Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (3)

3.

— Сега вие сте войници и трябва да се придържате към военна дисциплина — обяви Док на сформирания екип. — Сигурно ще ви прозвучи пресилено и мелодраматично, но това е единственият начин да завършим проекта навреме.

— Необходимо ли е да отдаваме чест? — попита Бо саркастично.

— Не.

— Да носим униформа?

— Не.

— Харесвам униформите — обяви Рони. — Хайде да си въведем униформа.

— Униформите ще привлекат вниманието, а това не е позволено. В сила е едноединствено правило — обясни Док. — Нямате право да говорите за онова, което правите тук. Никой извън участниците в проекта не бива да заподозре в ни най-малка степен с какво се занимаваме. Повтарям — никой. — Док наблюдаваше лицата им, докато осмисляха думите му. — Вие имате приятели, семейства, любовници и дори врагове — продължи той, — но нямате право да споделяте какво правите. Все едно изпълнявате строго поверителна задача на ЦРУ Тя е абсолютно секретна и секретна означава точно това — секретна! Не се допускат никакви изключения.

— Тогава какво да казваме на хората? — попита Бо. — Говоря с майка си почти всеки ден. Ако не се обадя, тя ще ме издири и ще цъфне тук.

— На майка си ще кажеш, че си нает от софтуерна компания в Ню Йорк и работиш по проблем 2000. Не казвайте нещо, ако сте в състояние да го спестите. Някой ще има ли проблем в тази насока?

— А какво ще стане, ако нарушим правилото? — попита Ейдриан.

— Въпрос на лична чест е да не го правите — отвърна Док. — Не възнамерявам нито да ви следя, нито да подслушвам телефоните ви.

— Но ако все пак го сторим? — настоя Ейдриан.

— Тогава си заминавате. Довиждане, Adios. Никакви пари няма да видите, никаква тръпка или забава, както и никакъв бонус от милион долара.

— А ти как ще разбереш?

Док изгледа Ейдриан свирепо. Мина му през ума, че е допуснал грешка. Май не биваше да остави хлапето да напусне Пен Стейшън. Трябваше да му купи билет за връщане и да го отпрати обратно във Флорида. Ала в момента то стоеше тук, на Насо стрийт. Замечтаният му поглед и изражение сакаш казваха: „Не желая да следвам никакви правила.“ По дяволите!

— Проблеми ли смяташ да създаваш, Ейдриан? — сряза го Док.

— Просто не обичам правилата. Независимо чии са.

— Можем да спорим за нещо друго — и не се съмнявам, че ще го правим, — но не и за това. Ако не ти допада, Ейдриан, съжалявам. Това е краят. Омитай се още сега.

Док грабна телефонен апарат, набра „Справки“ и каза:

— „Амтрак“, ако обичате.

— Почакай секунда — обади се Джод. — Остави ме да по-говоря с него.

— Моля.

Джод обгърна раменете на Ейдриан и го отведе в ъгъла.

— Какъв ти е проблемът? — тихо попита Джод.

— Не понасям никакви правила.

— Ще спазваме едноединствено. Един хакер трябва да е наясно, че проговори ли, ще го заловят и ще му отнемат играчките. Там, във Флорида, имаш стар скапан персонален компютър. А тук виж с какво разполагаш! А и всичко останало. Нали не искаш да ти се изплъзне?

Напушен, Ейдриан скръсти ръце върху гърдите си.

— Това не е като в училище — продължи Джод. — Ясен си ми що за тип си, Ейдриан. Ти си хлапето, което никой не харесва. Хлапето, на което всички се присмиват, защото си толкова дяволски умен. Използваш интелекта си като оръжие, за да се разправяш с тях, нали? Присмиваш се на чуждите грешки, съучениците ти те мразят, а и ти ги мразиш. Прав ли съм? Виждам го в очите ти. Будалкаш се с влаковете, защото това ти създава усещане за мощ и власт и всеки път, когато го направиш и не те заловят, се чувстваш още по-силен. Но чуй следното, малко лайно такова. Док те откри и това означава, че рано или късно ще те заловят и тогава ще те пратят в пандиза като мен. Док те отърва да не попаднеш в истинска беля и си му длъжник. Всички ние сме му длъжници. Всички сме минали по твоя път. Бо, Каролин, Рони и аз — всички сме умници, на всички са се присмивали и са ни се подигравали, всички сме си мислили за възмездие. Именно възмездието ме тикна зад решетките. Док иска от нас да свършим нещо важно. Щом нямаш ум да го преглътнеш, щом не си в състояние да контролираш шибаните си глупости и дребнави мисли за възмездие и как да си го върнеш тъпкано, ами наистина — забрави. Такъв егоист ли си, че не разбираш? Да не би да си просто поредният жалък задник? Тук не разполагаме с време, за да се правим на луди. Или влизай в проекта с нас, или си заминавай за Орландо. Някакво колелце се завъртя в ума на Ейдриан и той схвана, че за пръв път с него се отнасят като към възрастен. Или за последен.

— Никакви приказки, никакви фукания — промълви той. — Схванах.

— Нямам никакво желание да се превръщам в твоя бавачка. С нас ли си, или изчезваш?

— Не искам да се връщам във Флорида.

— Док!

— Да?

— Остава.

Всички произхождаха от места, залегнали дълбоко в американската душа: от редиците на чернокожата средна класа, от Чайна Таун или бидонвилите, от бедните работнически редици, и бяха използвали ума си, за да проникнат в тайните на технологиите. Всеки бе изминал необичаен път, за да навлезе в света на кибернетиката или компютрите. Док ги избра, защото знаеше, че именно такива екземпляри най-често притежават най-изобретателното мислене.

Рони Фонг, дъщеря на имигранти от Хонконг, бе отблъсната от близките си, защото се бе възпротивила срещу строгите порядки на традициите им. А същевременно оставаше вкопчена в културата си. В Ню Йорк пазаруваше и се хранеше единствено в Чайна Таун и обожаваше да говори на родния си език с рибаря. Дълбоко в сърцето си смяташе, че един милион долара ще свършат доста работа за сдобряването със семейството й в Сан Франциско.

Каролин Харви бе прокудена от дома заради подчертано обратните си наклонности. Технологиите представляваха нейното бягство от свят, пълен с предразсъдъци и страх; успя да си изгради идентичност въз основа на предизвикателството. Схващаше пристигането си в Ню Йорк като освобождение. Тук, сред всякакъв вид хора, не се налагаше да се обяснява или защитава. Отваряше й се възможност да съществува и тя загърби Нашвил без никакво съжаление.

Бащата на Бо Даниелс беше счетоводител, а майка му — собственичка на моден бутик. Говореше правилен английски с бостонски акцент, беше посещавал все добри училища и рано разбра, че компютрите не се интересуват дали си бял или черен. В „Чейс“ го назначиха веднага щом завърши бостонския колеж, пуснаха го в стаичка в бостонския клон на банката и го оставиха на мира. Докато наблюдаваше как по-висшето ръководство размества служителите като шахматни фигури, прецени, че не желае да прави кариера в „Чейс“. Подобен вид корпоративна дейност не го блазнеше, освен ако не представлява лично негов продукт, а това нямаше да му се случи нито в „Чейс“, нито в коя да е друга банка. Искаше да се изкачи на върха незабавно и той да ръководи. По-малък неудачник от останалите, той притежаваше предприемчив дух и виждаше в новата си работа възможност по-нататък да се залови със самостоятелен бизнес. Съзнаваше, че в месеците след като бъдат поразени от вируса на хилядолетието, електрическите прибори ще се нуждаят от нов софтуер, за да започнат да функционират отново. Бо и Док се споразумяха софтуерът, който разработваха за „КонЕд“, да бъде окомплектован и продаден след 1 януари 2000 година.

Майката на Джод Фернандес, мексиканка, го отгледа сама в бидонвилите на Сан Хосе. Израснал в нищета, сред банди, той все пак прояви достатъчно здрав разум, за да погледне отвъд заобикалящия го начин на живот към никнещите като гъби в съседство нови индустриални паркове, а Силиконовата долина бе направо на крачка. Искаше работа като програмист и такава имаше в изобилие, но не и за него. Той беше пънкар от бидонвилите, самоук, без медали за отличие и не можеше да изпипва отчетни доклади. Така и никой не забеляза талантите му. Когато кандидатства за работа като програмист в Интел, го пренебрегнаха и той реши да си отмъсти. Нахълта в най-секретите системи на Интел и открадна схемите на поне дузина нови чипове. После отнесе плячката си в Лос Анджелос, но властите го заловиха. Съди го висш съд и го изпратиха с тригодишна присъда в щатски затвори. Залавянето му при опит да продаде откраднатата стока по никакъв начин не омаловажаваше постижението му, че е проникнал в най-секретните файлове на Интел. Дори в света на хакерите това звучеше невероятно и сигурно никой нямаше да го повярва, ако не бе доказано в съда.

И накрая — Ейдриан Хофман, чийто живот можеше да се превърне в продължение на филма „Родени убийци“. Израсна в седем различни караванови градчета в централната част на Флорида. Майка му продаваше билети за Дисниленд, а баща му умря от препиване малко след дванадесетия рожден ден на момчето. Ала Ейдриан — абсолютен обществен аутсайдер — притежаваше едно изключително качество: разбираше връзката между влаковете и компютрите по-добре от всеки друг на планетата.

След като Джод го скастри, Ейдриан изчезна за три дни. Док бе готов да го замени, когато осъзна, че хлапето се вози с метрото и всъщност изследва градските трасета.

— За бога, Ейдриан — помоли го Док, когато блудният син се завърна, — просто казвай на някого къде отиваш и какво правиш.

За да го задържа на Насо стрийт, Док купи модели на вагоните на метрото и остави Ейдриан да си изгради макет на метрото в компютърната лаборатория. Насочвайки го внимателно, Док го амбицира да направи възстановка на сигналната система на метрото и да използва вагончетатаиграчки, за да провери софтуерните си продукти.

Док купи за тях голям апартамент на няколко преки от Насо стрийт. Нямаха друг избор, освен да се научат да живеят и работят заедно. Постоянната им близост породи безкрай спречквания, две любовни връзки, едно скъсване, но в края на краищата, прибягвайки до нежен натиск, леко насочване и дисциплината, диктувана от неумолим краен срок, Док ги превърна в единен екип с мисия. До края на 1997 мисията вече владееше изцяло психиките им и те постепенно започнаха да се оттеглят от реалния свят. Външните връзки ставаха все по-трудни, защото обвързването да пазят тайна и да мълчат правеше разговорите, освен по незначителни теми, невъзможни.

Джод помагаше с разказите си как се е приспособил към условията в затвора. „Просто мълчите и живеете единствено с мислите си“ — повтаряше той. Полекалека главите им се превърнаха в колективен мозък, а всичките им етнически и личностни противоречия избледняха. Не мина много време и те посветиха всичките си сили на новото начинание. Две години и половина изглеждаха дълъг период, но той се скъсяваше с всеки изминал ден. Нищо не можеше да бъде отложено или оставено недовършено.

Рони бързо се превърна в специалист по водоснабдяването на града и насочването на водите, които, стичайки се от Катскилските планини, преминаваха през стотици километри тунели, аквадукти и резервоари. Ейдриан си играеше с вагончетатамодели и правеше всевъзможни разузнавателни разходки през тунелите и депата. Каролин кръстосваше улиците на Манхатън, проследяваше телефонни обаждания от улични автомати, от различни сгради до „Бел-Атлантик“ и се спускаше в тунелите под улиците, инспектираше кабелите метър по метър и проверяваше всеки чип, който срещнеше по пътя си. За година си прокара път през сто преки от Насо стрийт до системите в командния център на „КонЕд“ на 65-а улица и авеню „Уест Енд“, а оттам до четирите електроцентрали на острова и до огромната централа „Равенсуд“ от другата страна на реката, в Куинс. Когато свърши с телефонните линии към централите, тя се залови с линиите от Насо стрийт до офисите на Отдела за защита на околната среда в Бронкс и с телефонната дистрибуторна централа на управлението на метрото в офиса им в Бруклин.

Бо посещаваше книжарниците около Колумбийския университет и си накупи какви ли не учебници по електроинженерство само за неколкостотин долара. Обикновен компютърен хакер просто би проникнал в компютрите на „КонЕд“, за да открадне нужните данни, без да знае или да го е грижа за системите, които контролираха. Това обаче не бе достатъчно за него. Бо трябваше да знае как, защо и къде, а накрая — и кой. Шест месеца след като започна, Бо знаеше за „КонЕд“ повече от директора, господин Питър Уилкокс, чиято електронна поща можеше да чете, макар да не разполагаше с почти никакво време. Знаеше къде отделните подсистеми работят съвместимо и ефективно и къде не, кои подстанции между Манхатън и централите е вероятно да изгърмят като слаби звена по веригата. Беше изчислил как да преодолее проблема с вируса на хилядолетието по трасето и да съхрани електричеството в Манхатън, но нямаше начин да излъже електрокомпанията да прехвърли командването си в компютъра на Насо стрийт. Нужни му бяха тайни пароли, за да приложи знанията си на практика.

— Е — попита го Док един ден през 1998, — ще успеем ли да спасим Ню Йорк?

— Не и без чужда помощ — отвърна Бо. — Нужен ми е някой отвътре, за да ми набави паролите. Без тях при настъпването на 2000 година съм загубен. Намери ми шпионин.

— Никакъв проблем — увери го Док. — Те са из целия Интернет.

Да се намери вътрешен човек с ключова позиция в командния център на компанията, беше къдекъде по-лесно, отколкото да се открие компетентен хакер. Никой не разбираше по-добре проблемите, свързани с вируса на хилядолетието, от опитните професионалисти, които седяха зад командните табла. Тези мъже и жени комуникираха изключително и предимно по Интернет, като често използваха псевдоними, за да прикрият самоличността си. Инженери от електроцентралите, програмисти от телефонните компании, експерти в транзитните системи и десетки други си разменяха идеи в киберпространството.

Док се включи към потребителската мрежа и за месец откри инженер, който предаваше съобщения под името „Висок волтаж“. Висок волтаж беше старши оператор в контролния команден център на „КонЕд“ и не криеше убеждението си, че електрическото захранване ще сдаде. Док започна да изпраща на анонимния инженер местонахождения на вируса на хилядолетието, които Бо бе открил, но програмистите на компанията, работещи по проблема, бяха пропуснали. В замяна Висок волтаж го снабдяваше с тайни документи и системи, използвани от компанията. Вече разполагаха с вътрешен човек и от този момент нататък работата им потръгна несравнимо по-бързо.

С напредването на работата те започнаха да се наричат Среднощен клуб. Рони поръча тениски с изображението на небо\2търгачите на Манхатън нощем. Работеха непрекъснато и към края на 1998 бяха уточнили истинското състояние на готовността на града за предстоящото невидимо нападение. Очертаваха се изключително мрачни перспективи.

След като похарчи няколко стотици милиона, за да се справи с проблем 2000, „КонЕд“ притежаваше най-съвършената програма в сравнение с която и да е друга електрокомпания в света, ала огромното съоръжение изцяло зависеше от всевъзможни дефекти, които заплашваха да се явят в североизточния електрически кръг. Сложността на вътрешно свързаните системи свеждаха шансовете на подстанциите по веригата да направят необходимите точни промени към нула. Предварителните проучвания, в случай на авария, сочеха провал. Ако спре електричеството, нищо друго нямаше да има значение.

Телефонната система разполагаше с най-добри перспективи за оцеляване, защото „Бел-Атлантик“ правеха всичко, за което се сетиха на ниво компания, за да решат проблем 2000 — заменяха вградените чипове в системите и проверяваха всяко устройство за надеждност. На местно ниво обаче работата бе неравномерна и недостатъчна, а и „Бел-Атлантик“ представляваше част от по-широки взаимосвързани системи. Именно тези връзки бяха изключително уязвими и заплашваха да се провалят.

Отделът за опазване на околната среда разполагаше с една от най-старите и архаични компютърни системи, която членовете на Среднощен клуб бяха виждали някога. Подобно на много градски служби и тази се ръководеше от висши чиновници, които се затваряха в собствен, херметически изолиран свят. Системите им работеха безотказно от десетилетия и те не виждаха причина да ги подменят.

— Просто се налага ние да го сторим вместо тях — обяви Док.

Властите, отговорни за метрото, бяха разпознали задаващия се проблем достатъчно рано и като цяло усилията да се справят с него се намираха в забележително напреднал стадий, но самата контролна система за движението на влаковете бе древна — почти не бе променяна от 50-те години. Предимството на тази антика бе, че електрическите релета представляваха всъщност механични уреди без никакви вградени чипове. Самите влакове щяха да са в безопасност, но проблемът се криеше в автоматизирания център за контрол на движението, разположен на Джей стрийт в Бруклин. Ейдриан откри неподозирани пропуски, в резултат на които екраните щяха да загаснат и операторите нямаше да са в състояние да установят къде се намират влаковете. И радиокомуникационната система на метрото не представляваше кой знае каква надежда — тя зависеше от неподменени срещу вируса чипове в радиопредавателите. Когато екраните и комуникациите престанат да функционират, системата щеше да спре незабавно.

Ако най-важните обслужващи системи на Ню Йорк бъдат оставени в това си състояние, щяха да се сринат. Посред зима, когато всички технологии, осигуряващи живота на града, спрат, то Ню Йорк щеше да се озове в средновековни условия. Да се гадае какво ще стане след това, зависеше от мнението на човека за собствената му природа. Ако хората се окажеха жестоки и коварни, тогава се очакваха грабежи и кражби. Но ако гражданите на Ню Йорк проявят разбиране и на дело покажат всеобща заинтересованост за оцеляване, те биха се приспособили, стига да си помагат взаимно. Док бе ставал свидетел на достатъчно примери и от единия, и от другия тип човешки прояви.

След две години съвместна работа и съжителство членовете на Среднощен клуб се бяха превърнали в предани бойци, посветени на киберпространството. Имаха готовност да завземат и управляват дълбоките инфраструктури на остров Манхатън, но се нуждаеха от важни пароли, използвани в „КонЕд“, за да успеят с финалното прехвърляне на системата за управление в свои ръце. Придобиването на тези пароли им даваше шанс да изземат контрола от компютрите на „КонЕд“ и да спасят острова от тотално затъмнение. Без паролите обаче Ню Йорк щеше да се срине.

Шест месеца преди фаталната нощ те имаха почти всичко необходимо, но не съвсем. Висок волтаж не успяваше да се добере до набора от строго засекретни пароли, които отварят път към контролните механизми, прехвърлящи основната система върху дублиращата. Без тези пароли целият труд на Бо щеше да отиде на вятъра. Вместо на Насо стрийт, компютрите на „КонЕд“ щяха да прехвърлят контрола върху собствените си резервни системи, жертва на недостатъците на основната. И тогава електричеството щеше да спре. Паролите се съхраняваха в затворен компютър, изолиран от връзка с външния свят. Нямаше начин да се проникне в него.

— Шпионинът ти нищо не струва — недоволстваше Бо.

— Тя прави всичко по силите си — защитаваше агентката си Док. — Рискува работата си. Ако влезе в помещението и открадне паролите, ще я заловят, а те п\2сто ще сменят думите.

— Трябва да има някакъв начин не се предаваше Бо. — Защо не намериш крадец?

— Крадците не пускат обяви по Интернет. увеличаваха. Счетоводните програми сякаш полудяваха и се сриваха точно както Док бе демонстрирал на Стария Мислител. Хората обърнаха поглед към федералното правителство — очакваха насоки, подкрепа, ала не получаваха нищо. Сенатът заседаваше непрекъснато; специалистите повтаряха прогнозите, за които предупреждаваха от години. В резултат само се привикваха нови специалисти и се създаваха бюрократични звена, чиято дейност се свеждаше до спорове относно определения и дефиниции. Неизбежният краен срок наближаваше с всеки изминал ден, а отговорните фактори фактически го пропиляваха в безплодни препирни, дискусии и обсъждания. При настъпването на 2000 година Социално осигуряване щеше да разпредели средствата, но Министерството на финансите нямаше готовност да осребри чековете. Правителството се изправи безпомощно и неподготвено пред предстоящото парализиране в собствените си системи и всъщност се оказа пречка.

Изолоцията на Среднощен клуб от останалата част от града не означаваше, че членовете му действаха във вакуум. Към март 1999 новината за срива, който щеше да настъпи заради вируса на хилядолетието, вече бе достояние на доста широки обществени кръгове. През този месец компаниите, чиято финансова година започваше от 1 април, се сблъскаха с неочаквани проблеми. Светът постепенно проумяваше, че буквално всички компютри на планетата са част от обща гигантска мрежа точно толкова уязвима, колкото и най-незначителното свързващо звено. Фирми, убедени в способността на компютрите си да се справят с проблем 2000, изведнъж откриха вируси в новия скъп софтуер, внесени от файлове на доставчици и клиенти, неподготвени да се справят с проблема. Техническите трудности да се открият заразените участъци сред хаоса от компютърни езици, загубена документация и многообразие на програмирането станаха очевидни. Банкрутите следваха един след друг, паника започна да обзема света на финансите. Компании, забавили разпределението на капиталите заради проблем 2000, защото прогнозираха нулева възвръщаемост на инвестициите, установиха грешката си. За свой ужас разбраха, че никой програмист не е в състояние да им помогне: вече бе прекалено късно. С началото на новата финансова година проблемите на все повече фирми се Хилядолетията, годините, дните и секундите са удобен начин да се определя времето, а точното му отчитане е важно за компютрите. Единиците за време представляват крайни точки, които компютърът разпознава и брои. Именно броенето помага на компютъра да си върши работата. Компютрите отчитат времето като последователни, протичащи един след друг процеси. Едно от първите неща, които регистрира компютърът, когато бъде включен, е да си каже коя дата е и колко е часът.

В края на 1999 вирусът на хилядолетието не е единственият проблем за компютрите. Много системи са изцяло изградени върху датата и времето, включително и Глобалната система за позициране, ГСП — сателитна система за радионавигация, която широко се използва от Америка, от съюзническите й военни сили, от гражданския и търговския флот в моретата и океаните, от самолетите и от геофизичните уреди за проучване. Всяка телефонна компания в Щатите използва ГСП, за да свери часовниците, от които зависят превключвателите им, отчитането на разговорите и графиците за поддържане на системите и уредите.

ГСП се ръководи от военновъздушното и космическото командване на Съединените щати чрез флотилия от двадесет и четири сателита. Радиозасичане от три точки е достатъчно, за да се определи местоположението на кое да е кътче от планетата. Всеки може да си купи приемник, да го настрои на вълните на сателитите и да използва системата. Много преди нощта на 21 срещу 22 август 1999 военновъздушните сили широко разпространиха новината, че тогава естеството на излъчваните от сателитите данни ще се промени. По-старите приемници се нуждаеха от нов чип, за да интерпретират датата и да определят точното местонахождение. Толкова много устройства зависеха от системата, че само един процент от програмните продукти представляваше хиляди приемници и всички неосъвременени щяха да спрат да функционират.

Независимо от предупрежденията на 22 август вълната от катастрофи, причинени от симултанните компютърни грешки по цял свят изненада всички. В мъгливия залив на Сан Франциско два нефтени танкера се сблъскаха и замърсиха водите на пристанището с милиони тонове суров петрол. В Ротердам кораб, транспортиращ газ, се блъсна в кейовата стена. Последвалата огромна експлозия разруши кея, железопътно депо и уби триста двадесет и седем д\2и. Особено уязвими бяха малките плавателни съдове десетки неопитни мореплаватели, никога неизучавали основите на навигацията, зависеха изцяло от компютърните системи, защото нямаха представа как да се справят без техните данни. Всички те изпаднаха в беда в открити води.

Като цяло ГСП нямаше пряк проблем, свързан с вируса на хилядолетието, но имаше сходни и те се проявиха в момент, когато проблем 2000 бе новината на деня. Хората започнаха да гледат на компютрите като на Троянски кон; всички стари страхове от зората на появата им оживяха. През 50-те и 60-те години огромните недодялани машини предизвикваха ужас. Работниците смятаха, че ще бъдат заменени с автоматизирани машини. Това впрочем стана. Студентите се разбунтуваха срещу перспективата да ги третират като компютърни шаблони и карти за перфориране, а филми като „2001“ предсказваха как машини обявяват война на човечеството. Комикси с надписи „Краят е близо, компютрите дойдоха“ се появиха по страниците на „Ню Йоркър“. Компютрите бяха странни, заплашителни и загадъчни, но с времето бяха приети, прегърнати, а по-късно и забравени, понеже никога не бяха разбрани истински. С приближаването на новото хилядолетие отново се появиха комикси — този път предвиждаха война на живот и смърт между Човека и Машината. Към края на 1999 учените глави задаваха въпроса: „Къде съгрешихме?“ Никой не предлагаше приемлив отговор. В „Нюзуик“ и „Таим“ се появиха статии за кибернетично изолирани колонии от компютърни специалисти, които се появили в Аризона и Ню Мексико. Според тези знаещи мъже и жени предстояло бедствие; те продали ценните си книжа, изтеглили авоарите си от банките и изградили крепости, за да защитят себе си и семействата си. Докато специалисти продължаваха взаимно да си противоречат, а вестниците извеждаха в заглавията си диви прогнози за апокалипсис, хората започнаха да изпитват чувство на объркване и страх. Всяка грешка, появила се в банков фиш, се обясняваше с вируса на хилядолетието.

На 1 октомври компютърни откази нанесоха пореден удар на икономиката. На този ден официално започваше федералната финансова година. В десетки федерални учреждения на бял свят излязоха неадекватни данни. Проекти се сриваха. Планирането стана невъзможно. В един миг правителствените търговски агенции се оказаха лишени от възможността да функционират — дирите на заявките за покупки и фактурите пропаднаха. Военни системи загубиха контрол върху цели вериги от доставки. Всичко това връхлетя като шокова вълна икономиката. Стоките на компании, зависещи от правителствени поръчки, се обезценяваха за минути. Съдилищата се задръстиха от съдебни процеси, за които отдавна се говореше, че ще бъдат най-скъпият резултат от вируса на хилядолетието. Започна истински дебат за това кой е виновен за вируса и кой ще плати загубите. Отговорът бе: всички.

Въпреки широкото огласяване на предстоящата катастрофа, според допитвания до общественото мнение в края на декември 1999 се оказа, че една трета от американците никога не са чували за проблем 2000 или за вируса на хилядолетието. Хората знаеха за неизправната работа на много правителствени компютри, но не разбираха защо. Милиони нюйоркчани продължаваха да живеят както дотогава, без да са напълно сигурни какво точно става и какво всъщност означава то. Хората, сведущи относно проблем 2000, се опитваха да го разяснят на лаиците. Едни постигаха успех, други — не. Но това нямаше никакво значение, защото последствията се задаваха, независимо колко бе подготвен човек за тях.

Осмислилите бедствието, се отнасяха сериозно. Не беше нужно един жител на Ню Йорк да е завършил компютърни науки, за да схване, че технологически срив, който започва с прекъсване на електричеството, ще предизвика и сериозни социални последствия. Предишни глобални неуредици в електрозахранването бяха идвали изненадващо и водеха до спонтанни грабежи. Този път хората бяха предупредени. За метални врати, решетки по прозорците и за пазачи се харчеха луди пари. Възнагражденията на пазачите станаха толкова големи, че собствениците на дребен бизнес предпочитаха да си купят оръжие с намерението лично да охраняват магазинчетата си. В някои квартали хората сформираха комунални патрули и планираха как взаимно ще се защитават в новогодишната нощ. Полицията не възразяваше. И без това се очакваше в новогодишната нощ участъците да бъдат претоварени с работа и без проблемите, породени от вируса на хилядолетието.

Седмица преди фаталната дата членовете на Среднощен клуб приключиха с изработването на софтуерен пакет със 112 приложения на мейнфрейма на Джод, който ефективно дублираше системата на „КонЕд“ за захранване на Манхатън с електричество. За да се подсигурят с комуникации, изградиха и телефонна превключваща станция. Тя покриваше острова, а Каролин прегледа всеки сантиметър жица. За да продължи функционирането на метрото, създадоха контролен пункт за движение на влаковете по седем линии, които кръстосват острова и части от Бруклин, Бронкс и Куинс. Бяха сигурни в работата си и че ще успеят във всичко освен във водоснабдяването. Тази система просто бе прекалено стара и сложна, а много от вградените чипове се намираха на места, недостъпни за Рони.

През последната седмица почти не спяха. Големият ден приближаваше неумолимо, а те все още не разполагаха с така нужните им пароли на „КонЕд“. Док се обаждаше на Висок волтаж всекидневно, но без никакъв успех. Шпионката им успя да ги снабди с информация за всевъзможни подобрения, направени от компанията с цел да се избягнат последствията от проблем 2000, но не и с паролите.

На 30 декември никой не напусна третия етаж на старата постройка от червени тухли с черна метална ограда и аварийни стълбища на Насо Стрийт — частица от някогашен Ню Йорк в непосредствена близост до оградената с палисада „Уолстрийт“. Навремето холандци издигнали стената, за да попречат на англичаните да влязат в Нов Амстердам. Този път обаче нищо не бе в състояние да спре враждебния враг освен малката групичка хакери. Предстартовото броене започна. Войната между вируса на хилядолетието и противоотровите му бе на път да се разгори истински.