Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (11)

11.

ЧИКАГО ПОЧТИ БЕЗ СВЕТЛИНА СЛЕД НАРЕЖДАНЕ НА КРЯЕ

РЕАКТОРИТЕ ИЗКЛЮЧЕНИ

МОСКВА ЗАМРЪЗВА ПРИ МИНУС ДВАДЕСЕТ ГРАДУСА

ФЛОТЪТ ПРИБИРА ВСИЧКИ КОРАБИ В ПРИСТАНИЩАТА

СВЕТЛИНА ИМА, ВОДА НЯМА ПО СВЕЩЕНИТЕ МЕСТА

ОБРЪЩЕНИЕ НА ПРЕЗИДЕНТА КЪМ НАЦИЯТА В ДЕВЕТ

 

Заглавията в последните за деня издания са страховити, помисли си Док, застанал пред оживена вестникарска будка. Хората се редяха да си купят вестник от всяко ново издание; зачуди се как шофьорите на камионите успяват да минат през тежкото движение. Щеше да си остане загадка. На шега купи брой от „Домашен майстор“. Може би, когато всичко приключи, ще се отдаде на ретро начин на живот, ще си намери приятелка, ще си вземе куче и ще си направи лодка.

— Много ли работа имате? — попита той продавача.

— Най-натовареният ми ден, доколкото си спомням.

— Какво мислите за всички тези заглавия? — попита Док и направи жест към първите страници.

— Продават по-лесно вестниците, приятелю. Следващият.

Пое към Насо стрийт бавно — не му беше никак лесно да съобщи неприятната новина. Не разполагаше с паролите. Е, ако Манхатън пропадне, какво от това, по дяволите. Той се постара. Специалисти по цял свят се опитаха да се справят с проблем 2000: търпеливо преглеждаха компютърни програми, стреляха с невидими снаряди по един невъзможен краен срок и в замяна не получиха нито слава, нито признание. Няма да има никакви възхвали за героичните им постъпки, макар че без техните усилия бедствията щяха да са значително по-големи. Така е според закона на Мърфи. А защо пък и самият вирус на хилядолетието да не е закон на Мърфи?

В 16,15 вирусът унищожаваше част от индустриалната зона на планетата, разположена от Мурманск над Арктическия кръг, през Санкт Петербург и Москва, през Черно море и Турция (тук бе открита за света Троя) — през Средиземно море и Близкия изток — (навярно Сфинкса и пирамидите ще продължат да съществуват) — и надолу по източния бряг на Африка, през ветровете над Южния океан до ледените полета на Антарктида.

В Свещените земи люлката на Западната цивилизация изпитваше атаката на най-дребното франкенщайново чудовище — няколко липсващи бинарни кода. В Израел — страна почти изцяло справила се с проблем 2000, доколкото бе възможно за малка държава с много компютри, ядрените електроцентрали работеха безотказно, но водоснабдяването в Ерусалим и Тел Авив спря. Религиозното значение на хилядолетието бе привлякло около милион християнски поклонници; прибавени към местното население, те създаваха затруднения от седмица. Новата година се падаше в събота, а както е известно, този ден е свещен за евреите и тогава не се прави нищо. Не се движат никакви автобуси, таксита, почти липсват хотелски услуги, а ресторантите не отварят. Повечето от поклонниците, американски фундаменталисти, нарушаваха неволно един или друг местен обичай. Това провокира и еврейските, и ислямските фундаменталисти към тристранен спор за светото писание и средновековната теология. Радикални секти използваха насъбралите се тълпи и царящото объркване като прикритие за безкрайни подстрекателства. Със спирането на водоснабдяването избухна паника. Размириците в Израел се увеличиха, когато инфраструктурите на съседните Сирия, Йордания и Ливан се сринаха. Тозчас Израел се превърна в прицел на огромни групи бежанци, за които нямаше нито място, нито вода. Само Второ пришествие можеше да предотврати хаоса в Левит, но Док не допускаше божествената намеса да облекчи положението. Не го бе направила и първия път. Компютрите не знаеха за съществуването на Господ. Компютрите разбираха само от двоични машинни кодове и най-съществените грешки се откриваха единствено след щателни тестове. Тестът бе настъпването на новото хилядолетие.

В 17,00 часа Източна Европа ще бъде смазана, а в 18,00 Берлин, Рим, Париж и Мадрид ще поемат също надолу. Блестящите звезди на Запада ще се изправят лице в лице с колективната си глупост, и то не за първи път. Европа се бе изправяла пред нашественици от Изток и преди — вандали и маври, османци и перси. Но Европа бе и сърцето, и душата на технологиите, люлка на откривателските пътешествия, тя бе родила компаса, изобретила корпорациите, оттук тръгна индустриалната революция, бе дала на света мадам Кюри, синьор Маркони и човекът, който определи XX век — Алберт Айнщайн. Европа през XX век беше белязана от изненадващи внезапни и радикални промени, които свариха милионите неподготвени: масовите кланета през Първата световна война, Руската революция, разрушенията на нацистите, холокоста, възхода на Америка и Япония, сриването на Съветския съюз. Поредната изненада отстоеше на разстояние само една часова зона.

Основното европейско събитие щеше да се състои в 19,00, когато врагът нападне Гринуич, Англия — пасторално предградие на Лондон, намиращо се на първия меридиан, на нула градуса северна дължина. От установяването на Кралската обсерватория през 1757 гринуичкото време се бе превърнало в стандарт за света. Автоматичните часовници в обсерваторията установяваха часовете си по Гринуич. Всички сателити и контролираните от тях станции по планетата се ръководеха от това време. Щом вирусът достигне нулевия меридиан, щеше да настъпи истински ад не само в небето, но и на земята.

В Ню Йорк слънцето придоби червен оттенък и започна да се спуска към Ню Джърси; температурите се понижиха. Денят отиваше към своя край, а заедно с него и XX век. Чума, породена от технологиите, се готвеше да нападне машините. Док не се съмняваше в победата на машините. Вирусът ще убие негодния софтуер и дефектните чипове и ще отърве технологичните индустрии от мъртвите клетки. Старите, неефективни компании ще умрат, а млади, по-умни и предприемчиви ще победят. Оцелелите ще бъдат по-силни, по-знаещи и вероятно по-мощни. По-отговорни политически общности ще заменят неефективните правителства и на финала шепа мегакорпорации ще управляват света. Добре дошли в XXI век.

Продължаваше да върви и да наблюдава как хората опразват сградите. От Харлем до Батъри парк тълпи се придвижваха в гъста навалица към домовете си; изглеждаха готови още веднъж да преживеят смазващото пътуване с метро. Като човешко месо, помисли си Док, поемайки по „Бродуей“. Така компютърните фанатици наричаха хората, които работеха с компютри, без да имат понятие от тях: човешко месо. В момента половин милион бяха под краката му, натъпкани във вагоните на метрото.

Пъклен ден и пъклен век. Хората дълго ще коментират този ден. Къде беше на Нова година 1999? Какво стана? Чакай да ти кажа пък… Докато крачеше, Док дочуваше приказките на хората и си даде сметка, че всеки има каква история да разкаже; всички вкупом заедно рисуваха портрета на града при залязването на деня.

След като банките затвориха, в магазините престанаха да приемат чекове — не бяха сигурни кога ще могат да ги осребрят. Час по-късно престанаха да приемат и кредитни карти. Към края на следобеда останаха отворени само магазините, които обикновено работеха с пари в брой. Пред банкоматите се виеха километрични опашки; когато машините свършваха парите, се оказваше, че твърде много хора просто не са имали късмет.

На централната гара чакалнята щеше да се превърне в бална зала за няколко часа — старомоден оркестър, изпълняващ суинг, подготвяше инструментите си, независимо от тълпите, забързани да напуснат града. Точно когато оркестърът подхващаше първата мелодия на Дюк Елингтън, компютър на „Метро Норт“ сдаде при опит да направи резервации за влакове след полунощ. Последвалото объркване едва не прерасна в безредици, каквито само двадесет и пет хиляди добре възпитани и заможни американци са в състояние да създадат. Под нежните звуци на музиката пътниците нахлуха по пероните и се наблъскаха във вагоните като добитък. Десет минути по-късно същото се случи и на гара Пен, само дето там нямаше музика. В прилив на благоразположение и милосърдие железопътните власти осигуриха допълнителни композиции и престанаха да проверяват билетите.

Телефоните не работеха добре от рано сутринта. Щом вирусът нападнеше нова държава, всеки имигрант или посетител от въпросната страна се опитваше да звънне в родината си. И понеже в Ню Йорк имаше етнически общности от всички краища на света, международните линии бяха блокирани цял ден. При избухването на пламъците в Бомбай индийската колония в долната източна част на Манхатън нададе отчаяни вопли и двадесет хиляди индуси направиха опит да позвънят на близките си, като побързаха да организират отряди за опазване и отбрана както на семействата, така и на дребния си бизнес, когато разрушението връхлети Ню Йорк, а в това време малайзийци, лаосци, корейци и пакистанци се притесняваха за родините си и изчакваха телефонна връзка. По-рано през деня големите руски анклави в Бруклин загубиха колективното си съзнание, когато вирусът нападна „матушка Русь“ — хиляди обсадиха консулството в Манхатън и изпълниха православните църкви, за да се помолят за спасението на родината. Не по-малко на брой руснаци, руски евреи и родени в бившите съветски републики се отдадоха на необуздани тържества, провокирани от съобщението за обявеното военно положение в цяла Русия. Опиянени от водка, хиляди объркани руснаци изразяваха обзелите ги луди страсти, като се сбиха с полицията.

Реалното съществуване на проблема предизвика истинска паника сред безброй дребни бизнесмени. През последните месеци те бяха пуснали край ушите си постоянните приказки за проблем 2000 и сега изведнъж — фрас! Внезапно, в последния ден, докато по телевизионните канали течаха съобщения за сривове в компютри от Бронкс до Катманду, типовете човешко месо решиха да проверят лично дали имат проблем с машините си. По Интернет лесно се откриваха тестове за вируса на хилядолетието в персоналните компютри, а и няколко телевизионни станции излъчваха такива инструкции. Неопитни оператори ги следваха, копираха програмите и ги включваха. Клъц. Бум. Тряс. Хиляди машини не издържаха на изпитанията най-често заради грешка на оператора и това сериозно по-вишаваше степента на паниката. В агенция за недвижими имоти на Източна 37-а улица един от брокерите методично обикаляше работните места и разбиваше мониторите — човекът смяташе, че именно те са компютрите. Разни безумци стреляха по машините си, изпепеляваха ги, хвърляха ги през прозорците, прегазваха ги с фордовете си. В традиционен нюйоркски стил стотици раздразнени собственици на компютри изнасяха техниката и я изоставяха по тротоарите. Предприемчиви типове незабавно започнаха да събират зарязания хардуер — той си бе съвсем наред, защото проблемите се кореняха в софтуера, вградените чипове или вътрешните часовници.

Мейнфреймове и свръхкомпютри не се справяха по-добре от по-малките машини. Във физическия факултет на Колумбийския университет при проверка, направена в последната минута, един „Крей“ на стойност осем милиона долара, предназначен за ядрени изследвания, показа дефект във вградения чип, който задвижваше вградените климатични инсталации, и извади от строя охладителите, като стопи процесорите. Други компютри умряха по по-обикновени начини. Намираха се и хора, които просто изтегляха щепсела и отиваха да пийнат нещо по-твърдо.

Невиждани тълпи от предградията задръстваха тунелите и мостовете към Ню Йорк, обзети от непреодолимо желание да участват в тържествата в центъра; те значително надхвърляха по брой онези, които се опитваха да напуснат града. Купонът определено бе започнал. В двадесет и пет милионен метрополис може да се направи тържество за посрещането на нов век — дори ако в града бушува пожар, пак поне половин милион ще се отзоват на поканата. Очакваше се в Манхатън поне четири милиона мъже, жени и деца да са по улиците в полунощ. Градът не предприемаше нищо, за да накара хората да си останат по домовете.

Като подготовка за официалните фойерверки в Батъри парк — късче зеленина близо до Световния търговски център и Насо стрийт — бяха издигнати трибуни и навеси. Слънцето едва залязваше, а всички места вече бяха заети от гуляйджии. При един от навесите пъргав сервитьор включи телевизор „Сони“ с осемдесет и осем сантиметров екран, който веднага започна да бълва последните новини: слисан репортер, облечен в дрехи със защитен цвят, предаваше от Африка.

— В момента вирусът на хилядолетието — убеден съм, че на всички ни е писнало да слушаме този термин — премина през Арабския полуостров и Африканския рог и е тук, в историческия град Хартум, столицата на Судан, където се срещат Сини и Бели Нил. Сами виждате, че светлините светят, а водите на реките текат спокойно, както е от незапомнени времена, без да обръщат внимание на катастрофите в други точки на света. На север оттук обаче Багдад е без електричество, а спо-ред съобщения от Саудитска Арабия не функционират военните комуникации в крал…

— Стига вече с тези глупости!

Неколцина пияни мъже рязко прекъснаха новините, грабнаха апарата и го захвърлиха във водите на пристанището. Хиляди ги приветстваха с ръкопляскания, а някой изстреля фойерверк към небето, чието разпукване съвпадна с шумотевицата долу. Бум!

Надлъж и нашир по целия остров нямаше празен стол в нито един бар. Всички маси по ресторантите бяха заети. В редките случаи, когато някой с резервация не се появеше, на тротоара чакаха десетки, готови да заемат местата. Гъстата тълпа по Таймс скуеър преливаше на няколко преки от ъгъла на „Бродуей“ и 42-ра улица; седемстотин и петдесет хиляди души се опитваха да измислят какво да предприемат през следващите седем и половина часа. Високо над хората, притиснали се рамо до рамо, двадесет и четири гигантски телевизионни екрана, първоначално предназначени да показват тържествата във връзка с посрещането на новото хилядолетие във всяка часова зона, сега излъчваха видеоматериал от западната част на Щатите и репортажи от самия Таймс скуеър. Организаторите не допускаха тревожни новини да развалят настроението на празника, затова и не се предаваха новини от други страни, вече поразени от вируса на хилядолетието.

Започваше да става студено. Полицията — на коне, мотори, колела и пеша — бе навсякъде. Пазителите на реда изразходваха по-голямата част от енергията си да държат аварийните ленти свободни, за да минават специалните коли. Виеха сирени, младежите из тълпата надуваха свирки, пееха песни, пиеха; две рокгрупи свиреха с пълна сила, но музиката им едва се чуваше над цялата дандания.

В „Белвю“ се бореха с последната вълна от пациенти — главно пострадали при обичайни автомобилни катастрофи или от огнестрелно оръжие. Независимо от напрежението Бил Пакард настоя да бъде свикан целият медицински персонал, та всички да чуят предупреждението да не използват автоматизираните уреди. Изтощен, Пакард намери диван в една от служебните стаи. Опита се да дремне, но не успя да заспи. Вместо това накара инженерите на сградата да извършат пълна проверка за готовността на генераторите в мазето.

В горната част на Уест Сайд капитан Ед Гарсия мина през организираното от самия него Религиозно светилище на хилядолетието на територията на 24-ти участък. Архиепископът на Ню Йорк отслужваше меса в Сентръл парк, а група вещици провеждаха сбор на 99-а улица. Поне две дузини пастори държаха проповеди и създаваха оживено религиозно тържище с подобаващ фанатизъм. Весел, набързо сформиран комитет от живеещи в горната част на Уест Сайд, въоръжени с бележници, циркулираше между евангелистите и оценяваше с точки ораторското им майсторство, плам и библейска акуратност. Църковен хор пееше на авеню „Амстердам“; будистки монаси пожелаваха в Сентръл парк Уест да царят спокойствие и добра воля.

В центъра на града възникваха малки хаотични сценки: хотелски управители, давайки си сметка, че мнозина гости, направили скъпи новогодишни резервации, никога няма да се появят, предлагаха — при това на приемливи цени — стаи на клиенти, които бяха изхвърлили само преди часове. Щастливците възприемаха поканата като дар Божи, докато не се оказа, че кредитните им карти не важат. Понеже в повечето азиатски банки бе преустановена всякаква електронна обработка на данни, притежателите на карти от тези банки се оказваха в положение да не могат да помръднат от местата си. На сюрреалистичната светлина на залеза превъзбудени хора, тръгнали да празнуват, задръстваха тротоарите. Шизофреничният характер на момента се прояви най-силно на Таймс скуеър: групи скандиращи младежи стояха една срещу друга от двете страни на „Бродуей“. Тези от западната страна безгрижно подвикваха: „Две хиля\2и, две хиля\2и!“, а онези от източната страна отвръщаха: „Няма да има светлина. Лека нощ. Вирусът дойде.“ Пияна жена шареше по улицата между двата тротоара, като се вслушваше ту в едните, ту в другите. После церемониално вдигна високо във въздуха бутилка „Джим Бийм“, не уцели устата си, оля се цялата с уиски и бавно, сантиметър по сантиметър, се свлече по гръб на асфалта. Незаинтересуван и високомерен, Мики Маус — неофициалният кмет на Таймс скуеър — се взираше към тълпата от височината с безметежна, глупава усмивка. Дигиталният му часовник показваше 16,32.

Под сивото притъмняващо небе контролните компютри включваха последователно уличното осветление: пряка след пряка, сектор след сектор, по широките булеварди потичаха светлинни реки. В здрача се очертаваше един по-интимен Манхатън. Като цветя в нощна градина неоновите лампи заблещукаха под първите звезди и създаваха прекрасно произведение на изкуството, плод на XX век. В центъра високите небостъргачи излъчваха тържествено сияние, сякаш осъзнаваха своята сериозна величественост.

Из жилищните квартали телевизионните екрани хвърляха синя светлина във всеки апартамент, забулвай все по-плътно от спускащия се мрак. Единственият начин да се избягнат новините бе да се гледа колежански футбол или стари филми по TNT Но дори и тези станции пускаха в долния край на екрана съобщения за последните събития. Никъде нямаше спасение. Док се отби в деликатесен магазин на Канал стрийт за сандвич — телевизорът зад тезгяха бе включен: предаваха мач от Тампа при полупразни трибуни. На фона на слабата игра коментаторите говореха за останалия почти без светлина Чикаго.

В 16,45 вече бе тъмно; градът претърпя неуловима промяна: стана по-тайнствен, но изпълнен с повече желания. Док усети разликата още на излизане от магазина, стиснал сандвича в хартиената кесия. По улиците се появиха ранните нощни птици — предлагаха екзотични форми на търговия на пристигналите да се забавляват тълпи; със спускането на нощта във въздуха се понесе ароматът на секс и наркотици. Купонът набираше сила; изплашените пиеха, пушеха и гълтаха хапчета, за да си осигурят безчувственост в подготовка на задаващата се буря. Безстрашните се тъпчеха с всевъзможни храни — нали именно това се очакваше от тях. През новогодишната нощ правилата никога не се спазваха съвсем стриктно, но тази Нова година направо ги отхвърлиха и стъпкаха.

Док пристигна на „Уолстрийт“. Видя група японски туристи да си правят обща снимка при железните лъвове. Насилваха се да се усмихнат, но новините от родината бяха помрачили прекарването им в Ню Йорк. Фотографът се взираше през обектива, отстъпи назад, отново погледна и каза нещо на японски. Док се приближи и забеляза, че фотоапаратът е съвсем нов модел. Досети се какво бе станало. Чип в апарата, настроен на японско време, бе отчел пристигането на хилядолетието, бе дал дефект и унищожил апарата.

Вирусът беше невидим, вездесъщ и се проявяваше къде ли не. Следващият фотоапарат от поточната линия може да е с различно настроен чип, софтуерът да има друга конфигурация или самият чип да е сглобен от други компоненти. Док се изсмя на глас и стресна туристите — въобще не разбираха защо някакъв брадат лунатик с високи ботуши и ловджийска ушанка ги зяпа и се смее неистово.

— Светът е полудял — извика той. — Аз съм луд, вие сте луди. Всички са луди и именно затова всичко е чудесно. Ха\2а\2а…

Първият етаж на „Копланд Инвестментс“ на Насо стрийт бе почти празен — служителите от отдел „Продажби и счетоводство“ си бяха тръгнали отдавна. Док завари остатъци от тържество, бутилки шампанско и картонени чаши. Една жена, седнала на работното си място, говореше по телефона, който като по чудо работеше. Обясняваше в слушалката, закрепена към главата й, нещо на невидимия си събеседник ту на немски, ту на английски.

— Точно така, хер Ягер, основният пакет за банка като вашата е пет долара за ред код. Банка като вашата има поне четиридесет милиона. Да. Разполагаме с екип консултанти, които може да са при вас следващата седмица. Разбира се. Ще наемем чартър или ни изпратете вашия самолет. Да. Добре.

Ja. Ja. Bitte, Mein Herr.

Док се почеса по врата и рече:

— Прибирай се вкъщи, Мария. Не е нужно да си тук.

Тя му махна, намигна, посочи към телефона и кимна ентусиазирано, докато приключваше:

— Ja. Ja. Nein. Ja. Bitte. Auf wiedersehn, Herr Jager. Да.

Довиждане.

Затвори и му се усмихна.

— Какво ще кажеш? Бинго! Беше Хамбург. Уау! Док се наведе над плексигласовата преграда и попита:

— Копланд кога вдигна цената на пет долара?

— Тази сутрин. На хер Ягер обаче не му пука. Готов е на всичко.

— Струваше три долара цялата година — отбеляза Док. — Но ти си права: клиентите ще заплатят и новата цена.

Избухването на фойерверки в Батъри парк наруши тишината в офиса. Шумът от далечната веселба се носеше из нощния въздух като ехо от отминали Нови години в Ню Йорк, когато празненствата не бяха толкова пищни, а забавите — така грандиозни. Навън светлините пред входните врати и около уличните лампи смекчаваха тъмнината. Неясни фигури бързаха по тротоарите към центъра на тържеството и неговото обещание за топлина.

— Ти си добър служител, Мария. Хайде, прибирай се.

— Уау! — Тя се ухили като самодоволна котка. — Хамбург.

— Честито — поздрави я той усмихнат. — Истински се надявам да осъществиш продажбата.

Мария свъси вежди и промълви замислено:

— Чудя се дали Доналд ще ми разреши да използвам самолета утре. Ако отида веднага, ще приключа сделката.

— Мария — прекъсна я той нежно, — летищата са затворени.

— Моля?

— Няколко дни няма да има самолетни полети.

— Шегуваш ли се?

— Опасявам се, че не.

Тя премигна, наведе се и погледна зад гърба на Док към празния офис.

— Къде са другите?

— Идва Нова година. Никъде ли не си поканена?

— Боже милостиви! Колко е часът?

— Почти пет.

— Боже милостиви. Боже милостиви. Говорила съм по телефона два часа. Закъснях, закъснях…

Сграбчи чантата си, извади огледалце и провери грима си.

— Какво каза за летищата? Въобще — какво става по света, Док?

Той почеса брадата си, премисли безброй всевъзможни отговори — по един за всяко бедствие, разтърсило света. От осемнадесет милиона компютри в Китай петнадесет милиона бяха излезли от строя. Банките в Латинска Америка бяха задръстени от клиенти. Руснаците продължаваха да създават безредици в Бруклин. След пет минути вирусът ще връхлети Източна Европа. И така нататък, и така нататък. Мария съвсем скоро сама щеше да открие какво става.

Той й намигна и обяви:

— Помпата не работи, защото вандал е откраднал дръжката. Така пее Боб Дилън в една песен. Честита Нова година, Мария.

Тя сбръчка нос.

— А?

В празния офис на Копланд миришеше на димна бомба. Горкото копеле, помисли си Док. Докато за него работят хора като Мария, той ще изкарва повече пари, отколкото някога си е представял за възможно. Изведнъж клиенти от цял свят проявиха желание да се сдобият със софтуер, който да се справи с проблем 2000 и с излезлите от строя машини, ала поради задръстването на телефонните линии повечето хора отвъд океана не успяваха да се свържат. Все някога телефоните ще заработят отново. След часове, дни или може би седмици, но линиите ще се възстановят. Катастрофата с настъпването на хилядолетието ще избледнее в историята и Доналд Копланд ще бъде един от големите победители.

На втория етаж персоналът се опитваше да се свърже с банкитеклиенти от цял свят. Преките линии до „Чейс“ и други местни банки функционираха, но онези, които поддържаха връзка с чуждестранни клиенти, бяха преустановили работата за деня. Заетите телефонни линии ги блокираха. Дваматрима дремеха по бюрата, а останалите вдигаха новогодишни наздравици в задната част на помещението. Док погледа към присъственото табло и видя, че половината служители от междинната смяна няма да се появят. Ани, ръководителката на смяната, вдигна безмълвно ръце. Док я разбираше — нямаше какво да допълни.

— Доналд обаждал ли се е? — попита Док.

— Никой не го е виждал от часове. Отиде, мисля, до „Техноцентър“.

— Май си е тръгнал оттам — промърмори Док. — Какво ще правиш довечера?

— Ще браня крепостта тук. Заместникът ми няма да дойде. Марти се е напил. Призна ми го по телефона и му казах да си стои вкъщи.

— Ти си като ангел спасител, Ани.

— Ха! Нищо подобно, приятелю. Какво да правя вкъщи? Да гледам телевизия ли? И тук няма да ми се размине — кимна тя към апарата.

— Какво дават?

— Берлин.

Той погледна екрана: репортер на Си Ен Ен стоеше по средата на широк булевард, а над главата му избухваха фойерверки. Полуголи хора в карнавални костюми танцуваха около него. Не в кадър, но наблизо оркестър свиреше „Когато светците маршируват“ и се налагаше репортерът да крещи в микрофона. Камерата се плъзна по широка жълта ивица през улицата между двата тротоара.

— Тази ивица на Фридрихщрасе макира някогашната г\2ница между Източен и Западен Берлин обясни репортерът.

Аз съм насред великолепно новогодишно тържество, точно тук, където някога се издигаше пропускателният пункт, известен като Чекпойнт Чарли. Двадесетина метра на запад, както сами виждате, все още се издига кулата, откъдето американски войници с автомати са гледали руските си колеги, застанали на също такава кула от другата страна. В дните на Студената война някои са се опитвали да минават през барикадите и преградените с тел тунели. Тогава и двете страни са насочвали към тях оръжията и биноклите си. Било си е направо страшно, но сега вече това го няма. Малко са останалите белези от пропускателния пункт днес — само кулата и няколко кутии жълта боя по асфалта. Студената война приключи, а горещата война между Изтока и Запада никога не избухна. Всички се опасяваха това да не се случи, но страховете се оказаха напразни. И точно така се чувстват хората тук, в Берлин, по отношение на вируса на хилядолетието тази вечер.

— А какво е отношението към случилото се преди часове на изток? — попита гласът на водещата от студиото. — Япония пострада. Китай, Русия и Индия…

— Според берлинчани това никога няма да ги сполети.

— Днес Германия не затвори ли рано банките, стоковите и финансовите си борси?

— Да, но единствено като предпазна мярка.

— Е, Алекси, разполагаш с петнадесет минути, за да разбереш кой е прав.

Репортерът вдигна фенерче и бутилка вода.

— Аз съм готов, каквото и да стане. Това е всичко засега от мен, Алекси Косигин, за новините по Си Ен Ен от Берлин.

В кадър се появи студиото в Атланта и водещата.

— А сега да се насочим към Москва — обяви тя — и Пол Дилейни на Червения площад.

На екрана се появи говореща глава сред облак прехвърчащи снежинки. Древният храм „Василий Блажени“ с изящни очертания се извисяваше над взвод войници в зимни униформи, които прекосяваха площада в стегнат марш — тътенът от стъпките им приличаше на смразяващ ритъм на отчаянието.

— Това е Червеният площад, празен. Един от най-големите градски площади в света е изоставен. В дъното виждате лъскавите куполи на Кремъл, оскъдно осветени сред настъпилия мрак. В Москва няма електричество. През дългата си история Москва е била поразявана от Иван Грозни, изоставена от Петър Велики, окупирана от Наполеон и бомбардирана от Хитлер; през последните десет години тя се бореше да се превърне в смайващ свят, където цари свободният пазар. А сега?

Има опасност този удар да я довърши. Получаваме съобщения за грабежи в много части на града. Според непотвърдена информация мародерите най-често са самите полицаи.

Армията е призована да наложи контрол над полицията, но никой не е наясно какво ще се случи. Из целия град комуникациите са прекъснати. Тук хората са обзети от съмнения дали изобщо нещо функционира. Със сигурност знаем за проблеми на армията при зареждането на танковете с гориво. Явно дизеловите помпи във военните депа са блокирали няколко минути след полунощ.

— Клетъчните телефони работят ли? — попита водещата.

— Не.

— Знаеш ли дали горещата линия между Кремъл и Белия дом работи?

— Не знам, но в кремълския комплекс свети. Там разпо-лагат със собствен електрозахранващ генеатор. Горещата линия, предполагам, действа, но както казах не допускам нещо друго да функционира. Съзнавам, че си противореча, но цялата ситуация е противоречива. Равнозначно на спечелена награда е снабдяването с информация, защото такава почти липсва. Разполагаме със съобщение от далечния северен град Мурманск. Разбрахме, че специален отряд от руския флот е заставил с оръжие операторите на атомна централа там да не спират работата на съоръженията, но поради невъзможност да се свържем с Мурманск не можем да потвърдим фактите. Един момент. Какво? Кога? Сега? Джейн, токущо ни уведомиха, че ще влезем в Кремъл — тъкмо това чакахме. Толкова за момента. Пол Дилейни за Си Ен Ен от Москва.

Док се извърна, без да слуша коментарите на водещата. Подобно на всички други и руснаците ще разберат, че вирусът на хилядолетието само изостря по-стари, дълбоки проблеми, поставяйки ги на фокус. Той представлява катализатор, който ще извади на бял свят всички слабости в едно технологично общество.

Док се отправи към третия етаж, мина през защитените врати и влезе при членовете на Среднощен клуб. Думите му не ги изненадаха — те вече се бяха досетили какво ще чуят.

— Паролите са заключени в изолиран персонален компютър и Сара няма никакъв достъп дотам. Край на историята.

— За пръв път ни съобщи името й — отбеляза Бо.

— Знам. Името й е Сара Макфадън. Предложих й да отида там с пистолет и насила да накарам проклетия началник да включи въпросния компютър. Но май няма да постигна никакъв успех.

— И когато основната система сдаде, той ще изпише паролата и ще прехвърли електрозахранването на резервната система. А щом и тя откаже — оставаме на тъмно.

— Така изглежда — съгласи се Док.

— Обадих се на „Нордърн Лайте“ във Върмонт. Попитах ги защо не наобиколят подстанциите и не започнат да проверяват чиповете, а оня тип на телефона, някакъв шеф, се разфуча: „Кой, по дяволите, си ти? Какво значи да проверим проклетите чипове? Платихме на специалисти от Бърлингтън да го направят.“ А проверихте ли какво са направили? — рекох му аз. Оня ми се озъби: „Кой, по дяволите, си ти?“ Страшно обичам да ми говорят така. Именно заради типове като него всичко ще се провали. Ей такива ще ме направят адски богат един ден.

— Ще станеш още по-богат, ако измислиш как да се добереш до паролите и да не допуснеш електричеството в Ню Йорк да изгасне — подхвърли Док.

— А какво става с вариант Б?

— Не можем да разчитаме на кмета Руди — отвърна Док. — Той ще ни прати по дяволите.

Бо се извърна отново към екраните, а Док вдигна глава, за да види колко е часът. В помещението имаше поне сто часовника, ако се смятат и вградените в компютрите, ала всички гледаха огромния гаров часовник, който Ейдриан намери в някакъв антикварен магазин. Дългите елегантни стрелки отмерваха грациозно секундите, минутите и часовете, изписани с ясни цифри върху голям циферблат. Беше пет и десет.

— Какво ще правиш, след като всичко свърши? — Каролин зададе въпроса на Рони за петстотен път тази седмица.

— Каролин, моля те. Не ме интересува „после“. Интересува ме „сега“.

— Просто съм нервна. Телефонните линии доста се използват. Пред претоварване са.

Върху мониторите на Каролин схеми показваха осъществяваните в момента връзки. Човек би си помислил, че в тази секунда всички в Ню Йорк говореха по телефона. Освен размяната на гласови потоци огромно количество данни също претоварваха линиите, защото милиони се опитваха да се свържат чрез Интернет. Телефонните централи в цял Ню Йорк жужаха, докато трескаво препредаваха информация до други подцентрали. Броят на приеманите от града разговори не отстъпваше по количество на водените — капацитетът на десетките хиляди системи бе на изчерпване.

Навъсен, Ейдриан нямаше никакво настроение. Док не се изненада. Напоследък хлапето носеше униформа на ватман от метрото и до крайна степен се вживяваше в ролята си на началник движение на влаковете. Възприемаше метрото като нещо лично свое и никак не харесваше хората, които контролират транспорта. В момента всички влакове закъсняваха, а пероните бяха препълнени — това дълбоко го разстройваше.

— Какво има сега?

— Те са идиоти! — беснееше Ейдриан. — Пуснаха допълнителни влакове и използват старо оборудване, а то се разваля непрекъснато. В момента са спрени пет влака.

— Откога седиш тук? — попита Док. — Кога спа за последен път?

— Не си спомням.

— Защо не подремнеш, Ейдриан?

— В никакъв случай. По дяволите. Остави ме на мира.

Док го потупа по рамото и отиде да седне при Джод пред големия телевизор в залата.

— Кой е наред? — попита Док.

— Германия — отвърна Джод. — И тя си го отнесе. Всичко в бившата Източна Германия се провали. Берлин се срина. В някои от западните провинции има електричество, но са спрели всичките си ядрени електроцентрали.

— А Полша?

— Извън строя е.

— А Румъния, Унгария, България?

— Няма ги. Над Будапеща летели седем самолета, когато радарите, контролиращи въздушното движение, отказали. Шест успели да кацнат, но пилотът на последния загубил контрол при приземяването и ударил на пистата два други. Как се нещата отвън?

— Особени. Впрочем — според очакванията. А как са нещата тук?

Док направи жест към работните места.

— Напрегнати, както и си мислехме.

— А ти как си? — попита Док.

— Е, все пак няма да настъпи краят на света, нали знаеш? — отвърна Джод. — Ще погине само доста софтуер, но той и без това вече е бил мъртъв, но не го е знаел.

— Абсолютно си прав, приятел.

Върху телевизионния екран берлинският репортер стоеше на Фридрихщрасе сред море от светлина, осигурена от камиона на телекомпанията. Пукотът на фойерверките заглушаваше част от думите му, докато той, със задъхан глас, се опитваше да опише какъв хаос настъпва около него.

— Хората просто не знаят какво да правят. Берлин винаги е буен по Нова година. Стреля се с незаконно оръжие, палят се домашно измайсторени фойерверки, но днес специално ми се струва, че всеки, които се е снабдил с фойерверки, е — ешил да ги запали. Шумът е оглушителен. Берлинчани бягат представа нямам към или от какво — и не знам как изглежда обстановката освен тук, пред очите ми. Дочух, че на някои места телефоните работят, а на други — не. Очевидно електричеството е спряло, защото старите електроцентрали в сектора, който някога бе Източен Берлин, са прекъснали работа няколко секунди след полунощ. Според непотвърдена информация софтуерът в компютрите на тези антични електроцентрали е бил откраднат от американците. В момента комуникациите са много, много зле. Алекси Косигин, за Си Ен Ен от Берлин.

Върху екрана се появи реклама на авиокомпания „Юнайтед Ейрлайнс“. Док се развесели: истинска ирония, защото в момента нито един самолет на компанията не бе във въздуха. Джод превключи на Си Би Ес. Част от огромния площад пред катедралата „Свети Петър“ в Рим изпълни екрана. Стотици хиляди държаха свещи и се молеха мълчаливо. Лек дъжд се сипеше над Ватикана; хората се бяха навлекли, за да се предпазят от студа. Силно усещане за дълбока духовност сякаш се излъчваше от екрана; коментаторът мълчеше. След хаоса на Берлин тишината действаше отрезвяващо.

Камерата бавно се плъзна по фасадата на „Свети Петър“ и се спря на балкона. Папа Йоан Павел II, в бяло расо, заобиколен от кардинали в червени одежди, пристъпи към парапета. Швейцарските гвардейци стояха мирно, с пики в ръка, готови да защитят негово светейшество от беда.

Операторът даде близък план в момента, когато папата вдигна ръце, за да изрече благословията си на италиански.

— С навлизането ни в третото хилядолетие на християнската ера…

Папа Йоан Павел II изведнъж отпусна ръце, а по лицето му се изписа изненада. Зад него един от кардиналите се свлече, хванал се за гърлото. На балкона се чуха викове; гласът на репортера изкънтя по високоговорителите:

— Има някакво необичайно вълнение на балкона на „Свети Петър“, дами и господа. Не знам какво точно стана. Един момент. Ето, чувам от колегите на балкона, че кардинал Де Линиере от Франция е бил застрелян. Той стоеше зад Папа Йоан Павел, малко вдясно. Предполагам, някой е искал да убие папата, но не го е уцелил. Не чух никакъв изстрел. Никой, мисля, не е чул изстрел. Това, което се случи в Рим, е нещо ужасно, ужасно. Сега лекари се навеждат над кардинала, а негово светейшество отдава последна… Всичко стана за броени секунди. От колегите на балкона чувам, че кардиналът е мъртъв. Кардинал Де Линиере от Лион е мъртъв. Предната част на балкона е блокирана от редица швейцарски гвардейци…

— Милостиви Боже — възкликна Джод. — Не мога да повярвам.

Каролин и Рони дотичаха от другия край на помещението.

— Какво стана? Какво стана?

— Някой се опита да застреля папата — отвърна Джод.

— Господи — простена Каролин и поклати ужасено глава.

— Не го уцелиха. Убиха друг.

— Смени канала — предложи Док. — Може другаде да знаят повече.

Джод пробягана през каналите — почти всички мигом бяха превключили на Рим.

— Над един милиона души видяха по телевизията…

— Изглежда, са проникнали в една от най-надеждните системи за безопасност в света…

— Сред всички неочаквани неща през днешния паметен ден…

— Папата се опитва да се измъкне от ръцете на швейцарски гвардеец…

— Хората гледат към покривите на сградите в далечния край на площада…

Бо пристигна, застоя се за малко пред екрана, поклати глава и се върна при мониторите си.

Клетъчният телефон на Док иззвъня и той отговори.

— Док? Обажда се Джоди Максуел. Къде си? Трябва да поговоря с теб.

— Ти къде си, Джоди?

— Пред кабинета ти.

— Ей сега идвам.