Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marsha Mellow and me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
bambo (2006)

Издание:

Издателство „Кръгозор“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от vesselanka)

7

— Лили, извинявай, досега не ми се е случвало — хленчи Джейк, докато слиза от мен.

— Не се притеснявай. — Опитвам се да не звуча съчувстващо. — Може да е на нервна почва.

Облягам се на таблата на леглото и изваждам две цигари от кутията. Запалвам ги и му подавам едната. От вниманието му определено не убягва, че докато излизахме, паленето на две цигари след секс винаги е било негова работа.

Но сега всичко е различно.

Вдишвам дима и го поглеждам, легнал до мен. Свит на сатенените чаршафи изглежда по-малък, отколкото го помня, неимпозантен. По-_незначителен_. Обърнал ми е гръб с надеждата, че няма да го видя как плаче в полумрака.

— Няма страшно — успокоявам го. — Това е само някаква си ерекция. Никой не е умрял.

— Не е това — казва той и избърсва сълза.

— А какво е?

— Не мога да ти кажа — прекалено ме е срам.

— Можеш. Ще те разбера.

— Просто досега не съм… не съм спал с жена, която… Не, не мога да го кажа.

— Няма страшно, скъпи, кажи ми.

— Жена, която е продала повече книги от мен. Чувствам се…

— Неадекватен ли? — опитвам се деликатно да му помогна.

Той прехапва долната си устна и се разридава.

— Кастриран?

Сълзите му бликват с нова сила.

— Напълно безполезен и жалък, че ти иде да зарежеш всичко и да се цаниш за учител по английски за чужденци?

Той се разревава на глас и хлиповете разтърсват цялото му тяло. Прегръщам го и казвам:

— Няма страшно, бебчо. Ще се оправиш… някога.

Неутешим той се измъква от леглото и бързо навлича дрехите си.

— Лили, съжалявам. Трябваше да ми е ясно, че нищо няма да се получи. Не мога да живея в твоята сянка. Просто си прекалено… прекалено брилянтна.

Полагам всички усилия да изглеждам тъжна, докато той крачи към вратата.

— Сбогом, Лили — смело изрича той. — Винаги ще ценя спомена, не, честта, че ми позволи да те познавам и…

 

— Вие там искате ли още една водка тоник?

Вдигам поглед към влезлия с взлом във фантазията ми барман. Копеле — тъкмо когато ставаше интересно. Кимвам и той ми взема празната чаша. Седнала съм на бара и неканената реалност нахлува обратно в главата ми — тази вечер под формата на дразнещ вътрешен глас.

„Какво правиш тук, Лили?“ — пита гласът.

Уместен въпрос.

В деня, когато забелязах баща си с тайната му изгора, видях егото си разпънато на кръст по всички национални ежедневници и когато шефът ми най-после затвърди подозренията си, че не съм нищо друго освен една скучна стара секретарка, какво, по дяволите, правя в някакъв си клуб, чакайки Джейк.

Който, естествено, закъснява.

„И какво те кара да мислиш, че можеш да надцакаш професионалист като Джейк Бедфорд? — продължава Вътрешният Глас. — Единственото място, на което можеш да го надвиеш, са фантазиите ти. Ще те направи на парченца, както винаги го е правил.“

Въпреки че е напълно прав, аз казвам: „Я млъквай.“

Барманът слага новия ми коктейл на плота. Отпивам и оглеждам помещението. Джейк наричаше „Гручо“ журналистически бардак, но това не ме заблуди и за секунда — тук му беше много приятно. Но тази вечер посетителите са само второразредни. Мъж, който май четеше новините, надут младеж, който води шоуто за антики, и някакъв известен готвач, чието име не помня, но не е нито Джейми Оливър, нито оня, дето грубиянстваше с клиентите си, като му поискат сол.

Но сърцето ми замира, когато влиза той. Не Джейк. Джейсън Донован. Добре де, едва ли е първоразредна знаменитост — не беше такъв и когато водеше класациите, — но аз го харесвах. Какво да направя? По-силно беше от мен. Бях на единайсет.

Като го виждам, сякаш се връщам назад във времето… Към възрастта, в която нямаше за какво да се тревожа… Нямаше месечни периоди, да не говорим за цялата днешна гадост. Обзалагам се, че на тази среща Джейсън нямаше да е толкова саркастичен. Обзалагам се, че щеше да каже: „Бриджит Джоунс ли? Аз я обожавам. Хайде да отидем на вечеря в любимия ми задушевен ресторант и да поговорим за нея.“

Той сяда в сепарето заедно с група приятели и аз се чудя дали ще е нахално да отида и да му кажа: „Извинете, че ви безпокоя, но харесвам всичко ваше — даже оня филм, който направихте заедно с Кайли и на който не отиде никой освен мен — и ужасно ви моля, ще ми дадете ли автограф на тази салфетка!“ Какво си въобразявам? Естествено, че ще е нахално. Но колко нахално? Може и да ми се размине и освен това трябва да убия някак времето, докато Джейк се появи…

По дяволите. Появи се. Наблюдавам го как крачи през помещението и макар да не е съчетал успешни кариери в областта на актьорското майсторство и пеенето и да не е участвал в нито един нашумял мюзикъл в Уест Енд, пред него Джейсън просто бледнее. Великолепен е, да го вземат мътните. Усмихва ми се и изтърсва цигара от пакета си. Навремето много ми харесва начинът, по който пушеше. Кой казва, че пушенето не било секси? В подходящите ръце цигарите са опустошителен инструмент на сексапила и големите силни ръце на Джейк са идеалните за тази работа. Докато си пали и вдишва дълбоко, скулите му изпъкват и аз усещам един отдавна забравен гъдел в…

„Престани моментално — заповядва Вътрешният Глас. — Кажи на човека «здрасти», изпий си скапаното питие и си тръгни, преди гащите ти да са се озовали около глезените.“

Джейк идва на бара и аз казвам:

— Здрасти, Джейк. — Никога не съм звучала по-секси.

Той се навежда и ме целува по бузата.

— Как мина съвещанието? — пита и сяда па стола до мен.

— О… Ами доста плодотворно. Тонове добри…

— Изглеждаш зашеметяващо — казва той.

„Не му се хващай на въдицата. Не изглеждаш зашеметяващо. Облечена си със същите дрехи, с които седна на паважа, «Зашеметяващо» е епитет, който подхожда за Камерън Диас в роклята й за «Оскар»-ите, а не за теб в дочени панталони и бяла тениска с петно от майонеза отпред.“

Поглеждам надолу. Вътрешният Глас е прав — обедният ми сандвич е оставил следите си върху лявата ми гърда.

— Всъщност изглеждаш различно — продължава Джейк. — Направи ми впечатление още като те видях следобеда. Какво е станало?

— Разделих се с теб, това е станало — отвръщам.

„Внимавай — предупреждава ме Вътрешният Глас. — Прекалено много горчивина — нали не искаш да си помисли, че ти е разбил сърцето?“

— Всъщност, не — бързам да си взема думите назад. — Просто съм с две години по-стара.

„Браво. Подходящ неутрален тон. Така те искам.“

Джейк ми поръчва още едно питие и аз го питам:

— А ти как си?

След като ги изричам обаче, думите прозвучават странно. Джейк е един от малцината мъже, които са ме виждали с крака, насочени към тавана, а аз си разменям с него баналности и го питам как е.

— Убивам се от работа — отвръща той. — феноменално зает съм. „Венерианските нефтени войни“ излезе миналия месец и още се занимавам с промоцията. Имам нужда от почивка. Знам, че на нищо не приличам.

„Да бе!“

Предлага ми цигара, навежда се да я запали и обгръща пламъка с ръце. Напълно ненужно, защото тук няма и най-слаб въздушен полъх. Всъщност ми се струва, че помещението изведнъж е останало без капка въздух. Едвам дишам. Само начинът, по който ми пали цигарата, е достатъчен, за да настръхна от възбуда. Пръстите му докосват ръката ми и аз си спомням как докосваха…

„Стегни се, ма“ — крещи Вътрешният Глас — тъкмо навреме.

— И организира ли си? — бързам да попитам.

— Да си организирам какво?

— Отпуска — отвръщам с усещането, че звуча като непоносима фризьорка.

— Не съм имал време. Но ще я организирам. Изтощен съм. Струва ми се, че доста време няма да мога да пиша друга книга. Издателите ми ме помолиха да…

„Господи, забравил бях колко досадно егоцентричен може да е този тип.“

— … но ако се съглася, ще трябва да започна да пиша веднага, а наистина не искам…

„И дудне, и дудне и…“

— …Естествено, отказах им. Да не съм им някаква шибана машина за наденици. Не бяха много щастливи, но имат нужда от мен повече, отколкото аз от тях…

„…дудне и дудне. Все за себе си. Какво изобщо си намирала в него?“

— …а сега казват, че съм бил един от малкото култови писатели на фантастика и очевидно съм преминал…

„Слушай, слушай. Някакъв си писател, ама за говори за си все едно е изобретил лекарство против рак, докато между другото е ликвидирал бедността на планетата и е изнамерил безболезнена кола-маска. Разбира се, ти винаги си била твърде заета да го гледаш в задника, за да забележиш. Във вашата връзка имаше двама обсебени. Ти от него и той от себе си.“

— …но качеството е основното нещо, а аз не мога да го постигна, ако не съм отпочинал. Я чакай, това там Тоби Лит ли е?

— Тоби кой?

— Извини ме за малко. Трябва да му кажа две приказки.

Той слиза от стола и изчезва сред тълпата пиячи, която се разтваря пред него като Червено море. Той е Мойсей. По дяволите, той е Господ. Той е…

„Лили Бикърстаф, би ли се погледнала за малко отстрани, ако обичаш. Този мъж е пълен задник. В морето с пълно с риби, всяка от които ще се отнася с теб по-добре от него. Като например Джейсън Донован. Още си го бива и след него вече не тичат тълпи от обожателки, така че може и да се класираш. Ей, освен това се обзалагам, че със сигурност не си пада по суингърс купони.“

Гласът в главата ми не се маха.

Джейк също. Появява се след няколко минути и небрежно ме прегръща през раменете. Не обръщам внимание на гласа, който вече крещи истерично, и си казвам, че Джейк просто иска да се отпусне.

— Харесва ми да разговарям с теб, Лили — прошепва Джейк.

— Защо, защото не те прекъсвам ли?

— Не, защото ме разбираш. Много си чувствителна.

Ръката му ме стисва. Не съм очаквала да флиртува така открито и ми е трудно да се съпротивлявам. Наистина е най-сексапилният мъж, когото познавам — освен може би Люис… Който ме смята за глупачка, а не за разбираща и чувствителна… И откъде-накъде ще ми говори с такъв сарказъм? Гадняр.

Не, Джейк си е много добър. Може да отида у тях след няколко часа, или след няколко минути. Какво толкова лошо?

„Ще бъде истинска беда — крещи Вътрешният Глас. — Не помниш ли какво ти каза Ант?“

Какво, да бъда спонтанна, да се доверявам на инстинктите си?

„Не, тъпачко, каза да стоиш далеч от Джейк. Той еизползвач. Задник“

— О, я си гледай работата — изричам на глас.

— Моля? — пита Джейк, чиято ръка се е преместила на коляното ми.

— Нищо. Чудех се… Ти в момента имаш ли си сериозна приятелка? — питам толкова небрежно, колкото ми е по силите.

„Предавам се“ — надава вой Вътрешният Глас.

— Нищо сериозно — разсмива се Джейк.

Но гласът се предаде прекалено рано, защото усещам как гърбът ми настръхва. Чудя се дали Нищо Сериозно си е у дома, тъгува за него като луда и тръпне от очакване да го види утре. Дали Нищо Сериозно е 80DD? Или повече? И дали харесва суингърс купони?

— Ами ти? Имаш ли си приятел? — прекъсва той влака от неприятни мисли (обявяващ всяка спирка като: „Смъртоносна Горчивина“).

Познавам Джейк. Ако има намерение да ме вкара в леглото, нещо банално като наличие на приятел няма да го възпре.

Той отново се разсмива.

— Какво толкова те попитах, Лили? Май не си се променила много?

— Какво имаш предвид? — сопвам се.

— Виж се колко си напрегната.

— Усещам как се изчервявам — от срам и гняв.

— Изобщо не съм напрегната, мерси. И си махни ръката от коляното ми, ако обичаш.

— Извинявай, извинявай! Забравил съм каква си. Хайде да те черпя още едно питие и да видим какво ще стане.

— Какво ще стане? Ще ме подмокриш дотолкова, че да забравя какъв си мръсник и да се прибера с теб ли?

„Малко преиграваш, но иначе много добре, малката. За малко си помислих, че край с тебе.“ — Вътрешният глас се е върнал и ми оказва морална подкрепа.

— Какво те кара да мислиш, че искам да се прибера с теб? — пита той невъзмутимо.

— Джейк, докосваш ме, говориш ми мили приказки…

— Е, и? Това не означава, че искам да те чукам. Просто се държа добре. Знаеш ли какъв ти е проблемът?

— Чакай да позная — прекалено съм задръстена.

— Виж какво, забрави. Идеята да се видим отново ми се стори добра. Помислих си, че и ти ще се радваш да ме видиш. Явно съм сбъркал.

Изглежда ядосан — емоция, която не съм виждала у него. Не му харесва фактът, че не възнамерявам да се хвърлям в леглото му, само като е щракнал с пръсти. Още не съм сигурна, че няма да го направя, но той не го знае.

— Не си сбъркал ти, Джейк — нарушавам мълчанието. — Аз съм сбъркала. Мислех, че може да си се променил.

— А ти си чисто нова личност, така ли да разбирам?

— По една случайност съм… Чувал ли си за Марша Мелоу?

„Идиотка такава — крещи Вътрешният Глас. — Какво целиш?“

Всъщност нямам никаква представа.

— Не знам дали има някой, който да не е чувал — уморено отвръща той, доволен от промяната на темата. — Колкото да е странно, моят издател дължи на нейния услуга и ме помолиха за кратък отзив за следващото издание на книгата й. Опитвам се да намеря време, за да го напиша. Като че ли си нямам достатъчно работа. Защо питаш?

Прекалено съм шокирана, за да отговоря. Каквото и да целях, във всеки случай не беше това. Накрая успявам да проговоря възможно най-нехайно:

— И какво ще пише в този отзив?

— Теб какво те вълнува?

— Просто ми е любопитно.

— Ами, очаквах книгата да е някаква глупост, женски дрънканици, примесени с малко секс за по-интересно, но се изненадах от това, което прочетох. Според мен прозата й е наистина стегната, с графична тъкан.

— Това добре ли е? — Знам, че е, но сега е мой ред в играта на котка и мишка.

— Добре е. Мелоу очевидно се цели в читателките на чиклита, но заслужава нещо по-добро. Всички статии, в които я обсъждат, просто изнасят на преден план секса, но в книгата й има нещо много повече. Всъщност, говоря за „нея“, но с моя редактор мислим, че става въпрос за мъж.

— Сериозно?

— Ти не разбираш много от книгоиздаване, нали? Книгата е доста умна — забелязала е нишата, която зае „Сексът и градът“, и я експлоатира в пълна степен. Работата е в това, че досега не съм срещал жена, способна на такава безцеремонна

категоричност като Мелоу. За да пишеш по този начин, са нужни топки — и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Показателно е, че зад идеята за „Сексът и градът“ стои мъж. Не, залагам пари, че Мелоу е мъж, криещ се зад женско име, за да привлече повече читателки.

„Надменно, арогантно копеле! Няма да оставиш нещата така, нали?“

Някак успявам да не обърна внимание на писъците на Вътрешния Глас, потискам порива да ударя на Джейк шамар и изсъсквам през зъби:

— Значи жените не са достатъчно компетентни да пишат за секс, така ли? Сигурно ги няма в леглото, когато той се случва?

— Не, казвам, че жените не могат да пишат за секс, без да

се поддадат на изкушението да набъркат — нали се сещаш, ароматизирани свещи и задължителните обяснения в любов.

— Господи, чак сега осъзнавам що за шовинист си.

— Ето, виждаш ли? Толкова си задръстена. Не можем дори да водим цивилизован разговор, без да се обидиш. Както и да е, без значение дали е мъж, жена или животно, книгата на Мелоу е добра. Трябва да я прочетеш — може да те отвори малко. Ти си умно и хубаво момиче, но си толкова задръстена, че никой

не те забелязва. Поемай рискове от време на време. Може пък да ти хареса. — Той се обляга и ъгълчетата на устата му се извиват в усмивка на превъзходство.

„Зарежи скапаната секретност, момиче, кажи му всичко! — крещи Вътрешният Глас, изоставил всякакви задръжки. — Почни с деня, когато той те заряза, и осветли снизходителното копеле за развитието на нещата до ден днешен. Да видим какво превъзходство ще почувства, като разбере, че ти си девойката с топките на Марша Мелоу.“

Аз не се поддавам, отдръпвам се повече, отколкото дори самият Джейк би могъл да си представи, и казвам:

— По една случайност съм й чела книгата. Наистина ми отвори очите.

— И сега да не би да се целуваш с отворена уста — подиграва се той.

„Нещастник!“ — крещи Вътрешният Глас.

— Нещастник — присъединявам се и аз и си грабвам палтото. — Вярно казват хората. Размерът е всичко, а ти си най-големият нещастник, когото познавам.

„Много добре — казва Вътрешният Глас. — Как не се сетих…“ Излизам от бара, без да поглеждам назад… И отново виждам Джейсън Донован. Чудя се…

„Ако си мислиш точно сега да му поискаш автограф,НЕДЕЙ. Не е уместно. Излез от сцената… ДЕЙСТВАЙ!“

Вьтрешният Глас е прав. Демонстрирам пълно безразличие, докато минавам покрай масата на Джейсън, и излизам от „Гручо клуб“.

 

Когато слизам от автобуса в Круч Енд, вече се чувствам ужасно. Въодушевлението от победата, докато излизах от „Гручо клуб“, продължи всичко на всичко пет минути. След това ставаше все по-зле. И даже не взех автограф от Джейсън.

Докато се влача към къщи, не мога да прогоня от главата си образа на татко с Блондинката Разбивачка на Семейства. Подобно на много други хора така и не мога да смеля представата родителите ми да правят… това… но това е много по-лошо от всичко досега. Става ми тъжно и ми се повдига. Защо не си гледа комплекта инструменти в гаража? В рекламата показват как се преобразява в хиляди различни конфигурации, като нещо от „Камасутра“ — това не му ли стига да си задоволява страстите?

Част от мен иска да повярва, че това не означава нищо; че съществува съвършено безобидно обяснение. Но какво? „Лили, излъгах майка ти и й казах, че отивам по работа в Бирмингам, защото изобщо нямаше да ми повярва, че отивам в моден лондонски бар, за да уточня подробностите по новия договор за овьрдрафт с банковата си инспекторка, която по една случайност е млада, привлекателна и руса и предпочита екзотични кубински коктейли и сандали с каишки.“ Боя се, че всичко

е свършен факт.

Докато се приближавам към моята кооперация, входната врата се отваря и фигура в ярковиолетови одежди скоростно слиза по стълбите. Отнема ми няколко секунди да осъзная, че това е майка ми. Инстинктивно лепвам гръб до някаква череша. Тракането на токчетата й по паважа идва все по-близо и аз благодаря на съдбата, че цветът на палтото ми доста наподобява този на дървото — може и да не ме види. Но, Боже, защо не си ме създал плоскогърда? Бюстът ми стърчи от ствола на черешата като безпогрешен надувен маркер. Примижавам, когато тя се изравнява с мен… и не ме забелязва. Навела е глава, потънала в мислите си. Качва се в колата си и докато отминава, паниката, която изпитах, когато я видях, се сменя с друга, много по-силна. Какво, по дяволите, е правила в апартамента ми? Вдигам поглед към моя прозорец. Свети. Вероятно Ант е горе. Какво ли е станало? Направо не ми се мисли, така че не мисля. Вместо това се втурвам във втория си мъчителен спринт за деня.

 

Когато връхлитам в хола, виждам Ант на дивана. Ситуацията е по-зле, отколкото си я представях. Лицето му е пребледняло, ръцете му треперят, а ченето му виси под ъгъл, все едно е откачено.

— Ант, какво става? Какво ти направи? Нали не е разбрала за…

— Не, не е разбрала… Но аз разбрах за нея много повече, отколкото съм си мислил, че някога ще знам.

— За какво говориш?

— Току-що приех първата си, искрена пред Бога, истинска изповед.

— Моля?

— Тя си призна греховете… И аз й дадох опрощение.

— Но ти не си свещеник.

— Но тя не мисли така, нали?

— И даже не е католичка. Тя мрази католиците.

— Дойде да те види и наистина беше разстроена. Явно имаше нужда да поговори с някого и…

— Ти й изслуша изповедта? Как можа? Изобщо не е честно.

— Идеята беше нейна. Тя изобщо не ми остави избор. И освен това кой измисли лъжата за свещеничеството? Може би трябваше да й кажа: „Извинявайте, госпожо Бикърстаф, но всъщност не съм Божи човек. Дъщеря ви просто скри факта, че съм емигрирал в Ню Йорк, за да практикувам денонощна и всекидневна содомия?“

Млъквам. Знам колко… ъъ… настойчива може да бъде мама, когато си науми нещо, и си представям как е притиснала Ант в ъгъла.

— Не знам как си се справил. Искам да кажа, кога изобщо си ходил на църква за последно?

— Като бях на петнайсет. Не беше лесно. Не можех да си спомня думите на in nomine patri — мисля, че я благослових в името на „Аз, Клавдий“.

— И какво ти призна?

— Не мога да ти кажа — невъзмутимо отвръща той. — Поверително е. Единствено Господ е свидетел на онова, което се изрича между търсещия опрощение и неговия изповедник.

Понечвам да се засмея. Но на него не му е смешно.

— Ант, ти не си свещеник. Не си давал никакви обети. Какво ти каза?

— Не мога да ти кажа. Ще предам доверието й.

— Престани с тези глупости. Просто ми кажи.

— Лили, по никакъв начин няма да можеш да скриеш от нея, че знаеш, и тя ще се сети, че аз съм ти казал. Ще стане страшно за всички.

— Боже, какво толкова е направила? Кражба от супермаркета? Убийство?

— По-лошо от първото… И не толкова лошо като второто.

— Кажи, кажи, кажи.

— Не мога, Лили. — И след като го изтормозвам докрай: — И освен това майка ти май не е единствената, която има какво да признава, не мислиш ли?

— Какви ги говориш?

— Къде беше досега?

— На работа.

— Така ли?

— Наложи се да поработя до късно. Не е смъртен грях, нали?

— Това не е, но да лъжеш най-добрия си приятел, е. Получи се съобщение на телефонния ти секретар. Звънна точно когато майка ти влизаше, така че не можах да вдигна. Лили, какво си въобразяваш, че правиш, като се виждаш отново с него? Малко ли други простотии ти се събраха на главата?

Не му отговарям и натискам бутона за прослушване на съобщенията.

— Лили… Аз… Наистина очаквах днешната ни среща с нетьрпение и я съсипах. Какво да кажа? Не бях във форма… И… съжалявам…

Моля? „Съжалявам“? Мъжът с речник с размерите на малка планета, но когото досега не съм чувала да изрече тази дума — даже и съвсем шепнешком, за да не го чуя?

— … Искам да ти се реванширам… Ако ми дадеш такава възможност. Моля те, звънни ми… Та дори и само за да ми кажеш какъв съм задник.

Съобщението приключва и настъпва такова тягостно мълчание, че с нож да го режеш. След това Ант казва:

— Досега не му бях чувал гласа. Говори като Пиърс Броснан. „Казвам се Бастард. Джейк Бастард.“ Няма да му се обаждаш, нали?

— Естествено, че няма да му се обаждам.

И съм твърдо решена. Всички диви коне на света заедно няма да успеят да ме завлекат до телефона.