Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (16)

16.

Сферата на Таймс скуеър се спусна наполовина и замръзна, сякаш самото време спря да тече. По неподвижния й корпус блещукаха и светеха дванадесет хиляди фалшиви диаманти и сто и осемдесет халогенни светлини. Тълпата ахна. Двадесет и четирите гигантски видеоекрана угаснаха. Тълпата ахна повторно. После, внезапно, екраните отново оживяха: видя се изображението на чудовищен влак в метрото, устремил се стремглаво към камерата; идваше все по-близо и по-близо, хвърчаха сини искри, от високоговорителите се разнасяше оглушителния тътен на металните колела върху релсите. Неочакваният ужас на филма порази тълпата като гаубица. Половин милион души пищяха, когато бързо движещия се влак изненадващо спря. Върху локомотива се откри огромен, изписан с цинобър надпис: „Ейдриан 2000“.

Екраните почерняха. Двама слисани оператори в главния видеокамион трескаво натискаха бутоните по контролните табла и смаяно извикаха, щом образите, предавани на живо от камерите по 42-ра улица, отново се появиха върху мониторите, както бе програмирано. Заплануваните събития продължиха. Оркестри свиреха „Добрите стари времена“, фойерверки избухваха над река Хъдсън и Сентръл парк, светът не свърши, Исус Христос не се появи в 24-и участък нито на друго място, сферата тържествено продължи да се спуска. Тълпата въздъхна облекчено — смяташе, че моментът е преминал. Ако това бе най-лошото, което всяващият ужас вирус на хилядолетието можеше да направи, то нека тогава купонът да продължи!

Новият, XXI век започна в източната часова зона. Хората в Манхатън танцуваха и се смееха, прогонили страхове и мрачни предчувствия. За тях проблем 2000 се оказа просто подвеждане, едно огромно несъбитие.

Някъде из тълпата петгодишен хлапак, добре екипирай срещу студа и качен върху раменете на баща си, посочи към огромния дигитален часовник на Мики Маус.

— Тате, виж!.

Циферблатът сочеше: 8,01, 5 януари 1980.

На Насо стрийт Док изгледа докрай шоуто на Барбара от „Медисън“. След като Барбара изпрати въздушни целувки и пожела: „Честита Нова година! Честита Нова година на всички!“ — „Ню Йорк 1“ превключи, за да отразява събитията от Таймс скуеър, и Док стана свидетел на Ейдриановата шегичка.

Обзет от буен смях, се свлече от стола и както лежеше на пода, се провикна към другия край на помещението:

— Ейдриан, чудесен си.

Хлапето бе неудържимо, Господ да го поживи! Док се надигна, прекоси стаята и потупа момчето по гърба.

— Браво, Ейдриан. Страшен номер.

Ейдриан сви рамене и се загледа в монитора, който отразяваше големия екран в главния диспечерски пункт на метрото. Червени и зелени светлини блещукаха и прескачаха от един електрически блок към друг, като сочеха движението на влаковете по триста и петдесетте километра тунели.

Док погледна часовника. 00,02. Наобиколи всички по работните им места и прошепваше насърчителни думи. Той бе свършил своята работа — подготви членовете на Среднощен клуб за славния им миг, но сега нещата бяха като при ядрена война: нищо не бе репетирано предварително.

— Рони? Как е?

— При снабдяването всичко е наред. Не така добре върви изтичането. Шест от четиринадесетте станции не функционират и още три са на път да сдадат.

— Каролин? Телефоните?

— „Бел“ все още работи. Другите телефонни централи умряха. Линиите на военните действат. На полицията — не. Всички наши линии са наред.

— Джод? Мрежата?

— Интернет го няма. Няма мрежа. DARPA все още се държи, но прекъсва.

— Бо?

— Ще загубя две подцентрали в Куинс и една в Бронкс.

Пръстите на Бо трепереха над клавиатурата и пот се стичаше по слепоочията му.

— Как е Сара?

— Ужасена.

Док запали цигара. Върху основния екран на Бо притокът на електроенергия по веригата, от която „КонЕд“ вече не беше част, се измерваше със светеща диаграма. Веригата бе силно претоварена още по-рано през деня — нуждаеше се от допълнителна енергия, за да осигури яркото осветление из целия град, заради тържествата по посрещането на новото хилядолетие.

Върху по-малки екрани се виждаше какъв е притокът на всяка от останалите десет електроцентрали на „КонЕд“ — три бяха на път да спрат.

— Засега е относително стабилно — заяви Бо в микрофона към слушалките. — Стабилно, стабилно… По дяволите!

Върху някои от по-малките екрани заблестяха точки, а после и върху големия монитор се появи голямо кръгло петно.

— Идва! Дръж се, Сара.

— О, Господи!

— Ей сега ще загубим Астория, Хъдсън авеню и Нароус — изброи Бо набързо трите излизащи от строя електроцентрали на „КонЕд“. — Започвам изолирането на Манхатън. Нямаме време да чакаме. Астория изгуби изцяло контрол, всеки момент ще гръмне.

— Виждам.

— Ами изключи проклетата централа! — нареди Бо. — Направи го!

— Опитвам се — отвърна Сара. В гласа й се долавяше огромното напрежение, което изпитва. — Започвам да губя телефонна връзка с шестте външни централи.

— По дяволите! — извика Бо. — Каролин! Тя губи телефонна връзка!

— Безсилна съм да направя каквото и да било за вътрешните им линии, Бо. От месеци им повтарям да проверят линиите си; не ме послушаха. Ще сдадат.

— Всичко ще сдаде — мрачно обяви Сара.

— Още не — обади се Бо и включи програма за прехвърляне на електрозахранването и разпределението му върху петте електроцентрали, на които разчиташе да не излязат от строя; те осигуряваха енергия за Манхатън и малки участъци в Бруклин, в Куинс и по брега на Ийст Ривър. Изолирането на острова приключи. Останалата част от Ню Йорк трябваше да се бори, за да оцелее или да загине самостоятелно.

Десет секунди по-късно бойлер под високо налягане експлодира в генератор три на Астория — уби на място четирима работници и рани други петима. Оказа се, че в подцентралата на Хъдсън авеню операторът, проверявал апаратурата с програмата „Зоро“, както я бе нарекъл авторът й, е дремал пред компютъра и е пропуснал хиляди участъци с данни. Когато „Зоро“ посрещна XXI век, дяволски умелият фехтовач зарази файловете и компютърът започна да подава невярна информация. Добре обучен и подготвен за подобни случаи, операторът на електроцентралата изключи сензорите и прехвърли контрола на волтажа върху резервна система. Последното, които видя на екрана, бе как заразената резервна система изключва електроцентралата ведно с монитора му.

В подцентралата Нароус подаваните данни бяха прочетени по странен начин и мигом извадиха съоръжението от строя чрез изключване на генераторите. В резултат Стейтън Айланд и южната половина на Бруклин останаха без електричество. Двадесет секунди по-късно се появиха сривове по североизточния пръстен. Там всекидневно имаше сривове и аномалии, но никога в такова количество, и то едновременно. По различни причини в един момент двадесет и седем електроцентрали северно и западно от града преустановиха изцяло работа си. Общият волтаж рязко спадна и причини прекъсване на електричеството за няколко секунди. Останалите централи се опитваха да захранят с необходимото количество електричество пръстена, но на триста километра северно от Върмонт дефект във високоволтов регулатор предизвика неконтролируем срив, който се разпространяваше по веригата със скоростта на ураган. Само след минута и четиридесет и три секунди сто хиляди квадратни километра от щата Мейн до столицата и на изток чак до Охайо останаха без ток. Североизточният пръстен се срина.

Три минути по-късно югоизточният пръстен също излезе от строя, повличайки източноканадския сектор. Надпреварата с най-неумолимия краен срок бе загубена. Все едно Атлантическият океан преля и погълна Северна Америка.

Вашингтон, вместил седемстотин и петдесет хиляди души да посрещнат хилядолетието, потъна в тъмнина, чиято чернота съперничеше на гранитната фасада на Виетнамския мемориал. В Белия дом включиха аварийни генератори, но вирусът на хилядолетието бе обезглавил нацията. В комуникационен бункер дълбоко под земята президентът искаше да разговаря с военните и ЦРУ, но не можеха да го свържат с Филаделфия, Атланта, Шарлот, Мобайл. Всъщност той не можеше да се свърже дори с другия край на града.

Дългата тъмна нощ на Америка започна с виещи сирени по авеню „Пенсилвания“ в столицата. От Мейн до Флорида нацията, останала без лидер и дезорганизирана, навлезе в XXI век в състояние на пълен безпорядък.

Вирусът на хилядолетието се бе завърнал вкъщи.

Уникален и ослепителен, част от Ню Йорк се къпеше в светлина. Тържествата на „Таймс“ скуеър продължаваха; опиянената тълпа, без да се интересува от събитията на други места, отбелязваше славното пристигане на новото хилядолетие. И все пак новината, че целият свят отвъд река Хъдсън е тъмен, бързо се разнесе от уста на уста. Мнозина възприеха съобщението като мълва.

— А и да е вярно — отбеляза някакъв пияница, — на кого му пука?

На територията на 24-ти участък молитвата, с която приключи XX век, посрещна новото хилядолетие с шумно: „Алилуя.“ В „Белвю“ Пакард заши гърдите на кмета и направи минианкета сред медицинските сестри:

— Е — попита той, — ще гласувате ли отново за Руди?

На 85-а улица Доналд Копланд чу потропване по вратата.

Хвана дръжката и за своя изненада откри, че вратата се отваря; на верандата видя Ед Гарсия.

— Мислех, че вие двамата сте заключени — отбеляза капитанът и понеже Копланд не отговори, продължи: — Имаме си и светлина. Какво ще кажете?

Копланд премигна. В главата му сякаш отекваше звънчето на касов апарат — той изглеждаше напълно отнесен. Премигна повторно, преди да си отвори устата:

— Влизай. Ела да пийнем нещо. Честита Нова година.

На Насо стрийт хладнокръвният, непроницаем Бо се втурна към банята и повърна; бе оставил мястото си празно, а слушалките — провиснали от плота.

На пет километра северно Сара Макфадън седеше със затворени очи, прилепени длани и набързо прошепна една молитва; заслуша се да чуе жуженето на аварийните генератори, ала то така и не се обади. Отвори очи. Лампите продължаваха да светят.

— Бо? — обади се тя напрегнато. Док взе микрофона.

— Док е. Бо ей сега ще се върне.

— Милостиви Боже — промърмори тя. — Усилията на този млад мъж дадоха резултати.

— Засега ще се въздържа от мнение — обяви Док, загледан в екраните на Бо. — Имате проблеми в Равенсуд.

— Ей сега ще се захвана. Само ми дай възможност да си поема дъх.

Смутен, Бо излезе от банята, като си бършеше устата.

— Съжалявам — извини се той.

Док го прегърна. Рони, Каролин и Джод се изредиха да го прегръщат и целуват. Ейдриан, естествено, не се помръдна от мястото си. Джод прибави ръкостискане към прегръдката и заяви:

— Ние сме единственото място в радиус от хиляди километри, където има електричество, Бо. Ти го направи, човече. Бомба си.

Бо се дръпна и нахлузи отново слушалките.

— Сара?

— Имаме проблем в Равенсуд.

— Хайде да се захващаме. Имам диагностични програми за всичките пет електроцентрали. Ако не дадат резултат, ще опитаме нещо друго.

Членовете на Среднощен клуб се завърнаха по местата си, смаяни от успеха на Бо. Поради липса на възможности системата да бъде подложена на изпитание при бойни условия, шансът планът на Док и програмите на Бо да успеят, беше едно на милион. Дори при безупречни програми множеството вградени чипове в огромната плетеница от системи застрашаваше начинанието. Ала въпреки всички трудности Бо успя да съхрани електрозахранването на Манхатън. Отвъд Ийст Ривър долната част на Бруклин продължаваше да е осветена — електроенергията трябваше да стигне до Джей стрийт, за да осигури движението в метрото. Тънка ивица от Куинс в близост до електроцентралата Равенсуд също имаше осветление. Останалата част от Ню Йорк бе така тъмна, както и Москва.

Да бъде светлина, помисли си Док, докато бързо се спускаше към втория етаж, където Ани и другите служители работеха с банките.

— „Чейс“ издържа ли? — тревожно попита той. — Би трябвало да има електричество в „Техноцентър“.

— Има — увери го Ани. — Всичко е наред. Успокой се, Док.

Ани го придърпа към екрана, директно свързан с екипа, който работеше за „Чейс“ по проблем 2000 в „Техноцентър“; там седеше техник със слушалки и микрофон. Док видя, че основните компютри на банката бяха издържали на смяната на века и функционираха ако не безупречно, то поне в обичаен режим.

— Връзката с „Чейс“ добра ли е? — попита Док.

— Да, комуникациите са добри и софтуерът 2000 си го бива — отвърна техникът, хлапе с тениска от университета Принстън на гърба. — Но в сградата на „Метро техноцентър“ има някои проблеми. Служителите от междинната смяна са заключени вътре, а тези от нощната — отвън.

Док, развеселен, се ухили.

— Нарочно ли го направи? — попита Ани и игриво го тупна по рамото.

Док й отвърна със същото и обяви:

— Никога няма да ти кажа.

— Чух, че Бостон е останал без осветление — обади се техникът.

— Да.

— И във Филаделфия било същото.

— Да.

— Всъщност навсякъде освен тук. Не е ли странно?

— Не. Как са телефоните ти?

— И това е необичайно. Нашите телефони са добри, но всеки, на когото се обадим, е изненадан, защото не може да набира, а и никой освен нас не успява да се свърже. Изглежда, телефонните богове се усмихват само на нас. Можем да звъним на някои места, но на други — не. А във Вашингтон и Торонто няма никакви телефонни връзки. Знаех, че ще е чудновато, но това надминава всичко.

Док пъхна пръсти в устата си и свирна — служителите откъснаха поглед от екраните. Тридесет глави се надигнаха като зелки над малките заграждения от плексиглас.

— Ани ми каза, че „Чейс“ и всички наши клиенти са преживели изпитанието на хилядолетието — обяви Док. — Вие сте страхотни и тази нощ спечелихте честна победа. Не се готвя да държа безсмислена реч. Искам само да обявя, че всички в тази зала ще получат бонус от двадесет хиляди долара. Благодаря.

Радостните възгласи и викове продължиха само няколко секунди; всички отново се заловиха за работа.

Тръгвайки към вратата, Док отбеляза:

— Твоите хора вършат страхотна работа, Ани. Въ\2ът са.

— Сега, когато големият момент дойде и отмина обади се тя, — хората се питат за работата си. Бонусът добре, но те искат да знаят дали ще имат работа следващата седмица.

— Ани, съобщи им, че това не е краят. Това е едва началото. Нашите хора не бива да се притесняват за работата си. Ние трябва да се притесняваме дали им плащаме достатъчно, за да ги задържим.

— Колко лоши са нещата в действителност, Док?

— Зависи от гледната точка. Можеш да кажеш, че сривът на цивилизацията не е толкова лошо нещо, ако смяташ, че цивилизацията не върви в правилна посока.

— Не се прави на умник.

— Добре. Чакай да видим. — Той стана по-сериозен. — В града „Бруклин Юниън газ“ е загубил контрола над регулаторите на налягането в газопроводните тръби и е преустановил работа. Всички телевизионни компании са с корема нагоре и само две кабелни телевизии предават в момента. Три радиостанции, мисля, излъчват музика. Само някои от телефонните линии на „Бел-Атлантик“ работят, включително и вашата. Радиостанциите на полицията работят. В крайните квартали аварийни генератори осигуряват електрозахранване на някои сгради и болници. Метрото се движи.

— Има ли обири?

— Прекалено е рано да се каже.

— Откъде знаеш?

— Имам хубав апарат, който следи разговорите на полицията — отвърна той и сви рамене. — Обичам играчките.

Компютрите спряха мигновено, но ефектите се проявиха след няколко стотни от секундата. Вътре в милиардите машини притокът на електрони откликваше на бинарните инструкции по единствения възможен начин — поемаше пътя на най-малкото съпротивление. През тези части от секундата машините извършваха множество пресмятания, следваха инструкции, написани от човешки същества. Заради човешки грешки, самодоволство и лоша организация, както и поради неадекватни изпитания три милиона компютри в Ню Йорк дадоха дефекти, преди хилядолетието да е навършило и една секунда.

Не всички дефекти се оказаха фатални и много от тях бяха набързо отстранени, веднага щом бяха забелязани. Несравнимо по-малък брой машини оцеляха, без да дадат никакви дефекти. Но цели мрежи от свързани апаратури излязоха от строя, защото телефоните не работеха. Колкото и странно да бе, но дребните уреди, за които хората се притесняваха — домашните електромашинарийки, колите и асансьорите — имаха незначителни затруднения. Поради голямата тревога за асансьорите, хората ги бяха поддържали в отлична форма. В някои автомобили дигиталните екрани направо полудяха, но двигателите и спирачките работеха. Не дребните, лични системи пропаднаха, а по-скоро големите, сложните, почти невидимите и приеманите като дадености системи, които съставляваха инфраструктурата не само на града и държавата, но и на глобалната икономика. Именно те излязоха от строя. Всичко от Голямата Картина пред очите на хората сякаш се разпадаше. Всички основни банки в Ню Йорк оцеляха, но загубиха способността да комуникират помежду си. Корабният и железопътният транспорт бяха осакатени. Всеки завод, рафинерия, химически комбинат или поточна линия за автоматично сглобяване имаше някъде някакъв проблем.

По източния бряг само жителите на Ню Йорк и на селищата с аварийни генератори имаха възможност да разберат дали системите им са добри или лоши. Три часови зони по на запад, след като узнаха за бедствените събития по източното крайбрежие, хората се пробудиха от тридесетгодишната дрямка и положиха отчаяни усилия да се подготвят за задаващото се нещастие. Електрокомпаниите се отделиха една от друга и се готвеха да се справят с проблемите поотделно. Привикаха по спешност всеки енергиен техник, който можеше да бъде открит, а специалисти поеха грижата да дадат светкавични указания за ръчна поддръжка, та дано успеят да задържат електроцентралите в работен режим, когато контролиращата апаратура излезе от строя. Губернаторите на осемнадесет щата свикаха Националната гвардия; хиляди млади мъже и жени, предимно от селскостопанските райони, бяха изпратени да патрулират в градовете, за да предотвратят евентуални безредици и обири. В Милуоки и Литъл Рок внезапното военно присъствие провокира размирици, а именно това трябваше да бъде избягнато. Жителите из целия Запад се изпокриха дълбоко в убежищата си — стремежът към оцеляване доведе до крайност проявите на индивидуализъм. В повечето места обаче, изправени пред невижданата криза, хората действаха като интелигентни, разумни членове на обществото и търсеха начини да си помогнат един на друг. Обитателите на малките градове заедно подготвяха временни убежища по училищата или осигуряваха аварийни генератори. На запад от Чикаго градските управи отмениха тържествата за посрещане на хилядолетието; полицията приканваше хората да се разотидат от улиците. Собствениците на заводи се втурнаха към съоръженията си и изключиха всичко. Отчаяни купувачи оголиха хранителните рафтове по магазините.

Докато вирусът на хилядолетието започваше пътуването си през Северна Америка, в Лондон вече бе малко след 5,00, в Москва — 8,00 и след пладне в Пекин. Крехката телекомуникационна мрежа, обединяваща някога цялата планета, се бе сринала. Фабрики в Китай — доставчици на половината от играчките за Америка — загубиха компютъризираните си досиета. Китайските банки, които извършваха трансфер на капитали, бяха мъртви. Кораб, натоварен с плюшени мечета, се изгуби в океана. Самите плюшени мечета не пострадаха. Нито те, нито работниците, които ги произвеждаха, имаха вградени чипове.

Планетата преживяваше лош махмурлук, но светлините в Ню Йорк не изгаснаха.

На Джей стрийт в Бруклин, в командния център на най-подготвената за проблем 2000 транзитна система в света, където всеки компютър и свързаната с него техника бяха проверени, коригирани и тествани; където всеки вграден чип бе идентифициран, открит, проверен, тестван и заменен; където всеки диспечер, оператор, началник, ръководител на смяна и ватман бе слушал до втръсване за вируса на хилядолетието, главният екран с размери девет на три метра, който отразяваше цялата система, изгасна в 00,02. Две секунди по-късно сто осемдесет и седем мотриси на метрото застинаха на място.

С изгасването на екраните всички сигнали в системата започнаха да светят в червено; всички влакове спряха.

Диспечерите по терминалите зяпаха в смаяно мълчание главното табло. Терминалите включваха нови програмируеми логически процесори, които отчитаха времето и изпращаха данните по двадесетте чисто нови чипа до главния екран, а за него се предполагаше, че не е обвързан с отчитане на времето. За да спести пари, управата на метрото закупи чипове с широко приложение, а те всъщност представляваха чип в чипа и имаха отношение към часовете, минутите и секундите. Закупчикът не подозираше за съществуването на чип в чипа, а екранът бе подложен на тест и издържа цялостната проверка при симулирани условия. Спирането на захранването след теста — нещо, което никога не се случваше при реални условия — и повторното захранване с енергия активира всички вериги във вградените в чиповете чипове. Второ тестване непременно би „хванало“ грешката, но понеже първото изпитание премина успешно, никому не хрумна да направи още един тест.

Радиостанциите работеха и осигуряваха на диспечерите връзки с ватманите, а те всички започнаха да говорят едновременно. Напрежението в цялата система на метрото веднага се повиши. Светлинки мъждукаха из тунелите и в командния център. Дълбоко в подземните недра вирусът бе изстрелял още един оръдеен залп по града.

— Къде е Ейдриан? — попита Док, когато се върна от втория етаж. Потърси го в банята, после в кухнята и се почеса по главата. — Къде е Ейдриан? — повтори въпроса си той.

— Какво? — възкликна Джод.

— Къде е Ейдриан? Изчезнал е.

Загледани в екраните си, прекалено заети, за да обръщат внимание на каквото и да било, никой не бе видял кога е излязъл.

Джоди бе снимала с камерата из цялото помещение; Док я накара да п\2жектира последните три минути от записа.

— Ето посочи той. — Тук си хванала Рони в кадър, а ето и Ейдриан в дъното. Отваря чекмедже и вади шепа платки.

— И чипове ли? — попита Джоди.

— Да.

Той погледна схемата на метрото върху монитора на Ейдриан и веднага забеляза, че никоя от мотрисите не се движи.

— Бо — провикна се той, — статута на 59-а улица.

Електроцентралата на „КонЕд“ на 59-а улица захранваше метрото и доставяше енергия за цялата мрежа.

— На 59-а всичко функционира — докладва Бо.

— Тогава, по дяволите, какво става с метрото? Каролин се надигна от мястото си и започна на натиска клавиши по уредите на Ейдриан.

— Божичко, Док, не се ли научи как да работиш с терминала на Ейдриан?

— Май не.

Каролин извика върху екрана картината на камерата за безопасността в централата на метрото на Джей стрийт. Голямото основно табло беше изгаснало. Като не можеха да виждат къде са мотрисите или какъв сигнал е подаден, диспечерите започнаха да движат влаковете един по един чрез радиостанциите.

Екранът на Ейдриан показваше местонахождението на мотрисите — следователно някъде в дублиращата му система действаше верига, каквато нямаха на Джей стрийт. Очевидно бе взел платки и бе на път към Бруклин, за да оправи лично системата им.

— Господи! — не се въздържа Док. — Милият сладък Ейдриан.

— Какво е в състояние да направи?

— Вероятно да оправи системата им и да накара мотрисите отново да тръгнат, но ще му е дяволски трудно да ги убеди да го оставят да работи. Представи си твърдоглавите ръководители на метрото, които не търпят авантюри, как стоят пред Ейдриан с ококорените му очи, докато той размахва платка в ръка. Ще решат, че е побъркан. Трябва да отида при него.

Джод се надигна от мястото си и взе шушляк.

— Док — подвикна той, — никога няма да го настигнеш. Аз ще отида.

Веждите на Док се стрелнаха нагоре.

— Аз отговарям за него — настоя той. — Господи. Вероятно ще мине по тунел А от Фултън стрийт и после, като се спусне под реката, ще пристигне направо на Джей стрийт. Това е втората станция в Бруклин.

— Мислиш, че ще мине през тунел на метрото? — възкликна Джоди ужасена.

— Непрекъснато го прави — обясни й Джод. — Ще го намеря и ще довлека задника му тук — обяви той и се отправи към вратата, без да спори повече.

— Човешкият фактор — присмя се Каролин и се върна на мястото си.

— По дяволите — прокле Док. — Това е лудост.

Хукна към вратата, тичешком слезе по стълбите и се отправи към станцията на метрото на Фултън стрийт, отстояща на три преки. Бягайки с темпото на маратонец, Джод се намираше две преки пред него, а Док не бе в никаква форма за героичен спринт до Бруклин. След една пряка понамали темпото и с изненада откри колко много разтревожени хора от света на бизнеса в скъпи зимни палта над фраковете бяха надошли във финансовия район — искаха да проверят какво са направили компютрите им. Дочуваше възторжени радостни викове от някои от офисите и отчаяни степания от други.

Спусна се в станцията на метрото и завари мотриса за Бруклин, закована неподвижно за релсите с отворени врати. Пътниците се суетяха наоколо и наблюдаваха неистовите гледки от Таймс скуеър по телевизионните екрани над пероните. В предната част на композицията ватманът разговаряше с полицай — надвесен над релсите, той сочеше към тунела. Док притича край тях и скочи на релсите, съпроводен от възклицанието на полицая:

— Още един! Какво им става на тези?

— Няма ли да отидеш след тях?

— Не, естествено. Да не съм луд.

— Какво казват горе?

— Работят по таблото. Шибани компютри.

Док упорито продължи да тича напред. Оставаше без дъх, често спираше да си почине с ръце на коленете. Да тича през тунел на метрото не съвпадаше с идеалната му представа за прекарване на новогодишната нощ. В оскъдно осветения тунел отекваха стъпки, вдясно се виждаха червени сигнални светлини. На неколкостотин метра отпред Джод почти догонваше плячката си. Почти стигнал Бруклин, Ейдриан погледна назад, чу Джод и хукна още по-бързо.

Нещо като късо съединение стана в главата на Ейдриан в мига, когато видя екраните на диспечерите в метрото да загасват. Изведнъж той се превърна в човек с мисия и беше убеден, че е единственото живо същество, което знае какво не е наред с метрото и как да го оправи. Измъкна се от Насо стрийт, без да каже думичка, защото в горещата пещ на извратения му мозък блесна мисълта, че членовете на Среднощен клуб ще се опитат да го спрат. Толерираха го наистина, но не го уважаваха истински и сега го доказват, като го преследваха. Тунелът премина под реката и изви на юг към станцията на Хай стрийт. Ейдриан взе завоя и станцията се появи пред очите му: отправила се към Манхатън мотриса стоеше на място с ослепително светещи фарове. Дундест и бавен, Ейдриан познаваше всички лабиринти на тунелите, понеже бе изследвал тунел А многократно. Точно след завоя се шмугна в служебна ниша и когато Джод взе завоя, Ейдриан бе изчезнал.

— Ейдриан — провикна се Джод.

Док чу вика на Джод и спря.

— Ейдриан, излез — извика Джод. — Заедно ще отнесем платките на диспечерите.

Док вървеше и тъй като внимателно взе завоя, съзря първо Джод, а после и Ейдриан в сянката, извън полезрението на Джод, който изглеждаше напълно объркан.

Изведнъж мотрисата на станцията затвори врати и потегли Док се изплаши до смърт от вдигнатия шум. Релсите потрепериха, металните колела стържеха по тях и въздушните спирачки съскаха. Док се хвърли напред, грабна Джод и го намъкна в нишата при Ейдриан точно когато първият вагон мина край тях.

— Ненормалник — изкрещя Док на Ейдриан, ала той не го чуваше.

Мотрисата отмина и тримата успяха да се качат на перона, без да привлекат нечие внимание.

Ейдриан не каза нищо, само скръсти ръце пред гърдите си, отпусна се на пейка и се зазяпа в тавана. Бе насочил презрението си срещу диспечерите на метрото в деня, когато пристигна в Ню Йорк; наричаше ги идиоти, които нямат представа как се движат железопътните мотриси, но идиотите очевидно бяха оправили екраните и пуснали системата си отново в действие.

Досетил се какви мисли се въртят в главата на Ейдриан, Джод посочи към релсите по посока на Джей стрийт и каза:

— Просто са извадили късмет и са успели случайно, това е всичко.

— Ти се опита да постъпиш правилно — добави Док. — Сега всичко е наред.

Пристигна втора мотриса за Манхатън, препълнена с пътници. Странстващите рицари от Среднощен клуб успяха да се промъкнат през вратите и минаха отново под реката.

На Фултън стрийт характерните за финансовия район типове бързо слизаха и се отправяха към изходите, за да разберат дали са победители, или губещи в компютърната лотария. Мотрисата потегли, Док и Джод стояха на перона, но Ейдриан се намираше все още вътре — бе тръгнал към Таймс скуеър. Усмихна се самодоволно, когато се измъкна, и махна за сбогом.

Док и Джод излязоха от станцията на метрото и се озоваха на тротоари, осеяни с персонални компютри, явно неиздържали на изпитанието. На „Уолстрийт“ трима мъже с пикап събираха изхвърлените компютри и монитори.

— Доходоносен бизнес — отбеляза Док. — Ще се разрасне през следващите няколко седмици.

Когато свиха по Насо стрийт, звездите бяха изчезнали, небето бе облачно; заваля сняг.