня, те започнаха да се целят главно в тях. Една отровна стрела прониза десния крак на капитана и той даде заповед да отстъпваме крачка по крачка назад. Но сега почти всички наши хора удариха на бяг един през друг, тъй че само седем-осем души от нас останаха с капитана, който беше куц от години и явно забавяше отстъплението. Сега ние от всички страни бяхме изложени на копията и камъните на неприятеля и не можехме вече да окажем никаква съпротива. Бомбардите, които бяха в лодките, нищо не можеха да ни помогнат, защото плитката вода ги държеше много далеч. Нашата цел беше да напуснем острова и ние отстъпвахме с бой крачка по крачка. Бяхме само на един изстрел от брега, но туземците упорито ни преследваха, като събираха копията, които бяха хвърлили по-рано срещу нас — така че те мятаха по пет-шест пъти едни и същи копия. Те бяха близо до нас, познаха капитана и почнаха яростно да се целят в него. Два пъти свалиха шлема от главата му. Но той като храбър рицар остана на поста си с неколцина от нас, без да отстъпва по-нататък, и ние се бихме повече от един час, докато стрелата на един туземец попадна в лицето на капитана. В гнева си Магелан веднага промуши с копието си гърдите на нападателя, но копието му остана в тялото на убития и когато капитанът се опита да извади меча си, можа да го изтегли само до половината, защото един удар с копие омаломощи дясната му ръка. Като видяха това, всички врагове се спуснаха върху него и един от тях му нанесе с копието си такава рана в левия крак, че той падна на земята. Мигновено се хвърлиха върху него всички туземци и го намушиха с копията си и другите оръжия, които имаха. Така те отнеха живота на нашето огледало, на нашата светлина, на нашата утеха, на нашия верен вожд.“

Така геройски и все пак безсмислено загива Магелан на Филипинските острови, преди да стигне крайната си цел — Молукските острови. Останалите испански капитани изпращат при Силапулапу посредник — да им предаде тялото на убития срещу примамливи за туземците звънчета и разноцветни кърпи, — но този горд главатар с нищо не може да бъде съблазнен или подкупен. Той заявява, че убитият е негов трофей и не му е за Продан. И никой не знае какво са направили с трупа му хората на Силапулапу: дали са го оставили за плячка на зверовете, или са го изяли под ударите на своите дървени барабани — историята никога няма да открие това.

IV

Какво е станало след убийството на Магелан, това е известно от дневника на Пигафета и от разказите на моряците, които се завърнали в Испания. За същото нещо разказваше и английският моряк Джон Джигерс, чийто дневник сега беше в ръцете ми заедно с дневника на Магелан. Нека проследим неговия разказ.

Главатарят на Себу, смиреният Хумабон, който бил покръстен от Магелан и приел „с радост“ да носи името на испанския крал (Магелан го кръстил Карл Хумабон), като видял, че белите хора не са тъй страшни и неуязвими, както той мислел, дигнал стрелците си на въстание и прогонил испанските моряци от острова, като убил двадесет и четири от тях заедно с капитаните Франциско Сераон и Дуарте Барбоса. Там загива и астрологът Андрес де Мартин. За него Джон Джигерс не без ирония отбелязва, че този път хороскопът го излъгал.

Трите кораба — „Тринидад“, „Консепсион“ и „Виктория“ — дигат котва и бързат да избягат по-скоро от остров Себу. Преди повече от две години те бяха тръгнали от Испания с пет кораба и 265 души екипаж, а сега са останали само 115 души — твърде малко, за да управляват трите кораба. Поради това най-добре ще бъде да се пожертвува единият кораб. Кой да бъде той? Разбира се „Консепсион“, който и без това отдавна пропуска вода и кой знае дали ще издържи на бурите в Индийския океан. Като пристигат на остров Бохол, съседен на Себу, моряците пренасят от „Консепсион“ на другите два кораба всичко ценно и годно за употреба, изгарят „Консепсион“ и отново потеглят към юг, край безброй големи и малки острови и островчета. Сега Магелановите моряци се превръщат в пирати и ограбват всички лодки по пътя си. На 6 ноември 1521 година те виждат в далечината високи сини планини. В своя дневник Джон Джигерс пише: „Пленникът, който ни придружаваше, каза, че това са Молукските острови. Ние всички благодарихме на бога и за да засвидетелствуваме радостта си, изгърмяхме с оръдията. Нека не се вижда чудно, че бяхме толкова щастливи, защото бяхме прекарали цели 27 месеца без два дена в търсене на тия острови и при това търсене бяхме сновали надлъж и нашир между безброй острови.“

На 28 ноември те спират на остров Тидор — един от петте Молукски острова. Джон Джигерс пише в дневника си:

„Какво да кажем за тия острови? Тук всичко е просто и нищо няма по-скъпо от мира, удобствата и подправките. Но най-доброто от тия неща и може би най-хубавото благо на земята — мирът, който е прогонен от нашия свят чрез лошотията на хората, тук е намерил последно прибежище.“

Главатарят на остров Тидор, кръстен от испанците Алманзор, пристига в носилка и радушно приема гостите. Като се изкачва на единия от двата кораба, той си запушва носа — просто не може да понася миризмите на кухнята и на хората. Той казва на изморените моряци: „Слезте на брега и се подкрепете, порадвайте се на благата и удоволствията на земята след толкова дълго скитане по морето и след толкова много опасности. Освежете телата си и се радвайте тъй, като че сте пристигнали в царството на собствения си господар.“

Тази любезност, колкото и да е украсена от Джигерс, е едно предупреждение за испанците. Алманзор недвусмислено им напомня, че все пак тука той е господар. И наистина испанците получават от туземците срещу размяна всичко, каквото им трябва за далечното плаване. Те събличат дори ризите си и ги сменят с подправки и скъпи райски птици. Жаждата за забогатяване и в най-трудните минути не ги напуска и особено се разгаря сега, когато са стигнали вече крайната си цел и им предстои да тръгнат отново на запад, към Испания. А някои, възхитени от красотата на острова и от неговите богатства и от гостоприемството на мирните туземци, пожелават да останат тук завинаги. И наистина, защо ще се впущат отново в опасен път, когато тук се живее тъй спокойно, тъй приятно? Защо отново да рискуват живота си, когато тук земята им предлага храна почти без труд, а населението ги посреща с такъв възторг? Преди да потеглят от тия блажени острови, испанците откриват, че „Тринидад“ е доста повреден вече и не е годен за далечно плаване. Това е добре дошло за мнозина моряци. Петдесет души на драго сърце остават на остров Тидор, докато поправят кораба, а „Виктория“ дига котва и потегля на запад с останалия екипаж от 47 моряци и няколко офицери.

Той минал край бреговете на големия остров Целебес и през Явайско море и Зондския пролив, между островите Суматра и Ява, навлязъл в Индийския океан. Тук той взел курс към югозапад, за да заобиколи Южна Африка. Но така ли лесно се стига до тоя горещ континент? От Ява до нос Добра Надежда има 9700 км — огромно водно пространство, което може да се преплава за много и много седмици при попътен вятър. Но както е известно, в Индийския океан често духат мусони с посока от студените води на Южния океан към североизток. Този почти насрещен вятър забавял движението на „Виктория“. Моряците се отчаяли и когато стигнали до един непознат остров, те с радост хвърлили котва и излезли на брега. Туземците, които живеели тук, наричали острова Тамбукту. Цял месец прекарали моряците на остров Тамбукту, починали си и се охранили добре, а когато задухал попътен вятър, решили да тръгнат отново на път към Южна Африка. Тогава се разиграва малка човешка драма: десет моряци отказали да продължат опасното пътешествие и останали завинаги на остров Тамбукту. Никакви напомняния за дълга им към испанския крал не помогнали и корабът „Виктория“ напуснал острова без тях, макар че те били много нужни за неговото управляване. Корабът отново се отправил към неизвестността само с тридесет и седем моряци. След дълги лутания той стигнал до африканския бряг и спрял в едно португалско пристанище да си набави прясна вода и продукти. Испанците излъгали португалците, че идват от Западна Индия (Америка), но лъжата им била открита благодарение на подправките, каквито в Америка нямало, и „Виктория“ с бягство едва се спасил от плен. Все пак на брега били заловени няколко испански моряци, които никога вече не видели Испания. Останалите пристигнали в отечеството си окъсани, измъчени, изтерзани, но горди със своя поход, със своята смелост и самоотверженост и с огромната полза, която принесли на човечеството.

А моряците от „Тринидад“ ги постигнала най-тежка участ. Те потеглили с кораба си през Тихия океан към Панамския провлак, който тогава бил испанско владение, но не достигнали до него и след шестмесечно лутане из безкрайните водни пространства отново се върнали на Молукските острови. Но тук били дошли вече португалци, които ги пленили и ги затворили в колиби. След време четирима от тях оставили на островите, а останалите изпратили в Португалска Индия, където един по един загинали като мухи в мизерия. Само един от тия нещастници успял да избяга и да се завърне в Испания след много приключения и страдания.

От дневника на Джон Джигерс аз проследих съдбата на десетте моряци, които отказали да продължат пътуването си към Испания и останали на остров Тамбукту. Както гласи и преданието, те си взели жени от племето занго и заживели в мир с туземците. Много страници от дневника на Джигерс бяха изпълнени с тих възторг от мирния живот на острова и от самите туземци, които се отнасяли към тях с почит и уважение. Но неспокойният моряшки дух ги подтикнал към престъпление. Те решили да свалят главатаря на племето Пакуо, да подчинят племето занго, а след това да победят и останалите племена и да завладеят целия остров. И наистина отначало те успели: затворили Пакуо в една колиба и обявили един от своите офицери, някой си Серандос, за главатар. Туземците се изплашили от пушките на испанците и се подчинили. Но после се съюзили с друго едно племе и се почнала кървава война. Барутът на испанците се свършил, някои от тях били избити, други хванати в плен и хвърлени в океана с камъни, вързани на краката. Само Джон Джигерс успял да се спаси в горите. Каква е неговата съдба — това никой не може да каже. Това не може да се разбере и от последните страници на неговия дневник. Аз прочетох много внимателно тия последни редове и ги запомних наизуст. Ето ги:

„5 ноември 1523 година. Ужасно! Пет души от нашите са убити, останалите четирима ги хванаха живи, вързаха камъни на краката им и ги хвърлиха в океана. Само аз успях да избягам в горите. Сега съм сам. Скитам из джунглата без оръжие, без огън, без дрехи … Спя по дърветата като маймуните, храня се с диви плодове. Защо не си стояхме мирно, защо ни трябваше да сваляме главатаря? Дяволът ни подтикна към това престъпление, за да го изкупим с живота си. Племето се защищаваше, и имаше право. То ни осинови, прие ни в своето семейство, а с какво му се отблагодарихме ние? …“

Не се знае какво е попречило на Джигерс да продължи дневника си и как е завършил живота си, но едно е ясно: легендата за Магелановите моряци не е измислена. Те наистина са живели на остров Тамбукту. Ясно беше и друго — дневникът на Магелан не е унищожен, както мислят историците. Той беше в ръцете ми и аз реших да го запазя на всяка цена.