Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (12)

11

Фоайето на „Лангъм Хилтън“ гъмжи от народ. Хитри европейци се разминават със скъпо облечени японски туристи и създават цивилизован хаос. Всички обаче застиват на място, когато вратите на асансьора се плъзват встрани и излиза той. И сред хилядите лица няма как да го обърка човек. Джон Траволта — красавецът на Холивуд, загорял до цвета на тиково дърво и като по чудо отново слаб, като тогава с тясната черна тениска в незабравимия финал на „Брилянтин“. Той минава през фоайето, без да поглежда наляво или надясно, докато не стига почти до въртящата се врата и не забелязва роклята… Или, може би мен в роклята.

Той застива на място, периферното му зрение улавя отблясъка на бляскавочерните пайети на подплатеното с корсет горнище. Обръща се към мен и оглежда опънатата по тялото ми като втора кожа тъкан; кожа усърдно зашита по всяка моя извивка от първокласни козметични хирурзи. След това прави няколко крачки към креслото ми. Спира на няколко метра от мен и ме пронизва — Господи как ме пронизва — с очи, неизгубили и атом от младежката си искра. Щраква с пръсти и някакъв от антуража моментално се откъсва от опашката и побързва да застане до господаря си.

— Обади се на хората на Камерън и им кажи много мерси, ама не, мерси — заповядва Траволта, без да откъсва поглед от мен. — Това е тя… единствената, която искам.

Успявам да запазя хладнокръвие и да му хвърля леко озадачен поглед.

— Извинявайте — обръща се най-после към мен. — Бях толкова пленен от красотата ви, че си забравих възпитанието. Прерових света за жена, която да играе с мен в „Отново в треска на нощта — годините на гангстерския рап“. Най-после я намерих.

— Но, господин Траволта…

— Моля ви, наричайте ме Джон.

— Джон, аз през живота си не съм заставала пред камера.

— Възможно е, но вие имате онова недоловимо… нещо. С моя помощ знам, че ще се справите… има само един проблем.

— Да?

— „Отново в треската на нощта“ ще трябва да играете моята любима. Интегритетът на сценария налага да се издигнем до самите висоти на човешката страст и да правим поетична любов, незапечатвана никога досега на целулоидна лента. Мислите ли, че ще можете… С мен? — пита ме той и неспокойно опипва легендарната трапчинка на митичната си брадичка. — Или предпочитате…

 

— … да оближа гнойта от кожните екземи на някой мръсен просяк.

— Моля? — изненадвам се, докато Мери се намества на стола до мен и прогонва образа на отслабналия Траволта.

— Скапан таксиметърджия. Отвратителен грубиян. Има наглостта да ми поиска бакшиш, а аз му казах, че предпочитам да оближа… Няма значение. Видя ли ей сега Джон Траволта?

— Цялото фоайе го видя, Мери. Не знаех, че този хотел е толкова тузарски.

— За звездната ми клиентка само най-доброто. Тц-тц-тц, заприличал е на торба. Двамата с него едвам не се задръстихме във въртящата врата. Знам, че точно аз не трябва да говоря, но тия звезди нямат ли си лични треньори? Трагедия… Ето това вече ме разстройва. Боже, какво съм се разбъбрила. Давай да се качваме в апартамента и да чакаме мъжа с чековата книжка.

Докато се изправям, тя най-после ме поглежда внимателно и ченето й увисва.

— Лили, Божичко, не очаквах да ме разбереш така буквално. Изглеждаш… забележително.

— Ако искаш да знаеш, направо се задушавам.

Опитвам се да придърпам подгъва на роклята до по-прилично ниво, но платът е прилепнал до тялото ми толкова плътно, че затруднява каквото и да било движение — струва че краката ми започват да изтръпват от затруднено кръвообръщение.

— Изглеждаш направо зашеметяващо — казва Мери, докато пристъпвам след нея в посока на рецепцията — и ако езикът на Джейкъбсън му провисне до глезените, ще е ясно защо. Не беше пък чак нужно да се ръсиш за нов тоалет.

— Не съм. На Лиза е.

 

Миналата вечер се обадих на сестра си. Тя не сподели страха ми от двамата „Дж“. Точно обратното. Там, където аз виждах стереокошмар, тя видя златна възможност и първата й мисъл беше за гардероба.

— Ако искаш да впечатлиш издателя си, трябва да изглеждаш като жена, която пише най-яките порно книги на света — обясни ми Лиза.

— Книга — поправих я.

— О, ти ще напишеш втора — изобщо не ми обърна внимание тя. — А онова, от което ще му потекат лигите на издателя ти, ще потекат лигите и на Джейк.

— Последното, което искам, е на Джейк да му потичат лигите — възпротивих се.

— Нямам това предвид. Ти искаш да му натриеш физиономията какво е изпуснал. Какви дрехи имаш за такъв случай?

— Ъмм…

— И аз така си помислих. До половин час съм при тебе.

Пристигна с торба за боклук, пълна със секси одежди.

— Не мога да изляза с това — казах, докато тя напъхваше циците ми в корсетираната и пайетирана рокля. — Джейк и Джейкъбсън ще си помислят, че ги е фраснало торпедо.

— Идеално. Мъжете имат три мании — цици, футбол и военна техника. Съчетаваш две от тях и нямаш грешка. Сега, това са идеалните обувки — каза тя, ровейки в торбата. — Като ги обуеш обаче, си пази главата от ниско прелитащи полилеи.

* * *

Седнах на единия от двата дивана в апартаменти, събух десетсантиметровите токчета на Лиза и разтрих агонизиращите си крака. Роклята започваше да ми причинява сериозни дихателни затруднения и се изкушавах да я съблека и да наметна една от белите пухкави хавлии на хотела в банята — но какво пък щеше да си помисли Джейкъбсън за това?

Защо изобщо се водя по откачения акъл на сестра си? Вчера частният детектив, а днес малката черна рокля са последните примери. Далеч по-важен пример обаче е фактът, че книгата ми въобще видя бял свят. Ако не беше Лиза… Е, нямаше да седя в петзвезден хотел, подложена на риска от трайно увреждане.

— Говори се, че другата седмица класациите ще имат нов номер едно — обяви Мери, показвайки се от банята.

Какво? Гарет Гейтс? Клъб Пре-скуул? Новата песен на Роби излезе ли вече? Нямах представа, че Мери се интересува от попмузика.

— „Пръстените на пръстите й“ завладява всички върхове.

О, Боже, тези ли класации.

— Не мога Да повярвам… Номер едно? — успявам да кажа. — Това не е добре.

— Шпионинът ми в Уотърстоун каза, че не е виждал такова нещо от последния Хари Потър насам. Ако Ролинс иска да си запази мястото, ще трябва да съблече Хари и да му разклати пишлето.

— Номер едно — шепна замаяна.

— Ти, ангелче, си кокошката, която снася двайсет и четири каратови яйца на Джейкъбсън — продължава тя, без да обръща внимание на смайването ми. — Той, естествено, ще обсипе задника ти с целувки — не буквално, макар че като те види в тая роккля, може и да му мине подобна мисъл. Не се главозамайвай от петзвездната обстановка, защото всичко това е добре обмислен опит да те размекне за парите. Когато ти каже сумата, мечтата му е да паднеш на колене от благодарност… Което имснно не бива да правиш при никакви обстоятелства.

— Мери, виж, нищо не се е променила — стягам се аз. — Не му ща парите. Не мисля, че мога да напиша втора книга.

— А това не си и помисляй да му го казваш. Той е останал с впечатлението, че в главата ти гъмжи от секси романи, които чакат на опашка за компютъра. Разбра ли?

Кимвам.

— А сега малко ще се поупражняваме. Погледни ме, все едно съм ти казала, че не, не можеш да си вземеш още едно „Корнето“.

Изобразявам физиономия, която трябва да предаде разочарование — май това иска.

— Не е зле — казва тя. — Ето това искам да видя, когато Джейкъбсън назове сумата. Не ме интересува колко е голяма. Ще изглеждаш потресена от възмущение.

Телефонът иззвънява и Мери го вдига.

— Той е тук, скъпа — казва след малко. — А сега, нито дума. Просто си стой, излъчвай хормони и се възхищавай на Специален Агент Мери Макензи в действие.

 

Издателят ми не изглежда, както си мислех. Цялата подготовка от страна на Мери ме беше оставила с представата за… Ами, за онзи, дето ни се показваше с Лиза и когото, за голямо разочарование на полицията така и не успяхме да опишем в подробности от кръста нагоре. Но докато гледам как Мери се прегръща с Джейкъбсън като с отдавна изгубен приятел, ми прави впечатление на елегантен и дори старомоден — по онзи „Достатъчно стар, за да ми е баща“ начин. Той е висок и слаб, с гъста сресана назад прошарена коса — нещо като Кристофър Лий, добрал се за пръв път до роля на добрия тип в костюм от туид.

Мери се откъсва от него и царствено махва с пухкавата си ръка.

— Адам, да те запозная с авторката на „Пръстените на пръстите й“.

Опитвам се да стана, но усещам остра болка в ребрата… И какво е това пукане? Облягам се обратно на дивана и се чудя дали роклите с банели вземат жертви. Може да стапа медицински прецедент.

— Най-после да се запозная със загадъчното бижу, което очарова четящата публика… И какво бижу! — облизна си той устните, както Мери ме беше предупредила, и така ми дава първия истински поглед към вътрешния Джейкъбсън. — Мери, как опази тази млада дама в тайна? Тя е пленителна — мечтата на всеки публицист.

Изчервявам се, докато той ме съблича мислено. (Всъщност „разсъблича“ не е правилната дума — измъкването ми от тази черупка ще наложи съдействието на пожарната и специално режещо оборудване.) Той пристъпва към мен и поема ръката ми. Господи, надявам се, не се кани да я целува. Но той просто я задържа и казва:

— Марша Мелоу, не мога да ви опиша колко съм развълнуван.

Идиотска работа. Досега никой не ме е наричал Марша Мелоу в лицето. Винаги ми се е струвало като нечие чуждо име — нещо от корицата на книга. Но, предполагам, че през следващите трийсет или колкото и да са минути Марша ще съм аз. Играя роля и абсурдната рокля, в която съм се напъхала, е моят костюм. За последно играх театър в началното училище — госпожа Бобърка в „Лъвът, Вещицата и Гардеробът“. А сега играя… Е, не знам точно как да го кажа, но, както Ант несьмнено би се изразил, дали е бобър, дали е броня…

— И аз се радвам, че се запознахме, Адам — отвръщам, изненадана от хладнокръвната интонация на новата ми Марша Мелоу.

— Удивително, абсолютно удивително — диви се Джейкъбсън, докато се разполага на дивана срещу мен. — Вие опровергавате правилото, че писателите никога не изглеждат… Как да се изразя най-деликатно? Никога не изглеждат така, както пишат. Чудили ли сте се защо Анди Макнаб отказва да се покаже пред публика? Изписал е една кофа мастило за специалните сили, но на живо е такова разочарование… Марша, кажете ми, лондончанка ли сте или сте от провинцията?

— От Лондон — отвръщам, без да се замислям. — Круч Ен…

Мери ме ритва — силно — и казва:

— Адам. Знаеш условията. Марша не е дошла тук, за да ти разкаже автобиографията си.

— Разбира се, Мери — замазва гафа си той. — Знаеш ли, предлагам преди да се захванем за работа, да се обадим на руумсервиза да донесат шампанско. Дължим тост на авторката на на един забележителен дебют… И, естествено, на главния редактор на „Мейл“, задето привлече вниманието на нацията.

Марша Мелоу, това ми харесва. Той не бил толкова лош. Облягам се и се отпускам напълно за пръв път, откакто съм се събудила тази сутрин. Грешен ход, защото, докато той говори по телефона, правя опит да кръстосам краката си и чувам пукането на няколко шева. По-добре да си държа коленете събрани, ако не искам да открия бързия начин да сваля тази рокля.

 

Главата ми се върти. Две чаши шампанско и се вживях напълно в ролята. Аз съм Марша Мелоу, мадамата, която „собственоръчно промени лицето на популярната литература“, куклата, която е „несъмнено най-значимата млада британска писателка в наши дни“, палавницата, чиято „знойна проза запрати взрив от свръхнажежена пара в застоялите коридори на издателския бизнес“. Или нещо такова — пийнала съм си повечко, за да го помня дума по дума. И освен това Джейкъсън ме четка с най-голямата баданарка и на мен ми е приятно.

Той отваря втората бутилка и отново ми напълва чашата. Чувствам се… много… оот… пусната. Толкова отпусната, че задникът ми заплашва да се свлече от дивана. Надявам се, че в момента, когато престане да ми повтаря колко очарователно възхитителна съм и се захване за работа, няма вече да съм заспала. Мери сигурно си мисли същото, защото решава да пришпори нещата.

— Адам, колкото да ни е приятно да слушаме проницателните ти оценки за творчеството на Марша, съм сигурна, че не това е причината да сме тук.

— Права си Мери, права си — отвръща Джейкъбсън, видимо облекчен, че може поне за момент да престане да се подмазва. — Както със сигурност знаете, ние сме доволни, че успяхме да се сдобием с първия роман на Марша. Имаме интерес обаче да развием дълготрайно сътрудничество. За един издател няма по-голям благослов от това да вижда как авторите му узряват и порастват. С тази мисъл бих желал да предложа на Марша аванс… — Той млъква и ме поглежда. — За вашите следващи три романа.

Три! Три ли каза? Аз не знам дали и един ще мога да напиша. Трябва да се съсредоточа. Поизправям се. Тъпа идея, защото роклята не иска да се премести заедно с мен. Усещам как още едно ребро изпуква и от устата ми се изтръгва едно неволно „Оох!“.

Мери се опитва да го потуши, като стъпва на вече агонизиращия палец на крака ми. Едновременно с това пита:

— Имаш ли предвид някаква сума, Адам?

— Имам. Ние в „Смит Джейкъбсън“ имаме огромна вяра в теб, Марша, и вярваме, че офертата, която сме подготвили, отразява тази вяра.

Той взема хотелския бележник от масичката за кафе, сваля капачката на химикалката си и написва нещо. След това откъсва листа, сгъва го на две и го плъзва по масата към Мери. Аз се опитвам да надникна иззад рамото й, но още няколко шева се разпарят и се отказвам, преди циците ми да са изхвръкнали навън и ситуацията да стане порно. Мери сгъва обратно листчето и ми го подава. Отварям го, поглеждам сумата, изписана от паякообразната ръка на Джейкъбсън, и се разхилвам. Мери ме настъпва за пореден път и аз си припомням инструкцийте й — „Ще изглеждаш потресена от възмущение“. Като се я има предвид съчетанието от шок и пиянско замайване, изобщо не знам какво съм изобразила, но сигурно е по-малко разочарование и повече „Е, това е, този идиот току-що ми предложи 425 000 лири стерлинги!“.

Точно така, четиристотин двайсет и пет хиляди лири стерлинги.

За да напиша три книги.

За секс.

Докато се опитвам да го възприема, Мери проговаря съвсем хладнокръвно.

— Благодарим ти, Адам. Явно сте вложили много мисъл в това предложение. Но аз не мисля, че можем да го приемем.

Сега е мой ред да скоча на палеца й. Какви ги върши, по дяволите? Човекът току-що ми предложи цяло богатство, а тя го отказва. Без даже да ме попита.

Джейкъбсън се обляга и я поглежда над рамките на очилата си. Лицето му е съвършено безизразно, макар че това може и да се дължи на факта, че вече го виждам двоен.

— Предлагам ти да се прибереш, да поговориш с хората си и да обмислите още малко офертата — нежно слага край на разговора Мери.

 

— Мери, какви ги вършиш? — избухвам в мига, след като Джейкъбсън си тръгва. Алкохолът е премахнал всичките ми задръжки. Всъщност направо ги е разпършил на парченца — навсякъде се въргалят отломки от задръжки. Половината от мозъка ми, която при нормални обстоятелства би побягнала от ужас при мисълта за толкова много пари, сега най-подло е изпаднала в кома и е будна и бясна само онази лакомата и ненаситната.

— Успокой се, скъпа — гука ми Мери. — Повярвай ми, ако и за секунда си бях помислила, че четиристотин двайсет и пет хиляди е най-високата му възможна оферта, щях направо да му прегриза ръката при рамото. Запомни ми думите, той ще се върне. И освен това ти нали беше приключила с писането? Мислех, че не му щеш парите.

— А… ъм… не ги ща. Но просто да речем, че ги поискам… Хипотетично… Може наистина да си прецакала нещата… На теория — измънквам.

— Скъпа, сключила съм повече договори за книги, отколкото твоята Дона е имала мръсни сексуални срещи с безименни непознати. Не съм прецакала нищо — твърдо отвръща тя. — Просто остави агентстването на мен, а ти се заеми с писане…

О, пак забравих. Ти се беше отказала, нали?

— Да… Не… О, не знам, Мери. Три книги. Това е невъзможно.

— Като изтрезнееш, може да не ти се стори толкова невъзможно, ангелче. Дикенс е успял няколко десетки пъти.

— Това е идиотско. Аз не съм Чарлз Дикенс.

— Слава Богу. И без това го надценяват, ако питаш мен. Не, Лили, ти си Марша Мелоу и дори да се абстрахираме от всичките мазни ласкателства на Джейкъбсън, си много талантлив писател сама по себе си. Ако поискаш да напишеш много книги, ще го направиш. Ключовата фраза е „ако искаш“

— Не знам… Четиристотин хиляди. Господи… Това са прекалено много пари. Сега не мога да мисля за това.

И наистина не мога, защото току-що съм видяла колко е часът. Почти четири. Трябва по някакъв начин да се завлека до работата в обувките на Лиза, да поседя около час на бюрото си, без да изпадам в трайно вегетативно състояние, а след това да се замъкна на втората си среща за деня с поредния „Дж“.

Срещата ми с Джейк е в някакъв си „Сандерсън“.

Което звучи доста добре за супермаркет, но явно е извънредно шикозен хотел.

Тъкмо мястото, където писатели се навъртат и страдат от колосалните си аванси.

Боже, пияна съм.