Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (13)

13.

Док бе поставил видеокамери из стаята, за да запише великия експеримент, който членовете на Среднощен клуб щяха да проведат. Но понеже Джоди и без това нямаше определена задача, той прецени, че материал, заснет от камера на ръка, ще прибави известен стил на документацията. Разтършува се из шкафовете и чекмеджетата, за да намери приличен апарат „Сони“ с автоматичен фокус.

— Използвала ли си някога такава машина?

— От години не съм.

Даде й бърз урок и накрая тихо каза:

— Просто направи записа и запази въпросите си за после.

— Дадено!

Погледна през визьора и огледа стаята.

— Включена ли е? — попита тя.

— Виждаш ли нещо? — Да.

— Значи е включена.

— Сигурен ли си?

— Само натисни спусъка и стреляй.

Той пусна тиха музика, седна на един от удобните столове в залата и се обърна към камерата. Джоди погледна през визьора, фокусира върху Док, придобил весело професионален вид в набързо облеченото сако от туид и с вратовръзка.

— Когато започна да говоря, задръж обектива върху мен, а когато се движа, ме следвай и снимай всичко, което ти се стори интересно. Винаги можем да монтираме и редактираме материала по-късно. Готова ли си?

— Да.

— Действията ни в момента твърде приличат на предварително подготвен сценарий — продължи той. — То е своеобразна подготовка за събитията по-късно довечера. Готова ли си, Джоди?

— Да.

— Музиката готова ли е?

— Готова е.

Док погледна право в камерата и започна:

— Остават три минути до полунощ по Гринуич, на 31 декември 1999 година. След сто и осемдесет секунди Бит Бен ще отбележи дванадесет часа над Темза и XX век ще свърши във Великобритания. В лондонското предградие Гринуич, в бившия дом на Кралската обсерватория и по тази причина дом на първия меридиан, разположен на 0 градуса дължина, прави телството на нейно величество празнува непосредственото настъпване на новото хилядолетие в юбилейния Купол на хилядолетието — център на най-величествените тържества на фестивала в Европа, посветен на хилядолетието. Междувременно в небето горе точно в този миг осем хиляди деветстотин петдесет и четири тела кръжат в орбита около Земята. Едно от тях е Луната, близо осем хиляди са парчета от космически отпадъци, умрели сателити и използвани части от ракети.

Останалите са самоуправляващи се изкуствени сателити — важни компоненти за глобалните комуникационни системи. Сателитите са неразделна част от националната отбрана на редица държави, основен компонент за телевизионните излъчвания, за трансфер на данни между отделни корпорации или за международни банкови преводи. Посредством сателитите проучваме метеорологичните условия и научаваме новините, както и универсалните стандарти за датата и часа, което позволява на телефонните компании да се свързват помежду си. Всички сателити в небето се контролират от радиопредавателите на седемдесет и пет контролни станции, разположени на земята. Излъчваните и приеманите радиосигнали се обработват от компютри. Както ни е добре известно, компютрите не са равностойни. И нещо още по-важно — целият софтуер не е равностоен. Някои сателитни компании прилагат съвременни технологии, оборудвани със софтуер, напълно годен да се справи с вируса на хилядолетието. В повечето сателитни системи обаче, особено влезлите в ескплоатация преди няколко десетилетия, за обработване на потоците от излъчвани към и пристигащи от сателитите данни в употреба е и твърде остарял софтуер. Доста военни и комерсиални наземни станции продължават да използват стари компютърни програми поради една достатъчно основателна причина. Те функционират. Винаги са работили, а в рискованото контролиране на сателитите всичко, което работи, се съхранява. През ранните дни на орбиталните полети програмите за сателитен контрол често са били нахвърляни върху хвърчащи листчета, впоследствие ръчно превеждани на машинен език. Цялата тази „документация“ е била захвърляна, щом е било изобретявано нещо по-ефективно на нейно място. След успешно критично изпитание изцяло самоконтролиращите се програми прониквали във всички програмни продукти и много от тях все още служат на страните, които поддържат присъствие в небесата. При липсата на документация дори най-съвременните и прецизни програми за борба с проблем 2000 никога няма да открият милионите заплашени от вируса чипове из старите системи. Редица проблеми при наземния контрол на сателитите са преодолени, но понеже въпросните съоръжения никога нямат почивен ден, една наземна контролна станция никога не може да преустанови работа, за да провери изцяло софтуера. Във всички институти на земята, които имат отношение към космоса, операторите и инженерите, помагащи на пиленцата да хвърчат, знаят какво се задава и са наясно, че то ще се случи в полунощ по Зулу.

Спря лекцията си, за да извика към застаналия до аудиоконтролните уреди Джод:

— Пускай!

Тътенът на началните акорди от увертюрата на соната „1812“ се чу по високоговорителите. Членовете на Среднощен клуб се събраха за първото значимо събитие, което пряко ги засягаше.

Джод започна да брои:

— Четири, три, две, едно… Зулу!

— Зулу — провикна се и Док.

— Зулу! — обадиха се в хор и останалите.

Сепната от оглушителния шум, Джоди отмести поглед от визьора, посъвзе се и тръгна наоколо, за да заснеме събитията.

Ейдриан се присъедини към духа на момента, като отиде да зяпа екраните на Джод, един от които бе свързан с вътрешните комуникации на разположената в Колорадо Спрингс Централа за космически изследвания, контролирана от военновъздушните сили на Съединените щати.

— Никога няма да видят това по телевизията — подхвърли Ейдриан.

Сега Джод пое текущия коментар:

— Една от военновъздушните бази е натоварена с мисията всекидневно да следи космическото пространство и как работят сателитите на Министерството на отбраната. Под неин контрол са близо деветдесет космически съоръжения, свързани със сателитите чрез девет наземни станции, като тези в Тула, Гренландия, Хавайските острови и остров Диего Гарсия в Индийския океан. Поне така постъпваха досега. И проверяваха системите. СРРП, или по-известна като Система за ранно радарно предупреждение, засега издържа. От Колорадо Спрингс локалният контрол на въздушния трафик действа… действа… излезе от строя. Радарите не ловят.

Метеорологичната сателитна система на отбраната — извън строя. Проверка на връзките с наземните станции: връзките със земята — действат; връзките със сателитите — действат.

Момент… Има известни отклонения. Не всички сателити реагират на командите от наземните станции. Комуникационната система на военните функционира непълноценно. Ранните радарни предупреждения не действат. Връзките със сателитите не се осъществяват пълноценно. Не действа и връзката с обсерваторията на флота. Сигналите окончателно замират; всички екрани са черни. Глобалната система за позициране, ГСП, е мъртва. Милостиви Боже, според всичко, което виждам, самите военновъздушни сили вече не съществуват.

Музиката свърши. В помещението се възцари тежка тишина.

— Шибана работа — изруга Ейдриан.

— Не съм си го представяла така и в най-налудничавите си сънища — призна Рони.

— Е — обади се Док, — май никой няма да е в състояние да започне война точно днес. Каролин, как са гражданските връзки?

Каролин наблюдаваше екрани, които отразяваха цивилните комуникации към и от Ню Йорк.

— Не всички линии функционират правилно; щом сателитите преустановиха работа, телефонните компании започнаха да губят синхрон. Всички разполагат с резервни системи и собствени часовници, но те не показват еднакво време. Доловените различия, измерени с десетки от секундата, се улавят от компютрите и всички ще реагират по специфичен начин. Някои ще се приспособят към разликата във времето, защото интелигентните програмисти са предвидили възникването на проблем при появата на тези разлики. Но повечето програмисти не са проявили подобна находчивост и много компютри просто ще преустановят всички връзки със системите, които не показват засечените от тях час и дата. Има резервни системи, които предават часа, но те не се задействат в Ню Йорк. Не знам защо, а и не съм напълно сигурна какво става по другите места. Засега нямаме представа какъв ще бъде ефектът, но скоро ще видим. При спиране на излъчванията от сателитите „Бел-Атлантик“ и Американската телефонна компания ще синхронизират часовниците си. Ето… Готово. Появяват се проблеми в централните райони на страната. Някои телефонни линии са изцяло извън строя. Други не са пълноценни. Американската телефонна компания не показва дефекти. Линиите започват да се претоварват. Отново има сателитен сигнал. Джод, имаш ли потвърждение?

— Да, появи се сигнал. Не… Отново изчезна.

Екранът пак почерня. Джод обяви:

— И руската система умря.

— Провери си линиите, Каролин — нареди Док.

— Вече го сторих. Линиите са чисти.

— Бо, какво става с телефоните на „КонЕд“?

— Работят.

— Каролин, потвърждаваш ли?

— Потвърждавам. Може да се говори по тях.

— Добре. Какво е положението в Лондон?

— Централната част на града е без осветление. В Гринуич има осветление, защото се изолираха от основната верига. Няма електрозахранване в Бирмингам, Манчестър, Ливърпул. Има в Девън и Корнуол. Няма в Единбург, Глазгоу. Има в Йорк.

— Някой да провери телевизора.

По всички канали от различните студия предаваха само говорещи хора. Очевидно шокирани, водещите журналисти бяха с пребледнели лица, а устните им потреперваха.

— Токущо загубихме сателитните си връзки — съобщаваше Ей Би Си.

— Явяват се проблеми с връзките ни с Лондон — се чу от Си Би Ес. — …телевизорите, телефоните, прехвърлянето на данни, връзките с Интернет и с останалата част от света… — …Куполът на хилядолетието все още е ярко осветен, но на други места… — …а тук, в Ню Йорк, избухнаха нови размирици при опит на полицията да затвори Религиозното светилище в горната част на Уест Сайд. Сега включваме Вашингтон за обръщение на министъра на отбраната.

Екранът потъмня, но след секунди студиото в Ню Йорк отново се включи.

— Не успяхме да осъществим връзка с Вашингтон — обяви водещият. — Опитваме се поне аудиовръзката да е отворена.

Откровено казано — вече не ме интересува. Отивам си вкъщи да се погрижа за семейството си.

След тези думи той се изправи и бързо напусна студиото. Камерата се задържа на опразнения стол.

— Джод!

— Осем от екраните ми са изключени. Четири работят.

— Каролин?

— Линиите ми все още са добри.

— КНСКГЗ — изкрещя Ейдриан.

— Какво значи това? — попита Джоди.

— Краят на света, какъвто го знаем — отвърна Док. — Ейдриан е песимист. Шепа компютри не са целият свят, Ейдриан. Запомни го. Някой да пусне малко музика. Чака ни дълъг път. Много ми се ще да разбера какво е станало с реактора в Мурманск. Джод?

— Връзката му със сателита е преустановена. Не го ловя. Разполагам с късовълнова връзка, но не разбирам руски.

— Виж дали можеш да се свържеш с Норвегия. Те разпо-лагат с нова комуникационна сателитна система, дано не е излязла от строя. Ако тяхната радиолокационна система работи, те ще разберат в мига, когато реакторът гръмне. Мурманск е загубен. Целият Колски полуостров е загубен. Както и Арктическият океан. Понякога се чудя защо Господ въобще е създал руснаците.

— Какво ще кажете за малко музика? — провикна се Рони. — Нямаме време за депресии.

Гласът на Дейвид Бауи прозвуча през високоговорителите — разнесоха се тъжните, изпълнени с копнеж стихове на „Майор Том“.

В горната част на града Джонатон Спилман нямаше сили да откъсне очи от кошмарите, които телевизорът бълваше. Вирусът на хилядолетието премина през Европа като Годзила и стъпка всичко по пътя си. За тях XX век бе свършил; приключваше аналогично на начина, по който започна — в тъмнина и страх. Никой никога ли не си взима поука от миналото? Очевидно не. Особено когато човек стане свидетел на ден като днешния, помисли си Джонатон Спилман, седнал в хола на апартамента си на третия етаж, с пушка върху коленете.

Избухналите в супермаркета му сутринта безредици му се струваха отдавнашни събития. Оттогава вирусът на хилядолетието обиколи почти половината земно кълбо и сега се вихреше над Атлантическия океан. Следваше Бразилия и не много след това — Ню Йорк. Невидима приливна вълна, висока до небето, мълчаливо се носеше към Америка. Паника цареше в Синсинати, хаос — в Ел Ей. Струпалите се с надежда да оцелеят в Монтана и Ню Мексико се бяха оттеглили в бункери. Спилман знаеше всичко за тези подлудели негодници. Беше ги виждал по телевизията, но сега телевизорът му с капацитет шестдесет и пет канала ловеше само дванадесет, и то все местни станции. Сателитите не предаваха. Или връзката с тях не се осъществяваше. Чувстваше се изтръпнал. Шърли плачеше в спалнята, като се стараеше да потиска риданията си, и през пет минути звънеше на майка си в Куинс, но постоянно чуваше сигнал „заето“.

— Не пипай телефона — извика той. — Той е само за спешни случаи.

Тя се появи със зачервени очи и подпухнало лице.

— Ако сега не е спешен случай, не знам кой е — извика тя на ръба на истерията.

— Нищо не ни се е случило, затова, по дяволите, успокой се.

— Как така нищо? Ами магазинът ти?

— Аз съм добре, ти си добре, така че просто се успокой.

— Да се успокоя? Да се успокоя? Всичко рухва, а ти само повтаряш „успокой се“!

— Е, и с какво помагаш, като плачеш? Така нищо не се разрешава.

Тя изтича обратно в спалнята и затръшна вратата.

— Уф! — изсумтя той. — По дяволите.

Входният звънец иззвъня. Спилман сграбчи пушката, увери се, че е заредена, и отиде в антрето при интеркома.

— Кой е?

— Копланд.

— Какво правиш тук, Допи?

— Тъпи въпроси ли ще ми задаваш, или ще ме пуснеш?

— Сам ли си?

— Да, по дяволите, сам съм, но няма да е за дълго, ако не отвориш шибаната врата.

Спилман натисна копчето, изчака асансьорът да се качи и надникна през шпионката, преди да го пусне да влезе в апартамента.

— Това за какво ти е? — Копланд посочи пушката.

— Човек никога не е сигурен кога ще му потрябва.

— Господи, Джо. Остави това нещо, преди да се нараниш. Шърли тук ли е?

— Да.

— Добре ли е?

— Не. Загубила си е акъла. Какво правиш тук?

— Загубил съм си ключовете. Дойдох да взема резервните от теб, за да си вляза вкъщи.

— Ей сега. — Спилман тръгна към кухнята. — Къде ги загуби?

— Представа нямам.

— Как е навън?

— Като в побъркана зоологическа градина. Луди хора има навсякъде. Вървях пеша дотук от Бруклин.

— Майтапиш ли се? — Не.

— Какво си правил в Бруклин?

— Имах работа в „Техноцентър“.

Спилман затършува из чекмеджето и най-после намери резервните ключове на Копланд.

— Всички сателити токущо спряха да излъчват — съобщи той. — Кажи сбогом на останалата част от света.

— Всички сателити ли?

— Не знам. Няма начин да се разбере.

— Очаквах нещо подобно — промърмори Копланд. — И все пак някои от по-новите системи би трябвало да работят.

— Какво ще стане тук, Допи? Кажи ми истината.

— Искаш истината? Цялата истина? — Да.

— Никой не знае.

— Върви по дяволите. Това не е никакъв отговор.

— Виж — подхвана Копланд, като погледна към пушката, — искаш ли да пресечеш улицата с мен? За да съм сигурен, че съм в безопасност.

— Искаш да кажеш да изляза?

— Да.

— Не знам. Зърнах по телевизията, че Ед е претрупан с работа на „Амстердам“. Видя ли какво става, когато идваше насам?

— Не. Минах по-далеч от „Амстердам“. Е, както и да е — няма да ходим натам. Става въпрос само да пресечем улицата.

— Добре. Чакай да кажа на Шърли.

Вратата на спалнята се оказа заключена.

— Шърли? — повика той тихо пред вратата. — Доналд е тук. Отивам до другата страна на улицата с него за няколко минути. Скоро ще се върна.

— Heee… He, не, не. — Вратата се отвори на сантиметър. — Не ме оставяй тук сама.

— Само ще прекосим улицата. Веднага се връщам.

— Всичко ще е наред, Шърли — обади се Копланд, но тя само затръшна в\2тата.

— Господи промълви Спилман. — Хайде да вървим.

Три етажа по-долу те огледаха улицата, сякаш са командоси. Като деца хиляди пъти бяха играли подобни игри.

— Какво виждаш? — попита Спилман.

— Тротоарите са чисти.

— Да вървим. Ти отпред. Ще те прикривам.

— Почакай. Някакъв тип идва насам.

Мъж, напил се по случай Новата година, вървеше с несигурна крачка по тротоара и пееше фалшиво на испански. No me puedo amar sin ti.^[1] Спря, колкото да запали фитила на фойерверк и го пусна да се влачи след него. Фитилът съскаше като разгневена змия, преди той да метне фойерверка на улицата.

Спилман потрепери.

— Мразя такива работи — обяви той. — Направо ги ненавиждам.

— Млъкни — сряза го Копланд.

Пияният мина покрай сградата и ги видя.

— Честита Нова година — поздрави мъжът, а като видя пушката, се изсмя. — Честита Нова година. Избий ги всичките, каубой такъв! — извика той и продължи да върви, като пак се изсмя.

— Виждаш ли — отбеляза Копланд. — Няма нужда да ставаш параноичен.

— Добре.

— Сега вече тръгвам.

— Добре. Поемай.

Копланд хукна през улицата, изкачи стъпалата пред дома си и махна на Спилман да го последва. Приведен, хванал пушката с две ръце, Спилман се втурна сред паркиралите коли. В края на улицата, при пресечката, пияният дочу стъпките им и се извърна навреме, за да види как Спилман бързо се катери по стъпалата на Копландовата къща. Поклати глава и продължи пътя си към Ривърсайд парк и спокойната, тъмна река Хъдсън, пеейки си: Besque la verdad en la tequila.^[2]

 

— Искаш ли да влезеш? — попита Копланд. — И двамата май се нуждаем от нещо за пийване.

— Защо не? Определено не бързам да се прибера.

— Толкова ли е лошо положението?

— Тя напълно е откачила, човече. Лежи в леглото със специално създадената за посрещането на хилядолетието кукла Барби.

Копланд пъхна един от ключовете и отвори малко електронно табло, натисна кода, затвори таблото, превъртя втора ключалка и отвори вратата. Микро притича, обзет от възбуда. Все така, с кучето из краката му, Копланд отвори вратата на килера и пренастрои алармата. Преди да успее да излезе от килера, всички светлини в жилището започнаха да премигват.

— Какво, по дяволите, става? — изръмжа той.

Пресегна се към електрически ключ и натисна лостчето нагоренадолу няколко пъти, но без резултат.

— Какво има? — попита Спилман.

— Не знам.

Спилман се извърна с намерението да си тръгне, но вратата не се отвори.

— Господи, какво значи това?

Ритна вратата и разтърси бравата — и двете действия се оказаха безполезни. Копланд опита с ключа, но той не се превъртя. В следващия миг се включи звуковата система и от високоговорителите във всички стаи долетя гласът на Док.

— Здравей, Доналд. Заключен си вътре. Започвай да свикваш с тази мисъл. Обадих се на Стария Мислител и той прецени, че ще бъде лесно да те зазида вътре. Стария Мислител и аз станахме доста добри приятели, докато той беше тук, на Насо стрийт. Продължаваме да поддържаме връзка. Знаеш как е между добри приятели. Имаш решетки на всичките си прозорци, но си изобретателен тип и без съмнение ще се измъкнеш. Ако бях обаче на твое място, щях да се отпусна и да изпия едно питие. Не можеш да се обадиш по телефона, затова най-добре приеми положението.

Копланд изтича в кухнята и видя лицето на Док върху телевизионния монитор.

— Това е видеозапис — обясни Док. — Тридесет секунди след като постави ключа в ключалката, се задейства видеото в кухнята, откъдето вероятно ме гледаш сега. Надявам се да си сам, но ако не си, ще се наложи гостите ти да останат при теб. Ще ти се обадя след няколко минути. Наслаждавай се на представлението.

— Какво е това? — попита Спилман. — Какво става? Това не е ли Док Даунс?

— Подай ми пушката.

— Защо? Какво ще правиш?

— Ще застрелям телевизора си. Хайде.

Копланд взе пушката, насочи дулото към екрана и дръпна спусъка. Бум! Кинескопът се разби със силен трясък. Разхвърчаха се искри. Настъпи бъркотия. Кучето се разлая. Кухнята се изпълни с парлив дим, а телевизорът представляваше купчина боклуци. Очите на Копланд блестяха от справедлив гняв, докато Спилман се съвзе от изненадата си и избухна в смях.

— По дяволите, Допи. Винаги ми се е искало да направя точно това. Уау!

Копланд разтърка рамото си, където откатът на пушката го бе ударил, и промърмори:

— Прецакан съм.

Гласът на Док отново долетя от високоговорителите.

— Можеш да застреляш всички телевизори в къщата, ако разполагаш с достатъчно муниции, Допи, но така ще изпуснеш представлението.

— Чуваш ли ме, копеле такова?

— Естествено. Домът ти се подслушва. Има и камери. Да ти кажа ли къде са? Няма нито една из баните ти.

— Допи, какво, по дяволите, става тук? — попита Спилман. — Какво значи всичко това?

— Искаш ли да му обясниш, или аз да го направя? — обади се отново Док. — Вероятно на господин Спилман ще се стори забавна историята за прочутите разбойници Бъч Касъди, хлапето Съндънс и „Чейс Манхатън банк“.

— Допи, за какво приказва той?

— Джонатон — заговори Копланд, — ти си добър, почтен човек. Отдавна сме приятели. Може ли да използвам пушката ти, за да се застрелям?

— По дяволите — не. Я си ми я дай.

Копланд отстъпи назад, но Спилман не се поколеба: сграбчи оръжието и го издърпа от ръцете му.

— В какво си се забъркал, Допи? Какви ги приказва този тип?

Копланд рязко го прекъсна:

— Не се ли тревожиш за Шърли? Ще превърти, ако не й се обадиш или не се прибереш.

— И какво от това? Тя и без това превъртя. Искам да знам защо сме заключени тук, в къщата ти.

— Смяташ ли за уместно да проверим всички прозорци и врати?

— По-късно, Доналд. Кажи ми какво става тук!

— Кажи му! — настоя и Док.

Копланд видимо не знаеше къде да си намери място от смущение. Гледаше ту към разбития телевизор, ту към приятеля си и накрая процеди през зъби:

— Ограбихме шибаната банка.

— Какво сте направили?

— Чу ме.

Спилман премигна няколко пъти.

— Почакай минутка. Да, разбира се. Разполагаше с достъп до всички кодове, до най-тайните сметки, всичко. Не, не е възможно. Не сте го направили. Ах, каква лисица си. Страхотно копеле си. — Той здравата потупа Копланд по рамото. — Точно така — оберете скапаната банка. Защо, по дяволите, не?

— Доналд — намеси се Док лаконично. — Да?

— Никой не е ограбвал никаква банка.

— Моля?

— Допи, най-добре да го знаеш от сега — всичко беше измама. Не е имало обир. Лъгах те през цялото време. Това е всичко.

— Не.

— Да.

Спилман се уплаши приятелят му да не получи удар. Очите му щяха да изскочат, лицето му стана мораво, няколко пъти си пое дълбоко въздух; после по лицето му се изписа спокойно изражение и той се облегна върху плота в кухнята.

Спилман огледа тавана за скрити камери и реши, че е в отдушника на климатичната инсталация високо горе в ъгъла. Посочи натам.

Копланд погледна натам и каза на Док:

— Измама? Будалкал си ме?

— Да.

— Шегичка?

— Да.

— А „Чейс“? Вирус ли постави в системите им?

— Не, разбира се.

— И направи всичко само за да ми разбъркаш мозъка? — Да.

— Копеле такова.

— Гледай на случилото се както желаеш, но никога нямаше да успеем да го осъществим. Щяха да ни хванат. Това е то.

А и освен това парите не са ни нужни. Съжалявам, че те разочаровах, но нямаше начин да бъдеш най-големият банков обирджия за всички времена. Не можеш да тържествуваш, но и не можеш да изпитваш вина. На чисто си, Допи, момчето ми.

Алчен негодник си, но не си направил нищо незаконно. Би трябвало да ми благодариш. Не се притеснявай. Бизнесът върви страхотно. По-рано тази вечер Мария Маранело продаде пакет програмни продукти на хамбургска частна банка за не знам колко милиона. Понеже оттогава повечето сателити не работят и в Хамбург няма електричество, не съм напълно сигурен как ще финализираш договора, но ти ще измислиш начин, убеден съм.

Копланд седна на едно от високите столчета примирен и победен. Спилман наля две чаши уиски и без да вдигат тост, двамата пресушиха чашите.

— Браво, момчето ми — обади се Док. — Пийни си. Нещата не са така мрачни, както изглеждат.

— Хамбургската частна банка ли каза?

— По пет долара за метър — новата ти тарифа. Повярвай ми, Доналд — парите на „Чейс“ не са ти нужни. Има видеозапис в апарата в хола. Ще ти е интересен, струва ми се, а и си заслужава времето ти. Ще ви се замаят мозъците, господа, и след като го изгледате, отново ще поговорим. Наслаждавайте се на представлението. Нарича се Среднощен клуб. вестник на предстоящите събития. Малцина разбираха как тези деликатни космически механизми се отразяват върху живота им, но всички съзнаваха, че телефоните не функционират както трябва. Местните телевизии продължаваха да излъчват в ефир, но милиони телевизори вече не приемаха. Придържайки се към новогодишната програма, „Ню Йорк 1“ предаваше на живо от „Медисън Скуеър Гардън“ посредствено шоу на Барбара Стрейзънд, друга станция излъчваше от стадион „Джайънтс“ мача между Небраска и Алабама за официалната купа на хилядолетието. Концертите и футболът обаче сякаш бяха изгубили свята популярност. Хората искаха новини, ала точно в момента, когато кривата на пораженията в Европа стигна своята кулминация, те внезапно спряха и оставиха милиони телевизионни зрители пред апаратите да се чудят какво ще става оттук нататък. Вирусът на хилядолетието бързо и мълчаливо прекосяваше Атлантическия океан и това правеше идването му още по-ужасяващо.

Единствено, времето имаше значение. На XX век му оставаха само още няколко часа живот и в Ню Йорк всички се взираха в часовниците. Секундите отлитаха; минутите минаваха и оставаха в миналото; часовете сякаш продължаваха цяла вечност. Времето бе гъсто като нефт. Можеше да го размажеш между пръстите си и да усетиш вкуса му.

Великолепните небостъргачи блестяха както обикновено. Заобиколен от високите стени от стомана и стъкло Док стоеше с Джоди върху покрива на сградата на Насо стрийт и развълнувано й разказваше историята на Кристофър Марлоу „Доктор Фауст“. Добрият учен продал душата си на дявола за познание, жени и една песен. Към полунощ, когато Мефистофел пристигнал да вземе дължимото, Фауст се провикнал:

Небесни сфери, укротете вечния си бяг,

времето да спре и никога полунощ да не настане.