Аз четях една книга, излегнат на нара. Той втренчи погледа си в нея и лицето му изведнъж стана мрачно. Книгата вероятно му напомни „белите листа“ на Арики.

— Ставай! — повтори той, като пристъпяше нетърпеливо от крак на крак. — Наближава големият празник. Днес трябва да хванем добър лов.

И Зинга, и Амбо, и Боамбо много пъти ми бяха разказвали, че големият празник траел три дена и три нощи. Първите две денонощия минавали в игри и веселби на зелената поляна до морския бряг, а третият ден бил най-тържествен, нещо като венец на празника: той бил денят на сватбите. Според обичая на племето сватби ставаха само веднъж в годината, на големия празник, и колкото повече наближаваше тоя ден, толкова младежите повече се вълнуваха. Това се отнасяше за момчетата, но не и за момичетата. Нито една девойка не се тревожеше, че може да остане неомъжена. Такава опасност за тях не съществуваше, защото жените в Тамбукту бяха по-малко от мъжете. Освен това жените вършеха всичката полска и домакинска работа — копаеха в градините, сееха ямс, таро и батати, плетяха саронги, рогозки, кошници и мрежи, замесваха тесто от плодовете на хлебното дърво и печеха малки питки, готвеха, бавеха децата си, а мъжете ходеха на лов и за нищо друго не се грижеха. Жената беше стълбът на домакинството. Ако някоя жена напусне мъжа си и се върне при своите родители, колибата на мъжа опустява. Поради това жените бяха на особена почит и нито една девойка, дори и най-грозната, не се страхуваше, че ще остане неомъжена. Случваше се обратното — некадърните младежи мъчно си намираха жени. Колкото един младеж е по-добър ловец, колкото повече кро-кро е убил през време на големия лов, колкото по-храбро се е държал през време на сражение с враждебно племе, толкова повече е желан съпруг. Амбо ми каза, че на миналогодишния празник много девойки пожелали да се омъжат за него, но той отказал на всички, защото обичал Канеамеа и решил да я чака, докато стане пълнолетна. Попитах го дали се е случвало някога младеж да не може да си намери девойка, която да се съгласи да му стане жена. „Случвало се е — беше отговорът. — Нито едно момиче не иска да се омъжи за страхлив и мързелив младеж.“

Страхливите и ленивите не бяха на почит в Тамбукту и всички ги подиграваха. Такъв младеж може да спечели уважението на хората само по два начина: или като се прояви през време на големия лов, или като си открадне девойка от друго племе. Но кражбата на девойки е много трудна и опасна работа, защото в градините, където работеха жените и девойките, винаги имаше пазачи с копия и стрели. Кражбата на девойки с право се смяташе за голяма храброст и ако младежът успееше, за неговия подвиг се говореше едва ли не през целия му живот. „Той е храбър мъж — казваха за него, — той си открадна жена от чуждо племе.“

От няколко дена само това чувах от туземците: „Големият празник наближава! Наближава големият празник!“ Всички бяха възбудени и радостни. Но защо Боамбо е мрачен? Какво се е случило?

— Какво има? — попитах го аз. — Отиваш на лов, а не се радваш. Защо?

— Лош лов — въздъхна главатарят. — Вчера не можахме да хванем нито един бома.

— Какъв бома? — учудих се аз.

— Не знаеш ли? Трябва да хванем човек от племето бома.

— Защо?

— Да го принесем в жертва на Дао.

— Жертва? На Дао?

— Да — кимна с глава Боамбо. — За големия празник трябва жертва. Такъв е обичаят.

— Лош обичай — възмутих се аз. — Как може такова нещо! Да убиеш човек заради един дървен идол! Това е ужасно, тана Боамбо! Ти не трябва да позволяваш такова нещо.

— Ако не хванем човек от вражеско племе — каза Боамбо, — Дао ще се разсърди и ще дигне ръце от нас. Ще прогони рибите от Голямата вода и ще изсуши дърветата в градините. И ямса, и тарото… Няма да има риба, няма да има плодове, нито таро, нито ямс … Така казва Арики.

— Пак тоя Арики! — извиках аз възмутен. — Той иска човешки жертви! Това е престъпление, тана Боамбо! Не разбираш ли? Голямо престъпление!

И аз почнах да убеждавам главатаря да се откаже от такъв позорен „лов“, но той дори не ме слушаше. „Такъв е обичаят“ — това беше единственото му възражение, което нищо не значеше за мене, но за него то беше всичко.

Седнах до главатаря и още по-настойчиво почнах да го убеждавам, че убийството на хора е престъпление. Всеки човек, от което и да е племе, има същото право на живот, както и всички други хора. Принасянето в жертва на жив човек е също така престъпно убийство като всички други убийства, дори още по-лошо. Да убиеш врага, когато той те е нападнал, за да пороби твоя народ — това е твое свещено право и дълг. Но да хванеш невинен човек и да го принесеш в жертва на дървен идол — това варварско убийство с нищо не може да се оправдае. И аз се помъчих да убедя главатаря да се откаже от подготвяното нападение.

Враждата между бома и занго се дължи на някакво фатално недоразумение Двете племена трябва да престанат да враждуват помежду си. Трябва да сключат мир. Аз ще стана посредник и ще уредя всички недоразумения между тях. По-добре е да бъдат приятели и да си помагат, отколкото да враждуват и да се избиват…

Но Боамбо само клатеше глава и повтаряше: „Такъв е обичаят.“ И той ми разказа, че вчера неговите ловци се помъчили да се приближат до градините на племето бома, но се върнали с празни ръце. Племето бома завардило единствената пътека, която води от морския бряг към неговото селище в планината, и не пропущало никого да мине по нея.

— Трябва да ни помогнеш — каза Боамбо, като стана. — Днес пак ще се опитаме. Ела с нас.

— Не! — извиках възмутен. — Никога няма да участвувам в такова престъпление. Съветвам и тебе да не ходиш. Боамбо тъжно поклати глава и каза:

— Аз съм длъжен да отида. Аз съм тана и не мога да остана в колибата си на сянка, когато моите ловци отиват на лов.

— Кажи им да не ходят — посъветвах го аз. — Забрани им.

— Не мога да им забраня … Такъв е обичаят… Е, ще дойдеш ли?

— Няма да дойда!

— А белият пакеги ще дойде — каза Боамбо.

— Кой бял пакеги? — сепнах се аз.

— Тънкият, Шамит. Арики каза, че той бил добър и храбър човек.

Значи, и Смит е замесен в цялата тази история! И защо не? Нали той твърдеше, че езикът на пушките е интернационален … Още в началото, преди да излезе на острова, той ме посъветва да застанем на страната на племето занго и да покорим останалите племена. Ето сега неговият час беше ударил.

— Да отидем при Смит — казах аз на главатаря и излязох от колибата.

II

Намерих плантатора в неговата колиба. Беше се облякъл вече в ловджийските си дрехи и сега пълнеше пушката си. Щом ме видя, той се смути, обърна се с гръб към мене и почна да събира патроните, които бяха се пръснали по нара.

— И вие ли отивате на лов? — попитах го аз.

— А защо не? — отвърна плантаторът с престорено равнодушие. — Ще помогна на племето колкото мога и с каквото мога.

— Но това е престъпление, сър! Касае се за човешки живот!

— За живота на един дивак — невъзмутимо ме поправи Смит.

— Но племето бома ще се защищава! Познавам го добре и съм сигурен…

— Това е негово право — студено каза Смит.

— Но това значи война! — извиках аз.

— Защо крещите? Аз не съм глух!

— А какво искате да правя. Да гледам спокойно как ще убивате невинни хора. Вие сте културен човек, сър. Вместо да убедите туземците да се откажат от тоя варварски поход, вие ги насърчавате с участието си.

Едва сега Смит се обърна към мене и каза твърдо:

— А защо да ги разубеждавам? Щом вярват, че една човешка жертва ще донесе щастие на племето, какво мога да имам против това? Аз не съм безбожник, сър. Не е моя работа да се меся в религиозните обреди на племето, а още по-малко в работите на Арики. Той е първожрец и всички го слушат. А какво съм аз за тия диваци? Нищо! Кръгла нула… Бял човек от луната — ха-ха!

— Не се смейте, сър! И не се преструвайте на наивен праведник. Вие много добре разбирате, че отивате да убивате невинни хора.

— Отивам, вярно… — смънка плантаторът. — По неволя трябва да отида. Тоя поход не съм го измислил аз, уверявам ви.

— Да, но замислите на Арики ви допадат, признайте. Още преди да стъпите на острова, вие заговорихте за война между племената. Мечтаехте да станете съветник на главатаря, дори министър! Ето сега искате да изпълните старите си планове…

— Но аз нищо не правя — почна да се оправдава плантаторът. — Аз съм изпълнител на чужда воля. Арики ме покани да участвувам с ловците в похода срещу племето бома и аз се съгласих. Това е всичко. Аз не можех да му откажа. Това би го оскърбило. А аз не искам да го оскърбявам, защото съм зависим от него. Ако утре, на големия празник, откаже да ме направи син на племето, какво ще стане с мен? На вас ви е лесно, вие имате зад гърба си главатаря, но аз на кого ще се опра?

Безполезно беше да говоря повече с плантатора. Той имаше свои възгледи върху живота и с нищо не бих могъл да го накарам да се откаже от това, което си е наумил да прави.

— А капитанът? — попитах го аз. — Какво е неговото мнение?

— Както винаги, той няма мнение — злъчно се усмихна плантаторът.

— Все пак той няма да участвува в тоя позорен поход, нали?

— Защо са тия гръмки фрази? — обиди се Смит. — Защо наричате позорен поход един обичай, който се тачи като закон?

— Аз не мога да го нарека другояче. Ще участвува ли капитанът? — повторих въпроса си.

— Не. Той каза, че предпочита да отиде на лов за фазани или с въдицата за риба.

„Все пак капитанът е хиляди пъти по-добър от Смит“ — помислих си аз. Помолих плантатора да отидем при Арики, но той отказа. Безполезно било да тревожим първожреца. Той бил пиян…

Докато се разправяхме със Смит, ловците се събраха на мегдана. Оттам се чуваха възбудени гласове. Излязох от колибата и видях стотина мъже, повечето младежи, които припряно разговаряха помежду си, а някои подканваха другарите си:

— Да вървим! Да вървим!

— Къде е тана Боамбо? Защо го няма още? Всички бяха въоръжени с копия и стрели. Лицата и телата им бяха намазани с черна боя, на шиите им висяха гердани от раковини, по ръцете и краката им имаше гривни, изплетени от лико, под които бяха затъкнали цветя и малки зелени вейки, а в косите си бяха натъкнали разноцветни пера. Те бяха в пълна бойна готовност. Очите им горяха от възбуда и нетърпение по-скоро да тръгнат в поход. И аз разбрах, че е невъзможно да спре човек тази възбудена тълпа, която смяташе похода срещу племето бома за чест, а пренасянето на човешка жертва — за свещен дълг. Най-после дойде и Боамбо и всички нададоха радостни викове.

— Тана Боамбо!

— Умба-бозамбо!

— Да живее тана Боамбо!

— Комунатуа, готови ли сте? — попита ги главатарят и всички в един глас му отговориха:

— Готови сме!

— Да вървим! Ние сме храбри мъже!

— Ще избием всички врагове до крак!

Тук беше и Амбо, синът на главатаря. Извиках го настрана и го попитах:

— Защо отивате срещу племето бома? То нищо лошо не ви е направило.

— Мълчи! — извика възбудено младежът. — Ти не познаваш племето бома. Всички са разбойници.

— Познавам го по-добре от тебе, защото живях при него шест луни — възразих аз. — Всички са добри хора. Защо ще ги убивате?

— Мълчи! — повтори Амбо. — Ако те чуят другите, ще те намразят.

Той ми обърна гръб и потъна в множеството. Тогава отидох при Боамбо и се помъчих още веднъж да го убедя да се откаже от тоя позорен поход.

— Какво мога да направя? — сви рамене той. — Ти чу какво говорят ловците. Аз не мога да ги спра.

— Можеш! — твърдо казах аз. — Кажи им, че ако не си отидат по домовете, ще се случи голяма беда.

Твърдият ми глас и моята увереност смутиха главатаря. Той ме погледна втренчено и попита:

— Какво ще се случи? Кажи!

— Много лошо! — неопределено повторих аз, защото не знаех какво друго да кажа.

Той настойчиво почна да ме разпитва какво точно ще се случи, ако не се откажат от похода. Арамру — земетресение? Или може би ще запаля Голямата вода?

— Кажи! — настояваше той. — Какво ще се случи?

— Не ме питай, нищо няма да ти кажа! — отвърнах аз. — Ако ловците не си отидат още сега по домовете, цялото племе ще пострада. Анге бу!

Около нас бяха се събрали доста хора и внимателно слушаха нашия разговор. Като чуха моите заплахи, туземците също почнаха да ме разпитват какво ще се случи. Мога ли да направя нещо лошо на племето? Мога ли да докарам арамру и да запаля Голямата вода? Аз мълчах. Това внесе известно смущение между тях. Тъкмо това исках аз, но Смит беше на друго мнение. Като разбра, че разколебавам ловците, той изчезна някъде и след малко отново се върна заедно с Арики. Тогава разбрах, че Смит беше ме излъгал: първожрецът не беше пиян. Той застана на мегдана мълчалив и мрачен. Всички го наобиколиха и почнаха да го отрупват с въпроси. Той мълча доста дълго време, след това заговори бавно и тържествено:

— Белите листа всичко ми казаха. Този пакеги — посочи ме той с дългата си ръка — иска да не принасяме жертва на Дао. Той казва, че племето бома са добри хора, а всички вие знаете, че те са наши врагове. Той говори тъй, защото е приятел на племето бома. Вярно ли е това? — обърна се към мен Арики, но преди да му отговоря, той продължи разпалено: — Виждате ли го? Той мълчи! Значи, аз казвам истината! Племето бома са лоши хора! Не откраднаха ли те Зума, дъщерята на Ламбо? Откраднаха я! Не откраднаха ли Лола, дъщерята на Ладан? Откраднаха я! Не убиха ли Зумбо, сина на Малу? Убиха го! А този пакеги казва, че били добри хора. Е, добре! Кой казва истината? Аз или този пакеги?

— Арики казва истината! Арики! — обадиха се много гласове.

Трябваше още веднъж да призная, че първожрецът не беше глупав. В това никога не съм се съмнявал и затова го смятах за опасен човек. Според разбиранията на туземците в думите му имаше желязна логика. Това, което каза, беше вярно. Двете девойки, за които говореше, племето бома наистина ги откраднало преди няколко години. Когато ги отвличали от градините, където работели, един от пазачите, Зумбо, бил тежко ранен и още на другия ден починал. Всичко това беше вярно. Но Арики не каза, че и племето занго е отвличало жени от племето бома. Той не каза, че тия взаимни нападения са причина за враждата между двете племена и ако бъдат прекратени, между тях щеше да настъпи мир и разбирателство. Той изреди всички злини, които племето бома беше извършило, но премълча това, което племето занго беше направило на племето бома. Той беше едностранчив и пристрастен, но в тоя миг на обща възбуда думите му направиха силно впечатление. Тълпата се раздвижи, чуха се закани. Струваше ми се, че ако сега Арики кажеше на тези хора да ме убият, те не биха се поколебали. И реших да мълча. Всяко възражение на първожреца би било опасно. Той положително имаше свои хора, които го слушаха безпрекословно. В това се убедих, когато ме нападнаха в колибата и искаха жив да ме изгорят. Наистина и аз имах приятели, но нито един от тях не би ме защитил сега, защото в тоя миг всички бяха убедени, че съм приятел на техните врагове. Сега разбрах защо Боамбо не искаше да спре похода. Той много добре знаеше настроението на хората си и не искаше да се излага, макар в душата си да не одобряваше тоя поход. Сега той стоеше настрана, мълчалив и мрачен, и нито дума не пророни в моя защита. Но аз не му се сърдех — той не можеше да постъпи другояче.

А възбуждението на тълпата растеше. Чуха се закани. Някой извика силно:

— Тоя пакеги е против нас! Да го хвърлим в Голямата вода!

Положението ми ставаше опасно. „Трябва по-скоро да се махна оттук“ — помислих си аз и побързах да напусна площада.

III

Същия ден следобед ловците се върнаха и в селото настъпи голямо оживление. Бурумът победоносно задумка, от мегдана долитаха радостни викове, а аз седях в колибата си самотен и тъжен. Поне капитанът да беше дошъл да поговорим, да ми разкаже какво става там … Той единствен ме разбираше, макар че не винаги ми съчувствуваше. Какво можеха да означават тия диви викове и биенето на бурума? Тържество? Победа?

На вратата се показа Амбо, синът на главатаря. Като ме видя, той влезе в колибата и каза възбудено:

— Победихме! Хванахме един бома!

Не му отговорих. Не споделях неговата радост, тя дори ми беше противна. Нищо не го разпитвах, но той сам заговори за похода. Ловците не успели да се приближат до градините на племето бома, защото пътеката била завардена и от гората излитали безброй отровни стрели. Смит, на когото много разчитали, веднага побягнал, щом префучала край ушите му първата стрела.

— Страхлив пакеги, ха-ха! — смееше се Амбо. — Пръв избяга, разбираш ли? Нито веднъж не гръмна с пушката си. Всички му се смяха…

Да избягаш от полесражението — това се смяташе за позорно. Смит беше се компрометирал — прекрасно! Пада му се!…

— Когато се връщахме — продължи Амбо, — аз забелязах един бома. Той беше се покачил на едно дърво и оттам пущаше срещу нас отровните си стрели. Ние предпазливо заобиколихме дървото и когато стрелите му се свършиха, хванахме го.

— А къде е той? — попитах.

— Затворихме го в една колиба. Двама наши го пазят.

До нас долитаха ударите на бурума и виковете на туземците. Всички бяха във възторг от сполучливия „лов“, само аз не се радвах. Тежка мъка ме потискаше. Войната беше заляла целия свят. Всички континенти горяха. Загиваха милиони хора. Дори и тук нямаше мир и спокойствие…

Макар и рядко, племената враждуваха помежду си. Наистина те не даваха много жертви — един-двама убити, не повече. Но това нямаше значение. Войната си е война. Тя е зло, голямо зло. И аз съм безсилен да го предотвратя…

Сякаш в отговор на моите мисли Амбо каза:

— Днес ти постъпи много лошо. Защо искаше да ни спреш? Аз ти казах да мълчиш, а ти какво направи? Арики беше прав. Тоя път Арики беше прав — повтори той.

— Амбо ли говори това? — погледнах го аз тъжно. — Вие ще убиете невинен човек… Невинен човек, не разбираш ли?

Не, Амбо не ме разбираше. За него племето бома беше враг на неговото племе и никой не можеше да го убеди, че това не е така. Не само Амбо — всички други мислеха като него. Може би враждата между двете племена съществуваше много отдавна и се предаваше от поколение на поколение? Не зная, но едно е вярно: тази вражда еднакво е вредна и за двете племена. Та нали тази вражда използуват колонизаторите, за да държат в робство цели народи и племена в Африка и в други континенти и острови…

— Нима всички племена на острова са ваши врагове? — попитах го аз. — Има ли приятели вашето племе?

— Има. Племето фарора. То живее на другата страна на острова. И племето улан. То живее оттатък залива, зад Скалата на ветровете.

И той отново заговори за моята „неразумна“ постъпка. Да, моят опит да уговоря хората да не предприемат похода против племето бома бил неразумен. При това съм заплашвал хората с някаква беда. Това било много лошо от моя страна. Добре съм направил, като съм се измъкнал навреме…

— А сега да отидем в селото — покани ме той. — Забрави всичко и ела да се веселим.

— Не — отказах аз. — Вие трябва не да се веселите, а да плачете.

Амбо ме погледна учудено, сви рамене и си излезе.

Към следващата част или към съдържанието

Марко Марчевски Остров Тамбукту (28)

Метаданни

Данни

Остров Тамбукту

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета глава. Лов на хора. Ново сблъскване с Арики. Туземците хващат пленник за жертвоприношение

I

II

III

Марко Марчевски
Остров Тамбукту (28)