Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Марко Марчевски, Остров Тамбукту, роман, пето издание

Редактор Мария Кондова Техн. редактор Виолета Кръстева

Коректор Добрина Имова

Излязла от печат на 30. V. 1985 год. цена: подвързия 2,68 лв.; брошура 2,47 лв.

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия

Трета глава. Скъпоценната огърлица на капитана. Ловци на бисери. Дружество „Смит и Ко“

I

Бяхме седнали със Смит на нара пред моята колиба и разговаряхме за Арики. Напоследък първожрецът още повече се пропил. Всеки ден искал „коняк и цигарки, коняк и цигарки“ … Веднъж Смит отказал да му даде и тогава първожрецът го заплашил, че ще го хвърли в Голямата вода. Смит веднага му дал цяла бутилка коняк.

— А защо дадохте коняк на ония бандити, които искаха да запалят колибата ми? — попитах го аз.

— Как няма да им дам? — въздъхна Смит. — Първожрецът ги доведе. Те нахълтаха в колибата ми и всичко щяха да разграбят, ако не бях им дал по една бутилка коняк. Ако знаех какво са намислили да правят, не бих им дал нито капка дори и да ме убиеха. Но Арики нищо не ми каза. Той скри от мен замисленото престъпление, уверявам ви.

Аз се въздържах да говоря каквото и да било за Арики. Подозирах, че Смит си прави своя политика с коняка и иска да използува първожреца за тъмни цели. Затова бях предпазлив.

Неочаквано по пътеката, която водеше за селото, се зададе капитанът. Дойде при нас, седна мълчаливо на нара и задими с холандската си лула. Както винаги, той беше разкопчал яката на ризата си и изтриваше с носна кърпичка потта, която изобилно течеше по шията му. Но за разлика от друг път сега на шията му беше окачен голям гердан от мидени черупки, каквито носеха туземците. Смит неочаквано млъкна и се взря в гердана.

— Какво е това, Стерн? — попита той. — Защо сте окачили тия дрънкулки на шията си?

Капитанът изпусна гъсто кълбо тютюнев дим, което се завъртя като малко синьо облаче над главата му, и каза тържествено:

Тия дрънкулки струват най-малко сто лири, сър…

— Сто лири! — възкликна Смит и като се изсмя, добави: — Вашият гердан не струва и десет шилинга, уверявам ви.

— Тъй ли мислите? Е, добре! Погледнете това топче. — Капитанът се приближи към Смит. — Разгледайте го по-добре и признайте поне веднъж, че съм прав аз, а не вие.

Смит се наведе към капитана, хвана с два пръста жълтото лъскаво топче, което беше нанизано на гердана между раковините, и почна да го оглежда от всички страни. То пречупваше лъчите на слънцето и блестеше ослепително. Пръстите на плантатора се разтрепераха.

— Вие сте прав, Стерн! Хиляди пъти прав! Това е бисер! Истински, първокачествен бисер!

— Да, истински — кимна с глава капитанът.

— И герданът ви не е от прости черупки, а от бисерни миди!

— Познахте.

— Кой ви го даде?

— Един туземец.

— Как се казва? — нетърпеливо попита Смит.

— Не зная.

— Къде живее?

— И това не зная.

— Как може! — възмути се Смит. Очите му загоряха като на човек, който е загубил голямо богатство, след като го е имал в ръцете си. — Трябваше да го попитате поне откъде е взел тоя бисер.

Стерн иронично се усмихна:

— Попитах го, но той не знаеше английски.

— И ви го даде без нищо?

— Почти. Дадох му една пура и той остана много доволен.

— Такъв бисер за една пура! — отново пламнаха очите на Смит. — Има ли още бисери тоя дивак?

— Няма. Имаше само един и сега той е мой.

— Така, така… — замислено рече Смит. — Изглежда, че някъде около острова има бисерни миди. А там, където има бисерни миди, има и бисери. Прав ли съм, Стерн?

— Напълно прав, сър.

— А знаете ли какво значи това?

— Зная много добре — пак се усмихна капитанът като смигна дяволито — Но и вие знаете, че бисерите не се раждат по дърветата, нали?

— На мен ли говорите това, Стерн? Нима не знаете, че съм потомък на капитан Раг?

— На капитан Раг? — учудено попитах аз. — Мисля, че съм чел нещо за един капитан с такова име. Доколкото си спомням, той е бил търговец на бисерни миди…

— Да! — гордо потвърди Смит. — Капитан Раг е мой прадядо. За него са писали много пътешественици в края на миналия век и не е чудно, ако сте срещали името му в книгите. Той е обикалял всяка година със своята шхуна островите Паумото в Тихия океан и изнасял оттам десетки хиляди килограми бисерни миди.

— Които получавал от бедните туземци срещу няколко килограма мъниста от стъкло — прекъснах го аз. — А когато туземците отказвали да му дават стоката си на безценица, той ги ограбвал със сила. Така пишат за него пътешествениците от средата на миналия век, които са го познавали.

— Да, пишат — промърмори Смит. — Но това няма значение. По-важното е, че моят прадядо е бил предприемчив англичанин, човек с широк размах. Ненапразно са го наричали крал на бисерите.

— А може би и на неговия правнук е съдено да бъде крал на бисерите? — подхвърли капитанът.

Смит запали една пура и като пусна две тънки струйки дим през носа си, каза:

— Вие се шегувате, Стерн, но работата е много сериозна. Вашият гердан показва, че тук има бисерни миди. Трябва да проверим в големия залив. Те обичат тихите топли води. Не е нужно да ви казвам какво богатство представляват бисерните миди, нали така? От черупките им правят седеф — това и децата го знаят. Но самият бисер, сър! Сега той поскъпва от ден на ден, защото през войната ловът на бисери намаля. Едно зърно колкото лешник струва стотина лири, а има и по-едри, като този на шията ви, Стерн. Такива са намирани край северозападния бряг на остров Цейлон, в Манаарския залив. Едри бисери са намирани и в Персийския залив, до остров Бахрейн, и в Червено море, и край бреговете на Япония и Австралия, а също и край Бисерните острови близо до Панамския канал. В миналия век много предприемчиви хора като моя прадядо са печелили баснословни богатства от бисери, макар че тогава бисерите са били много евтини. Освен това в миналия век ловът на бисерните миди е бил много по-труден, отколкото сега. Преди да се появят водолазите, туземците се гмуркали на морското дъно на дълбочина десет-дванадесет метра, събирали бисерните миди в торби или в кошници и ги изнасяли на повърхността, след това отново се гмуркали. Това е много трудно и все пак всяка година корабите откарвали от топлите морета стотици килограми скъпоценен товар. С течение на годините бисерните миди намалели, а край някои острови съвсем изчезнали. Тогава се опитали да ги развъждат по изкуствен начин в големи басейни, но бисерите от такива миди били дребни и не се ценели високо. В края на миналия век и особено в началото на нашия век след изнамирането на скафандрите бисерните миди още повече намалели и за да не изчезнат съвсем, английското правителство на няколко пъти забранявало техния лов в английските колонии за срок от десет-петнадесет години. Но и тази мярка не помогнала. Сега бисерните миди са голяма рядкост и затова бисерът поскъпна. Представете си какво ще бъде, ако край бреговете на остров Тамбукту има много бисерни миди. Ние ще станем милионери, сър!…

— Вие и сега сте милионер — подхвърлих аз.

— Това няма значение — отвърна Смит. — Парите са най-лекият товар и на никого не тежат.

— Прав сте — кимна с глава капитанът. — Но за да станем милионери, нужни са две условия. Първо — около острова да има бисерни миди и, второ — да ги извадим от морското дъно. А това никак не е лесно. Ако тия две условия отпаднат, ще се появи трето, най-важното…

— Какво е то? — нетърпеливо попита Смит, като втренчи погледа си в капитана.

— Нима не се сещате, сър?

— Не.

— Е, добре, тогава позволете ми да ви задам един въпрос: На кого ще продадем бисерните миди и скъпоценните бисерни зърна? На туземците? Но те не ги ценят. Ето аз получих тоя едър бисер само за една пура. Ако туземецът имаше повече бисери, той би ги дал за същата тая пура. Бисерът струва много пари само в цивилизованите страни, които ние никога няма да видим…

Капитанът млъкна замислен. Смит, напротив, се оживи и каза с упрек:

— Махнете тия черни мисли от главата си, Стерн! Аз съм напълно убеден, че един ден ние пак ще видим нашата добра стара Англия и тогава славата ни ще прогърми из целия свят. Защото ние ще се върнем като откриватели на непознат остров с безценни богатства. И лъвският пай от тия богатства ще се падне на нас. Не вярвате ли?

— Иска ми се да вярвам, но не мога — въздъхна капитанът. — Нашето завръщане зависи от случая. Ние можем да напуснем острова само ако мине оттук някой кораб.

— А защо да не си направим една гемия? — попита Смит. — Имаме достатъчно инструменти, пък и диваците ще ни помогнат.

— Невъзможно — завъртя глава капитанът. — Да направим гемия — това не е по силите ни. Нужен ни е най-малкото един добър дърводелец, а ние го нямаме.

— А какво ще кажете за една голяма платноходка? Нима и нея не бихме могли да направим? Капитанът помисли и каза:

— Платноходка — да, това може… Но аз не бих се решил да тръгна с платноходка през Индийския океан.

— Вие ли говорите това, Стерн? Вие, старият моряк?!…

— Да, стар за съжаление — тежко въздъхна капитанът. — Ако бях по-млад, сигурно бих се решил.

— И сега ще се решите — насърчи го Смит. — Трябва да опитаме всички възможности. Особено ако открием бисерни миди. Тогава на всяка цена трябва да се върнем в Англия, а след това отново ще дойдем тук, но вече подготвени. Искате ли да ви кажа какво мисля, Стерн? Мисля… не, не, по-право предчувствувам, че ще стана прочут като моя прадядо капитан Раг, когото злонамерени драскачи незаслужено опетниха. Крал на бисерите — как хубаво звучи това! — примигна плантаторът и продължи унесено: — Тогава нека се пазят лондонските акули! Аз ще ги глътна заедно с банките и фабриките им и тоя ден ще бъде най-щастливият в моя живот.

— Лошото е, че бисерните миди живеят на морското дъно, откъдето мъчно ще ги извадим — каза капитанът. — Все пак ще се опитам… И тъй, да вървим! Трябва да вземем някои неща от колибата.

Отидохме в колибата на Смит и Стерн. Досега аз не бях влизал в нея и много се изненадах, като видях как комфортно бяха се наредили двамата англичани. В ъгъла имаше две пружинени легла, покрити с меки одеяла и с мрежи за москити. Нарът, и подът бяха постлани със скъпи килими, край стените бяха наредени меки кожени фотьойли, по средата — маса с няколко стола, а в дъното бяха струпани един върху друг много чували и сандъци.

— Изглежда, че сте с кътали доста неща от яхтата — казах аз на плантатора.

— А защо не? — отвърна той. — Скътах някои полезни неща и мисля, че съм постъпил разумно.

— Не се ли страхувате, че туземците могат да ги задигнат?

— О, не! Арики обяви моята колиба за табу[1] и никой не смее да влезе вътре. Освен това туземците не знаят кое за какво служи, пък и не се интересуват. Само Арики — тоя упорит и нахален старец — ме безпокои. Научи вече две английски думи и само тях повтаря: „Коняк, цигарки, коняк, цигарки“ … Просто не зная как да се отърва от него. Всеки ден му давам по една бутилка коняк и по една кутия цигари. А това няма да продължава вечно, защото нямам фабрика за коняк и за цигари, нали така? Какво ще правя, когато сандъците се изпразнят?

— А за колко време ще му стигнат вашите запаси? — попитах аз.

Плантаторът ме погледна изпитателно, след това се усмихна пресилено и на свой ред попита:

— Искате да знаете колко коняк и цигари имам още?

— Да.

— А защо се интересувате? И на вас ли ви се пие коняк?

— О, не, бъдете спокоен! Бих искал да зная няма ли да напоите Арики и неговите приятели.

— Арики да, но неговите приятели — никога! — заяви Смит.

— Дайте ми едно дълго въже — обърна се Стерн към плантатора и прекъсна нашия разговор. — Преди да се спусна на морското дъно, трябва да измеря дълбочината. Ще ми трябва и една торба за мидите.

— Дадено, Стерн — с готовност се отзова Смит и като се порови из един сандък, подаде на капитана въже и торба.

— А сега не е зле да му ударим по един коняк — намигна ми капитанът.

Смит донесе една бутилка коняк и три чаши.

— Да, случаят е особен и заслужава да се почерпим — каза той. — И тъй, наздраве! За успеха на нашето дело!

— За бъдещия крал на бисерите! — дигна чашата си капитанът и се чукна с плантатора, който се усмихна доволен. — А вие няма ли да пиете? — попита ме той, след като видя, че отказах да взема своята чаша.

— Не, предпочитам една пура, ако мистър Смит няма нищо против…

— Разбира се! — рече плантаторът и ми поднесе кутията с пурите.

II

Взехме въжето и торбата и отидохме в малкия залив. Беше обед и слънцето сякаш гореше над главите ни. Седнахме в една лодка, минахме през тесния канал и навлязохме в големия залив. Капитанът върза с въжето един доста тежък камък, който беше взел от брега, и го спусна във водата. След това измерихме дълбочината — беше дванадесет метра.

— Доста е дълбоко, но ще се опитам — каза капитанът, като се съблече. — Камъкът е тежък, бързо ще ме отнесе на дъното, но не гарантирам, че ще изляза. Ако не се върна, не ви съветвам да ме търсите: акулите ще се погрижат за мене.

— Без шеги, Стерн — казах аз разтревожен. — Внимавайте, защото тук наистина има акули.

— Акулите не обичат миризмата на коняка и бягат от нея като дявола от тамян — засмя се капитанът. — Но мистър Смит го пести за първожреца и ми даде само една чашка.

— Ако знаех, щях да ви дам цяла бутилка — каза Смит.

Капитанът широко се усмихна:

— Аз съм съгласен да я получа, след като си свършим работата, ако нямате нищо против…

— Разбира се! — кимна с глава плантаторът. — Бутилката е ваша!

Капитанът взе здраво в ръцете си камъка и се хвърли във водата надолу с главата. Аз държах въжето, което бързо се размотаваше в ръцете ми, и си мислех: „Дълбочината е доста голяма. Дванадесет метра — това не е шега! Старият морски вълк ще стигне дъното, но дали ще успее да излезе пак на повърхността?“ Когато изказах съмненията си на плантатора, той махна с ръка:

— Стерн е опитен моряк, не се тревожете. Някога като студент и аз обичах водния спорт. Веднъж дори получих награда. Задържах се под водата седемдесет и седем секунди!

— Това много ли е?

— Опитайте и ще видите какво значи да останете под водата седемдесет и седем секунди.

Въжето престана да се размотава. Значи, капитанът беше стигнал на дъното. Чаках изтръпнал. Стори ми се, че е минал цял час, откак беше изчезнал под водата. Най-после той се показа на повърхността, разтърси глава и като дигна лявата си ръка, показа ни една мида, голяма колкото човешка глава.

— Пълен успех! — извика той радостен, като пое дълбоко въздух. — Дъното е осеяно с милиони бисерни миди!

— Милиони! — извика Смит възторжен. — Не преувеличавате ли, Стерн?

— Ни най-малко, сър! На дъното има планини от бисерни миди. Дайте ми торбата и издърпайте камъка — помоли ме капитанът, като хвърли голямата бисерна мида в лодката.

Той взе торбата и я преметна през рамото си, а аз измъкнах камъка от водата. Капитанът го взе и отново се спусна на морското дъно. Този път той се забави по-дълго време. Гледах с тревога часовника си и броях секундите, без да си поемам дъх. Минаха петдесет секунди, след това шестдесет… Почувствувах как нещо притиска гърдите ми като воденичен камък, който след всяка измината секунда ставаше все по-тежък. На седемдесетата секунда ушите ми зашумяха, а главата ми сякаш почна да се надува като гумена топка. На седемдесет и седмата секунда не издържах и си поех въздух. Изведнъж почувствувах голяма лекота, сякаш воденичният камък беше паднал от гърдите ми, а ушите ми престанаха да шумят. Но капитанът още не се показваше. Бяха изминали толкова секунди, колкото някога издържал Смит и получил награда, а капитана още го нямаше… той се показа над водата едва на деветдесетата секунда. Дишаше тежко, но лицето му сияеше: торбата беше пълна с бисерни миди!

— Поемете я — каза той, като плюеше солената вода, която бе влязла в устата му през носа. — И преместете лодката на петдесет метра оттук. Искам да изследвам по-голямо пространство.

Няколко пъти премествахме лодката на различни места в залива и всеки път капитанът изваждаше пълна торба с бисерни миди. Оказа се, че по дъното на целия залив има несметно богатство. След десетото спущане старият моряк се умори и се качи в лодката.

— Напред към брега! — извика Смит радостен. — Трябва да проверим какво има в тия черупки.

Налегнах на веслата и лодката заплава обратно към малкия залив. Смит нямаше търпение и преброи мидите, преди да стигнем на брега. Те бяха шестдесет и пет.

Както е известно, от черупките на бисерните миди правят седеф. Той е доста скъп, но много по-скъпи са самите бисери, които се образуват в някои миди. Когато в това мекотело животно попадне зрънце пясък или някакво друго чуждо тяло, животното отделя особен сок, който се втвърдява около чуждото тяло. Така постепенно се образува твърдо зърно — бисер, който се увеличава с течение на годините. Най-скъпи са белите бисери. Те са кръгли или крушовидни и се образуват в самото тяло на мекотелото. Но има бисери и с други цветове — те се образуват под самата черупка и са прилепени до нея. Разбира се, не във всяка мида има бисерни зърна. В цяла грамада от тия животни може да не намерите нито едно зрънце, но понякога, макар и много рядко, само в една мида се срещат по няколко бисера.

Стоварихме нашите шестдесет и пет миди на брега и внимателно открихме черупките им. Само в седем от тях намерихме по един бисер — три доста едри, като бисера на капитана, и четири по-малки.

— Това е безценно богатство, сър! — възторжено каза плантаторът. — Във всяка десета мида по един бисер — това е нечувано.

Ние със Смит получихме по един едър и по един дребен бисер, а останалите дадохме на капитана. Според преценката на плантатора моите два бисера струваха колкото заплатата ми за цяла година. Като гледах лъскавите топчета, аз си мислех: „Колко лошо е устроен светът на богатите хора наистина! Те плащат баснословни суми за едно такова зрънце, с което украсяваха пръстените и огърлиците си, а хората, които вадят бисерите от морското дъно, нямаха какво да ядат“…

— Слушайте, приятели — неочаквано се провикна Смит и прекъсна мислите ми: — Хрумна ми една великолепна идея. Искам да ви направя богати хора. Съгласни ли сте?

— Дадено, сър! — изгърмя гласът на капитана. — Великодушно ви предоставям това удоволствие.

— Не се смейте, Стерн, работата е сериозна. Ще образуваме дружество за събиране на бисерни миди.

— Бисерно дружество „Смит и Ко“ — шеговито подхвърли капитанът.

— За названието няма да спорим, устав няма да пишем. В нашия устав ще има само едно условие: всичко ще делим на три равни части и всеки от нас ще си получава своето. Какво ще кажете, Стерн? Съгласен ли сте?

— Не съм съгласен — отрицателно поклати глава капитанът.

— Защо?

— Защото аз трябва да вадя бисерните миди от морското дъно, а това никак не е лесно. Дори е много вредно за здравето. Известно е, че ловците на бисери умират рано от постоянна липса на достатъчно въздух. От ушите им тече кръв, зрението им отслабва, по тялото им се появяват пъпки, които се превръщат в гнойни рани. Аз съм виждал ловци на бисери в Манаарския залив и не искам да бъда като тях. Не, сър, търсете си други съдружници. Не искам да ставам ловец на бисери.

— А кой ви кара да ставате ловец на бисери? — упрекна го Смит. — Вие ще бъдете пълноправен член на нашия триумвират. Други ще вадят кестените от огъня, бъдете спокоен. Всеки дивак би се съгласил да ни извади цяла лодка с бисерни миди само за едно герданче от мъниста.

— Само за едно герданче? Не е ли малко? — попитах го аз.

— Никак не е малко — беше отговорът. — Помислете добре! Макар герданите да са мои, печалбата ще делим на три равни части. Работата ще си разпределим така: Андо ще ни доставя ловците, Стерн ще ги командува, а аз ще раздавам герданите. След две-три седмици ще имаме по цял килограм бисери. Представяте ли си какво значи това? Помислете добре! Ще запазим и раковините, защото и те струват пари.

— Струват — съгласи се капитанът, — но в Англия или в някоя друга цивилизована страна. А в Тамбукту за цяла лодка миди няма да ви дадат дори и един кокосов орех.

Смит разпалено почна да ни убеждава, че рано или късно ние ще се върнем в своите страни като „крале на бисери“. Според него сега, през време на войната, из Индийския океан кръстосват много повече кораби, отколкото в мирно време и вероятността край Тамбукту да мине някой кораб — военен или товарен — е много по-голяма, отколкото всеки друг път.

Той беше прав. Япония беше окупирала Ява и Суматра и корабите на самураите навлизаха и в Индийския океан, а корабите на Англия и Съединените щати постоянно превозваха оръжие в Африка и в Персийския залив. Колкото и голям да беше Индийският океан, сега по него плаваха много повече параходи, отколкото в мирно време, и вероятността нашият неизвестен остров да бъде открит беше много голяма.

Капитанът посрещна равнодушно неговото предложение. Не защото не искаше да стане богат, а защото не вярваше, че ще попадне някога в Англия. А аз разсъждавах така:

„Ако успея някога да се върна в своята родина, не ми трябват бисери. Самата тя е безценен бисер, по-скъп от всички бисери в света…“

Идеята за бисерно дружество „Смит и Ко“ пропадна.

Бележки

[1] Между първобитните племена в островите на Тихия и Индийския океан е съществувал такъв обичай: когато се наложи табу — забрана на нещо — никой не го докосва.