Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (11)

10

Настина не трябваше да го казва.

— Защо се съгласих, мътните ме взели? — мърморя, докато следвам Лиза по скърцащото стълбище в порутената стара сграда в Клеркънуел.

— Защото така трябва — отвръща тя абсолютно убедено.

Стигаме до горе и се озоваваме пред мърлява зелена врата. Надписът на нея гласи: PARAMO NT IN EST GATIO S (IN ERNATIAL), (Paramount investigations(international) — Мащабни разследвания(международни) — б.ред.), което щеше да прилича на някакво зловещо предупреждение на латински, ако мислено вече не бях попълнила липсващите букви.

— Откачена работа — казвам. — Дай да се махаме, преди да е станало късно.

— Вече няма път назад. Просто си мълчи — аз ще говоря — казва Лиза и отваря вратата.

— Заповядайте, заповядайте — избумтява грубоват глас. Източникът му е дебел и потен мъж на средна възраст, напъхан зад някакво миниатюрно бюрце. Нямам думи. Лепнал е на ухото си телефонна слушалка и с едната ръка закрива микрофона. — Паркирайте си сладките задничета — продължава той и посочва двата пластмасови стола.

С Лиза разчистваме натрупаните отгоре им папки, сядаме и зачакваме да си свърши разговора.

— Знам, че е било пълна тъмница, Артър… А, да, и си се бил покачил на дърво… И че копелето е хитро, всичко това го знам, но първото, което е трябвало да направиш, е да провериш дали си свалил шибаната капачка на обектива… Вярно, Джеймс Бонд не се е занимавал с брачни спорове, но се ловя на бас, че ако се беше занимавал, е щял да свали скапаната капачка… Какво искам ли? Искам да се лепнеш за копелето като лайно за чаршаф и да го изловиш отново… Не, в общи линии само това… И какво очакваш да покажа на госпожата? Снимките от отпуската ми ли?… Не знам, гледай да свършиш работа… Моля те… Да, и аз те обичам.

Той затваря телефона и ме забелязва как гледам Лиза с присвити очи. Защо изобщо й позволих да ме довлече тук?

— Извинявам се, дами. Един от най-старите ми оперативници. Май повече няма да го използвам — обяснява и ни оглежда отгоре додолу — което в случая с Лиза не е трудно, защото полата й не би прикрила коленете и на кукла Барби. Мъжът се изправя и подава дундеста ръка. — Да приключим с формалностите. Колин Маунт — главен директор и старши следовател на „Парамаунт Инвестигейшънс… Интернешънъл“. С какво мога да ви помогна? — пита той краката на Лиза.

Тя е заета да рови из чантата си за единствената снимка на татко, която успяхме да открием за толкова кратко време. На нея той е облечен като неособено въодушевен Дядо Коледа на благотворителната коледна разпродажба на клуба на консерваторите. По изражението му може да се предполага, че си мисли: „Защо изобщо позволих да бъда довлечен тук?“ Какъвто бащата, такава и дъщерята — каквато майката, такава и другата дъщеря. Лиза изважда фотото от чантата си и му го подава. Той го поглежда и се разсмива.

— Искате да го намеря ли? Още ли не са ви казали бе, сладурчета? Той не съществува, измислица е. — Поглежда каменните ни физиономии и веселието му секва. — Съжалявам… Не можах да се сдържа.

— Той си има любовница — съвсем безизразно заявява Лиза.

— Хванали са го да оправя джуджетата ли? — Мъжът сподавя поредния си кикот. — Извинявайте, извинявайте, това не съм го казал. Имах кофти ден. Трябва малко да разпусна. Значи любовница. Неприятна работа. И за коя от вас, принцеси мои, е женен този чичо?

— Това е баща ни — отвръща Лиза с тон, намекващ, че е започнала да осъзнава безкрайната тъпота на идеята си да отвори „Жълтите страници“ и да набере телефона на първия попаднал й частен детектив.

— Баща ви ли? А аз си мислех, че тоя ще е пълен будала да изневерява на кукличка като някоя от вас двете. А сега, ако нямате нищо против сам да си надуя фанфарите, дошли ето тькмо при когото трябва. Брачните афери са моята специалност. Няма сценарий със сваляне на гащите, с който да не мога да се справя. Кажете ми сега какво знаете, а след това ще обсъдим плановете и стратегиите.

 

— Парамаунт Инвестигейшънс? Сценарий със сваляне на гащите? — беснея, докато излизаме на улицата. — Чу ли го? Нарече ни куклички. И ако се беше навел още малко да ти надникне под полата, направо щеше да падне на пода.

— Дай да се разберем, това мина — процежда през зъби Лиза. — Оттук нататък аз ще се разправям с него.

— Да, ама сметката на това влечуго я плащам аз. Направо не мога да повярвам, че му дадох чек. За триста лири.

— Е, нали се чудеше за какво да си харчиш парите. Това, което вършим, е правилно. Не можем да поискаме сметка на татко, без да знаем какво точно прави. И престани да опяваш за парите. И без това си ми длъжница.

Вярно е. Предполагам, че ако повторното вписване в книгата на добрите след бомбата с Хонконг струва неколкостотин лири, то парите ще са похарчени за добро. Само дето ми се щеше по-скоро да й купя някоя рокля, вместо да ги харча за детектив, пред който чекиджията, дето ни се показваше след училище, изглежда като стълб на обществото.

Поглеждам си часовника. Закъснявам за работа с повече от два часа и даже не съм се обадила.

 

— Закъсняваш с почти три часа — посреща ме от вратата Диди.

— Извинявай, извинявай. Новите ми лещи вчера не бяха готови. Наложи се да си ги взема тази сутрин.

— Не знам защо не си сложиш очила — казва тя и ме пронизва през своите — две дъна от буркани, съединени в средата.

— Знам, че е смешно. Какво ли не прави суетата с хората — отвръщам и се отправям към бюрото си, преди тя да допълни нещо за бедствието с изпаренията в офиса на Люис.

— Тази сутрин си самата популярност — посреща ме Джули, взема тетрадката с бележките и започва да чете. — Обади се някаква жена. Не си каза името, но каза, че искала да говори с теб за онова нещо.

— За какво?

— Точно така каза. За онова нещо.

Само Мери ще е била.

— Обади се майка ти. Не каза защо — нещо ми се стори малко нещастна. Обади се и Ант. Много приятен глас. Сигурна ли си, че е обратен?

— Сигурна съм.

— Жалко. Каза, че се надявал със сестра ти да не сте свършили някоя глупост…

Да, за цели триста лири.

— … И каза да му се обадиш. Каза, че било наистина, ама наистина спешно. А, обади се и някой си Джейк. Страхотен глас. Цветарят?

Кимвам.

— Какво искаше?

— Каза да ти кажа, че обявявал гладна стачка, докато не вдигнеш телефона. Много беше забавен.

— Да гладува. Няма да му се обадя. Поне през следващите милион години. Животът ми и без него е достатъчно усложнен. Нещо друго интересно?

— Да, Люис кръжи наоколо като разгонен лешояд. Не желае да общува с мен. Чака да се появиш ти. Какво стана вчера в неговия офис? Предполагам, че не те е уволнил.

— Не съвсем — отвръщам с надеждата да не ме притиска за повече подробности. Никакъв шанс. Джули си е Джули и не мирясва, докато не изцеди от жертвата си и последната капчица клюка.

— Хайде, разказвай.

— Нищо не е станало. Най-обикновени фирмени дела.

— Какви фирмени дела?

— Никакви. Обикновени. Точка. Ясно?

— Значи не е ясно. Какво стана?… Сетих се. Поканил те е на среща, нали?

Не отговарям.

— Знаех си — триумфално заявява Джули. — Надянам се да си казала „да“. Ако не бях толкова луда по Алън, можех да прекарам няколко часа седнала на Люисовия…

— Не, не съм му казала „да“. Той е пълен нещастник и ако ще да гние в…

Не довършвам изречението, защото Люис е излязъл от кабинета си и се насочва към мен.

Мамка му, мамка му, мамка му. Сега какво ще му кажа? Вярно, че е пълен нещастник, но всъщност не мога да му го кажа, нали? Имам само един изход. Бъркам в чантата си и започвам да ровя за тефтера си. Отварям го на „Б“, грабвам телефона и трескаво започвам да набирам номера. Моля те, моля те, моля те, вдигни, мисля си, докато Люис идва все по-близо. Вдига на четвъртото иззвъняване и грубо отвръща:

— Да-а.

— Джейк, здрасти. Аз съм.

— Здрасти, Лили. — Тонът му омеква като сладолед под сешоар. — Радвам се, че се обади… Сигурно, за да ми обясниш какъв съм задник, а?

Люис забелязва, че говоря по телефона, и спира на дискретно разстояние — достатъчно далеч, за да е възпитано, но достатьчно близо, за да чува всяка моя дума.

— Не… Ъм… Не точно, Джейк — казвам аз. — Онази вечер. Мисля, че и двамата… Знаеш. Бяхме станали с лице към чаршафите. Или нещо такова.

„Какво правиш, да те вземат мътните? — изумено заеква Вътрешният Глас. — Защо откачаш мръсника от куката?“

Разбрах. Напълно съм се побъркала. Но след като съм започнала…

— Много си сладка, Лили — казва Джейк. — Не е нужно да говориш такива работи. Аз се държах отвратително. Извинявай.

Майко мила, пак извинения. От Джейк Бедфорд.

„Не се връзвай, момиче“ — предупреждава Вътрешният Глас. Твърде късно. Вече съм прекрачила парапета.

— Но можем пак да опитаме, нали? — продължава Джейк. — Какво ще кажеш да излезем на вечеря?

— Вечеря? Може. Ще бъде прекрасно, Джейк — казвам и поглеждам Люис, който се прави на безкрайно заинтригуван от надписа на Диди „НЕ ПОСТАВЯЙ НАПИТКИ ВЪРХУ КОПИРНАТА МАШИНА“ (върху който Джули е добавила с молив & НИТО ГОЛИ ПОТНИ ЗАДНИЦИ). Ушите му вече трябва да са червени като домат.

— Добре, какво ще правиш утре?

— Ъм… Май нищо.

Е, това сега защо го казах? Не трябваше ли да се правя на заета? „Завинаги“ — добавя Вътрешният Глас.

— Добре, значи утре — решава Джейк. — Какво предпочиташ? Италиански ресторант? Френски? Какво ще кажеш за новия…

— Не знам… Каквото и да е. Изненадай ме. Трябва да бягам. Шефът ми май иска нещо… Чао… О, Джейк, благодаря за цветята. Много красиви бяха.

Затварям телефона и забелязвам, че Люис в крайна сметка май не иска да ме види, защото се лепва за пъпчивия шестнайсетгодишен. Браво, успях. Джули ме гледа възхитено.

— Какво има? — питам.

— Не знаех, че толкова си те бива. Беше божествена.

„Божествена ли? Беше напълно луда“ — опява ми Вътрешния Глас.

— Защо?

— Защото отправи на Люис предизвикателство. Ако изобщо има нещо мъжко в него, сега ще е готов да убива, за да се докопа до теб. И така трябва.

— Джули, идеята не беше такава — отвръщам истински разтревожена. — Искам Люис да ме остави на мира.

— Да-да, аз тоя театър съм го играла милион пъти. Само гледай какво ще стане. Ще те напъпли като шарка. И защо пък искаш да те остави на мира?

— Защото си има гадже.

— Е, и?

— Сложил е снимката й на бюрото си. Нещата явно са сериозни. Той е влечуго.

— Мен тия „сериозни“ гаджета никога не са ме притеспявали — заявява тя, вдига рамене и намества бейзболната си шапка от „Бърбъри“ (днешното допълнение към вчерашното сьрчице от „Тифани“). — Но с теб сме различни.

Различни сме, но това е последният ми проблем. Ами ако е права? Ами ако обаждането ми на Джейк е превърнало Люис в проточила лиги сексуална хрътка? О, Боже, ами ако не е права, а Ант е бил прав и ако изобщо не е вярно, че онова в рамката е било Рос? Ами ако в момента Люис седи в офиса си и смърка бутилка коректор, докато се опияни достатъчно, че да се намушка с нож за писма? Не ми се мисли, и в двата случая. Но който и да е от тях, е по-приятна тема за размисъл от переспективата за… Омайкамустараскапана… Среща. Още една среща с Джейк Бедфорд. Аз май наистина съм се побъркала. Телефонът ми звъни.

Гледам го и започвам да повтарям наум: „Моля те, само не е Джейк, моля те, само да не е Джейк…“ Джули сигурно ми прочита мислите, защото пита:

— Да вдигна ли аз?

Кимвам.

Тя вдига и започва да чурулика:

— Слуша личната асистентка на госпожица Бикърстаф. С какво мога да съм ви полезна? — След това слага ръка на микрофона и прошепва: — Онази с онова нещо. Ще говориш ли, или да й кажа да се го завре незнамкъде?

Посягам към телефона — с това поне мисля, че мога да се справя.

— Понякога се чувствам толкова на тъмно, колкото сигурно и милата ти майчица — почва с оплакванията Мери, още преди да съм казала и дума. — Защо не си ми казала, че си имаш секретарка?

— Нямам, повярвай ми… Какъв е този шум?

От другата страна се дочу нещо като продължителна пръдня. От много голям слон.

— Едно корабче си надува сирената, ангелче. Обаждам се от обществен телефон на крайречната улица.

— Защо?

— Вече нямам вяра на телефона в офиса ми. Залагам една лира срещу пени, че „Мейл“ го подслушва. Миналата вечер хванах тяхната хрътка да ми рови в боклука. Но аз винаги съм с една стъпка пред тях. Бях го заредила с една вмирисана скумрия, дето от не знам кога ми седи в хладилника. Сега надушвам мършата чак от Сохо — ама не съм съвсем сигурна дали това е

предимство. Няма значение. По работа. Има развитие…

Това изобщо не ми харесва.

— … срещата ни с Джейкъбсън е утре по обед…

А това още по-малко.

— … наела съм апартамент в „Лангъм Хилтън“…

Господи, какво ще правим там, делова среща или тройка?

— … и, ако обичаш, изобщо не си въобразявай, че ще дегенерира в някоя оргия а ла Марша Мелоу…

Оу.

— … Просто бях сигурна, че няма да се съгласиш, освен ако не е зад заключени врати и далеч от любопитни очи… Какво мислиш?

— Не знам.

— Предлагам ти да дойдеш и да се видиш с човека. Да го изслушаш. След това ще решиш. Аз няма да ти оказвам никакъв натиск да вземеш парите… Кълна се. Само ти ще си решиш. Напълно.

— Наистина не знам.

— Ангелче, ако не се срещнеш с него, няма да си го простиш в бъдещите поне десет години.

— Нали нямаше да ми оказваш натиск — изсъсквам.

— Казах, че няма да ти оказвам натиск да вземеш парите. Но съм напълно убедена, че ще бъде ужасна грешка да не се видиш с него. Ще има цял живот да се чудиш какво ли е можело да стане… И ще свършиш с клинична депресия. На трийсет на „Прозак“. На една стъпка от умопомрачението…

— Добре, добре, ще дойда.

— Браво. Чудесна си. Повярвай ми, така трябва.

Точно каквото каза и Лиза за частния детектив.

— … А сега, ако позволиш, ще ти дам един съвет. Рокля.

— Какво рокля?

— Облечи си рокля, скъпа. Нещо по така. Моите уважения, но досега не съм те виждал в друго, освен в дънки достойни за похвала благоразумни поли. Ако се издокараш с нещо, което поне малко да открива това, за което пишеш, ръката на Джейкъбсън може да придобие малко по-широк размах върху чека. Може и да е издател, но си е като всички мъже… Всъщност, даже повече от останалите. Как по-деликатно да ти го кажа? Нужна му е малко визуална стимулация.

— Господи — избухвам. — Съгласих се на една най-обикновена среща, а ти вече ме убеждаваш да се появя като стриптийзьорка.

— Извинявай, ангелче. Малко прекалих. Направо съм като твоя сводница — което за известен куриоз си е точно така. Облечи каквото искаш. Петдесетте ми пенса са почти на привършване. Целувам те, чао. Ще се видим утре. Във фоайето. Ако закъснея малко, не се стряскай — заблуждавам преследвачите. Ей ги, свършиха и пенитата. О-о-оп.

Тя затваря и ме оставя да беснея.

— Ти си дълбока вода, Лили. С кого ще се срещаш, облечена като стриптийзьорка? — пита Джули. Тя, естествено, е подслушала разговора от край до край — добре, че повече Мери говореше и Джули не е чула кой знае колко.

— С никого — отвръщам.

— На мен ми се стори друго.

— Това беше… ъм… банковия ми мениджър. Искам да ми разсрочи ипотеката.

— Аз веднъж опитах. Когато ме привикаха в „НатУест“ за овьрдрафта, отидох по изрязан потник и шорти. Не се получи. Копелетата пак ми скъсаха кредитната карта на две. Но ти се пробвай. Аз бих ти дала хиляда лири отгоре за тези цици.

Тя се разхилва, без да има и най-малката представа колко е близо до истината.

 

— Здрасти, Ант — провиквам се, докато си влизам у дома. — Извинявай, че не ти се обадих, но не ми остана никакво време. Направо няма да повярваш какъв ден беше. Наистина имам нужда да си побъбрим… Ант?… Ант!

Виждам бележка на масата. Даже от това разстояние изглежда прекалено дълга, за да е от типа „излязох за хляб и мляко“. Вземам я тревожно.

Лили,

Когато четеш това, аз ще съм в самолета. Извинявай, че се получи така, но се обадих да ти кажа. Обяснявам: Размислих. Алекс ми се обади тази сутрин в четири часа негово през нощта време. Сигурен признак, че държи на мен! Простил ми е. Вече даже не иска да се записвам в Анонимни Сексохолици, или не знам там какви. Говорихме цял час. Беше фантастично. Изобщо не разбирам какво съм виждал във Франки. Благодаря ти за подслона. Беше ми безкрайно приятно. Напомни ми, че истинските приятели се създават само в началните класове. За в бъдеще не трябва да се разделяме за толкова дълго. Отбий се в Ню Йорк. По всяко време. И повече да не съм чул, че „не можеш да си го позволиш“. Не мога да повярвам какво си направила. Известна тра-ла-ла! (Не го пиша, в случай че някой шпионин го прочете.) Знам, че не ти е лесно, но ще се оправиш. Един ден ще се събудиш и ще разбереш, че това е най-страхотното нещо, което си направила. Таксито ме чака. Ще ти звънна веднага щом с Ал приключим с целувките по сдобряването… Може да отнеме известно време. Обичам те.

Ант

Доплака ми се. Ант ми беше нужен, но той е в скапания самолет… обещал си е да е верен на Алекс — но доколкото го познавам — вече заглежда стюарда. Свличам се на дивана и запалвам цигара. Боя се до смърт от утрешния ден. Затварям очи и си представям как Джейк и Джейкъбсън кръжат около мен и точат лиги. Господи, как не съм се сетила досега? Даже имената им си приличат прекалено, за да ми е спокойно… Като че ли са част от някаква конспирация.

Държа се глупаво. Трябва да помисля разумно. Струва ми се, че нямам друг избор, освен да се срещна с Джейкъбсън. Мери каза, че никога няма да си простя, ако не го направя, по истината е, че тя никога няма да ми прости. Добре, с това мога да се справя. Ще отида. Ще се ръкувам сдържано, Ще му изслушам глупостите и ще си тръгна. С това мога да се справя. И ще си облека най-целомъдрената рокля — която мама (или поне преди Едуина Кюри версията й) би одобрила напълно,

Ами Джейк? Като тактика да разкарам Люис обаждането свърши работа. До края на деня не си подаде носа от кабинета. Но все си мисля, че едно просто: „Люис, благодаря, но според мен вечерята не е добра идея“ щеше да даде същия резултат — само че с допълнителния бонус да не се забивам на среща с него…

Коя е тази част от мен, която така отчаяно иска да отиде? Във всеки случай не е мрънкащият ми Вътрешният Глас. (Той обаче не престава да ми опява каква съм пълна и абсолютна идиотка. За щастие към четири следобед вече прегракна и се наложи да млъкне.) Не, трябва да е онази част от мозъка ми, която продължава да харесва Джейк — която винаги го е харесвала, даже когато се държа като свиня преди две години. Но пък, хей, нали се извини. Може да се е променил.

„Да бе, а може мечките да серат в тоалетни, а пък папата да е фанатичен будист“ — би казал Ант… Ако обаче не беше на някакъв скапан самолет.

Трябва да поговоря с някой, който да ми каже, че съм ненормална, само задето изобщо съм си помислила отново да се видя с него…

Лиза.

Тя го знае какво копеле е.

Тя беше свидетел какъв ад изживях, когато той ме заряза.

Тя ще ме разубеди.

Вдигам телефона и набирам.