Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (9)

9.

Потокът от международни новини повлия на медиите като избухнала война — до обяд мълвата за приближаващите бедствия с настъпването на новото хилядолетие стигна до всички краища на града. Ню Йорк не е спокоен град, а нюйоркчани с охота изразяват мнението си и разменят гледни точки. До обяд милиони обикновени граждани наизлязоха да хапнат навън и да поприказват за електронната чума, която приближаваше от Азия. Съобщението за срива на компютрите в Далечния изток порази долната част на Манхатън като ураган, но в по-горните райони на града тонът звучеше по-спокойно. Неведението относно технологическата природа на заразата не спираше никого да повтаря последните съобщения, събирани дума по дума от медиите — новините са си новини. Вярно, приказваха за проблема по телевизията, но ставаше въпрос за отдалечени места.

Към края на утрото температурите се покачиха до нехарактерните за сезона 10 градуса над нулата — незапомнено топла за Ню Йорк Нова година. Някои виняха циклона Ел Ниньо за необичайното време; според други глобалното затопляне било предизвикано от повишеното количество на метана, резултат от изгорелите газове; трети споделяха мнението, че Исус стопля града, за да го подготви за Второто си пришествие; всеки обаче, който разбираше малко от наука и притежаваше телевизор, винеше вируса на хилядолетието.

В закусвалнята на Берни в горната част на „Бродуей“ обичайните посетители по обяд не желаеха да говорят за нищо друго освен за проблем 2000.

— Ей, Берни — подвикна Винс, месарят, който всеки ден се хранеше в заведението, — чу ли за онова какго\2аричат нещо?

— За вируса ли? Чух. Едни, дето идват тук всяка сутрин, само за него приказват.

— Ти к’во мислиш?

— Мисля да се прибера довечера и да гледам фойерверките от покрива — ето какви са ми намеренията.

— Хората теглят парите си от банките.

— Само рискуват да ги нападнат по улиците.

За мнозина приближаващата заплаха будеше точно толкова интерес, колкото и последните модни тенденции или шансовете на „Джетс“ в Националната футболна лига. Нещата, които ставаха на остров Стейтън и в дебрите на Куинс, бяха толкова отдалечени за живеещите в Манхатън, колкото и събитията в Китай. Хората дочуха нещо за безредици в някакъв супермаркет, но нищо не се бе случило с магазина в техния квартал. Добре, борсата не отворила, но те не притежаваха акции. Летищата били затворени, но те и без това не се канеха да пътуват. Някакъв полицай позволил група религиозни фанатици да блокират улица в горната част на Уест Сайд, но тези хора и без това са си луди.

— Берни, ти имаш ли акции?

— Не. Чакай, чакай… Участвам в пенсионен фонд и мисля, че типовете в него купуват акции.

— Не, не е така. Те купуват онова другото… лихви или нещо такова.

— Държавни лихвоносни ценни книжа.

— Точно така. И това не са акции, а нещо друго. Иначе щяха да ги наричат лихвени акции, нали?

— Прав си.

— Как мислиш, дали електричеството ще спре? Чух, че спряло в Китай или на някакво друго място.

— Не.

В действителност пенсионният фонд на Берни притежаваше хиляди акции в множество компании за високи технологии и техните печалби зависеха от успешните продажби на стоки на доходоносните азиатски пазари. В края на 90-те американската икономика се оживи благодарение на софтуерни компании — те продаваха 90% от софтуера, който се купуваше по света. През последните няколко часа азиатските им пазари изчезнаха. Фондът притежаваше и дялове в компании, зависещи изцяло от автоматизираните международни комуникации. Американско предприятие за дрехи със заводи в Индонезия, Малайзия, Тайван и Хонконг вече не можеше да влезе във връзка с азиатските си заводи. Нефтените компании продавачи на суров петрол в Йокохама не можеха да си приберат дължимите суми. Както не можеха да си ги приберат IBM, „Вирджин Рекърдс“ или който и да е друг. Тежки дни се задаваха за пенсионния фонд на Берни, но той самият щеше да го узнае едва след няколко седмици.

Дотогава мнозина американци щяха да продължат да възприемат „глобалната икономика“ като кухо понятие, нещо, за което по-скоро се говори, отколкото се осъществява. Хондите, които шофираха, вървяха с гориво от Персийския залив; шампанското, което пиеха, се произвеждаше във Франция; ядяха израелски портокали, манго от Перу, пишеха документи на сглобени в Корея и Китай компютри, носеха дрехи от памук, бран и тъкан в Индия, и шити от нелегални имигранти в работилнички из Ню Йорк, и въпреки това рядко мислеха за електронната паяжина, обединяваща всички тези сектори. Планетарната тъкан, която свързваше всеки с всекиго, се разкъсваше.

Чрез телевизията, радиото, вестниците и Интернет нюйоркчани следяха напредването на вируса през Азия и научаваха как напада компютри и разрушава системи и без това пострадали от рецесията. Икономическият спад в Далечния изток започна през 1998 и попречи на редица компании и правителства, които съзнаваха опасността, да отделят пари за справяне с проблем 2000. В Азия затрудненията се концентрираха в градовете — очакваше се там инфраструктурата да сдаде, а същевременно огромни селскостопански райони оставаха незасегнати. Малко бяха компютрите в оризищата, където продължаваше да функционира древна аграрна система така, както бе действала от векове, ала корпорациите, тласнали напред азиатските икономики, зависеха от технологиите и на практика се бяха превърнали в тромави зверове.

До пладне източно стандартно време Япония вече от два часа живееше в Новата година; петнадесетте милиона жители на столицата направо агонизираха. В нощ, когато температурите в Токио бяха около нулата, дветрети от западните части на града останаха без електрозахранване, а целият град беше пиян.

Японското правителство бе планирало грандиозно посрещане на хилядолетието, за да повдигне самочувствието на нацията, разтърсена от икономическа нестабилност. Благодарната тълпа се бе стекла по улиците, за да участва в предвидените тържества. В полунощ независимо от рецесията и без да обръщат внимание на нощния студ, три милиона души се наслаждаваха на страхотните тържества. И тогава морето от светлини, проточило се на километри от Токийския залив, угасна. Вирусът на хилядолетието не застрашаваше компютрите на японските атомни централи, но компютрите, които контролираха електрозахранването, станаха причина всичко на запад от императорския дворец да потъне в тъмнина. Градът остана потресен. Хората бяха чули за Магадан и Владивосток, но тук ставаше въпрос за Япония. Това бе Токио — най-напредналият в техническо отношение град в света. Невъзможно бе да му се случи подобно нещо.

Когато светлините угаснаха, милиони мъже, жени и деца скочиха в колите и като къртици подкараха към осветената източна част на града — там се намираше императорският дворец, там бе сърцето на модерната столица. Само след половин час целият метрополис остана без електрозахранване. Японците седяха в колите си и слушаха новините по радиото. Националната железопътна компания бе преустановила всякакво движение на влаковете. Водата изведнъж започна да не достига. Летищата затвориха. Централната банка обяви „национален банков празник с неизвестна продължителност“, което предизвика вопъла на милионите в ламаринените коли, а натиснатите клаксони прозвучаха като финален, тъжен акорд на новогодишните тържества.

Кредитните карти се оказаха безполезни. Чекове не се осребряваха. Микровълновите предаватели не работеха поради недостиг на ток, телефонните връзки станаха нестабилни. Клетъчните телефони изключиха. Из цялата страна машините за таксуване в пощенските станции започнаха да бележат всичко с датата 6 януари 1980. Бензиновите помпи отчетоха погрешна дата и блокираха. В един от заводите на „Хонда“ роботите в бояджийницата започнаха да оцветяват всички коли в синьо. Два от четирите основни водни резервоара на града спряха захранването, щом вградени чипове в контролните уреди отчетоха, че още преди сто години оборудването е трябвало да бъде подменено, и го изключиха. Резервните помпи, снабдени със същите чипове, предизвикаха срив в бизнеса на производителя на тези чипове. Началникът на градското водоснабдяване се самоуби. В 1,00 през нощта три от петте дайхацу — огромните индустриални конгломерати, известни на света като „Джапан Инкорпорейшънс“ — неофициално обявиха фалит и изпълнителните им директори посегнаха на живота си.

Някой трябваше да поеме вината. Мнозина японци, обхванати от ксенофобия, отказваха да признаят, че именно те са създали проблемите. Тънкостите, свързани с проблем 2000, нямаха значение; неадекватното поведение на правителството и алчността на корпорациите нямаха значение. Понеже по-голямата част от софтуера, който в момента сдаваше, бе с американски произход, из града плъзна слух, че кризата, свързана с вируса на хилядолетието, е американски заговор за унищожаване на японската икономика. В 2,00 през нощта тълпа разгневени демонстранти се появи пред посолството на САЩ и започна да мята камъни и да скандира антиамерикански лозунги. На Гинза разгневен собственик на бар, чието заведение бе наето от шестдесет представители на IBM за посрещането на Новата година, изхвърли гостите — човекът бе повярвал на слуховете и обвиняваше американците за кризата. За него нямаше значение, че IBM не е виновна; достатъчно бе, че са американци и работеха за най-престижната компютърна компания в света; това стигаше. Банди якудза — групи с изявена неприязън към всякакви чужденци — нападнаха изхвърлените на улицата мъже и жени от IBM. В последвалото меле четирима американци и двама японци умряха. В 2,30 през нощта в Токио обявиха военно положение. В 3,00 императорът отвори портите на императорския дворец и заповяда на армията да снабди всички случайно озовали се в града, включително и чужденците, с палатки. Едва половината население на страната чу обръщението му.

В Япония, както и на други места, хората започнаха да изпитват незабавно пагубните последствия, причинени от неправилното функциониране на компютрите, макар че повечето от пораженията не се проявиха веднага. Заразените компютри не винаги излизаха от строя; те генерираха неточни данни, които от своя страна предизвикваха непредвидимо поведение в контролираните от тях системи. Ефектът наподобяваше прииждаща вълна. Електрозахранването на Токио спря поради действията на компютър в основна подстанция — той изпрати команди за засилване на тока по мрежата, докато друг подаде команда за прекратяване на електрозахранването. Системата не се справи с явното противоречие и спря тока в по-голямата част от града, а го подсили в останалата.

Друго несъответствие прекъсна транспорта на Японските национални железопътни линии. Електричеството, осигуряващо придвижването на бързите влакове, се контролираше от компютър, който не бе заразен от вируса на хилядолетието, но операторите управляваха движението на влаковете чрез радиосигнали, препращани в централния диспечерски пункт. Компютрите по веригата загубиха дирите на времето и датата се обърка; инженерите получиха нареждане да спрат локомотивите на мястото, където се намираха в момента — така се скова цялата транспортна система. Единадесет влака спряха в тунели; наложи се пасажерите да се измъкнат пеша.

На много места, където електрозахранването прекъсна, се включиха резервните системи, които успяха да задействат. Възстановиха се и част от телефонните връзки, но отворените в момента линии мигом се претовариха и започнаха да провалят първоначално комуникациите на военните и на дипломатическия копус, а после и да преплитат битовите и комерсиални линии в резултат напрежението сред хората, отчаяно търсещи информация, се повиши. Обичайните потоци от данни — без преувеличение възприемани като кръвоносната система на глобалната икономика — сега едва капеха по посока на източното полукълбо.

Япония пострада най-сериозно, защото боравеше с най-много компютри, но и из останалата част на Азия се почувстваха големи поражения. Отслабналата заради дисидентски настроения и политически неразбории Индонезия бе поразена, сякаш през нея мина ураган. Четвърта по брой на населението страна в света, тя имаше огромен дял от световната икономика, а внезапно се оказа в положение нито да може да произвежда, нито да купува стоки. В пълен контраст с нея малкият Сингапур оцеля почти невредим — остана добре осветен и незасегнат от вируса на хилядолетието, защото навреме бе взел необходимите мерки. Ала богатата миниатюрна държава се оказа откъсната от останалата част на Азия, когато комуникациите там се провалиха. Във Филипините и след полунощ благодарение на софтуера на „Копланд Сълушънс“ продължиха да функционират главните компютри на банката в Манила, но тя загуби контакт с други банки из страната, щом локалната телефонна система излезе от строя. С настъпването на ранния следобед Ню Йорк, двете Кореи, Виетнам, Лаос, Тайланд, Камбоджа, Малайзия и още три часови пояса на Русия попаднаха под сянката на задълбочаващата се криза. Железопътна сигнална система в Северен Китай отказа — последваха три ужасни влакови катастрофи. Поради неизправност във въздушния контролен пункт на Банкок паднаха шест самолета — най-ужасната въздушна катастрофа на всички времена. При нормални обстоятелства новината щеше да доминира по първите страници на вестниците дни наред; но предвид на развоя на събитията, случката намери място в малко каре на трета страница.

В 12,30 Джонатон Спилман затвори супермаркета, изпрати последните няколко служители да си вървят и с тежки крачки пое по „Брадуей“ към апартамента си, който се намираше само на няколко преки. Изтръпнал, в момента не бе в състояние да поеме нито дума повече информация, свързана с някакво бедствие; мислеше единствено за събраните от съпругата му Шърли джунджурии, предназначени да отбележат настъпването на новото хилядолетие. Според Шърли идването на новия век представляваше най-голямото събитие в живота й, по-велико и от тържествата по случай двувековното съществуване на Щатите през 1976 и от сватбата на принцеса Даяна. Когато Спилман й предложи да замине, за да избегне евентуалните безредици в града, тя изпищя:

— Да не си загубил ума си? Как допускаш, че ще пропусна това?

На ъгъла на 86-а и „Бродуей“ Спилман ненадейно се натъкна на тълпа, заобиколила уличен продавач — предлагаше говорещи руси кукли-Исус, които вървяха, движени от батерия.

— Вземете си куклата на хилядолетието бързо, защото се свършват. Той ходи. Той говори. Казва: „Аз съм човек на две хиляди години.“ Точно така. Осемнадесет долара. Чуйте ме, дами, само някакви си осемнадесет долара за цял тон развлечение. Той ще върви оттук до безкрая.

Направената от твърда пластмаса кукла имаше щамповани сини очи, златна аура и твърди копринени коси; облечена в бяла роба със син кант, ходеше вдървено, а върху гърдите й на несъразмерно голямо копче пишеше: „2000 година носи добри новини.“ С писклив, почти неразчленим глас от време на време лентата вътре в куклата отбелязваше: „Аз съм Исус. Обичам ви.“ Две по-възрастни чернокожи жени сред тълпата бяха направо очаровани.

— Внучката ми страшно ще я хареса — обясни госпожа Гордън на госпожа Хендерсън. — Ако й я доставят преди рождения й ден, знам, че ще ми отговори с очарователно електронно писмо. — Обърна се с унищожителна усмивка към тър говеца и попита: — Колко искаш?

— Осемнадесет долара, госпожо.

— Я стига. Ще ти дам десет.

— Госпожо, това е кукла-Исус. Не е нужно да ме обирате, за да застанете до Господаря. Това е ходеща играчка. В магазина за същата ще ви вземат двадесет и пет. Освен това тук по-лучавате и копчето, което, като го натиснете, ви носи добра новина. Това е специална, уникална кукла на ’илядолетието.

— Хммм… — не се предаваше госпожа Гордън. — Произнася се хилядолетие. Бас държа, че даже не знаеш какво е хилядолетие, глупако.

— Това е сегашната Нова година, ето какво е — обяви продавачът. — Ново име за Новата година. По дяволите. Да не ме мислите за невежа?

Госпожа Гордън размаха пръст пред търговеца.

— Какви ги приказваш, глупако. Ха! Не знаеш ли, че Исус не е бил със сини очи и руса коса? Исус е бил семит и от еврейската вяра. Приличал е повече на арабин, отколкото на кукла-Барби. Не знаеш ли? Хилядолетието е двехилядният рожден ден на Господаря ни.

— Искате да кажете, че е Коледа? — изненада се търговецът.

— Не, не е Коледа. Сега е… Сега… Е, не мога да ти помогна, щом не разбираш.

— Не знам нищо и никакво ’илядолетие и не ми пука. Имам тези кукли тук, трябва да ги продам днес. А на мен ми приличат на Исус. Сладки са. Ще зарадват малките момиченца. Това е важното за мен.

— Да си получиш парите, това е важното за теб.

— Вярно. И какво лошо има?

— Кога за последен път беше на църква, младежо?

— Църква ми е тази улица всяка проклета минута. Не е нужно да ходя на църква. Ще си купите ли кукла, или ще ме разигравате?

Като прихнаха да се смеят, госпожа Гордън и продавачът се спазариха за петнадесет долара заедно с батериите. Междувременно часовниците отбелязаха с още няколко минути приближаването на XXI век.

Спилман също си купи кукла, отнесе я вкъщи и я постави на почетно място в хола сред подредените за отбелязване на новото хилядолетие джунджурии. Пластмасовият Исус вторачи поглед в дъска за „Монополи“, също отбелязваща събитието. Срещу тях стоеше специално произведена за случая кукла Барби, която бъркаше в купичка със специалните шоколадчета. Барби изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да предложи на Исус бирата на хилядолетието — „Будвайзер“.

През следващите три часа Спилман гледа телевизия, като през цялото време заредената пушка стоя върху коленете му. Настроена да отрича всичко, Шърли сновеше из апартамента и се цупеше. Не хареса особено Исус, но намираше, че подредената витринка със сувенири, посветени да отбележат новото хилядолетие, не бива да се влияе от сектантски подбуди. Не я вълнуваха и новините от Япония. Тя искаше фойерверки, а не нови трагедии. Светът бе изстрадал достатъчно. Принцеса Ди бе мъртва, а нищо не можеше да е по-трагично.

В болницата „Белвю“ Док лежеше по гръб под уредба за кръвен анализ, когато пейджърът му се обади. С усилие го извади от джоба и под светлината на джобното фенерче прочете надписа върху дисплея: „БУТОНЪТ АКТИВИРАН“. Изхили се. Копланд трябва вече наполовина да е полудял, а след няколко минути ще потъне в движението, опитвайки се да стигне до „Бруклин“. Отлично. Дръж момчето заето. Накарай го да плати за греховете си. Днес бе Денят на страшния съд, денят за изкупление и спасение и той също ще си плати.

Новините, които се чуваха в Ню Йорк, предизвикаха същинска епидемия от сърдечни кризи; кардиологичното отделение бе препълнено. Бил Пакард остана в спешното отделение, за да помага на пристигащите пациенти. През новогодишната нощ тук винаги се отваряше работа, но сега напрежението нарастваше необичайно доста по-рано от обикновено.

В 13,30 Док изпрати Джод, Рони и Каролин обратно на Насо стрийт с джипа си. В отделението имаше безброй проблеми с вируса на хилядолетието и програмистите не успяха да направят кой знае какво — просто провериха някои чипове, откриха съоръженията с най-много дефекти и посочиха на медицинските сестри кои уреди са опасни за използване.

Сърдечното отделение се пълнеше. Като че ли най-засегнатите от икономическата криза бяха избирателно поразени именно от сърдечни кризи. Док преконфигурираше чип от уредбата за кръвен анализ, когато двете ченгета и директорката на администрацията, госпожа Маккарти, с бинтовай нос, нахълтаха в помещението, където той работеше. Не им обърна никакво внимание.

— Какво правите тук? — попита властно тя. — Къде е негодникът, който ме удари?

Без да откъсва поглед от лаптопа, Док подаде платка с кондензатори и резистори на единия полицай.

— Подръжте това, ако обичате.

— О, да.

Полицаят с готовност пое деликатното съоръжение.

— Този чип ще предизвика объркването на нулева положителна к\2вна група с нулева отрицателна — подметна Док небрежно. Вие каква кръвна група сте?

— Ами нулева положителна.

— О, тогава не бихте искали машината да направи грешка, нали? Това тук може да се окаже кръв за вас, ако се наложи да ви преливат.

— Не, сър, в никакъв случай не бих искал да стане грешка.

— Добре — със задоволство отбеляза Док и продължи: — Доктор Пакард ли търсите? Тук е някъде и спасява човешки животи.

— Тази жена е подала оплакване.

— Не съм изненадан — отвърна Док. — Доктор Пакард ме помоли да дойда, за да поработя върху тези машини. Дамата възрази. Той я удари. Слушате ли новините? Разбирате ли какво става със света днес? Това не е обикновено посрещане на Новата година.

— Да, сър.

— Чухте ли за болницата в Шанхай, където машини като тази тук убила девет души по-рано днес?

— Не, това не сме чули.

— Е, според мен не е зле да не допуснем същото да се повтори и при нас. Полагам усилия да я оправя или ще я извадя от употреба, както ме помоли да направя доктор Пакард. Ако желаете, опитайте се да ме спрете. Разполагате със значки и оръжие, а и имате мозък в главите си. Изборът е ваш.

— Арестувайте този тип — настоя госпожа Маккарти. — Махнете го от болницата ми.

Двамата полицаи се спогледаха, кимнаха и напуснаха отделението, оставяйки госпожа Маккарти да фучи зад гърба им.

— Извинявайте — обади се Док, докато припълзяваше отново под уредбата. — Чака ме работа.

В полицейския участък на 100-на улица капитан Гарсия разкопча горните копчета на куртката и отпи от кафето, докато спореше с градските началници. Не, няма да махне бариерите на авеню „Амстердам“. Четири хиляди изпаднали в делириум от щастие хора танцуваха латиноамерикански танци под звуците на музика, която група изпълнители свиреха върху платформата на някакъв камион. Имаше и повече щайги отколкото в лондонския Хайд парк — на всяка се бе възкачил по един пастор, който предлагаше своя прочит на Книгата на опрощението. Наистина приличаше на опрощение, а и търговците не се оплакваха. Съжаляваше, че пренасочва движението към Сентръл парк Уест, но нямаше какво друго да се предприеме.

Началникът му, твърде зает с проблемите около затварянето на летищата, се видя принуден да остави администрирането на поверените му участъци под контрола на съответните им командващи. Със затварянето на летищата почти петнадесет хиляди души се върнаха в центъра на града и откриха, че няма къде да пренощуват. Настъпваше Новата година и нямаше никакви свободни хотелски стаи независимо от цената. Изведнъж Ню Йорк се оказа домакин на цяла армия от бездомни посетители.

Тълпи се насочиха към железопътните и автобусните гари — настояваха за незабавно транспортиране закъдето и да било на територията на Щатите, но всички влакове и автобуси бяха запълнени. Изоставени, напрегнати и неорганизирани, съкрушените гости на града представляваха всъщност петнадесет хиляди неочаквани проблема, които някой трябваше да реши. Други тридесет хиляди невинни пасажери с билети за самолети, които нямаше да излетят, трябваше да освободят хотелските стаи, за да ги отстъпят на хората, направили резервации преди месеци. Цените на местата за нощуване в Ню Йорк скочиха невероятно. Първоначално се наддаваха пари, но скоро възникнаха разправии и сбивания и се стигна до намесата на полицията. Страхотен скандал избухна във фоайето на хотел „Плаза“: от рецепцията уведомиха младши сенатор от Вирджиния, че трябва да освободи стаята, той се нахвърли върху управителя, не го уцели и човек от охраната мигом изви ръцете му. В хотел „Челси“ на Западна 23-та улица помолиха посетител от Ню Орлийнс да напусне стаята; той го стори, без да прибере вещите си. Върнал се час по-късно да си вземе дрехите и заварил новите обитатели в интимно положение. Мъжът, който бил в леглото не със своята съпруга, си помислил, че нахълталият в стаята е там поради съвършено други причини, извадил пистолет и го застрелял. Възникналата драма от голи хора и кървав хаос причини главоболие на началника на Гарсия. В същото време огромни групи младежи се стичаха по мостовете и тунелите към центъра на града, за да участват в големите тържества в Манхатън. Официалните тържества щяха да започнат едва след дванадесет часа, но по улиците, водещи към Таймс скуеър вече се поглъщаха обилни реки алкохол. Ню Йорк се препълваше. Предстоеше посрещането на Новата година.

На път за „Метро техноцентър“ в Бруклин Копланд и Джоди се присъединиха неволно към тълпата, която с бутане си отваряше път към станцията на метрото при „Уолстрийт“. На претъпкания перон бе страшно горещо и миришеше на стреса, излъчван от хората, побягнали от финансовия район. Висящите от таваните телевизори бомбардираха неспокойната тълпа с новини от Азия; събитията следваха с шеметно темпо и повечето хора трудно ги схващаха. Сред тях очевидно се включваха и репортерите на „Ню Йорк 1“, които видимо бяха потресени от значимостта на това, което ставаше.

— В Народна република Китай огромното тържество по случай посрещането на хилядолетието при Великата стена недалеч от Пекин се превърна в трагедия, когато два правителствени хеликоптера се сблъскаха във въздуха и паднаха върху милионната тълпа. Причината за катастрофата остава неизяснена, а броят на пострадалите се изчислява на стотици.

— Тук в Ню Йорк, ако възнамерявате да отскочите до банката, за да изтеглите пари за празниците, ще ви се наложи да почакате. Говорител на „Ситибанк“ ни увери само преди минути колко добре са заредени всички клонове и са готови да посрещнат нуждите на клиентите от пари. Разполагаме обаче и със сведения, че пред всичките три хиляди и петстотин банкови клона и пред дванадесетте хиляди банкомати в Ню Йорк има опашки. За съжаление бронираните коли, пренасящи пари до банките, са попаднали в улични задръствания из целия град.

— Следват националните новини. Тази сутрин клон на „Нейшънсбанк“ в Шарлот, Северна Каролина, се превърна в арена на фатална стрелба: редът на мъж дошъл в момента, когато парите свършили и той застрелял касиера и двама души от охраната, преди да бъде убит от полицията.

Репортерката направи пауза, мълчаливо прочете подаденото й съобщение, извърна глава, после отново погледна в камерата.

— А сега да прекъснем за малко — обяви тя. Докато камерата се насочваше към колегата й, тя каза извън кадър: — Не желая да прочета това.

На екрана се появи — еклама.

— Небето над Юта! жизнерадостно крещяха екраните.

— Празниците са тук и вие може да ги прекарате в един истински зимен рай…

На отсрещния перон тълпа пияни студенти подхванаха в хор „Добрите стари времена“.

— Господи — промълви Джоди. — Чудя се какво…

— Сигурно ще затворят банките — предрече Копланд. — Това е единствената смислена постъпка.

— Така нещата само ще станат по-лоши — отбеляза Джоди.

— Виж какво се е случило в Шарлот, а и Бог знае какво гласеше следващото съобщение. Никога не съм виждала репортер да се държи така.

С приближаването на влака релсите започнаха да вибрират. Като предизвикателство към обновения, почистен от графити Ню Йорк уличен художник бе изписал със спрей върху предницата на вагона едно ярко „2000“. Тежкият влак се появи на спирката и заглуши всякакъв звук от телевизорите. Копланд и Джоди успяха с мъка да се качат в третия вагон.

Пътниците проявяваха необичайна склонност да разговарят помежду си; разменяха си притеснени, но съчувствени погледи. Жена на средна възраст от испански произход се опита да утеши млада майка, седнала до нея с бебе в скута.

— Не са толкова лоши нещата. Недей — нареждаше по-възрастната на ридаещата непозната.

— Представа нямам какво ще правя. Опашките пред банката бяха безкрайни, а трябва да се прибера, за да нахраня децата. Но шефът спомена, че не е сигурен дали ще ни плати следващата седмица или не.

— Вярвай в Бога, дете мое.

В задната част на вагона някакъв мъж започна да крещи по клетъчен телефон:

— По дяволите, Пра, още сутринта ти наредих да продадеш всички скапани японски акции. Какво искаш да кажеш с това, че не си успяла да се свържеш? За какво, по дяволите, си въобразяваш, че ти плащам?

— Ей — провикна се глас. — Внимавайте какъв език държите, господине.

— Затваряй си шибаната уста и ме остави на мира. Ей! Ей!

— Друг път ще се замислиш, преди да наречеш японците скапани.

Тълпата се отдръпна от разправията, като притисна пътниците в предната част на вагона. Влакът с грохот навлезе в следващата станция. При отварянето на вратата Джоди зърна проснат на пода мъж със счупени очила и нос. Той простена, но настроението във вагона се бе променило. Никой не помръдна да му се притече на помощ, а нападателят му бе избягал. Влакът пое отново; новокачилите се пътници гледаха на падналия мъж като на боклук.

Огромна реклама на „Чейс Манхатън“ привлече вниманието на Копланд: „2000 годино, ние сме готови.“ Влакът набра скорост, рекламата се размаза и се превърна в компютърен екран с изобразен върху него червен бутон; мярна се лицето на главния финансов инспектор Едуардс, а после образът бе заменен от мръсните бели плочки, с каквито са облицовани стените по станциите на метрото. Тъмният тунел погълна влака, в главата му не остана никаква мисъл и той се почувства опасно близо до това мозъкът му изцяло да престане да функционира.

„Метро техноцентър“ се намираше на Мъртъл авеню в централната част на Бруклин — на двадесет минути път с метро от „Уолстрийт“. На всяка следваща спирка слизаха повече хора, отколкото се качваха; пътниците във вагона оредяха, дори се освободиха няколко места по седалките. Някъде по пътя ядосаният мъж, младата майка и великодушната жена от испански произход бяха слезли и Джоди седна. Копланд остана прав — стискаше с две ръце лоста над главата си и се опитваше да си представи какво ще завари в компютрите на „Техноцентър“. Преминавайки под града, той си мечтаеше влакът никога да не спре. Искаше да отиде до самия край на Лонг Айланд, да прекоси Атлантическия океан, да стигне до Европа и да продължи да върви в посока, противоположна на вируса на хилядолетието; да преобърне времето, да отстрани дефектните чипове, да оправи всички нанесени вреди и отново да върне нещата такива, каквито бяха. Но крадливото му сърце съзнаваше, че нещата никога няма да бъдат същите. Нещата, в които вярваше, бяха разбити и объркани като подаваните от заразен компютър данни. Беше вярвал в парите и технологиите, а те го предадоха. Във въображението си той стоеше над дребните страхове, но неумолимото въртене на планетата означаваше, че когато возенето с метрото свърши, вирусът на хилядолетието ще продължава да се движи към Ню Йорк, да превзема един часови пояс след друг, да унищожава икономики, без да се интересува от раса, вероизповедание, религия, история или каквото и да било друго. Вирусът представляваше нещо като огромния лост, който заплашва и богати, и бедни с еднакво презрение. Дори него.

Изведнъж с необикновена яснота му просветна, че той е точно толкова отговорен за вируса на хилядолетието, колкото всеки друг, а дори може би и повече, макар определено да бе допринесъл и дал своя дял в борбата срещу него. За свое собствено облагодетелстване, разбира се, и то значително, огромно облагодетелстване, но в това нямаше нищо лошо. Беше богат, ала Док се оказваше прав — беше и алчен. Искаше прекалено много и онова, което го очаква в „Техноцентър“, ще се окаже полицията. Пътуването с метрото щеше да приключи в затвора. Беше напълно убеден, че Док му е подготвил това падение.

— Доналд?

Джоди го разтърсваше за рамото.

— Доналд? На следващата спирка слизаме.

Стените на станцията се мярнаха пред очите му и той сякаш се събуди. Остави се Джоди да го смъкне от вагона, да го преведе през перона и да го изведе на ярката светлина на Бруклин.

На повърхността животът изглеждаше нормален. Уличното движение не спираше, магазини и витрини излагаха всевъзможни новогодишни артикули, в небето летяха гълъби.

По опънатите между светофарите на Мъртъл авеню транспаранти се четеше: „Бруклин посреща 2000.“ От другата страна на булеварда четири най-обикновени административни сгради представляваха „Метро техноцентър“ — безвредни структури без никакъв облик. Копланд бе влизал вътре много пъти и разполагаше с пропуск, но се поколеба, преди да се насочи към входа.

Джоди го въведе в някакво кафене и поръча еспресо за двамата. Апатичен сервитьор събираше вестниците от празните маси. В ъгъловото сепаре млада жена в черен пуловер, черни джинси и сребърни бижута се преструваше, че чете обявите, но се отказа; опря брадичка върху ръцете си и се загледа в тримата млади мъже с портативни компютри в скутовете си на съседната маса.

— Кодът — промърмори Копланд и разбърка кафето.

— Какъв код? — попита Джоди озадачено. — Осемдесет и двата реда в съобщението на Док ли?

— Трябваше да изуча по-подробно кодирането — обяви той със съкрушен глас. — Не е добра идея подчинените ти да са в състояние да правят неща, които не можеш да контролираш.

— За какво говориш, Доналд?

— Док — отвърна той. — Оттегля се в личната си компютърна лаборатория с онези свои чудаци и остава там часове наред; седят и пишат кодове и програми, за да направят представа нямам какво. Знаеш ли — никога не съм стъпвал там. Това сигурно е грешка.

— Изпий си кафето. Хубаво е — подкани Джоди. — Док не допуска никого там освен своите компютърни фанатици.

— Нямам представа какво правят.

— Доналд, колко са ни донесли общите продажби на „Копланд Сълушънс 2000“? От самото начало, когато за пръв път ги пуснахме на пазара.

— Около четиристотин милиона.

— Това не дава ли отговор на въпроса ти? Хората на Док създадоха продукт, благодарение на който ти си един от най-крупните продавачи на софтуер за решаване на проблем 2000 в света. За какво се притесняваш?

— Звучиш, сякаш си от отдела за връзки с обществеността.

— Аз съм човек, който осъществява връзки с обществеността, но в момента се чувствам по-скоро като психиатрична медицинска сестра.

— А откъде знаеш как се чувства една психиатрична сестра?

— Майка ми работи като такава — отвърна Джоди, доволна, че е доловила ехо от обичайната сприхавост в тона на Копланд. — Ще ми разкажеш ли какво те притеснява в онези осемдесет и два реда кодирана информация, преди да влезем в „Техноцентър“ или не?

Той отпи от кафето, прокара ръка през косите си и попита:

— Как изглеждам?

— Страшно неугледно. Но и аз не ти отстъпвам. Какво от това?

— Не съм стъпвал в метрото от години. Кога са поставили телевизорите?

— Съсредоточи се, Доналд. Осемдесет и два реда засекретени кодове. Какво точно търсим?

Копланд се загледа в брой на „Поуст“, оставен на съседната маса. „ДЖАПАН ИНКОРПОРЕЙШЪН ПОТЪВА“ гласеше заглавието на първа страница. Избухна в смях. Цялото му натрупано напрежение се изливаше в безумно радостни звуци. Хората в кафенето започнаха да ги зяпат и Джоди се изчерви от смущение. След всички налудничави неща, които видя през този ден, тя не намираше за забавно да наблюдава как Доналд Копланд губи разсъдъка си.

— Знаел си какво ще се случи, нали? — попита тя.

— Да.

— Затова посъветва всички от компанията да изтеглят парите си в брой или да ги превърнат в злато и да ги скрият под дюшека.

— Да.

— Голям умник си, Доналд. Същински бръснач. Ако има начин да се извлекат пари от бедствията, които стават около нас, ти си го измислил.

— Никой не можеше да предвиди докрай какво точно ще стане — равнодушно сви рамене той.

— Е, а ти скри ли парите си под дюшека? — продължи с въпросите тя.

— Да, само че моят дюшек е обезопасен депозитен сейф някъде.

— Разбирам. А сега да се върнем на осемдесет и двата реда код.

Копланд я погледна с хладни, нетрепващи очи и тя установи, че какъвто и психически облак да бе затъмнявал съзнанието му, вече се е разсеял. Той имаше лукавия вид на онзи Доналд, когото познаваше: когато лъжеше някого, когато желаеше да изманипулира някого, и това не й допадаше.

— Закодираното съобщение на Док вероятно ще се окаже напомняне да хвана някой от техниците в банката да провери за пореден път купчина файлове в програмите — отвърна той. — Според мен Док искаше да ме разкара от Насо стрийт, за да не полудея. Очевидно предпочита да полудея… в Бруклин.

— Говориш пълни глупости — отбеляза Джоди и се насили да се усмихне. — Много добре знам кога казваш истината и кога — не.

— Тогава или трябва да те уволня, или да те направя съдружник в компанията — парира я Копланд.

— Ако се налага да избирам — отвърна Джоди и се надигна, — напускам. Според мен ти не знаеш разликата между лъжа и истина, Доналд. Видяла съм такива безобразия от теб, но съм правила и невъзможното само за да изглеждаш велик, защитавала съм те, въобще всичко, само дето не съм падала на колене, за да целувам задника ти. Представа нямам защо се домъкнах чак тук с теб този следобед. Вие с Док очевидно си играете някаква игричка, но мен не ме интересува каква е тя. Вървете по дяволите вие и вашите осемдесет и два реда кодове. Прибирам се вкъщи. Честита Нова година, бивш мой шефе.

Джоди пристъпи към вратата. Отчаян, той извика:

— Почакай минутка, моля те.

— Защо? Спомена за някаква възможност банката да те даде под съд. Напълно си го заслужаваш.

— Сигурно си права — отвърна той, почти готов да се изповяда.

Преглътна от чувство за вина, но не произнесе думите, които биха издали престъплението му.

— За какво? — не спираше тя. — С какво си го заслужил?

Какво си направил?

Пое дълбоко въздух, отпи от кафето и попита:

— Случвало ли ти се е да откриеш съвсем внезапно, че нищо, в което си вярвала, не е истина?

Тя се замисли за миг.

— Не и до днес — отвърна накрая. — А в момента просто не знам на какво да вярвам, ако не броим убедеността ми, че си откачил.

— Според мен Док се опитва да ограби банката — изтресе изневиделица той.

Тя зяпна. Седна и остана вторачена в него, после премигна няколко пъти.

— Защо иначе мислиш, че ще се кача в проклетото метро и ще се озова в шибания Бруклин?

— О, Господи — простена тя.

— В това, мисля, се състои тайният му проект.

— Не допускам Док да е такъв — възрази тя. — Док е страхотно честен.

— Идеалното престъпление — отбеляза Копланд. — Обир, извършен от човек, когото никой да подозира; който има достъп до най-тайните финансови данни, както и способността да надхитри и най-къдърния компютърен програмист в „Чейс Манхатън“. — Копланд започваше да се съвзема, да възвръща нормалните си реакции и да се пали от темата. Ако Док е нагласил нещата така, че да го провали, п\2ценяваше той, защо да не изопачи фактите и да го натопи? Днес сутринта чу как Едуардс съобщи за възстановените от Док седемдесет и два милиона долара от скрити сметки.

— Да, и ти пребледня като платно.

— Защото истината е, че имаше над сто милиона.

— О, Господи. Не мога да повярвам.

— Но е така — увери я той.

— А къде са останалите пари?

— Представа нямам. Вероятно в Панама.

— И Док е наясно, че ти знаеш? — Да.

— И още не си го предал на властите?

— Шантажира ме. Ако не му сътруднича и не изпълня желанията му, ще срине банката, като симулира проникването на вируса на хилядолетието. Сега трябва да отида в „Техноцентър“ и да се уверя, че хората от „Чейс“ не са открили действията му. Ако вече са го сторили, могат направо да ме арестуват, а той ще изчезне.

— Док е постъпил така?

— Той е изключително умен, Джоди. Знаеш го.

— Но и ти си такъв — отвърна Джоди. — Токущо надроби страхотна попара.

— Не ми ли вярваш?

— Казах ти, не знам на какво да вярвам и продължавам да не знам.

— Е, повярвай в това: сега ще прекося улицата и ще вляза в сградата. Идваш ли с мен?

Той излезе от кафенето и застана на тротоара, загледан във фасадата на „Техноцентър“ — безлична маса от сив камък с гора от микровълнови и сателитни чинии на покрива. Вътре електронният мозък на „Чейс Манхатън“ се състоеше от двадесет мейнфрейма IBM, хиляда и шестстотин терминала, три хиляди и двеста телефонни линии, четиристотин персонални компютъра, две сателитни чинии, високоскоростни микровълнови предаватели, няколко генератора, аварийни батерии в мазето и чисто нова, напълно обезопасена за вируса на хилядолетието телефонна превключваща система. Повечето от сто и шестдесетте милиона, които „Чейс“ плати на „Копланд Сълушънс“, отидоха за авангардни програмни продукти, които управляваха IMB-машините в оборудваните с климатик стаи на втория, третия и четвъртия етаж. За да се избегне проблем 2000, преобразуващите данни бяха цялостно тестувани в продължение на година; предпазният софтуер на „Чейс“ бе толкова защитен, колкото на всяка компания с нейните размери, където и да било. Програмистите на Док и двестата технически служители на банката провериха двеста и петдесет милиона линии, като използваха най-точните методи, прилагайки най-високи стандарти. Преработиха или изцяло подмениха по-вече от осемстотин основни програмни продукта. При такъв огромен проект неминуемо щяха да възникнат грешки, но „Чейс“ го знаеше, както и „Лойдс“ в Лондон, където банката бе застрахована срещу кражби. Всички се надяваха банката да премине през превъртането на датата без значителни поразии. Същия ден банката на Манила и три търговски японски банки, използвали софтуер от Копланд, вече бяха оцелели, макар Централната банка на Япония да се провали. Той бе предложил с голяма отстъпка „Копланд Сълушънс 2000“ на Централната банка, но те му отказаха. Толкова по-зле за тях. Толкова по-зле за всички.

Отиде до ъгъла и изчака светофара. Камион, който разнасяше вестници, спря до будката и шофьорът хвърли купчина от последното издание на „Поуст“.

„ПРАВИТЕЛСТВОТО ЗАТВАРЯ БАНКИТЕ“ гласеше заглавието, изписано с тлъсти букви.

Тиктак. Беше почти два часа. Оставаха малко повече от десет часа.

— Добре — обяви Джоди, заставайки до него. — Идвам.