Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Марко Марчевски, Остров Тамбукту, роман, пето издание

Редактор Мария Кондова Техн. редактор Виолета Кръстева

Коректор Добрина Имова

Излязла от печат на 30. V. 1985 год. цена: подвързия 2,68 лв.; брошура 2,47 лв.

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия

Деветнадесета глава. Какво могат да направят три герданчета, един нож, една брадва и една бутилка коняк. Арки и Боамбо на гости у Смит. Угощението в яхтата. Принципите на плантатора. Един разгорещен спор. Колибата на вечния огън

I

Още на другия ден отидохме с Боамбо у Арики. Аз бях взел от яхтата бутилка коняк, три герданчета, нож и брадва, като предполагах, че подаръците ще направят първожреца по-сговорчив. Досега Смит ми даваше за размяна с туземците само дреболии — герданчета и огледалца, — а инструментите и сечивата, каквито имаше доста в склада на яхтата, пазеше за себе си. Но сега той отдаваше голямо значение на мисията ми и стана по-щедър. Ако бях му поискал още някоя и друга бутилка коняк или още две-три брадви, той би ги дал на драго сърце, но аз смятах, че засега и това е достатъчно.

Арики ни посрещна сухо. Той дори не стана от нара, на който седеше, и не ни покани да седнем. Но ние седнахме с Боамбо и без покана. Предложих му цигара, но той отказа рязко. Беше мрачен, очите му святкаха гневно. Той ме стрелна със студен, пропит с омраза поглед и припряно заговори за отиването ми в Калио. Защо съм ходил? Кого съм питал? Нали беше ми казал да не ходя? Значи, аз не го зачитам за нищо! Него, рапуо, пуирара на пуяч. Къде се намирам? Тук не е земята на пакегите!

Аз извадих ножа от пакета и му го подадох:

— Рапуо, вземи го. Това е подарък от третия пакеги. Той погледна ножа изпод навъсените си вежди и отблъсна ръката ми. Тогава аз взех един ямс от кошницата, която висеше сред колибата, обелих с ножа кората му и го нарязах. Жената на Арики подсвирна с уста от изненада. Досега тя беше белила и рязала ямса с мидена черупка. Подадох й ножа и казах:

— Вземи го. В голямата лодка има много такива ножове. Жената взе ножа и отиде да се похвали на съседките си. Арики седеше на нара все тъй намръщен и потъмнял като градоносен облак. Той не можеше да ми прости моята дързост. Ходя по селата, лекувам хората без негово разрешение! Как смея!…

Тогава аз извадих от пакета брадвата с къса дръжка и му я подадох.

— Рапуо[1], това е подарък от третия пакеги. Вземи го. Той веднага разбра какво му давам и за какво служи — стоманената брадва приличаше на каменните брадви на туземците, — но отказа да я вземе.

В колибата имаше едно доста дебело дърво, донесено за огъня. С два-три удара го пресякох на две. Арики не изтърпя и подсвирна от възторг.

— Вземи я — сложих аз брадвата пред първожреца. Той не посегна към нея, но и не я отблъсна. Жената на Арики се върна. С нея беше и Канеамеа. Аз им дадох по един гердан и видях каква радост загоря в очите им. Герданите на Смит наистина правеха чудеса. Те можеха да смекчат и най-коравото сърце. Дадох третия гердан на Арики. Той мълчаливо го окачи на шията си.

Оставаше третото „чудо“ — бутилката с коняка. Но тя беше последният ми коз, не биваше да го проигравам тъй бързо. Ножът, брадвата и герданите бяха достатъчни да изкупят вината ми пред Арики, дето съм ходил в Калио без негово съгласие. Сега оставаше най-важното — да уредим работата на Смит, да склоним Арики да не го хвърля в океана и да го остави да живее спокойно на острова.

Боамбо заговори за „третия пакеги“. Той каза на първожреца, че третият пакеги е добър човек и трябва да му разрешат да живее на острова, без да го хвърлят в океана. Но Арики не искаше и да чуе. Той рязко прекъсна главатаря:

— Откъде е дошъл третият пакеги?

— От луната — побърза да отговори Боамбо.

— От луната! А как е дошъл? Има ли криле? И защо е дошъл? Да се хвърли в Голямата вода! Още сега!

— Не бързай! — спря го Боамбо. — Третият пакеги още не е стъпвал на нашия остров. Той живее в голямата лодка и ние нямаме власт над него.

— Проклятие! — гневно извика Арики.

Боамбо пак заговори за пакегите. О, те са добри хора, полезни хора! Аз съм го спасил от кадити, лекувам хората с нанай кобрай — малко ли е това? И от другите пакеги племето ще научи нещо полезно. Те имат такива чудни неща, каквито нито един занго не е виждал досега.

Канеамеа сложи пред нас делва с малоу и седна на нара. Когато я погледнах, тя наведе глава, но аз успях да забележа в краткия поглед на тъмнозелените и очи някаква неуловима, тиха тъга.

— Набу — обърна се тя към баща си. — Тана Боамбо е прав, пакегите са добри хора.

— Мълчи! — викна й Арики и като се обърна към мен, попита: — Какво има в голямата лодка? Кажи!

— Много неща има в голямата лодка, рапуо. Има големи и малки стъкла — като ги погледнеш, виждаш лицето си в тях.

— Зная — нетърпеливо ме прекъсна Арики. — Друго?

— Има много брадви като тази, която ти дадох. Един човек с такава брадва може да направи лодка само за два-три дена.

Арики ме погледна недоверчиво и попита:

— Може ли?

— Може.

— Какво има още?

— Има много уди, които пускат гръмотевици и убиват птици, както летят.

— А хора убиват ли?

— И хора убиват.

Арики преглътна и пак попита:

— Друго какво има в голямата лодка?

— Много неща има, как да ти обясня? Трябва сам да ги видиш.

Първожрецът наведе глава и се замисли. Той решаваше съдбата на Смит. Ще остане ли плантаторът цял живот на своята яхта, която беше се превърнала в негов затвор, или първожрецът ще му разреши да живее на острова?

Извадих от пакета бутилката с коняк и я подадох на Боамбо. Парливата течност забълбука в устата му. Арики го погледна малко учуден — той за пръв път виждаше стъклена бутилка, — но се престори на равнодушен. Боамбо замляска с език, може би нарочно, за да покаже на първожреца колко вкусно е съдържанието на тази чудна бутилка. Арики не изтърпя, грабна бутилката от него и отпи само една глътка. Конякът му хареса и той пи още веднъж … и още веднъж. Не, това питие не приличаше на малоу. И кокосовото вино беше много приятно, но съдържаше съвсем малко алкохол: колкото и да пиеш, главата ти не се замайва. Листата на бетела, които туземците дъвчеха с ядки от орехите на кенгара и с малко парченце вар, също не можеха да замаят главите им. А това питие сякаш се разлива по цялото ти тяло и бързо упойва човека. Сръбнеш ли повече, искри изскачат от очите ти. Арики замляска с уста и повтори няколко пъти: „Тацири! Тацири!“

Работата се нарежда, помислих си и почнах да уговарям главатаря и първожреца още сега да отидем на голямата лодка да видят с очите си всички ония чудни неща, за които им говорих, да опитат и други, още по-силни питиета и тогава да решат съдбата на Смит. Разбира се, и двамата отказаха, но аз бях много настойчив. Ако дойдат на голямата лодка, те ще получат много подаръци от третия пакеги. От какво се страхуват? Ето вчера Зинга беше там и нищо лошо не се случи с нея. А третият пакеги няма да излезе на острова, ако не го поканят лично. Да, да, трябва сами да се договорят с него за подаръците, защото всички тия чудни неща в голямата лодка са негови.

Пръв се съгласи Боамбо, а след него и Арики. Той доста беше посръбнал вече и езикът му се преплиташе. А за човек, който е пил повечко, отколкото може да му носи главата, морето е до колене.

II

Седнахме в една лодка и отидохме на яхтата. Щом стъпи на палубата, Арики плахо почна да се оглежда наоколо. Всичко, което виждаше — високите мачти, дългите въжа, белите тръби за вентилация, които приличаха на огромни лули, лъскавият месингов парапет, на места разкривен от корабокрушението, дебелите слюдени стъкла на палубата над машинното отделение, — всичко го учудваше и в същото време го плашеше. В тази непозната обстановка той изведнъж изтрезня. Аз побързах към кабината на Смит и съобщих на двамата англичани да се приготвят да посрещнат гостите.

— Веднага ги поканете, сър! — скочи Смит, като изтърва пурата си от вълнение. — Не е удобно такива височайши гости да чакат.

Когато Арики и Боамбо влязоха в столовата, на масата бяха наредени вече няколко чинии със студени закуски: консервирано пилешко и телешко месо, хайвер, сардели, бутилки с коняк и вино, дори и една бутилка шампанско. Смит пак беше станал щедър, какъвто е бил вероятно и в Англия към знатните си гости. По-късно разбрах причината за неговата щедрост. Капитанът ми разказа какъв кошмар преживял той, докато аз съм бил в селото. Стерн нарочно му разказал, може би за десети път, ужасите, които преживял на острова, когато бяхме затворени в колибата, после как диваците играели около нас, как размахвали дървените си копия, докато най-после един по един ни хвърлили в океана. Устните на плантатора треперели от страх, лицето му потъмняло — така ми каза капитанът, — а когато го упрекнах, Стерн почна да се оправдава: „Признавам, че не е хубаво да го плаша, но аз исках да си отмъстя по някакъв начин за горчивините, които ми създаваше, когато бях капитан на неговата яхта.“

Сега краят на кошмара беше настъпил. Първожрецът и вождът бяха гости на Смит и той ги канеше на масата с дълбоки поклони.

Арики и Боамбо бяха изумени от обстановката в яхтата. Никога в живота си те не бяха предполагали, че съществуват пружинени легла с меки одеяла и с мрежи за комари, кожени канапета и столове, в които човек потъва, като седне, маси с бели покривки, „онами“ от порцелан и чаши от кристал, сребърни лъжици, вилици и ножове, килими, тоалетни принадлежности и много други неща. Арики се оглеждаше като втрещен. А когато случайно видя образа си в голямото огледало, страхливо се отдръпна и се скри зад Боамбо, сякаш бе се срещнал лице срещу лице с най-опасния си враг. Наистина на младини той сигурно се е оглеждал в застояла вода, но оттогава бяха изминали десетки години и старостта неусетно беше наложила своя разрушителен отпечатък на лицето му:

то беше набръчкано като кората на сухо дърво. А какво направи Боамбо, когато се огледа? Той се изпъчи пред огледалото, усмихна се доволен, сякаш искаше да каже: „Вижте ме, аз още не съм стар, кожата на лицето ми не е набръчкана като печено таро и тялото ми още е силно.“

Смит, който по-рано не обичаше бързите движения, сега беше подвижен като змиорка — подреждаше масата, канеше гостите и кимаше с глава като кон, когато се брани от мухи:

— Заповядайте, ваше преосвещенство … Благоволете, ваше височество…

— Държи се като лорд в Бъкингамския дворец. — хапливо подхвърли капитанът.

Боамбо не хареса консервите и се отказа от тях. Смит изпадна в отчаяние. Той не можеше да му предложи никакво друго ядене. Когато му казах, че главатарят много харесва шоколада, плантаторът донесе цяла кутия шоколад и я сложи пред главатаря.

Арики не беше придирчив, поглъщаше всичко, каквото му попаднеше — телешко и пилешко месо, риба, хайвер, опита дори и едно парче шоколад, но като не можа да го схруска с единствения си зъб, изплю го в шепата си и го хвърли на пода. Той хареса и коняка, и виното и винаги изпиваше чашата си до дъно, без да я допира до устните си: изливаше виното направо в устата си, после мляскаше с език и пак почваше да яде. А като изпи и чаша шампанско, първожрецът прегърна капитана и двамата почнаха да пеят едновременно — единият зангски, другият английски песни. Сега Смит насочи всичкото си внимание към Боамбо, усърдно пълнеше чашата му, но главатарят познаваше силата на алкохола и пиеше умерено.

Привечер всички излязохме на брега. Някой казал на туземците, че главатарят и първожрецът отишли на голямата лодка на пакегите, и цялото село беше се изсипало в малкия залив. Всички искаха да узнаят какво има в голямата лодка, но Боамбо не удовлетвори любопитството им, а първожрецът изобщо не можеше да говори, нито да се държи на крака. Той прегърна през раменете капитана и плантатора и те го помъкнаха към селото сред веселия шум на тълпата.

III

Работата на Смит се уреди: Арики и Боамбо му разрешиха да живее в моята колиба. Разбира се, за Стерн не ставаше дума — той имаше същите права като жител на острова, каквито имах и аз. Оставаше да решим какво да правим с имуществото на Смит.

А какво ли нямаше в яхтата на плантатора! Десет бойни и три ловджийски пушки, сандъци с патрони, консерви, чували с брашно и ориз, сандъци с макарони и захар, каси с испански и френски вина, коняк, ром, вермут и много други питиета, чиито названия аз дори не знаех; два големи гардероба с горни и долни дрехи, одеяла и чаршафи, мебели, библиотека, прибори за хранене, съдове за готвене, дърводелски и ковашки сечива — чукове, длета, бургии, секачи, пили, триони, пелки и какво ли не… Капитанът предложи по-голямата част от сечивата да предадем на племето, а за себе си да оставим мебелите, приборите за ядене, съдовете за готвене, одеялата, чаршафите, дрехите, разбира се, и пушките. Но Смит не се съгласи да дели с когото и да било своето имущество. Той заяви, че само той има право да се разпорежда със своята собственост.

— Всичко е мое, сър! — повтори Смит няколко пъти.

— Наше, сър! — поправи го Стерн.

— Нищо подобно, Стерн! — трепна Смит и загледа капитана с пепелявите си очи. — Винаги е било мое и си остава мое. Аз ще реша какво да дам на племето. Ще дам нещо и на вас, разбира се…

— Не, сър! — кипна Стерн и удари с юмрук по масата. — Ние не сме просяци. Тук всички сме равни и всичко ще делим по братски.

Смит избърса запотената си шия.

— Как така равни, Стерн? Не забравяй, че аз съм господарят, а вие сте мои служители…

— Бяхме! — прекъсна го капитанът. — Но сега сме равни. Сега аз съм толкова ваш служител, колкото и вие — мой. И ви моля да ми говорите на „ви“. Ясно ли е?

Реших да прекратя тая неуместна свада.

— Напразно спорите — казах аз. — Всичко в яхтата не е нито на мистър Смит, нито на нас тримата. То е на племето.

— Вие се шегувате, сър! — враждебно ме изгледа Смит, като смачка мократа си кърпичка и я пъхна в джоба на панталона си.

— Говоря съвсем сериозно, сър. Частната собственост на острова е крайно ограничена. Тук всеки има копие, лък, стрели, две-три рогозки, два-три онама, две-три делви — това е частна собственост. Всичко останало — земята, горите, дивечът в тях, рибата в океана — е обществено притежание.

Смит ме гледаше тъй, сякаш бях му казал, че на острова върлува чума. Как е възможно? Значи, той няма да може да ходи на лов за дивеч? Но това е неговият любим спорт!

Обясних му, че тук ловът не е спорт, а начин за прехрана. Разбира се, всеки може да убие дива кокошка или някаква друга птица, всеки може да си хване риба в океана, но в лова на дивите говеда кро-кро и на диви свини участвува цялото село, а понякога и цялото племе, и то само в определени месеци в годината.

— А какво правят с убитите животни? — попита Смит.

— Устройват си празник и ги изяждат. Туземците не могат да държат запаси от риба и месо, защото бързо се развалят. Те още не са се научили да добиват морска сол и затова си служат с морска вода.

— А нима главатарят и първожрецът нямат свои плантации? — полюбопитствува Смит.

— Нямат. Нали ви казах, земята е колективна собственост.

— Но… това е комунизъм, сър! — трепна Смит.

— Не е комунизъм, успокойте се. Остатък от първобитен комунизъм.

— Не по врат, а по шия! — възкликна Смит. После, като помисли, той попита: — Кажете ми искрено, тук хората са лентяи, нали?

— Не съм забелязал такова нещо — отговорих аз. — Жените, та дори и децата работят в градините, а мъжете ходят на лов за дивеч или за риба.

— Но ако някой не иска да копае? Ако предпочита да лежи под сенките? Защото под това горещо слънце копанта не е много приятна работа, нали така?

Обясних му, че ако някой се откаже да работи, племето сигурно ще го лиши от правото да получи таро и ямс от градините или месо от убития дивеч.

— Но аз мога сам да си уловя риба в океана или в някоя река, нали? — продължаваше да ме обсипва с въпроси плантаторът. — Можете, разбира се. Дори ще се принудите, защото гладът ще ви застави. Защо тогава да не отидете заедно с всички туземци на лов за риба? Това е много по-приятно, уверявам ви. Аз ходих няколко пъти и не улових нито една риба, но въпреки това туземците ми даваха моя дял. Нали помните, няколко пъти донасях на яхтата прясна риба.

— Помня — кимна с глава Смит.

— Когато научите езика на туземците, сами ще пожелаете да работите заедно с тях, вместо да се измъчвате сам…

— Въпросът е за принципа, сър. Колективната собственост подрязва крилете на частната инициатива и създава лентяи. Човечеството е излязло от първобитното си състояние след появата на частната собственост. Без частната собственост човечеството и досега би си служило с лъка и стрелата, както тия диваци. Частната собственост поражда частната инициатива, а частната инициатива увеличава частната собственост. От векове тия две неща вървят ръка за ръка и движат човешкия прогрес. Така е, сър…

Горкият Смит! Той искаше да ме учуди със своите знания, без да подозира колко погрешни бяха те. Трябваше още в самото начало да изтъкна неговите заблуждения, още повече че Стерн, макар да не се месеше в нашия спор, слушаше внимателно и чакаше да чуе какво ще възразя на Смит.

— Далеч не е така, сър. Като поживеете на острова, ще се убедите, че колективната собственост и колективният труд не пречат на частната инициатива. Напротив, частната инициатива повече разперва крилете си, когато другите й помагат. Например тук ловците изрязват на копията и стрелите си своя отличителен белег, за да се знае кой е убил всяко едно животно през време на големия лов. А когато животното е ударено от няколко копия, смята се, че то е убито от този, чието копие е попаднало в сърцето на животното или най-близо до сърцето. И той получава похвала.

— Само похвала ли? — попита Смит.

— Да, само похвала. Похвалата за проявена сръчност е най-голямата награда за един ловец.

— Лично аз бих предпочел по-голямо парче месо — усмихна се плантаторът.

— Не се съмнявам. Но туземците имат друго разбиране. А колкото за частната собственост — продължих аз, — вие се заблуждавате. Частната собственост е последица от разделението на труда, а не от личната инициатива.

— Какво значи разделение на труда? — попита Смит.

— Когато се появили различните занаяти, появило се и разделението на труда. Тук например жените от крайбрежните селища умеят да правят гърнета, а племето бома не умее. То получава от някое приятелско крайбрежно село гърнета, в които си вари храната, а дава за тях кенгарови орехи. Така крайбрежните жители постепенно превръщат правенето на гърнета в занаят. Ако работата стигне дотам, че едни хора почнат да правят само гърнета и с това да се изхранват, като получават за своите гърнета необходимите продукти — ето ви разделение на труда в зародишна форма. И между племето занго се забелязва известно разделение на труда: жените плетат мрежи или работят в градините, а мъжете ходят на лов за риба или за дивеч. Жените донасят от градините ямс и таро и приготвят яденето, а мъжете носят вода — ето ви още един начин на разделение на труда в зародишна форма.

— Но това няма да върви все така — уверено каза Смит. — Когато се появят различните занаяти и се натрупа по-голяма частна собственост, туземците ще се простят с колективната собственост, нали така?

Смит чакаше с нетърпение да чуе моя отговор. Аз му казах:

— Да не пророкуваме за далечното бъдеще. Нека разберем първо настоящето, за да не изпаднем утре в смешно положение. Право ли казвам, Стерн? — обърнах се аз към капитана.

— Да, Стерн, и аз бих искал да чуя вашето мнение — обърна се и Смит към капитана. — Лично вие какво бихте предпочели — похвала за убитата свиня или по-големичък свински бут?

— И едното, и другото, сър — усмихна се Стерн.

— Да си призная, аз предпочитам свинския бут — заяви Смит.

— Не се съмнявам — обърнах се аз към Смит, като угасих пурата си, чийто лютив дим ме задавяше. — Мисля, че инженерът, който е строил яхтата ви и на когото дължите сега живота си, ще бъде много по-доволен, ако вместо благодарствена телеграма му изпратите една по-внушителна сума. Но вие ще предпочетете телеграмата, нали?

— Не се отклонявайте — намръщи се плантаторът. — Думата е за диваците. Ако те са доволни от живота си, толкова по-зле за тях.

А защо да не са доволни? — попитах го аз. — Те нямат грижата за утрешния ден. Гладът никога не ги заплашва, защото земята е плодородна, а самият принцип на разпределение осигурява на всеки еднакво благополучие. Тук не вилнее страшният бич на експлоатацията, която е хвърлила в мизерия по-голямата част от човечеството. Това е голямо преимущество за племето. Прибавете към това неговите скромни нужди от храна и облекло и вие ще разберете защо тези хора толкова много обичат да се веселят. Често на селския мегдан, около буен огън, ще видите много мъже и жени да играят под звуците на бурума и на свирки от бамбук и кокосови орехи. Ако не са тия веселби и забави, хората биха страдали от безделие и скука.

— Ето на, виждате ли! — възкликна Смит и очите му светнаха. — Тази система на разпределение, както и липсата на частна собственост, прави хората лентяи. Видяхте ли с какво учудване разглеждаше главатарят моя кибрит когато запалих пурата му? С тази своя система племето никога няма да стигне до подобно изобретение. Хората работят само два-три дена в седмицата, а през другото време хайлазуват. Може ли да става дума за напредък? Не, тия хора никога няма да достигнат културата на цивилизованите народи. Но ако всеки един се трудеше за своя лична полза, тогава напредъкът щеше да бъде осигурен.

— Ето че пак се заблуждавате — възразих аз. — Изоставането на племето от постиженията на цивилизованите народи не се дължи на липсата на частна собственост, а на това, че туземците живеят откъснати от останалия свят и не могат да се поучат от опита на напредналите народи. Материалната и духовната култура е създадена с общите усилия на цялото човечество чрез обмяна на опита. Исторически погледнато, културата е верига, чието начало се губи в древността и преминава през всички народи и племена, каквито са съществували на земното кълбо. Древните араби бяха поети и астрономи, древните египтяни бяха математици и инженери, а древните гърци създадоха философията на Хераклит, Аристотел, Платон и Сократ, Илиадата и Одисеята на Омир, трагедиите на Есхил и комедиите на Аристофан, от които ренесансът черпеше знания за борбата си против схоластиката. Още през петнадесетия век Леонардо да Винчи, когото ние познаваме само като велик художник, направи първия чертеж на самолет, а един крепостен ковач от времето на Иван Грозни полетя от една висока камбанария в Русия с крила, които сам беше си направил. За тая си дързост той беше наречен брат на дявола. Без тия и много други опити днес нямаше да има самолети. И книгопечатането е съществувало много години преди Гутенберг да открие подвижните букви. Така че материалната и духовната култура е създадена с усилията на цялото човечество още от времето на предисторическия период до днес. Ако племето занго не беше изключено от този поток поради природни причини, и то щеше да стои сега на същото културно равнище, на което се намират другите народи.

— Й щеше да има оная система на управление, която някои презрително наричат капиталистическа, нали така? — В гласа на Смит прозвуча ирония. — Признайте поне веднъж, че съм прав — провикна се той ухилен.

— То щеше да мине през всички етапи на развитието, през които е минало цялото човечество — отговорих аз.

— Дивачество, варварство, цивилизация, нали така? По-точно: родово общество, робовладелческо общество, феодализъм и… Кажете вие последната дума, сър — подкани ме Смит, като се усмихна иронично. — Кажете я, не се стеснявайте. Кой строй замени феодалния?

— Капиталистическият.

— Браво! А ще отречете ли, че капиталистическият строй дойде като историческа необходимост?

— Признавам. И ще падне пак по същата историческа необходимост.

— Мислите ли?

— Твърдо съм убеден.

— Вие сте шегобиец, сър — кисело се усмихна плантаторът. — Я по-добре ми кажете, как туземците заключват вратите на колибите си?

— Никак — отговорих аз.

— Какво? — сепна се Смит и изплашено ме погледна. — Нима нито една врата не се заключва тук? А строги ли са законите за кражба?

— Тук няма закони за кражба.

— Няма закони за кражба?! Боже мой! Значи, всеки нехранимайко може да ме срещне на пътя и да ми съблече дрехите от гърба, без да бъде наказан?

— Вие сами ще си съблечете дрехите и ще тръгнете по гащета като мене, защото горещината е ужасна — пошегувах се аз.

— Не се подигравайте, сър! — провикна се плантаторът. — Това не е разрешение на въпроса. Кой ще ме пази от крадците, щом няма закон, който да ги наказва?

— Тук няма крадци и затова няма закони против крадци. Но ако все пак се намери човек, който да ви открадне нещо, единственото наказание, което може да му се наложи, е да ви върне откраднатото. Крадецът няма да получи никакво друго наказание освен неприятното чувство, което подобно деяние ще възбуди между племето.

Смит се намръщи.

— Такова лекомислено отнасяне към кражбата не предвещава нищо добро — каза той. — От опит зная, че племената от тропическите острови са крадливи хора.

— Станали са такива, сър, но след поробването им от колониалните завоеватели. Преди това те са били честни и простосърдечни люде, каквито са сега жителите на Тамбукту. Ако племето занго бъде поробено от някоя капиталистическа държава, и то ще приеме лошите черти на своите завоеватели, щом му бъдат отнети средствата за съществуване…

— На въпроса, сър! — провикна се Смит и нервно изтърси пепелта от пурата си. — Липсата на наказание засилва апетита на крадците. Можете ли да твърдите, че това не е вярно?

— Да, това е вярно за общество с вълчи нрави и апетити, но не и за Тамбукту. Тук всеки работи, за да яде, и яде, за да работи. Частната собственост е крайно ограничена и затова…

— Чии са рогозките във вашата колиба? — прекъсна ме Смит.

— Мои. Всичко в моята колиба е моя собственост.

— Прекрасно! Защо тогава всичко в моята яхта да не е мое?

— Слушайте добре, сър, за да не повтарям. Ако аз имам две рогозки и едната ми е излишна и ако някой ми я поиска назаем, което значи да му я подаря, аз съм длъжен да му я дам. Но никой няма да влезе в колибата ми да краде в мое отсъствие.

— Не се знае — възрази плантаторът. — И в Англия има селяни, които никога не заключват жилищата си, и въпреки това кражбите съществуват.

— Такива селяни има навсякъде по света, но това не говори за липса на кражби, а за нещо съвсем друго.

— Мога ли да зная за какво говори?

— Говори, че много битови, морални и правни норми и обичаи често пъти съществуват много векове след изчезването на обществено-икономическите условия, които са ги породили.

Това показва също така, че английският и българският, и всеки друг народ по земята е минал по същия път на развитие, по който върви сега племето занго.

Стерн, който досега слушаше мълчаливо, изведнъж се обърна към нас и каза:

— Оставете тия отвлечени спорове, моля. Те не решават нашия въпрос. Сега за нас е важно само това, което се яде и което се пие. Важни са чувалите с брашното и ориза. Да, сър, аз съм материалист. Моята философия е проста. Това маса ли е? Маса. Нужна ли ни е тя? Нужна ни е. Това стол ли е? Стол. Трябва ли ни? Трябва ни. Дайте да видим какво да правим с тая маса и с тоя стол.

Така Стерн ни върна към първия въпрос, с който бяхме почнали: какво да правим с имуществото на Смит? И тримата бяхме съгласни с едно; в яхтата не бива да оставим нищо. Досега туземците не смееха да се приближат до яхтата, но след посещението на Боамбо и Арики всеки час можеха да нахълтат и други гости. Туземците бяха любопитни хора. Те сигурно щяха да дойдат да видят чудесата в голямата лодка и никой не би могъл да ги убеди, че всички тия „чудеса“ принадлежат на Смит. Всеки от тях щеше да си вземе каквото му хареса, без да го гризе съвестта, че е посегнал на чужда собственост. И всичко щеше да иде по вятъра.

— Ние ще живеем във вашата колиба, нали така? — попита Смит. — Значи, всичко трябва да откараме там, а след това ще решим какво да правим.

IV

Боамбо ни даде десет лодки с двадесетина здрави мъже и пренасянето започна. Тежките чували с брашно и ориз доста затрудниха туземците. Те не бяха свикнали да пренасят на гръб тежък товар, струпваха се по трима-четирима души на един чувал, докато други четирима го поемаха в лодката. Пък и самите лодки, направени само от едно дърво, издълбано като корито, не бяха приспособени за тежък товар, нито пък бяха устойчиви във водата и малко претоварване на левия или на десния борд можеше да ги обърне. И наистина една лодка се обърна заедно с хората и с един чувал брашно. Чувалът веднага отиде на дъното.

Пренасянето от брега до моята колиба беше по-лесно. Туземците привързваха с лиана всеки чувал за две дебели бамбукови стъбла и двама души ги отнасяха на рамене.

Моята колиба се превърна в склад. Камарата от сандъци, чували и мебели стигна чак до тавана и зае всичкото място почти до вратата. Когато работата беше привършена, Смит раздаде на туземците по едно герданче и със знаци им даде да разберат, че трябва да си отидат. При нас в колибата остана само Боамбо.

— Ще свикам големия съвет — каза главатарят — и ще решим какво да правим.

Попитах го какъв е този голям съвет. Оказа се, че ренгатите на петте села на племето образували „калиман комон“ — голям съвет. Той решавал най-важните въпроси, които засягат цялото племе. Съветът се събирал най-много два-три пъти в годината, но Боамбо имал право да го свиква всеки път, когато намери за нужно. Решенията на големия съвет били задължителни за цялото племе.

Като разбра, че големият съвет ще разпределя неговото имущество, Смит се развика:

— Разбойници! Пладнешки хайдуци! Ще решават как да разграбят имота ми, без дори да ме питат! На какво прилича това?

— Не става дума за разграбване, а за правилно разпределение — възразих аз.

— Не ме интересува дали правилно, или неправилно ще поделят кожата, която ще смъкнат от гърба ми! — сърдеше се плантаторът.

Помъчих се да го успокоя, като му казах, че законите на племето са такива.

— Добри закони, няма какво да се каже! — изсъска Смит.

— Мисля, че не са по-лоши от законите, които позволяват на един човек да ограбва хиляди…

— Вие прекалявате, сър! — още повече кипна плантаторът. — Вие ме обиждате! Аз няма да се оставя да бъда ограбен от тия диваци — не! Ще се боря с каквото мога и както мога!

— Ще се борите ли? — изсмях се аз на неговата глупост. — Как? Не забравяйте, че Тамбукту не е английска колония, а свободен остров със свои закони и обичаи, на които вие трябва да се подчинявате. Забравете навика си на господар. Разберете най-после, че има народи и племена, които предпочитат свободата пред робството и желаят сами да се управляват, както намерят за добре, а не да бъдат управлявани. Съветвам ви да бъдете по-скромен в претенциите си, защото тук няма английска полиция, както на Кокосовите острови.

Смит се разфуча още повече, но Стерн изведнъж го усмири, сякаш го поля със студен душ. Той каза:

— Да, сър, време е да разберете това, което ви се казва. Или искате да ви вържат камък на краката и да ви хвърлят в океана?

— Какво говорите, Стерн! — уплаши се плантаторът и седна на нара кротък като агънце. — Наистина аз трябва да свикна с тия хора и с техните… хм … закони. Но все пак трябва да помислим и за себе си. Трябва да си оставим поне два-три сандъка с коняк и вино, трябва да скътаме и от консервите, и от захарта, и от ориза и брашното, и от пурите и цигарите… Какво ще кажете, Стерн?

— Ще кажа, че почвате да поумнявате — усмихна се капитанът.

Неочаквано в колибата влезе Арики и мълчаливо седна на нара. Настъпи гробно мълчание. Без да го покани някой, първожрецът взе една пура от кутията на Смит и посегна към неговата димяща пура да запали, но плантаторът драсна клечка кибрит и услужливо му поднесе огън. Арики трепна, но все пак запали пурата си от малкото пламъче. След това заоглежда чувалите и сандъците в колибата.

Лицето му беше бледно и сякаш още по-застаряло, погледът му не беше тъй остър, както по-рано, а в движенията му се забелязваше умора и старческа отпадналост. Той приличаше на човек, влачен от мътна, буйна река. Само веждите му, намазани с прах от стрит въглен, бързо-бързо потрепваха.

— Това от голямата лодка ли е? — попита той.

Боамбо кимна с глава.

— Да, от голямата лодка.

Арики отново обгърна със студен поглед сандъците и чувалите и като забеляза пушките, изправени до стената, попита:

— А това какво е?

Обясних му, че това са „стрели“, които изпущат „гръмотевици“.

Той дълго разглежда пушките отдалеч, защото не смееше да се приближи до тях. После, като зърна през вратата една свиня, която ровеше на поляната с няколко малки прасенца, обърна се към мене и каза:

— Убий я!

Аз отказах. Имаше ли смисъл да убивам това полезно животно само за да докажа на първожреца, че пушката наистина е силно оръжие? При друг случай той щеше да се убеди в нейната сила. Като забеляза моето колебание, Арики предизвикателно каза:

— Ти не можеш да я убиеш!

Без да кажа дума, взех една бойна пушка, напълних я и отидох до вратата. Свинята кротко ровеше из корените на едно дърво на около петдесет метра от колибата. Прицелих се и гръмнах. Нещастното животно хукна да бяга, но краката му се подкосиха и като се претърколи няколко пъти, зарита и замята главата си в различни страни.

Обърнах се към Арики. Той беше легнал по очи на нара и не смееше да дигне глава. Цялото му тяло се тресеше, сякаш той беше ударен от куршума.

— Стани! — извиках му аз. — Свинята е мъртва. Ела да видиш.

Първожрецът обърна главата си, както беше легнал, и като посочи пушката, каза:

— Махни я! Махни я!

Оставих пушката до стената. Едва тогава Арики се надигна и погледна през вратата.

— Е? Какво ще кажеш? — попитах го аз.

— Виждам, че пакеги казва истината — мрачно промърмори той.

После, като се поуспокои, попита как се казва тая „стрела“ на езика на пакегите.

— Пушка — отговорих аз.

— Колко пушки имат пакегите?

Показах му пръстите на двете си ръце.

— Леон-до.

За трите ловджийски пушки премълчах.

— А колко ще получи Арики? — попита първожрецът.

— Не зная. Всички пушки са на тоя пакеги — кимнах аз към Смит.

— Не, всички пушки ще бъдат табу[2] — заяви Арики. Обясних на първожреца, че според обичаите на пакегите всичко, което сме донесли от яхтата, принадлежи на Смит. Арики настръхна. Той каза, че тук обичаите на пакегите не струват лула тютюн. Племето си има свой обичаи и всички са длъжни да ги спазват. И пакегите … Защо сме избързали да докараме всичко в моята колиба? Защо не сме го питали?

— Пакегите не са виновни — намеси се Боамбо. — Аз казах да пренесат всичко в либата орованда.

— А защо не се посъветва с мен? — тросна му се Арики.

— Защото ти спеше като мъртъв.

— Като мъртъв! — извика Арики. — Ти искаш да умра, но Дао пак ме съживи. Да, аз бях умрял, и пак се съживих! Ти няма да се отървеш от мене! Ще взема всичките пушки! Всичките!

— Защо му са на Арики толкова много пушки? — учуди се Боамбо.

— Ще ги хвърля в Голямата вода. Те са опасни. С тях човек може да избие цялото племе.

— Арики не говори като рапуо — упрекна го Боамбо. — Кой ще избие нашето племе? Няма такъв човек. Ще дадем пушките на най-добрите ловци. През време на големия лов те ще убият много кро-кро.

Арики нищо не отговори.

Смит с напрегнато внимание слушаше разговора, без да разбира нито дума, а когато главатарят и първожрецът млъкнаха, той ме попита за какво се карат.

— За твоята черга — усмихнах се аз. Смит се сети каква е работата и веднага донесе една бутилка коняк. Очите на първожреца светнаха.

— Само ще го опитам — промърмори той и надигна бутилката. Конякът весело забълбука в устата му. Като изпи половината, първожрецът подаде бутилката на Боамбо и каза, като облизваше устните си: — Тацири! Пакегите са умни хора. Само едно искам от тях: да ме слушат.

Той покани Смит и Стерн да живеят в неговата колиба, да му бъдат гости.

Смит засия от радост. Значи, той ще живее под един покрив с Арики! Прекрасно! Той е неизказано признателен на първожреца и в знак на благодарност ще му подари нещо…

Смит се порови в един сандък, извади оттам малко огледалце и една бронзова гривна и тържествено ги поднесе на първожреца.

— Кажете му, че съм му безкрайно благодарен — помоли ме Смит.

— Мога да му кажа само, че сте му благодарен. Но безкрайно — това не мога да му кажа.

— Защо?

— Защото на зангски език няма думата безкрайно. Или ако я има, аз не я зная.

— Жалко, сър… Кажете му тогава, че много съм му благодарен. Макар че то не е едно и също. Или по-добре, че приемам да живея в неговата колиба с голяма благодарност.

— Голяма благодарност — това мога да му кажа. Но знайте, че колкото благодарността ви е по-голяма, толкова по-скъпо ще ви струва.

— Как така? — учуди се Смит.

— Много просто. Колкото повече причини имате да му благодарите, толкова повече подаръци трябва да му дадете.

— Щом е тъй — каза Смит, — кажете му само, че съм му благодарен.

През това време Арики беше закопчал вече лъскавата гривна на крака си и поиска още една бутилка коняк.

— Вие сте прав — каза Смит. — Аз наистина ще трябва по-рядко да изказвам своята благодарност на първожреца.

Все пак той донесе още една бутилка и я бутна в ръцете на първожреца.

Арики пак се напи, започна да пее и да танцува, като тъпчеше на едно място с разперени ръце и навеждаше главата си ту надолу към земята, ту я дигаше нагоре с поглед, обърнат към тавана, докато най-после се строполи на рогозката като безчувствен труп.

Боамбо махна с ръка и излезе. Той явно презираше първожреца и не можеше да го понася.

Смит клекна до своите сандъци и почна да ги проверява дали са заключени добре, а капитанът, излегнат на нара, му се присмиваше. Стерн смяташе, че грижите на Смит са безполезни и глупави. Все едно, туземците ще разграбят имуществото му, колкото и добре да са заключени сандъците. Така мислеше капитанът и подхвърляше хапливи шеги по адрес на плантатора. Но и плантаторът не му оставаше длъжен: и той му отвръщаше с остри думи, и между тях постепенно избухна нова свада.

— Собственик! — мърмореше капитанът. — Такъв сте били и такъв ще си останете до гроб.

— Да, да, аз съм собственик! — зъбеше се плантаторът. — Не го крия, но защо вие, който не държите на собствеността, искате да ме ограбите? Защо искате да делите с мен моето имущество? Не, не! Аз ще изгоря тия сандъци, но нищо няма да ви дам! Нищо!

— Ще ми дадете! — Стерн повиши гласа си. — Ако не ми дадете доброволно, сам ще си взема каквото ми хареса. И ще направя това, преди диваците да са разграбили всичко. Още сега! Да-да, още сега! — Той стана от нара и тръгна към Смит.

— Опитайте се! — изръмжа плантаторът и като се изправи пред сандъците и чувалите, зае войнствена поза. — Опитайте се, сър!

Смит беше станал неузнаваем. Тънките му устни бяха се изкривили в болезнена гримаса, лицето му беше потъмняло от злоба, стоманеносивите му очи гледаха мрачно и заплашително. Съзнанието на собственика, с което бе просмукано цялото му същество, се прояви открито и грубо. Вероломното му поведение не ме изненада, но все пак ме учуди: плантаторът беше прекалено много разярен за вещите си, които се изплъзваха от ръцете му в един момент, когато животът му все още беше в опасност и зависеше от добрата воля на първожреца. А първожрецът се съгласи да го допусне на острова само заради вещите, които Смит искаше на всяка цена да запази за себе си.

Аз застанах между двамата, хванах под ръка капитана и го отведох настрана.

— Омръзна ми да ви слушам — казах им аз. — Това на нищо не прилича. Дори и диваците ще ви се смеят…

— Аз няма да позволя на слугите си да ме ограбят! — гневно извика плантаторът, като ме стрелна враждебно с очи.

Трепнах като ударен с камшик. С какво право тоя тип още ме смята за свой слуга? Не, аз не съм му слуга, а спасител! Това ли е неговата благодарност! Той още не беше излязъл на острова, а вече показваше мръсните си рога на собственик и господар. Забравя, че Тамбукту не е Кокосовите острови. Сега той зависи от мен, а не аз от него и няма да му позволя да ме третира като свой слуга.

— Вие сте непоправим глупак и нетърпим нахал — извиках аз гневно. — Съжалявам, че се грижих толкова много за живота и спокойствието ви с риск да стана още по-омразен на първожреца. Но още не е късно да поправя грешката си. Отказвам се вече от всякакво застъпничество, сър! Отсега нататък сам се грижете за себе си.

Смит изведнъж се сепна, загледа ме като втрещен, искаше да ми каже нещо, но аз бързо излязох от колибата и захлопнах силно вратата след себе си.

Тръгнах напосоки по една пътека през гората. Бях разстроен. Имаше нещо унизително и обидно в думите на плантатора, което ме засегна дълбоко. Имаше нещо противно и оскърбително в отношението му към нас. И всичко това заради тия проклети сандъци и чували! Заради удобните меки столове, заради пухените дюшеци, заради захарта и ориза, заради коняка и виното… Когато всичко това потъне в гърлото на плантатора и той остане с празни ръце като нас с капитана, тогава той сигурно ще престане да ни натрапва своето фалшиво превъзходство на господар и ще стане друг човек. Да, аз бих могъл да му помогна в това преобразяване. Това никак не беше трудно: достатъчно беше да събера туземците и да им кажа, че в моята колиба има много неща, които те трябва да поделят помежду си. И само за един час от сандъците и чувалите на Смит и помен няма да остане. Но аз никак не бях сигурен, че това е най-доброто, което трябваше да направя. Не, ние трябва да запазим много неща от имуществото на Смит за себе си. Преди всичко трябва да запазим от разграбване сандъците с дърводелските инструменти, които жителите на острова не биха могли да използуват без наша помощ. С тия сечива ние бихме могли да създадем известни удобства — и за нас, и за цялото племе. Ще направим големи лодки с платна, ще построим по-хубави колиби, дори и малки удобни къщички с прозорци, веранди и солидни врати. Трябва да запазим пушките, за да ходим на лов за дивеч поне докато се свършат патроните. Така по-често ще имаме месо в нашите онами. Какво друго? Да, ще научим хората по-добре да обработват земята с железни лопати и мотики, каквито също имаше в сандъците на Смит. Какво още? В два сандъка имаше нов разглобен банциг за рязане на дъски. Ще издигнем бент на близката река, ще направим обикновен воденичен долап и ще имаме механизиран гатер с постоянна двигателна сила. Ще нарежем дебели дъски от тиково дърво и ще направим една гемия. Ще се опитаме да напуснем острова и да стигнем до най-близкото пристанище. Но кое беше най-близкото пристанище и къде се намираше, това никой не би могъл да ни каже. Ние дори не знаехме къде точно се намира остров Тамбукту, защото секстантът и таблиците, с които моряците определят местонахождението на корабите с точност до няколко метра, бяха потънали заедно с кормчията. Не бяхме сигурни и в стария испански географ, който твърдеше, че остров Тамбукту се намира на 84 градуса източна дължина и на 7 градуса южна ширина, защото през време на Магелан измерванията не са били точни, както сега. Наистина, когато ни залюля ураганът, ние се намирахме на 85 градуса източна дължина и на 6 градуса южна ширина — значи, на стотина километра североизточно от остров Тамбукту. Но на тия цифри, колкото и да бяха точни, ние не можехме да се уповаваме след урагана. Както е известно, такива силни урагани в Индийския океан като този, който ни връхлетя, отнасят корабите на стотици километри от мястото, където са ги настигнали. Никак не бе чудно, ако ураганът беше отвлякъл и нашата малка яхта стотици километри далеч от мястото, където се намирахме, преди той да се появи. При това объркано положение само едно беше сигурно: ние се намирахме приблизително между 80 градуса източна дължина и 10 градуса южна ширина, а това значи една окръжност с диаметър от хиляда и сто километра. Сигурно беше също, че най-близката суша до Тамбукту е остров Ява — може би хиляда, а може би две хиляди километра на изток оттук. Така или иначе, с една солидна гемия при попътен вятър ние бихме могли да стигнем до Ява, а оттам човек може да иде в Европа само за две седмици, разбира се, ако има пари за големите океански параходи. Аз нямах пари, но бих могъл да постъпя на работа в някой параход, който пътува от Ява до някое европейско пристанище. Ако това не ми се удаде, бих могъл да работя в някое явайско пристанище, докато спестя нужната сума за билет. Но за да постигнем всичко това, трябваше най-напред да направим здрава гемия, а това никак не беше лесно. Нито капитанът, нито Смит, нито пък аз бяхме способни за такава работа. Най-много бихме могли да направим една голяма лодка с рогозки вместо платна. Но пътуването с такава лодка през Индийския океан е много рисковано. Тук бушуват такива бури, че и океански кораби загиват понякога, а какво остава до една лодка. Не, никой от нас не би се решил да седне в такава черупка и да тръгне към сигурна смърт. Едно корабокрушение претърпяхме — стига ни толкова…

Замислен така, аз неусетно бях навлязъл доста дълбоко в гората. Като повървях още малко, пътеката ме изведе на равна полянка, по средата на която имаше една колиба, по-голяма от колибите на туземците. Вратата беше затворена. Аз я открехнах и погледнах вътре. По средата на колибата имаше много голямо огнище, на което тлееше дебел сух пън. В дъното до стената, върху дънер от дърво, беше поставен Дао — идолът на племето. До него на нара дремеше една бабичка. Тя беше седнала с прострени напред крака, облегната до бамбуковата стена — чорлава, немита, страшна… Идолът, изработен грубо, беше боядисан с черна боя. Но — странно! — в лицето той много приличаше на Арики. Разбира се, това беше случайна прилика, защото идолът съществуваше от незапомнени времена, а Арики едва ли имаше повече от седемдесет години. Идолът беше с наведена към земята глава, сякаш замислен за нещо, а дясната му ръка с отворен показалец беше издигната нагоре и сочеше към тавана. По стената зад идола бяха окачени различни копия, стрели, каменни брадви и други оръжия, употребявани в различни времена. И между тях — това беше цяло откритие — една от ония бомбарди, с които испанците и португалците в края на петнадесетия и началото на шестнадесетия век бяха покорили много острови в Индийския и Атлантическия океан. Това страшно оръжие в миналото, сега потънало в прах, проядено от ръждата, беше ненужно и безпомощно като трупа на мъртвец. Но някога то е всявало ужас сред диваците от всички острови и континенти. То не оставяше никакво съмнение, че някога на остров Тамбукту наистина са живели Магелановите моряци. Това беше също тъй сигурно, както и това, че колибата, която разглеждах, беше колибата на вечния огън…

Спомних си думите на Боамбо, който беше ми казал веднъж, че в колибата на вечния огън има право да влиза само Арики, и то през време на определени празници. „А какво би станало, ако някой от племето влезе в колибата на вечния огън?“ — бях попитал аз главатаря. „Ще загине.“ „Как?“ — „Дао знае как. Той ще каже на Арики как да накаже тоз, който влезе в колибата на вечния огън.“ Спомних си тия думи и побързах да се отдалеча от това опасно място.

Тръгнах по една пътека, като предполагах, че ще ме изведе в селището на Боамбо, но пътеката неочаквано зави в друга посока и аз излязох на открито място, където работеха много туземци — мъже, жени и деца. Те разчистваха гората. Младите дървета и храстите бяха изсечени с каменни брадви и разчистени. На старите дебели дървета бяха изсечени клоните, а до дънера на всяко дебело дърво гореше голям огън. Туземците не можеха да отсекат тия дървета със своите каменни брадви и ги изгаряха до корена в течение на няколко дена. След като разчистят и изгорят всички клони и дървета, туземците обграждат мястото с бамбук. Те забиват в земята бамбукови колове в два реда, на двадесетина сантиметра един от друг, запълнят междините с парчета от клони и трески и завързват коловете един за друг с лиани. Бамбуковите колове пущат корени и растат много бързо — за едно денонощие израстват до тридесет сантиметра. Дивите свини не могат да проникват през тая здрава ограда. След това туземците разкопават земята с изострени дървени колове. Тази работа е много трудна, и се извършва от мъжете. Двама или трима души забиват острите колове в земята близо един до друг и обръщат голяма буца. След това отново забиват коловете и обръщат втора буца. Така постепенно те разкопават заграденото място и изчистват корените. След мъжете вървят жените, които раздробяват буците с дървени лопатки, а децата ги натрошават още по-ситно с ръце. От тази ситна пръст жените правят кръгли лехи и ги засяват с различни растения. Най-много сеят таро, ямс и батати. Това е главната храна на туземците. В други градини те засяват банани, кокосови, пъпешови и хлебни дървета, кенгарови орехи и други.

Тук заварих и моя стар приятел Гахар. Щом ме видя, той веднага дойде при мене. Седнахме на сянка и запушихме. Гахар предпочиташе цигарите пред своя тютюн и когато ме срещнеше, не пропущаше случая да изпуши една цигара.

Като гледах как туземците се мъчат със своите дървени колове и лопатки, аз се сетих за железните лопати и за брадвите на Смит, които той беше купил за своите плантации в Кокосовите острови. Те биха облекчили труда на тия хора. Туземците лесно биха изсекли дърветата с брадвите, а с лопатите и мотиките без особен труд биха разкопали и засели градината. И аз реших да взема няколко брадви и лопати и да ги занеса на туземците дори против волята на Смит.

Отидох в колибата, но я заварих празна. Арики, Смит и капитана ги нямаше. От сандъците и чувалите нямаше никаква следа. На нара се търкаляха само няколко празни бутилки и две-три случайно забравени свещи.

Отидох у Боамбо, но не го заварих вкъщи. Старата Дугао вареше таро пред колибата. Гърнето къкреше на огъня и се пенеше. Тя ми каза, че Боамбо си идвал, но пак отишъл някъде. Бил много сърдит…

Бележки

[1] Рапуо, пуирара напуя — първожрец, ръководител на религиозната церемония на големия празник, посветен на Дао.

[2] Табу — нещо забранено.