Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (19)

18

Задните врати на микробуса се отварят и вътре нахлува ярка слънчева светлина. Докато очите ми привикват към нея, съзирам двама души, които ме чакат: мъж и жена, и двамата в тъмносиви костюми, и двамата с тъмни очила „Рей-Бан“. Жената изглежда странно позната.

— Добре дошли в Програмата за защита на свидетелите, госпожо — обявява мъжът с плътен и провлечен глас, тип „Томи Лий Джоунс“.

— Технически погледнато, тя не е свидетелка, сър — казва партньорката му, докато аз излизам на улицата.

— А каква е тогава, агент Флугман?

Тя си поглежда папката.

— Тук пише „писател“, сър — на „сексуално експлицитна литература“.

Мъжът взема папката от партньорката си и сам проверява. Смъква очилата на носа си, за да ме огледа по-добре. Чак сега виждам, че не само има гласа — той е Томи Лий Джоунс. Но вече нищо не е в състояние да ме изненада.

Той вдига поглед от папката.

— Сигурна ли сте, че се нуждаете от федерална закрила, госпожо?

— Да не се е записала в летния лагер на писателите — той е в съседната долина? — усъмнява се агент Флугман.

Сега ми просветва защо ми изглеждаше позната. Велма от „Скуби Ду“ — само че е пораснала и е от ФБР. Не, нищо не ме учудва.

— Какво ще правим, сър? — пита тя. — Да я върнем ли обратно?

— Имам нужда от закрила — заеквам аз. — Бягам… От майка си.

— Значи сте попаднали на точното място — казва Томи Лий Джоунс и посочва белосаната къща, която ще бъде моя нов дом. — Повечето ви съседи са информатори от мафията. Освен това имаме бегълци от колумбийските картели и няколко руски призрака — остатъци от комунистическите времена, но не искат да си тръгват. Доста пъстра шайка, бих казал — силен дух на общността… А, и запознайте се с хлапето от номер четирийсет и седем. Само на четиринайсет е, но двамата имате много общи неща… Майка му намерила броевете на „Хъстлър“ под дюшека му и той трябвало да избяга от къщи.

Това е. Вече няма живот, няма приятели, няма семейство. Оттук нататък ме очаква общуване само с мафиоти и пенсионирани наркотрафиканти… А, да, и с хлапака, дето го е страх от мама.

Разплаквам се.

Томи Лий Джоунс кимва на агент Флугман — Велма — и тя се хвърля към мен със снежнобяла феберейска носна кърпичка.

— Ето, госпожо, ето — сковано ме утешава тя, тупайки ме по ръката. — Изхвърлянето на очни флуиди е напълно обичайна реакция на определена наложена сепарация от познатите модели на живот. С времето ще свикнете и…

— …от името на „Върджин Атлантик“ бих искал да ви бладаря, че летяхте с нас и се надяваме скоро да ви видим отново.

Моля?… Мамка му… Пристигнахме ли?

Отварям очи и ушите ми започват да пукат, докато самолетът потъва в облаците. Проспала съм целия полет до Ню Йорк и ме е яд. За пръв път в живота си пътувам в бизнес класа и съм изпуснала купона. Шампанското, масажа, избора от няколко хиляди филма, щрапането нагоре и надолу по пътеката в безплатни пантофи — а може би и някакво представление с танцьорки, жонгльори и водещи нюйоркски комици. И храната. Каквото и да са поднесли стюардесите, все е било по-добро от „пилеилителешко?“-то, с което съм свикнала от чартърите до Аликанте — и при всички положения е било ядивно.

Изръсих се за билета с толкова пари, че не ми се мисли, и какво получих — някакъв тъп сън с участието на Велма от „Скуби Ду“. Добре де, и с Томи Лий Джоунс, но пак беше абсурден. Това е най-скъпият сън, който съм сънувала. Сигурно ми е бил необходим.

 

След като миналата вечер избягах от Люис, се прибрах право у дома, молейки се Колин Маунт да не ме последва и там. Въпреки че не съм му давала адреса си, той е частен детектив. Не е Шерлок Холмс, но е успял да открие доста неща за госпожица Сандали на Висок Ток — включително номера на сутиена й. Намирането на адреса ми едва ли го е затруднило особено.

Веднага след като се заключих, започнах да звъня на авиокомпаниите. Открих, че можеш да отидеш където си поискаш, когато си поискаш, стига парите да не са проблем. Двайсет минути по-късно разполагах с билет и си мислех, че мога да свикна да бъда отвратително богата. Тази сутрин на вратата ми се позвъни, аз погледнах през прозореца и видях таксито да ме чака. След един бърз оглед дали изнудвачът ми не ме дебне иззад някое дърво, се втурнах към вратата и поех по пътя си.

На път за „Гетуик“ звъннах на няколко места. Първо в работата. Надявах се да попадна на гласовата поща, но Диди реши, че точно моето обаждане ще бъде онова, на което действително е отговорила през този месец.

— Ужасно съжалявам — казах, — но няма да ме има следващите няколко дни.

— И ти ли? Всички ми звънят, че от снощи били получили някакви стомашни болежки след снощното напиване.

По дяволите. Тъкмо с това щях да се оправдая.

— Наистина съм болна. Мисля, че е… дребна шарка.

(Това беше първата болест, която ми дойде наум. Всъщност втората — първата беше проказа, но ми се стори, че ще преиграя.)

— Уф! — изписка Диди. — Изобщо не се мяркай наоколо.

Което именно се надявах да каже.

— Стой си вкъщи колкото трябва — продължава тя, опитвайки се да докара съчувствен тон, който обаче винаги ще й убягва. — Ще се наложи двамата с Люис сами да се оправяме някак си.

Споменаването на името му ме кара да затворя телефона.

След това трябваше да се обадя на Ант, за да му кажа, че пристигам. Ама той беше казал да се отбия. По всяко време. Докато го набирах, изчислих, че там сега трябва да три сутринта. Попаднах на телефонния секретар и за пръв път чух гласа на Алекс. Сигурно още бяха в клуба. Затворих преди сигнала. И какво да кажа? Реших, че е по-добре направо да се изтърся.

На „Гетуик“ размислих. Какви ги вършех, по дяволите? Бягството определено не беше решение на проблемите. По някое време щеше да се наложи да се върна. И освен това, когато Колин Маунт разбереше, че дойната му крава е офейкала, нямаше ли просто да мине към план Б и да ме продаде на вестниците? В този момент видях купчината „Дейли Мейл“ пред щанда за вестници на летището. С огромно заглавие „СЪУЧАСТНИЦИ В ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО“. А под него две снимки. Първата на Джейкъбсън — сигурно е стара, защото косата му е тъмна. Втората на Мери. Не си дадох труда да прочета статията, но видът на двамата ми сътрудници, изтипосани на първа страница като издирвани престъпници, реши нещата.

Щом щях да бъда наименована и опозорена, то по-добре това да се случи, докато съм на друг континент. Отиването възможно най-далеч беше най-умната идея в живота ми.

 

След първото ми пътуване с жълто такси се намирам на някаква улица между Бродуей и Бауъри. Очевидно това е Долен Източен Манхатън, макар че със същия успех може да е и Горен Северозападен, доколкото се ориентирам в посоките. Обедно време е и съм пред кооперацията на Ант. Ант и Алекс

най-вероятно още не са станали. Отдръпвам се и оглеждам четириетажната тухлена сграда. Същата е, каквато ми я е описвал Ант: „Малко прилича на стара запусната обувна фабрика, защото е била такава. Единственото, по което можеш да познаеш отвън, че е превърната в тузарски мансарди за хора с купища пари, е бронебойното стъкло на входната врата — държи надалеч наркоманите.“ Поглеждам масивната метална врата и виждам редица от шест плитки вдлъбнатини с размера на дребна монета. Припомням си как Ант ми разправя за любовника на някакъв наемател, който изстрелял по входа залп от „Узи“, след като се скарали коя програма да гледат по телевизията.

Мамка му, в Ню Йорк съм. Градът на увитата, бъстараймовете и на „Всичку убуу, копиле“.

Изпадам в паника. Трябва да се махна от улицата, преди да съм влязла в списъка на десетте хиляди застрелвани всеки ден от минаващ автомобил (трябва да е вярно, защото го пишеше в „Мейл“). Бързо оглеждам имената по табелките на звънците, докато забелязвам А. РИТЕР & А. ХЪБЪРД. Пръстът ми посяга към бутона и застива. Ами ако горе си правят оргия? Нали гейовете по цял ден само това правят? (Пак „Мейл“.)

Какво да правя?

Хваната съм в капан.

Сигурна смърт в улична престрелка между наркодилъри или сигурният срам да съм единствената гостенка с цици на купон, където всеки си носи туба обезболяващ крем.

Какво да правя, какво да правя?…

Забелязвам да се приближава някакъв огромен негър и много бързо решавам. Той е поне на двайсет метра от мен, но съм сигурна, че под дългото му сиво палто се крие автомат. Натискам звънеца и не отлепям пръст, молейки се да чуя гласа на Ант по домофона.

След няколко секунди се чува пращене.

— Кой е? — пита Ант.

Чернокожият вече е на пет метра от мен. Усмихва ми се — сигурен признак, че всеки момент ще извади пистолет.

— Ант, аз съм. Лили. Пусни ме — пелтеча.

— Лили, какво по дяволите…

— Пусни ме веднага!

Разнася се жужене и аз бутвам тежката врата. Втурвам се вътре със сака си и я затварям зад гърба си. Надничам през малкото бронебойно прозорче към кандидат-убиеца си. Той е стигнал до вратата и се е обърнал към мен. Все още усмихнат разтваря палтото си и показва… десетки кожени колани, закачени от едната страна на подплатата и голям избор от часовници, подрънкващи от другата.

Това е — щял е да ме налага до смърт с фалшив „Ролекс“.

Ама че съм идиотка! Лиза много щеше да се зарадва на един часовник. Ама той си тръгна и аз си изпуснах шанса. Продължавам да се чувствам като пълна глупачка, докато се качвам до третия етаж, където Ант ме чака на вратата. Облечен е в къс копринен халат, под който стърчат голите му кльощави космати крака. Косата му е рошава и едвам гледа — очите му са две подпухнали цепки на небръснатата му физиономия. Изглежда отвратително.

Но е най-приятната гледка на света и аз се хвърлям хлираща в прегръдката му.

 

Половин час по-късно седим на високите, предизвикващи замайване столове на плота от неръждаема стомана насред най-просторния полиран паркет, който съм виждала извън физкултурен салон. Толкова е просторен, че на него може да се играе баскетбол и в ъгъла пак да остане място за тренировка на румьнския отбор по спортна гимнастика. Но такова нещо няма. Вместо това само Ант и аз си говорим в огромното минимално обзаведено пространство, което те с Алекс наричат дом.

Значи това е мансарда. Винаги съм се чудила. Когато рекламират жилища тип „мансарда“, лондонските брокери на недвижими имоти имат предвид няколко квадратни метра дъсчен под с изглед към някой задръстен с боклуци канал на доковете — с други думи, не особено впечатляващо. Това тук обаче е извънредно, масивно, помпозно впечатляващо.

Пием второто си кафе (помагащо най-вече на Ант) и сълзите ми вече почти са изсъхнали. Разказала съм му всичко.

— Мислиш, че съм сбъркала, така ли? — питам нервно.

— Като си избягала ли? И да, и не. Напористият ти изнудвач почти сигурно ще отиде при вестниците, но така поне се решава проблемът с казването на майка ти. И така няма да си в една стая с нея, когато разбере…

Усмихвам се, защото това бяха и моите брилянтни заключения.

— …Но ти, разбира се, няма да имаш никакъв контрол над това, колко ужасно ще прозвучи всичко — защото ще е в ръцете на „Мейл“.

Усмивката ми помръква.

— Не си казала на никого, нали? Нито на Лиза, нито на онази твоя агентка?

— На никого.

— Добре, значи ще направиш така.

Боже, той иска да направя нещо. Нали точно от правенето на нещо избягах?

— Ще си почиваш, ще се забавляваш и ще забравиш за всичко… — продължава той.

Алилуя! Музика за ушите ми.

— …Поне докато не се прибереш у вас.

Пфу!

Чувам шум. Някъде откъм далечния край на мансардата, където — така си мисля — спят Ант и Алекс. Алекс сигурно се е събудил. Това ме стряска, но реакцията ми е нищо в сравнение с тази на Ант. Той направо изскача от кожата си, все едно е напълно забравил, че живее с някого.

— Сигурно си умряла от глад — пита ме припряно. — Отсреща има бистро. Иди и поръчай нещо. Аз се обличам и идвам до десет минути.

— Няма проблем. Ще те изчакам. Не съм толкова гл…

Но Ант ме е избутал от стола ми и ме тика към вратата. Какво става? Защо толкова държи да ме разкара? Не иска да виждам Алекс? Мамка му, а може би Алекс е лош човек. С пистолет. Е, това е Америка.

Стигаме до вратата. Тъкмо Ант да я отвори, и отново се чува някакво раздвижване. Обръщам се, поглеждам към дъното на мансардата и виждам Алекс, който е излязъл иззад преградата. Поглеждам Ант, който е замръзнал на място. Алекс, който е облечен в същия халат като Ант, пристъпва към нас бос. Въпреки че от това разстояние ми е трудно да кажа, той изглежда по-дребен, отколкото си го представях. Има небрежна къса прическа и момчешко лице — почти като елф…

Опаа. Току-що ми хрумна нещо, което вероятно обяснява паниката. Може би това не е Алекс. Я да проверя — с най-добрия ми приятел всяко предположение е предпоследно.

— Това Алекс ли е? — прошепвам.

— Не… Той е при техните в Бъфало — шепне ми в отговор Ант. — Това е Франки.

— Ант! — изсъсквам. — Мислех, че си решил нещата.

— И аз така мислех — обезсърчено отвръща той.

Той решава, че май е прекалено късно да ме натири навън и двамата се отправяме обратно към вътрешността на мансардата. Франки е отишъл при бара, където потрива все още сънените си очи и ни гледа подозрително. Наистина е много деликатет — няма нищо общо с обичайните закусващи със стероиди типове, по които си пада Ант.

— Добро утро. Остана ли кафе? — провиква се той.

Чакай малко. Мамка му. „Той“ ли казах?

Защото Франки определено не е „той“.

 

— И как е? — питам.

— Кое? Сексът с жена ли? Не е кой знае какво, както го възхваляват нормалните — казва Ант. — Малко е… кофти. През цялото време се опитвах да я обърна по корем и да й го вкарам в…

— Ант! Ако обичаш!

— Ти какво мислиш? Напълно ли съм се побъркал?

— Боже, Ант, какво трябва да мисля? Аз мисля, че съм шокирана.

След като се преобрази в торнадо, което едновременно се обличаше, пиеше кафе, говореше по мобилния си телефон и си слагаше грим. Франки излезе на работа и ни остави — Ант да изтрезнява, а мен — замаяна и объркана. Сега разбирам как трябва да се е почувствал той, когато е разбрал, че аз съм Марша Мелоу. И — колкото и да ми е неприятно да го призная, защото не съм сигурна, че трябва да изпитвам такова чувство — се чувствам предадена. Като някоя от онези жалки женици в страниците за проблеми, които се прибират у дома и заварват съпруга си в леглото с някой приятел от отбора по дартс в кварталната кръчма — само че аз не съм женена за Ант и Франки не ми изглежда да играе дартс.

— Защо? — питам го.

— И аз не знам. Просто ме привлече в момента, в който я видях и…

— Това всичкото ми го каза в Лондон. Освен това ми каза, че Франки бил метър осемдесет и пет и имал брадичка катинар… Харесваш я, защото прилича на момче ли?… Това ли е?

Мълчание.

— Защо не ми каза истината?

— Доста нагъл въпрос от твоя страна, Марша… Не можех да ти кажа.

— Аз съм ти най-добрата приятелка откакто се се помня. Винаги си ми казвал всичко. Не е ли така?

— Така е, ама и на себе си не можех да обясня какво става. Как тогава да го обясня на тебе?

— Можеше просто да ми кажеш. Може би това щеше да помогне.

— Исках да ти кажа, но ме беше страх.

— Страх! Не трябваше ли да е обратното, Ант? Не трябваше ли да те е страх, когато казваш на хората, че си гей!

— Аз съм гей. Там е работата. Винаги съм бил от онези педали, дето мразят бисексуалните. Защото се правят на интерсни — или пък са прекалено лакоми. А сега виж какво направих.

— Чувствата ти не зависят от теб. Ако обичаш Франки, защо да го отричаш?

— Не я обичам. Вече съм абсолютно сигурен. Харесвам я, но никога няма да я обичам. Разбрах го, след като правихме секс.

— Но вие се виждате от месеци.

— Да, ама снощи правихме секс за пръв път. Дотогава ужасно ме беше страх. Господи, какви ли не оправдания си намирах — повече главоболия получих от артистка в реклама за лекарство против мигрена. Както и да е, в крайна сметка го направихме и при мен просто не се получи. Наложи се да изгася лампата и да си представям, че тя има пенис. И звуците. Вие жените изобщо не можете да крещите.

— Не всички — възмущавам се аз. — Сигурно нюйоркчанките са такива.

Аз изобщо не крещя. Когато получавам оргазъм, може да се чуе падане на игла — въпреки че ми е особено трудно да си спомня последния път, когато това се случи.

— Както и да е — казва Ант. — Всичките тези пъти, когато си мислех, че тя ме възбужда и… Беше чисто любопитство. Любопитно ми беше какво е да си нормален.

— И сега какво ще правиш?

— Ще скъсам с нея, така мисля.

— На мен ми е жал за нея. Май наистина си е паднала по теб. Какво смяташ да й кажеш?

— Истината.

— Че имаш сериозна връзка ли?

— Тя го знае. Ще й кажа, че съм гей. Тя мисли, че Алекс е манекен на дамско бельо.