Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (7)

6

Джордж Майкъл минава и се спира за малко да погледне надолу към мен.

— Толкова красива — промълвя замислено.

И е прав — никога не съм изглеждала така добре, както тук, легнала в отворения си ковчег. Забележка наум: за да изглеждаш сензационно, забрави диетите, пластичната хирургия и картата от магазин „Харви Никс“ — просто иди при погребален агент.

Той избърсва една сълза от окото си и продължава към специалната сцена до олтара. Хваща микрофона и се моли да има куража да издържи това, най-трудното представление в кариерата му. Паството, събрало се в катедралата, хилядите, наблюдаващи гигантските екрани отвън, и милиардната телевизионна публика по цялото земно кълбо, застинала в напрегнато очакване да чуе песента, която той е писал безсънни нощи наред. Няма да остане в сянката на близкия си приятел сър Елтън Джон, постигнал заслужена слава за способността си да пренаписва стихове така, че да отразяват съвършено тъгата, изпитвана от нацията. Джордж е написал сърцераздирателна песен, посветена на мен. Най-накрая е готов и прозвучават началните акорди на…

 

— Лили!

Вдигам поглед в претъпкания вагон на метрото и забелязвам натоварената с торби Джули, която си пробива път към мен.

— Викам те от сто години — казва, когато стига до седалката ми и оставя на пода най-големия сак, който съм виждала. — Ти май изобщо не си тук.

По дяволите. Веднъж да си фантазирам нещо свястно и ще се намери някой да го развали на най-интересното място — обичам „Клуб Тропикана“.

— Отначало изобщо не те познах. Защо си със слънчеви очила? — пита Джули.

— О, нещо ме болят очите — лъжа я аз.

— Тежък уикенд?

— Може и така да се каже.

 

Вчерашният ден беше истинско бедствие. След като обявих вълнуващата новина за Лиза вместо нея, настана истински ад. Така обаче се създаде необходимото за бягството ми отклоняване на вниманието, но си мисля, че сестра ми скоро няма да ми прости. Поне постигнах нещо. Мама вече знае, че пуша. Една тайна по-малко…

Един бог знае още колко остават. Докато мама и Лиза си крещяха една на друга, аз се изнизах — сигурна съм, че ако не си бях тръгнала, погребението изобщо нямаше да е само във въображението ми (макар да не съм сигурна, че Джордж ще си даде труда да пее на някаква камерна семейна церемония в крематориума „Голдърс Грийн“. Щом си влязох в апартамента, веднага изключих телефона и поблагодарих на щастливата си звезда, че Ант е излязъл и че не се налага да му разказвам каква съм идиотка.

Тази сутрин също се наложи да се крия. Аз съм навсякъде. Или поне Марша е навсякъде. Всички вестници продължават историята там, където „Мейл“ я свърши. Даже „Таймс“ ме е сложил в дъното на първа страница: ЕПИСКОП РАЗТРЕВОЖЕН ОТ КРАЖБИ НА СВЕЩИ ОТ ОЛТАРА. Всички останали пишат за разврата в частните училища. Не посмях да ги прочета, но съм сигурна, че не съм виновна аз за всичко — искам да кажа, сигурно е, че не аз съм продала дрога на шестимата изключени от „Хароу“. Статията в „Мейл“ е най-страшна. Сензацията от събота е последвана от заглавието НЯКОЙ МОЖЕ ЛИ ДА НАЗОВЕ И ЗАСРАМИ ТАЗИ ЖЕНА? над силует на глава. Очевидно не съм аз, но… прическата е същата!

След като забелязах заглавието на път за метрото, влязох в една дрогерия и си купих чифт евтини слънчеви очила. Сега се чувствам като Виктория Бекъм, която се опитва да се скрие в „Теско“, където е влязла, за да купи памперси. Но това не попречи на Джули да ме забележи от другия край на вагона.

— И как така взе линията от „Пикадили“? — питам Джули, докато влакът спира на Финсбъри Парк. Тя сяда на освободената седалка до мен и аз чак сега забелязвам, че сакът на пода е Луи Вюитон, както и дамската чантичка на скута й, както и несесерът за грим и ключодържателят в чантичката. Много Вюитон, много нещо.

— Вече пътувам по тази линия. През уикенда се преместих в Арнъс Гроув.

— Мислех, че не понасяш северен Лондон.

— Не го понасях — отвръща тя с лукава усмивка, — но това беше преди да се запозная с Алън. Вече живеем заедно.

— Чакай малко — заеквам аз, — та вие се запознахте миналия вторник. Излезе за пръв път с него в… Кога беше?

— Четвъртък.

— А в петък сутринта реши, че те е зарязал.

— Не ме беше зарязал — възмущава се тя. — Просто е бягал от чувствата си. Много е чувствителен… за футболист.

— Да се надявам, че не сте изпълнили пълната програма. Нали се сещаш, да се сго…

Тя навира в лицето ми огромен диамант, толкова голям, че може да послужи като бокс срещу някой, който евентуално реши да й го вземе със сила.

— Не се тревожи. Няма да се втурнем презглава — успокоява ме тя. — Алън казва, че трябва да се утвърди в отбора. Ако не е в основния отбор, „Хелоу“, няма да дойдат да снимат сватбата. — Докато ме посвещава в професионалните планове на Алън, изведнъж разбирам какво означава изобилието Вюитони. Футболни съпруги, да, да, да…

 

Още не съм седнала на бюрото си и телефонът звъни. Мери. Тя трябва да е. Цял уикенд успях да не говоря с нея, но щастието ми беше кратко.

— Прекрасно е, скъпа, нали? — възкликва тя. — Искам да поканя главния редактор на „Мейл“ на среща и да обсипя сладкия му задник с нежни целувки.

— Какви ги говориш?

— Ангелче, той ни направи неоценима услуга. Направи нещото, познато с термина „Майк Рийд“.

— Какво?

— Много си малка. Това беше един противен радиоводещ от времето, когато още слушах хитпаради и си позволявах да нося прилепнали потници. Този глупак използва ефира, за да заклейми песента на една никому непозната банда от смотани педали. Въпросната песен прекара цялото лято на върха на класациите. „Relax, don’t do it, when you wanna suck to it.“ — похотливо запява тя.

— Това какво общо има с мен.

— Аз ли да ти го казвам? На твое място щях сериозно да се огледам за някое данъчно убежище на Каймановите острови. Ще се наложи да си криеш някъде милионите, сега, като завалят продажбите. Дай да се заемем с належащите задачи. Каза ли вече на очарователната си майка?

— Ъъ, почти — успявам най-накрая да се вредя.

— „Почти“ не е достатъчно, миличка, защото според мен тя наистина трябва да разбере с какво си изкарва хляба дъщеря й, и то преди въпросната дъщеря да се захване с втория си роман.

— Ама. Мамка му. Какво? — заеквам като малоумна.

— Знаех си, че това ще кажеш, но ме изслушай, ако обичаш. Ако некадърният ти издател има поне капка здрав разум, в момента, в който приключи с поръчката на допълнителния тираж, ще се затича към телефона с оферта за следваща Марша Мелоу. А от моя страна ще е истински пропуск, ако не ти кажа да си сложиш шапчицата за мислене и да започнеш да обмисляш творбата си. Не съм достойна аз да юркам вашего творческого брата, но си мисля, че е дошло време за продължение. Както остави Дона със завързана уста в края на „Пръстените“, ми се струва, че има още. Направо я виждам малката мръсница как става Хари Потър на хардкора. Виж сега, знам, че си имаш работа. Пак ще се чуем. Мисли си за секс.

С което затвори.

И ме остави с отворена уста на замлъкналата слушалка.

— Изглеждаш все едно си глътнала жаба — отбелязва Джули. — Какво става?

— А, нищо… Семейни разправии.

— Боже, ти и твоето семейство — прозява се тя.

Не й отговарям, защото се взирам в един имейл.

Защо си със слънчеви очила? Продължаващи проблеми с лещите или непохватен опит да ме избегнеш.? Все още искам да чуя мнението ти за „боклучавото“ списание. Мозъчна атака как да продължим напред — в моя офис, 9:30. Ако обичаш, заповядай като гласа на здравия читателски разум.

По дяволите. Тази сутрин още не съм видяла Люис, но той явно ме е видял. Вдигам глава и оглеждам за камери за наблюдение тип „Биг Брадър“, но виждам само напукани плочки. Бях забравила, че все още съм с тъмни очила. Чак сега загрявам, че знаменитостите изобщо не носят тъмни очила, за да не ги познаят. По този начин просто казват: „Ей, я ме виж. Нося тъмни очила в сумрачни нощни клубове, поради което трябва да съм (а) известен или (б) задник.“ Аз определено съм (б). Свалям очилата и ги хвърлям в кошчето.

 

— Не, Елизабет — изричам твърдо. — Няма да използвам влиянието си, за да ти осигуря покана за бляскавия галаприем на Бен и Джей Ло, най-пленително идеалната двойка на Холивуд. — Раздразнена оставям слушалката. Лиз Хърли ми се обажда за четвърти път тази сутрин. Не разбира ли, че някои от нас си имат нормални професии? Вдигам поглед към тълпата около огромното ми бюро, очакваща тревожно решенията ми. Добре, да се захващаме на работа.

— Сега, слушайте — обявявам. — Диди, ти отиваш да отразиш пресконференцията на Ръсел Кроу — и, ако обичаш, този път гледай да го хванеш как удря някого…

— Крис, прочетох материала ти „Насаме с Гуинет“ и не можем да го пуснем. Прекалено е сълзлив. Оправи го — това да не ти е „Хелоу“!… Фиона, намери къде да проведа интервю с Джордж Клуни. Да не е някой будоар — не ща да го навеждам на разни мисли.

Докато те се разотиват по задачи, за миг си припомням забележителната промяна в съдбата на „Работещо момиче“. Веднага след като ме покани на редакторското съвещание и чу проницателното ми мнение на читателски здрав разум, Люис ме издигна за заместник главен редактор и… ами, чети отчета за продажбите и реви с горчиви сълзи, „Космо“.

Вратата на офиса на Люис се отваря и големият мъж поема към мен. Когато приближава огромното ми бюро, забелязвам капчиците пот на иначе съвършеното му чело. Явно е възникнал някакъв сериозен проблем. Незабавно се обаждам на рецепцията и им нареждам да казват на всички, че ме няма. „И на Мадона ли?“ — изумява се телефонистката. „Особено на Мадона“ — отсичам аз.

Люис стига до огромното ми махагоново бюро и се навежда към мен.

— О, Лили, повече не мога. Това ме побърква.

— Кое, Люис?

— Ти.

— Мислех, че се справям добре — прошепвам шокирана.

— Справяш се. Справяш се блестящо, удивително, зашеметяващо. Ти си гений и без теб този парцал за търсене на работа ще е по-мъртъв от сгазена кокошка. Не виждаш ли проблема? През цялото време, докато експлоатирам невероятния ти талант, крия истинските си чувства. Но вече не мога да ги пренебрегвам… Лили… аз… те обичам.

Поглеждам огромните му кафяви очи, които сега са мокри от сълзи.

— Развалих всичко, нали? — въздиша той. — Ще те разбера, ако напуснеш и отидеш във „Ванити Феър“. Аз съм един влюбен глупак.

Сърцето ми бие лудо. Искам да последвам неговия зов, да стана и да се разтопя в ръцете му… Но, не мога, по дяволите — аз съм професионалист.

— За бога, престани да ме измъчваш — моли ме той. — Какво мислиш?

 

— Лили, кажи, какво мислиш? — пита Люис и присвива очи.

Прогонвам фантазията и оглеждам групата покрай масата в офиса. Тук е Фиона, редакторката по забавленията, която изобщо не ходи на забавни мероприятия, ами скалъпва отзиви по материали на други списания. Тук е Крис, друг журналист, който пише… Всъщност, не съм съвсем сигурна какво пише — най-вероятно собствената си трудова автобиография.

Тук е и Диди, личната помощничка на Люис.

Тя си води бележки, но ме оглежда подозрително — отнася се към Люис като към своя лична собственост и когато влязох в офиса, ме накара да се чувствам все едно прекрачвам военна зона. Тъй като е на върха на секретарската йерархия, си въобразява, че е и мой шеф. Не, въобразява си, че е шеф на всички.

Съвещанието тече вече двайсета минута и досега не съм изразила никакво мнение, нито разумно, нито никакво. Вместо това се отдадох на тази абсурдна фантазия. Поне си отклоних мисълта от гадната кутия с червеи, която Мери ми пусна по телефона.

Но сега Люис иска да знае какво мисля.

За кое?

Май не съм обърнала внимание?

— Мисля, че…ъъ… е много… добре — отвръщам с надеждата да ме остави на мира.

— Значи с удоволствие ще си купиш списание, ако в него има статия за курсове по стрийт денс, така ли? Интересно, не ми приличаш на такъв човек — казва и не ме оставя на мира.

Изчервявам се като домат и Диди ме поглежда лукаво — несъмнено се чувства отмъстена, тъй като втората по незначителност личност в офиса (след пъпчивия пълнач на тонери), няма работа на това върховно съвещание. И, колкото да ми е неприятно да признавам, че е права за нещо, е права за това. Какво, по дяволите, правя тук? Предполагам, че и Люис си мисли същото.

— Вижте какво — отсича той. — На Лили очевидно й е скучно до смърт…

Усещам как се изчервявам още повече — като презрял домат.

— …и изобщо не я виня. И на мен ми доскуча до смърт. Можем и повече. Я да потърсим някакво вдъхновение във вестниците.

О, моля те, само не това.

Глух за безмълвната ми молитва, Люис взема купчината вестници от бюрото си и ги стоварва на масата. Мамка му. Точно скапаният „Мейл“ ли трябваше да е най-отгоре?

— Ама тая е навсякъде — възкликва Фиона и посочва женския силует на първа страница с моята прическа.

— Е, сексът винаги вдига продажбите — казва Люис, — даже когато по ирония на съдбата си „Мейл“ и го заклеймяваш. Тази жена очевидно е докоснала оголен нерв. Някой да е чел книгата й?

Защо всички гледат мен? Това е невъзможно, със сигурност — трябва да е поредната ми откачена фантазия. Но знам, че е реалност, защото към шотландските танцьори в стомаха ми са се присъединили кордон изпълнителки на канкан и шайка пияни хипхопъри. Сигурно се забавляват страхотно, но на мен ми е трудно да дишам.

Никой не отговаря на въпроса на Люис и затова той казва:

— Е, аз преди няколко седмици я взех от сестра ми…

Обожегосподи, това не може да е истина. Моля ви, кажете ми, че сутринта в „Старбъкс“ са ми сипали халюциноген в капучиното.

— …и въпреки чиклит труфилата, книгата е учудващо добра.

В този момент се разкъсвам от желанието да емигрирам някъде в Африка и да затанцувам на масата, защото… Люис харесва книгата ми.

— И освен това моето мнение няма значение. Очевидно тази Марша Мелоу изразява нашия Цайтгайст… (Zeitgeist — нем. — общият морален, интелектуален и културен климат на епохата)

Не знам какво е това и не знам дали да се радвам, задето си мисли, че го изразявам.

— …може би това е победител, към когото трябва да се присъединим. Някакви идеи?

— Според мен едно от най-интересните неща за Марша Мелоу е, че никой не знае коя е — колебливо се обажда Крис.

— Продължавай — подканва го Люис.

Не, престани моментално, умолявам го аз.

— Ами, може да е коя ли не. Не знам… Някоя стриптийзьорка от Сохо или пък пенсионирана училищна директорка от Търнбридж Уелс, или пък просто някоя скучна стара секретарка — не искам да те обиждам, Диди — извинява се, без да обръща внимание на мен, най-скучната стара секретарка в помещението. — Какво ще кажете да поканим психиатър, който да прочете книгата и да й направи психологически профил… А може да постъпим като таблоидите и да обявим награда за главата й или нещо такова.

— Не съм убеден, че бюджетът ни позволява награди, но мисленето ти е похвално — окуражава го Люис, докато аз се свивам в креслото си и правя опит да се пъхна незабелязано под масата. — Лили, ти продължаваш да мълчиш. Нещо да кажеш за явлението Мелоу.

Мамка му, вече съм явление. Замръзвам насред движението, с половината задник на стола и половината извън него.

— Ъм… Ъъ… — По дяволите, какво мисля, освен че искам цялото скапано явление Мелоу да се провали вдън земя и да пукне? — … — Ъм… — И защо всеки път, когато си отворя устата пред Люис, от нея не излиза нищо друго освен поредица несвързани хъмкания? — … Ъъ… — Трябва да кажа нещо, съдържащо съществително и глагол — или поне някаква дума. — … Аа… предпочитам… ъм… Бриджет… ъъ… Джоунс.

— О, страхотно — казва Люис, макар да подозирам, че всъщност няма предвид „страхотно“ — долавям някаква нотка на сарказъм. — Дайте тогава просто да зарежем идеята и Марша Мелоу. Права си, прекалено е сензационна за седмично списание.

Да, определено сарказъм. Усмихвам се малодушно… Макар че единственото, което ми се ще, е да се разплача.

* * *

— Само да ми беше казала — през сълзи изрича Люис. — Но естествено не си можела. — Гали нежно ръката ми, седнал до болничното ми легло. — Аз съм виновен — продължава. Ако се бях откъснал поне за секунда от собствените си жалки проблеми, щях веднага да разбера, че страдаш от извънредно рядката и неизменно фатална болест, наречена Синдром на бръщолевенето на Хофлингер, който причинява на жертвите си не само жестока болка, но и ужасното унижение да комуникират с околните единствено чрез неразбираемо мънкане.

Свалям кислородната маска от лицето си и казвам:

— Ъм, ъъ, аа, ъм, ъм.

— Не, Лили, не съм достоен за твоята прошка — противи се Люис.

— Ъъ, ъмм, ъм, унгх.

— О, сладката ми, колко копнеех да го кажеш. И аз те обичам.

Навежда се и докато аз свивам устни за целувка, той прошепва…

 

 

— Това свободно ли е или не?

Поглеждам намусената сервитьорка и кимвам. Докато тя отнася чинията, си напомням да престана да си измислям безплодни фантазии за Люис, който сигурно не само ме мисли за пълна идиотка, но и, да не забравяме, си има Рос. Поглеждам часовника: три без петнайсет. Закъснявам. Обаче не ми пука. Прекалявам с продължителността на обедната почивка, защото не ми се връща на работа — при презрението на Люис и самодоволните усмивки на Диди, и звездния сексуален живот на Джули, да не говорим за угрозата от телефонни обаждания на гневната Лиза или пък, не дай Боже, от свръхвъодушевената Мери. Но не мога да остана вечно в този сандвич-бар. Оставям пари на масата и си обличам палтото.

Отвън на Уордор Стрийт чувам звън на мобилен телефон. Необходимо ми е време, за да осъзная, че е моят. Единственият човек, който изобщо ми звъни, е Лиза — което може би се дължи на факта, че не съм давала телефона на никого другиго. Чудя се какво ли иска, но не дълго — естествено, че иска да ме убие. Изваждам телефона от чантата.

— Здрасти, Лиза.

— Лили, аз съм — казва майка ми.

Откъде, по дяволите, ми има номера? И щом сестра ми й е казала това, какво ли още й е казала, по дяволите?

— Здрасти, мамо. Добре ли си? — питам, прикривайки с усилие паниката си.

— Не, не съм добре. Вчера беше наистина ужасно.

— Знам… Новината на Лиза. Шокиращо.

— Махни го това. Говори ли с баща си?

— Да, доста си поговорихме.

Повярвайте ми, за баща ми петте минути в гаража са е крайно продължителен разговор.

— И?

— Мамо, той си няма любовница. Честно.

— Ти пита ли го?

— Не точно… Но съм сигурна. Наистина е много зает. Конструирал е тези изумителни цветни…

— Днес, преди да излезе от къщи, си сложи афтършейв.

— Е, и?

— Той никога не си слага афтършейв. И отиде в Бирмингам. Да огледал някакви нови машини за фабриката — или поне така каза.

— Мамо, никой съд няма да приеме пътуване до Бирмингам като доказателство за извънбрачна връзка. Може да е по работа.

— Лили, познавам баща ти. Нещо става.

— И аз го познавам, мамо. Набий си в главата, че не се вижда с друга…

Замлъквам внезапно, защото през прозореца на един бар виждам нещо, от което езикът ми се парализира.

— Ало… Лили, ало.

— Мамо, трябва да затварям — успявам да кажа. — На служебно събрание съм.

— Не си. Чувам коли…

— Ще ти звънна по-късно. Чао.

Затварям телефона и надниквам в бара.

Какво прави татко в Сохо, по дяволите? Нали трябваше да е в Бирмингам? И освен това се съмнявам, че изобщо може да намери Сохо на картата.

И по-важно, какво прави в лъскав бар, наречен… поглеждам табелата… „Куба Либре“?

С жена достатъчно млада, за да ми е по-голяма сестра.

Седят на една маса, увлечени в оживен разговор — баща ми и оживен разговор! Примижавам, за да видя подробностите в мрака. Тя е руса — естествено — и доста хубава… по онзи начин на „Другата Жена, Която Разбива Семейство На Парченца“. Не знам защо го забелязвам, но краката й са обути в изрязани сандали с каишка и висок ток, разкриващи вишневочервените й нокти. Татко е в най-хубавия си костюм — този, който облича на сватби, погребения и за конференциите на Консервативната партия — и оттук направо надушвам аромата на „Олд Спайс“.

Прилошава ми. Трябва да се махна. Обръщам се и побягвам. Краката ми тропат по паважа и не съм тичала толкова бързо, откакто участвах в щафетата в шести клас. Но това е много по-мъчително. В шести клас поне имах незначителното преимущество да съм екипирана в спортен сутиен. Завивам зад ъгъла и се сблъсквам в двуметрова стена от плът, облечена в черно. В следващия момент се озовавам по гръб на паважа.

— Лили? — чувам познат глас.

Вдигам поглед и виждам…

 

През целия си скапан живот слушам как разни хора започват разговор с „Изобщо няма да познаеш на кого налетях днес в Уест Енд.“ Отначало се учудвах, че в град с няколко милиона население някой може да налети на някого от относително малкия брой хора, които познава. След известно време обаче това просто започна да ме потиска. На двайсет и шест години никога — нито веднъж — не бях налитала на никого, когото познавам в Уест Енд, факт, който ме натъжаваше и ме караше да се чувствам непопулярна… Стига те да не се криеха по входовете в момента, когато ме видеха.

Сега обаче си наваксвам, защото в разстояние на по-малко от пет минути точките ми нараснаха от нула до две. Но е показателно за скапания ми късмет, че и двамата са хора, които отчаяно ми се ще да не бях срещала. Татко с Русата Кучка, Разбивачка на Семейства от Ада, а сега и…

 

— Джейк?

Джейк Бедфорд ме гледа отвисоко — дотук нищо ново, — след което протяга ръка, за да ми помогне. Не ща да я поемам — наистина не ща, — но паважът е мокър, задникът ме боли и, най-важното, сигурно изглеждам адски тъпо от неговото положение. Изправям се непохватно и го поглеждам, докато си разтривам задните части. Все още е строен и красив. И несъмнено все още си е свръхсексапилен гаден манипулатор.

— Добре ли си? — пита той. — Стовари се като… — Милостиво не завършва с „чувал картофи“. — Сигурно бързаш за някъде.

— Всъщност… имам… редакторско съвещание.

— О, къде работиш?

— В „Работещо момиче“ — отвръщам и моментално съжалявам за този факт.

Той се ухилва — както и трябваше да очаквам — и казва:

— Звучи като наръчник на… ами… дамите на нощта… Но май беше нещо безплатно за търсене на работа, нали? Значи редакторско съвещание. Да не би вече да си журналист?

— Ъъ… Да. Пиша разни работи. — Защото това не е пълна лъжа, нали?

— Добре. Много добре за теб.

Надменен гадняр.

Поглеждам си многозначително часовника и казвам:

— Аз трябва да…

— Да побързаш. По-добре тръгвай. Но много се радвам пак да да те видя. Трябва да го направим като хората. Ей, до довечера ще съм в Сохо. Дай да се видим по-късно.

— Не… Не мисля… — заеквам и отчаяно търся причина за уместен отказ.

— Какво ще кажеш за „Гручо“? Нали го знаеш къде е?

Естествено, че го знам. Там ме водеше, за да ми показва с колко много полуизвестни журналисти е на първо име.

— Шест и половина добре ли е?

След това, без дори да ме изчака да кажа: „Ти шегуваш ли се, твойта кожа?“ — той се обръща и си тръгва.

Сьщото, както когато ме покани за пръв път. Все така арогантен, убеден, че за мен е единствено чест, че той е готов да ме вмести в графика си. Но тогава бях толкова радостна, че се намирах на… е, поне на единайсетото небе.

Но сега е различно.

Няма достатъчно големи и яки диви коне, които да ме завлекат на среща с Джейк Бедфорд.