Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (5)

5.

Обсебен от мисълта за милионите на „Чейс“, Копланд не забелязваше какви ги вършат членовете на Среднощен клуб под носа му. Док се надяваше шефът да прекара деня, вторачен в червения бутон, а и бе измислил няколко мръсни трика, та да държи Копланд настрана.

Док се смяташе за идеалист в една култура, където хората над осемгодишна възраст се присмиват на идеалите. Америка в края на XX век бе една цинична нация, но на Док не му пукаше. Той бе съхранил вярата си и ако в края на хилядолетието настъпеше ужасна тъмнина, искаше да съхрани частица светлина и остров на надеждата. Най-близкият и удобен остров бе Манхатън.

Не схващаше съвсем ясно защо пренаселеният и гъмжащ от живот град го привлича толкова. Лесно бе да се говорят лоши неща за Ню Йорк, дори да го мрази човек, но в сравнение с него всеки друг град изглеждаше второстепенен. Ню Йорк разполагаше с повече пари, власт, влияние и необикновени хора, които пристигаха отвсякъде, за да станат част от него, ала независимо от грандиозната архитектура и огромните му мащаби нюйоркчани успяваха да сведат града до разбираеми, понятни размери. Голямата ябълка бе най-човешкият град. Хората разговаряха помежду си, макар и не винаги любезно. Кореняците превръщаха кварталите си в малки селца и се грижеха един за друг. Док се бе приспособил. Обичаше метрото и играта на шах на площад „Вашингтон“. Допадаше му вечно забързаният живот в центъра и Сохо. Научи се да си поръчва „черно“ кафе, защото другото го сервираха с мляко. Ненавиждаше климата, но Ню Йорк бе град на интериорите и на елегантните убежища от горещината на лятото и студа на зимата. Често си мислеше за последните кадри от филм на ужасите за края на Студената война: самотен американски военен самолет В-52 прелита над Статуята на свободата, прицелва се в Емпайър Стейт билдинг и унищожава града с термоядрена бомба. Когато Америка се готвеше сама да се стисне за врата, пулсиращата вена бе Ню Йорк.

От съзнанието на Док не се изличаваше споменът за една случка, на която стана свидетел наскоро след като бе пристигнал в града: разхождаше се из центъра и разглеждаше забележителности; неочаквано видя силна, дългокрака жена, висока над метър и осемдесет — носеше къса пола „Шанел“, обувки „Шарл Жордан“ и чанта „Гучи“; впечатлиха го гримът и прическата й — като за пред камера — и безпогрешният й вид на нюйоркчанка; тя сякаш стреляше и разпръскваше наоколо куршуми с победоносен израз в очите. Извисяваше се над ниските набити мъже по Шесто авеню, високомерно пренебрегвайки отправените към нея погледи; стъпи на платното точно пред приближаващо се такси, принуди шофьора да удари спирачки и да натисне клаксона. Без дори да погледне към волана, почука с елегантния си пръст, увенчан с безупречен маникюр, по предното стъкло и се понесе по 43-та улица, а в очите й се четеше, че е готова да унищожи всеки, който се изпречи на пътя й.

По-късно почти всекидневно виждаше в Манхатън подобни сепващи гледки. Вероятно затова обичаше града и смяташе, че заслужава да го спаси. Ню Йорк бе Мека за хората, достигнали върха на способностите си, и ако те пропаднат, светът ще загине. Вирусът на хилядолетието вече сееше разруха в другия край на глобуса, но ако Ню Йорк оцелее, щеше да оглави пътя към възстановяването.

Според последните проучвания на членовете на Среднощен клуб „Северна електрическа светлина“ — малка компания във Върмонт — щеше да засече и така да предизвика верижна реакция, която ще засегне и „КонЕд“. Всички пари и време, които вложи в Среднощен клуб, щяха да отидат напразно, ако Бо не преодолее кодовете и не изолира Ню Йорк от веригата. Док похарчи милиони за заплати, пет милиона за бонуси, шест милиона за IBM-а и другия хардуер и половин милион за подкупи, за да стигне до тази предпоследна крачка. И ето че препятствието идваше от липсата на седем прости пароли. По това време Висок волтаж сигурно вече бе пристигнала на работа в командния център на електрокомпанията. Както правеше всеки ден, звънна й без някаква особена причина, просто от чисти нерви. Ако шпионката действително успееше да се добере до паролите, Док щеше да узнае пръв.

— Как върви? — попита той.

— Нещата се нажежават — долетя отговорът на Висок волтаж. — Непрекъснато пускаме аварийни ситуации.

— А превключването на дублиращата система?

— Шефът ще го направи по някое време днес.

— Добре. По-късно пак ще се чуем.

Той включи няколкото монитора, част от обезопасителната система на Насо стрийт, и видя различни кътчета от триетажната сграда. На първия етаж счетоводителите, анализаторите и продавачите на Доналд седяха всеки в своето оградено стъклено пространство и постоянно говореха по телефона или разнасяха бумаги от една машина на друга. На втория етаж, където на смени, без прекъсване се работеше по проблем 2000, тридесет инженери поддържаха връзка с „Чейс Манхатън“ и още двадесет и седем банки в осем страни — все клиенти. На третия етаж десетина служители пристигаха на работа в редовната компютърна лаборатория, където създаваха нов софтуер за „Копланд Сълушънс“ и другите компании на Копланд.

Док изписа една парола и камерата в отделената компютърна зала хвана петимата от Среднощен клуб, всеки зазяпай в екрана си. Бо нервно крачеше напредназад в своето стъклено заграждение, но зорко следеше редицата екрани, които показваха какво става на всеки етап в петте електроцентрали на „КонЕд“; лицето му изразяваше пълно отчаяние. До него, под звуците на никога несекваща музика, Каролин танцуваше, без да спира да наблюдава телефонните обаждания чрез „Бел Атлантик“. В дъното на помещението, далеч от високоговорителите на стереото, Рони не изпускаше от очи данните, постъпващи от водоснабдяването. Докато Док ги гледаше, тя стана и отиде при Ейдриан, който съсредоточено по-тракваше по клавиатурата си.

Док включи звука и я чу да казва:

— Някой токущо е обрал пътниците във вагон на линия F, но са го блокирали на 23-та улица.

— Откъде знаеш? — попита Ейдриан.

— Слушам няколко радиостанции. Прострелян е човек. Ейдриан сви рамене и отвърна:

— Това не е мой проблем.

— Просто си мислех, че ще искаш да знаеш. Влаковете може да променят временно движението си.

— Рони — навъсено се обади Ейдриан, — не ми пука какво става с метрото до полунощ.

Док нагласи екрана си така, че да види какво е изписано върху екрана на Ейдриан. Той се бе включил в мрежата и беше във връзка с неколцина запалянковци по вируса на хилядолетието — всички пишеха едновременно и изказваха предположения какво точно ще се случи. Нямаше програмист, който да не очаква да забогатее, щом се захване с оправянето на поразиите, и Ейдриан не бе никакво изключение. В момента той пишеше:

„Здравей, Динозавър Джо, идва XXI век, където се допускат само специалисти. Това е техносвят на микрони, физика и логика — все неща, които те карат да се насочиш към бирата си «Будвайзер», Джо. Ти явно не обичаш компютрите. За схеми, програмни анализи, COBOL или Java няма място в плиткото ти мозъче. Тук, в техносвета, или разбираш всичко и принадлежиш към него, или нищо не разбираш, като Джо. Джо смята, че Интернет е телевизионна програма с десет хиляди порноканала. Той не разбира за какво става дума и никога няма да му се изясни. Цялото захранване идва от контрола на малък, с размер на нокътя ти електронен превключвател. Схващаш ли, Джо? Компютрите контролират всичко, а специалистите контролират компютрите. Те управляват. Приятен купон, Джо. Честита Нова година. Когато се свърши шампанското и стрелките на часовника се завъртят, ще разбереш какво означава истинска мощ.“

Док прочете още няколко съобщения в същия дух и въздъхна. В понеделник трудът на техниците, способни да оправят нещата, щеше да се заплаща с астрономически суми и те нямаха търпение да си приберат парите. Цялото отношение бе, меко казано, много неприятно. Док не можеше да търпи повече подобно злорадство и изпрати на Ейдриан електронно съобщение: „Иди си играй с влакчетата си!“ Заловен, Ейдриан погледна нагоре към камерата и сбръчка нос.

 

В 7,55 Висок волтаж се обади от „КонЕд“.

— Док? По обед ще опитам отново да се добера до паролите, но не храни големи надежди. Ще ти звънна по-късно.

Той затвори, но отказваше да се обезсърчи. Оставаше му единствено да чака. Включи телевизора, за да наблюдава как вирусът на хилядолетието започва да превзема първата от единадесетте часови зони на Русия.

След като прекара девет години в издирването на стари IBM майнфреймове, Док знаеше, че властите в източносибирския град Магадан контролират с два стари IBM s/370 машини електрическата си мрежа, захранвана с атомна енергия. Компютрите поддържаха античния софтуер, който определено не бе в състояние да се справи с вируса на хилядолетието — следователно в мразовитата зимна нощ половинмилионното население на Магадан щеше да остане в абсолютна тъмнина, а може би и изложено на ядрена катастрофа. Реакторът в Магадан щеше да е първият от стотиците по пътя на вируса. Каквото щеше да се случи там, щеше да е показателно и да подскаже какво още да се очаква през деня.

Сигурен в приближаването на угрозата към невинния град и не по-малко убеден, че руснаците също го съзнават, Док се надяваше инженерите от електроцентралата да проявят достатъчно здрав разум и да я спрат, докато все още разполагат с време. Ядрените инженери бяха сред най-предпазливите и практичните хора на планетата. Човек не си играе с пропуквания на ядрени реактори. Док почувства как се напряга. Запали цигара, погледна часовника и изпрати електронна поща на Джод: „Включи се към компютрите на руснаците.“ Пробяга по телевизионните канали — търсеше новини от Сибир. Си Би Ес все още предаваше от Нова Зеландия, Ей Би Си и Си Ен Ен бяха в Москва, Фокс поддържаше връзка с космическата станция, а Ен Би Си имаха човек във Владивосток — на хиляда и петстотин километра западно и два часови пояса след Магадан.

Репортерът на Ен Би Си с кожена шапка и подплатено палто стоеше пред ядрената електроцентрала във Владивосток, заобиколен от десетсантиметров сняг.

— Открояващите се зад мен бетонни кули ясно подсказват, че този град, както и повечето в Русия, разчита на електричество, добито от атомна енергия. Два милиарда души по света получават електричество от атомни електроцентрали.

Всяка е с уникална компютърна система. Операторите тук вероятно са сигурни, че нито една връзка или подсистема няма да бъде засегната от вируса на хилядолетието. Иначе трябва да изключат реактора. С вътрешна температура от близо 300 градуса по Целзий, реакторите се охлаждат бавно. Процесът може да продължи и три дни.

Камерата се плъзна по малка, но нарастваща тълпа от местни жители, която се стичаше пред затворения с верига вход на централата.

— Хората тук знаят за вируса на хилядолетието; знаят какво се случи в Микронезия и Нова Зеландия, но още не сме открили човек, който говори английски. Един момент…

Репортерът заговори на руски с набита млада жена, която носеше обемист транзистор.

— Да — отвърна тя, — малко английски. Това е хем радиопредавател, хем късовълнов апарат.

— С кого разговаряте?

— С приятел в Магадан. Там сега вече е… — Тя погледна часовника си — …2000 година.

Тя увеличи звука, така че хората наоколо да чуват. Репортерът слушаше коментара на руски и едновременно превеждаше:

— Слушам късовълново предаване от частно лице в Магадан, Сибир, дами и господа. Той казва, че токущо е изгаснало електричеството. Да, да… Точно така. Властите токущо са изключили реакторите, а температурите са 20 градуса под нулата.

Сред тълпата се надигна отчаян вик. Док остана абсолютно неподвижен, забил поглед в екрана. Операторите в Магадан не разполагаха с друг избор. Инженерите на централата бяха прекъснали потока пара към реакторите, спрели турбините и Магадан, заедно с Петропавловск и целият полуостров Камчатка потъна в тъмнина. Някогашното сърце на съветската военна промишленост в района на Тихия океан, сега Източен Сибир, посрещаше новото хилядолетие в тъмнина и страх.

Върху екрана камерата на Ен Би Си улови първите секунди от зараждащ се бунт във Владивосток. Независимо от опасността сривът в компютрите да предизвика неконтролируема верижна реакция, гневни граждани настояваха централата да продължи да работи и дори щурмуваха вратите й. Изневиделица се появи милиционерски взвод с бели каски и нападна тълпата със сълзотворен газ и палки. По снега потече кръв. Чуваха се пронизителни писъци, викове и крясъци — свидетелство за руската агония, — както и фученето на ледения, пронизващ вятър. Внезапно екранът почерня. Вирусът бе достигнал Евразия. Човечеството откликваше с угнетение и невежество.

Док продължи да сменя каналите. Всички телевизионни мрежи незабавно бяха подхванали новината. Кадри на Фокс от космическата станция предадоха как вълна тъмнина се стеле по Сибир. С напрегнати лица руснаците в космическата станция се питаха на глас какво става със страната им далече долу и дали наземният им контролен пункт ще преживее нощта или не. Док се сети за инцидента с реактора в Чернобил през 1986. Когато течът стана, електроцентралата загуби всякаква връзка с Киев. Наложи се прокарването на специална телефонна линия. Направиха го на ръка от колона камиони между пламналата централа и отговорните власти, които, когато най-после се свързаха, нямаше какво да кажат.

Разчитайки на високите технологии, без да се отчитат изцяло последствията, светът допусна огромна грешка и вирусът на хилядолетието просто се оказа начин това да стане очевидно за всички. Ала в момента друго заинтригува Док — как Ен Би Си подхвана историята в Магадан от руското късовълново радио. Късовълновите апарати и механичните пишещи машини ще продължат да функционират и на сутринта, когато всякакво модерно оборудване ще е пропаднало. Ако събитията следваха хода на предположенията му, Третият свят щеше да процъфти, докато развитият свят отиваше по дяволите, и то за една нощ. При това положение шевролет модел 57-ма година би бил за предпочитане пред всеки друг, понеже в управлението му нямаше нито едно компютърно устройство.

Док звънна в Среднощен клуб и Джод извика в слушалката:

— Да, Док?

— Включи ли се при руснаците?

— Свързах се със Серж от Владивосток — отвърна Джод. — Според него Източен Сибир тежко понася удара. Новините от цяла Русия са лоши, но Серж не е глупак. Разполага с генератор и сателитна чиния и е готов, когато бедствието връхлети при него след два часа.

— Какво знае за реактора в Магадан?

— Пръждосали са се оттам. Знаели са, че трябва да го сторят.

— Слава богу — зарадва се Док. — Как приемат в „КонЕд“ новината?

— Изпаднали са в паника — отвърна Джод. — Следят безредиците във Владивосток и псуват медиите, че предават събитието. В момента спорят дали да изключат или не „Индиан Рок“.

„Индиан Рок“ — атомната централа на „КонЕд“ — се намираше в горната част на Ню Йорк и вероятно бе най-щателно проверената централа в света за вируса на хилядолетието.

— „Индиан Рок“ не е проблем — отбеляза Док. — Проблемът е в цялото оборудване между тук и там.

— Ще видим дали е така — обади се Джод. — Набави ли паролите за Бо?

— Още не — отвърна Док. — Продължавам да звъня.

Той натисна цифрите на шпионката си в „КонЕд“ и тя вдигна слушалката.

— Командната зала.

— Док е на телефона.

— Нищо нямам за теб. Не мога да говоря. Ще ти звънна.

По дяволите! Две години и половина работа, двадесет милиона долара и всичко се свеждаше до надежда и късмет. Стомахът на Док се сви. Ще се наложи да се поизпоти. Като всеки добър инженер той имаше и резервен план, но дълбоко се надяваше да не се налага да го използва.

Док отново погледна телевизора: питаше се още колко дълго телевизионните мрежи ще продължат да предават. Колко микропроцесора между Сибир и Ню Йорк трябва да функционират безупречно, за да предават сигнала по света? Хиляди. А колко от тях са били проверени? Колко вградени чипове са били пропуснати, неоткрити или неправилно нагласени? Един неизправен чип и всичко се срива.

Линията на телефона, запазена за служителите на компанията, започна да мига и накара Док да се замисли за телефоните. Колко… Ами ако… Щеше да полудее, ако продължава така. Вдигна слушалката и отговори.

— „Копланд Сълушънс“. Док е на телефона.

— Доктор Даунс? Обажда се Джордж Киросава от екипа, който работи по „Чейс“. Надявах се да си отрано на работа днес.

— Добро утро, Джордж. Всичко наред ли е?

— Ами не съвсем. Гледам новините и да ти кажа правичката, не ми се ще да се качвам в метрото днес. Разбираш ме, надявам се.

— Метрото ще бъде наред, Джордж. Няма да възникнат никакви проблеми до късно довечера, ако въобще възникнат.

— Знам, но съпругата ми е ужасена, а децата са доста разстроени. Репортажите от Нова Зеландия и Русия я разтърсиха. Налага се да остана тук с нея.

— Добре, разбирам — обади се Док. — Няма проблеми. Честита Нова година.

— И на теб, доктор Даунс. Благодаря.

Започваше се.

С напредването на деня страхът и напрежението, завладяващи знаещите, рационални хора, заплашваха да станат нетърпими до пладне, да не говорим за полунощ. Да си остане вкъщи, бе добър подход за всеки със семейство.

Чу шум в коридора и надникна точно навреме, за да види ръководителката на Отдела за връзки с обществеността Джоди Максуел — залепена за стената, тя въздишаше и стенеше от раздразнение.

За пресконференцията с главния финансов инспектор на банката Джоди бе облякла пълното си, изразително тяло в бледозелен костюм на Армани. Почти тридесетгодишна, тя представляваше образец на общоприетото делово поведение. Знаеше всичко за успешното ръководене на отдела си, а същевременно разбираше и от компютри; освен това притежаваше неподправена земност, която допадаше на Док.

— Какво ти става? — попита той загрижено.

— Не мога да повярвам — отвърна тя. — Първо съседът ми излезе на балкона и от третия етаж запокити лаптопа си на улицата. Чух трясък и писък. Показах се да видя какво става — стоеше там с налудничав вид като Джек Никълсън в „Сиянието“ и с див поглед гледаше към тротоара. За малко да уцели една жена, която — азхождаше кучето си.

— Уау! възкликна Док. — И какво обясни?

— Точно това ме изплаши. Не каза нищо. После в метрото група лунатици се опитваха да раздават листовки, но хората отказваха да приемат шибаните им книжки. Тогава започнаха да ги хвърлят в лицата на пътниците. Казвам ти — същински ад. Откажете се от греховния си живот, пишеше по листовките. Денят на Страшния съд дойде. Всички бяха азиатци, май корейци. Хората направо се сащисаха. Някакъв тип удари кротка женица и счупи очилата й. Слязох една спирка по-рано и дойдох пеша. Навън е истинска лудница. Хората са с карнавални шапчици и надуват всевъзможни свирки. Видях и разсъблечена жена с „2000“, изписано през гърдите й. Честна дума.

— Искаш ли чаша кафе?

— А какво ще кажеш за едно уиски?

— Или водка?

— Още по-добре. Доналд пристигна ли?

— Той е долу и те чака.

— Трябва да проведем пресконференция с банката днес сутринта, но не знам…

Гласът й замря.

По телевизията Си Ен Ен предаваше от Москва, където разтревоженият руски министър на информацията обявяваше въвеждането на военно положение в Сибир.

— Какво става? — попита тя Док.

— Руснаците токущо си платиха за лоша грешка — обясни той. Сибир няма никакви компютри освен по нефтопроводите, газопроводите и реакторите, но руската инфраструктура е страшно объркана. Телефонната система е антична, със старовремски механични релета и не би трябвало да възникнат проблеми. Москва и Петербург ще пострадат, но по-голямата част от селска Русия живее все още в XIX век. Вирусът на хилядолетието няма власт да попречи на един кон да оре нивата.

— Фантастично — не се въздържа тя, настанявайки се удобно. — Ужасяващо, но фантастично.

Док й наля двойна водка. Шумна група служители мина край кабинета: смееха се и чистеха дрехите си от полепналите конфети. Чуваха се пожелания: „Честита Нова година“, някой наду свирка в коридора.

— Не искаш ли да се присъединиш към купона? — попита Док.

— Чакай да си поема дъх — помоли тя. — Яж, пий и се весели, защото утре ще умрем.

— Аве, Цезаре — добави Док. — Не се притеснявай. Нещата не са толкова ужасни, колкото изглеждат.

По телевизията Си Ен Ен предаде за три спонтанни антиядрени демонстрации в атомните централи в Орегон, Калифорния и Пенсилвания.

— Никаква ядрена енергия! Никаква ядрена енергия! — крещяха хората.

За разлика от руските си колеги американската полиция поне този път гледаше така, сякаш хората наистина имат право.

В 8,45 Копланд бе в кабинета си; върху един от компютърните монитори бе изобразен червеният бутон, на друг се виждаха данни за продажбата на средства за борба с вируса на хилядолетието. VIAS, TPRO и DDIM — компании сходни на неговата — също продаваха софтуер срещу вируса и предлагаха услугите си. Акциите на всички се бяха покачвали стабилно през последните три години, но през последния декември спряха. Компаниите, занимаващи се с борба с вируса на хилядолетието, вече нямаха капацитет да поемат повече работа и не бяха в състояние да поемат нови клиенти, защото сякаш всички програмисти на света се бяха свършили. На Копланд не му пукаше. През последната година той увеличи двойно заплатите на програмистите си, за да ги задържи, а допълнителния разход си възвърна от клиентите. Днес той проявяваше единствено любопитство. През последната седмица ликвидира всички акции и ценни книжа, които притежаваше, и ги превърна в пари в брой. Вече нямаше нищо по банките. Утре, ако всичко върви по план, щеше да е неимоверно по-богат.

Копланд се опита да се разсее, като наблюдава началото на работния ден на борсата. От юни насам всяка по-голяма корпорация в Америка имаше задължението да обяви дали е взела мерки да се справи с вируса на хилядолетието. Корпорации, неспособни да докажат готовността на компютрите си да влязат в XXI век, видяха как стойността на акциите им пада до рекордно ниски стойности. Някои, заплашени, че ще бъдат съдени, обявиха банкрут и излязоха от бизнеса. Списъкът на корпорациите се прегрупираше по изненадващ начин. IBM беше по-силен от всякога, но „Дженерал Мотърс“ бе затънал в дълбоки води — същински кораб без рул. Подобно на други големи компании „Дженерал Мотърс“, оборудвана с безчет компютри в безбройните си поделения, където цареше истински бюрократичен хаос, направо не знаеше с колко системи разполага. Дъщерната й компания „Дженерал Мотърс Електроникс“ — производител на компютърни чипове за превозните средства на „Дженерал Мотърс“ — бе пуснала милиони бройки от изделията си, заразени с вируса на хилядолетието, но вместо да се справи с проблема на ниво инженери и техници, директорите на „Дженерал Мотърс“ прехвърлиха всичко в ръцете на адвокатите. Междувременно задвижваните от компютри роботи в заводите за сглобяване на „Дженерал Мотърс“ бяха програмирани да спрат работа в полунощ, но дори да функционираха както обикновено, те нямаше да имат особено много работа, защото хиляда и триста от доставчиците на корпорацията имаха проблеми с вируса. През последните няколко седмици „Дженерал Мотърс“ отчаяно се опита да инсталира нови системи, но се сблъска с една от най-горчивите истини в кибернетичния свят: всяка нова система, освен че надхвърляше със 100% бюджета си, се нуждаеше от твърде много време, за да бъде инсталирана и проверена. Цялата верига от системи за доставки щеше да рухне.

И какво от това, мислеше си Копланд. Карам порше, а „Дженерал Мотърс“ заслужава да умре.

В 8,46, четиринадесет минути преди да отворят стоковите борси, американските брокери и милионите обикновени граждани, собственици на акции в световната икономика, седяха сякаш върху горещи столове. Компютрите им жужаха, а по телефонните линии се водеха разговори на специфичния икономически жаргон, който придвижва най-големите камари пари и ценни книжа в света. По Интернет и на етажа, където се помещаваше Нюйоркската стокова борса, се носеха обичайните всевъзможни слухове и факти, макар фактите да имаха по-силно въздействие от обикновено, а слуховете бяха повече от когато и да било. Основният факт, естествено, бе реалното съществуване на вируса на хилядолетието — тема, за която се говореше от години. Буквално всички на финансовия пазар следяха как се движи вирусът и се опитваха да отгатнат въздействието му върху управляваните от тях капитали. Играчите стояха със затаен дъх и изчакваха да видят какво ще се случи в следващия момент.

Не им се наложи да чакат дълго. В 8,47 всички европейски борси едновременно преустановиха работа; всякаква търговия замря. В 8,49 Германия обяви банков празник и затвори всичките си банки. Точно като плочки на домино всички останали европейски страни последваха примера им. Предишната година голяма част от деловите среди на континента, особено в Германия, омаловажаваха вируса на хилядолетието като плод на истерични паникьори. Не му обърнаха необходимото внимание и затова хиляди компютри, отговарящи за важни задачи, нямаха готовност да посрещнат 2000 година. В края на краищата те са европейци, тоест по-древни и мъдри от останалата част от планетата, и знаят какво правят. Нищо особено няма да се случи. Само няколко компютъра ще откажат да работят, това е всичко. Да не би през цялото време да няма компютри, които отказват да работят? Докато верижната реакция от събития се стелеше през Сибир, заблудата им ги връхлетя като комета: вирусът на хилядолетието съществуваше. При затварянето на ядрената електроцентрала в Магадан европейците сякаш се събудиха и започнаха да се тревожат трескаво за стотиците ядрени реактори между Москва и Лисабон. Да се затворят фондовите борси и банките е лесно — те не заплашваха живота. Ала да се спрат електроцентралите посред зима, бе нещо съвсем друго.

Светлинките на телефона на Копланд не преставаха да мигат, но той не им обръщаше внимание. Някой потропа на вратата му — той не реагира и на това. Европейските му клиенти вероятно настояваха за високопоставеното му телефонно присъствие, той обаче вече не се интересуваше какво ще им се случи. По кабелната телевизия „Ню Йорк 1“ представител на Европейския съюз в Обединените нации обясняваше, че въвеждането на новата единна валута евро е създало множество софтуерни проблеми и различни държави и компании е трябвало да решават дали да се съсредоточат върху европейската валута, или да насочат усилията си към борбата с вируса на хилядолетието. Избрали валутата, защото това означавало пари в брой и нещо, от което разбирали. А сега съжаляват, помисли си Копланд безстрастно и мъдро поклати глава. В момента упорството им се връщаше тъпкано и той се запита защо европейските глупаци се забавиха толкова, преди да затворят пазарите си. Но при всички случаи ги бяха затворили и действията им щяха да повлекат цялостното стопиране на глобалната икономика, докато кризата отмине. Колко време ще отнеме това, зависеше до голяма степен от събитията с европейските ядрени реактори по-късно през деня.

В Ню Йорк цареше консенсус, че борсите няма да отворят. Беше очевидно и не безпрецедентно. В дни на изключително напрежение по пазарите борсите оставаха затворени. Обявеното от руснаците военно положение в Сибир представляваше първата индикация, че борсите няма да отворят. За да поддържат нещата интересни, брокерите залагаха дали военно положение ще бъде, или няма да бъде обявено и в останалата част на страната. Самолетните катастрофи в Микронезия предизвикваха не по-малък интерес, защото въздушните катастрофи винаги влияеха на пазара. Но все пак падането на няколко самолета от небето нямаше да окаже дългосрочно влияние върху глобалната икономика. Подобно влияние нямаше да имат и събитията в Русия — каквито и да бяха те, — защото страната се бе превърнала в икономическа развалина. Япония обаче бе основна ос в икономическия световен ред.

В 8,52 по милиони екрани пробяга мълвата, че основните компютри в Централната японска банка рискуват да излязат от строя, когато вирусът на хилядолетието засегне Токио в 10,00 часа нюйоркско време. Ако Япония се срине, икономическият хаос ще се развихри. Сега, когато европейските пазари бяха вече затворени, нямаше начин американските пазари да бъдат отворени.

Хаос, отказ на системите и никакво електронно трансфериране на капитали — това бе ключът към престъплението. Кипящ от гняв, Копланд напечата дадената му от Док парола и големият червен бутон отново се появи на монитора. Дали да изчака до полунощ и да види какво ще се случи, или да докосне екрана? Потреперваше от възбуда, докато сновеше напредна\2ад по килима; после изключи телевизора и компютрите. Беше му писнало да наблюдава екрани и да чува тревожни новини, но и не можеше да се въздържи. Отново включи телевизора точно навреме, за да чуе, че Нюйоркската стокова борса няма да отвори. Що се отнасяше до стоковите пазари, 1999 бе приключила с гигантски фалит.

„Уолстрийт“ беше като попарена. Членовете на финансовата общност в долната част на Ню Йорк обикновено се чувстваха имунизирани срещу ставащите далеч събития; те споделяха едно особено самочувствие, подхранвано от десетилетие на неспиращ просперитет. Ала не и този път. Бе нанесен плесник на най-мощната икономика в света; икономика, дистанцирана от живота на обикновените, всекидневно борещи се за насъщния граждани. Мнозина от по-младите брокери никога не бяха виждали срив на пазара. Когато борсите не отвориха, те изключиха своите портативни компютри и си по-желаха „Честита Нова година“ с неистовата надежда във вторник сутринта всичко да се върне към нормалното — според тях — състояние на нещата. И все пак някак знаеха, че няма да стане. Подобно на повечето американци брокерите и банкерите бяха дълбоко невежи по отношение на науката и технологиите и не разбираха истински какво може да предизвика вирусът на хилядолетието чрез компютрите, които атакуваше. Независимо от това, макар и неясно, се досещаха за последиците. Глобалната икономика, напълно зависима от компютрите, изчезваше пред очите им.

Джод и Док седяха и пушеха мълчаливо, докато наблюдаваха как катастрофата сега се насочва към Япония. Док отчаяно поклати глава. Не компютрите трябваше да винят. Осъдително бе невежеството; невежеството, с което се сблъскваше всекидневно: продавачите нямаха представа каква стока предлагат, при това се справяха с рестото единствено с по-мощта на калкулатор; чиновниците представляваха просто символи — олицетворяваха празното, отчуждено, невротично съществуване на нацията; дискусионните теле- и радиопредавания подменяха живия контакт; постоянните телефонни разговори; хилядите часове крещяха реклама за никому ненужни продукти; посредствените филми с глупави специални ефекти; и идиотските какда\2абогатеемотслабнемоткриемвътрешнотоси\2з ръководства, които се представяха за книги. Заливани с лъжи и пропаганда, малцина знаеха как да различат истината от глупостите. Вината носеха корпорациите, които наемаха срещу нищожно заплащане умствени инвалиди и ги експлоатираха, за да извлекат печалба. Управляващата класа бе продала душата на нацията на два дявола. Три и половина милиона души работеха в американската компютърна индустрия, останалите двеста седемдесет и пет милиона — същински зомбита — кръжаха наоколо. И все пак не заслужаваха онова, което щяха да получат: неистов страх и истерия, породени от невежеството. Док се надяваше вирусът на хилядолетието да ги пробуди, ала не вярваше особено, че това ще се случи.

От седмици вестниците и телевизията непрекъснато съобщаваха новини за вируса — всевъзможни идиоти, лишени от елементарна представа за компютрите, не спираха да тръбят как в полунощ всички устройства по цял свят ще откажат да работят. Вместо това трябваше да вложат енергията си да оправят проклетите си машини. Месеци наред непрестанно се разпространяваха какви ли не хиперболизации и мрачни съдбовни предсказания за разрушение, в резултат на което цялата планета бе докарана до състояние на безумие. Кориците на маса американски списания крещяха какво бедствие ги очаква с настъпването на новото хилядолетие. Предричаха се банкови фалити. По съдебен път се търсеше отговорност за милиарди долари от софтуерни компании и производители на чипове, което стана причина стойността на акциите на високите технологии драстично да падне.

Десетки правителствени учреждения, като се започне от Социални грижи и се стигне до Отдела за защита на благопо-лучието на града, всекидневно излизаха с успокоителни уверения. Никой поне малко от малко с акъла си не допускаше, че във въпросните учреждения работят компетентни хора. Докато правителството ръсеше баналности, неспособни да събудят и най-малко доверие, всякакви култове, свързани с настъпването на новото хилядолетие, процъфтяваха. Док нямаше представа каква вяра проповядват, пък и не се интересуваше, но те плашеха хората до смърт, защото постоянно повтаряха, крещейки с пълен глас, че светът ще свърши. Огромно множество хора, вярващи в извънземните, се бе стекло в Росуел, Ню Мексико — четиридесет хиляди души очакваха да бъдат вкупом телепортирани от планетата. Много по-голяма група — два милиона ревностни християни — очакваха Исус да се яви в полунощ в Ермосило, Ню Мексико. По цялата планета хората очакваха чудеса, апокалипсиса, часа на изкуплението, спасение, унищожаването на враговете им, сякаш космосът знаеше или се вълнуваше за нашия погрешен и произволен начин да мерим времето.

Половин милион мъже, жени и деца замръзваха в Сибир. Новината щеше да всее по света ужас, предшестващ появата на вируса на хилядолетието. Към гражданите на Ню Йорк се отправяха съвети да се подготвят за настъпването на новото хилядолетие така, както биха се подготвили за повсеместното спиране на електричеството през 1965 и 1977 година: да се запасят със свещи, батерии, консерви и преварена вода; да уточнят къде се намира шалтерът, с който да спрат газта в домовете си. Същевременно, все едно лявата ръка не знаеше какво върши дясната, градът се подготвяше за най-голямото на всички времена посрещане на Новата година. Полицията разгласи забрани за движението на превозните средства из някои градски райони — улиците там щяха да се превърнат изцяло в пешеходни зони. Резервациите в хотелите бяха направени преди месеци. Фойерверки, изстрелвани от лодките по реката, щяха да осветяват нощта. А щом се прогнозираше падане на самолети от небето, всеки искаше да си осигури по-добър изглед към зрелището в някой от небостъргачите. Двадесет и четири гигантски видеоекрана вече бяха монтирани и работеха на Таймс скуеър. На моменти изглеждаше като че ли половината от населението на Ню Йорк желае вирусът на хилядолетието да порази всички компютри и да ги извади от строя. Според тях разпадането на всичко можеше да се окаже забавно. Милостиви Боже, Ню Йорк винаги е бил луд град, но ако съвсем е откачил… Док потрепери при мисълта какво би станало, ако гигантската сфера на часовника на Таймс скуеър започне да се спуска и изведнъж застине насред път.

— Док?

— Да?

— Говориш си сам — обърна му внимание Джоди. — Мърмориш си нещо.

— Извинявай. Мислех.

— Ще ми налееш ли още една водка?

— Разбира се. Добре ли си, Джоди?

— Ами борсите няма да отворят. Всички по „Уолстрийт“ ще го ударят на купон още сутринта, предполагам.

— И така е редно да постъпят — отсъди Док. — Не е изключено да не им се отдаде втора възможност дълго време.

Замислени са огромни купони от Пекин до Вашингтон, с които да се посрещне XXI век. Не е ли страхотно? Тази мисъл не те ли кара да се чувстваш топло и приятно? Астронавтите в космическата станция се надяват да видят фойерверките от небето, а освен това са обещали да дебнат дали няма да се появят и извънземни. Светът е в очакване на съдбоносното, фантастичното, чудесното и напълно е полудял. В град Ню Йорк, скъпа госпожо, няма начин да не го получим. В края на краищата това не е Владивосток, нали?