Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (28)

27

След като всички в списанието сме се събрали, Люис се качва на едно бюро и прочиства гърло.

— Знам колко са разтревожени всички от слуховете за закриване на списанието — започва той. — Честно казано, не бяха само слухове и през последните месеци се опитвах да отложа екзекуцията. Тъкмо се канех да се предам, когато се случи нещо забележително — нещо, за което съм сигурен, че ще гарантира бъдещето на „Работещо момиче“.

Той бръква в джоба си и с малко театрален жест изважда касетка.

— На тази касетка има нещо, за което всеки вестник, списание и телевизия в страната вероятно биха извършили сериозно престъпление, ако можеха да сложат ръка върху него.

Млъква, за да повиши напрежението — признавам, че си го бива.

— Знам, че главните редактори обичат да злоупотребяват с думата „ексклузивно“, но това тук е истинското нещо — автентично двайсет и четири каратово световно ексклузивно интервю. Първото интервю изобщо с Марша Мелоу.

На всички (е, без един) им идва като гръм от ясно небе и стаята експлодира. Когато Люис свика събранието, всички (е, без един) решиха, че знаят за какво става дума и вече правеха догадки какво от офиса ще ни позволят да изнесем, преди да ни връчат заповедите. Марша Мелоу изобщо не фигурираше в дневния ред.

Люис скача от бюрото и незабавно бива обсаден от потупваща го по гърба тълпа. Аз поглеждам и цъфвам, защото поне веднъж нещо е станало така, както съм си го фантазирала. Ако на всеки се полага по един звезден момент в живота, това трябва да е моят.

Джули, която е застанала до мен, ме прегръща.

— Страхотно — писка тя. — Мислиш ли, че ще можем да се срещнем с нея?

— Нямам представа — отвръщам аз. — Освен това, аз няма да съм наоколо.

— О, забравих, че това ти е последната седмица — ожалва ме тя. — Защо си тръгваш точно когато става добре?

— Ъъ… Мисля, че си свърших работата — отвръщам. Винаги ми се е искало да употребя тази реплика — срамота, че публиката изобщо не я забеляза.

Диди се присламчва към нас и казва:

— Лили, колко жалко, че няма да те има, когато списанието стане мега. Но ти и без това напоследък ми изглеждаше доста отнесена. Предполагам, че не всеки издържа на напрежението в едно лъскаво списание.

Много ми е драго да я видя в старата й кожа.

— Какво облекчение, че тайната най-после се разбули — продължава тя.

— Знаела си за интервюто? — изписква Джули. — Боже, как можа да си траеш?

— Не очаквам да разберете — отвръща Диди и поглежда Джули с унищожително превъзходство, — но дискретността е ключов фактор, когато работиш за главния редактор.

— Ти говори ли с нея? — въодушевено дърдори Джули.

— Да, няколко пъти.

— Как изглежда? — питам аз — е, не можах да се сдържа.

— О… ами — усуква тя. — По телефона е трудно да се разбере.

— Не е ли малко надута — продължавам, — нали разбираш, след целия този успех?

— Ъм… малко.

— А откъде е? Има ли акцент?

— Ъъ… не съвсем.

— Трябва да има поне нещо. Северно? Уелско? Ирландско?

— Ъм… ъъ…

— Шотландско?

Докато Диди си гризе нервно ноктите, аз осъзнавам колко много се наслаждавам на мъките й. Садистичната жилка е новост за мен — но предполагам, че не може някой да пише за садо-мазо колкото мен и да не му се лепне поне малко.

— Сетих се — в „Мейл“ пишеше, че била лондончанка — продължавам. — Като мен ли говори?

— Ъъ, не, не съвсем. Всъщност говори доста… — Тя млъква, докато търси необходимата дума. — … скромно? Да, точно така — скромно.

Поглеждам през рамото й към Люис, който си пробива път през тълпата. Когато стига до нас, Джули не му дава мира.

— Люис, кажи ни, кажи ни — как изглежда?

— Почакайте и ще видите — отвръща той с хладна усмиика, която маскира истинските му чувства — ако имаше опашка, щеше да я размахва победоносно.

— Оо, моооля те!

— Само едно ще ви кажа — ухилва се той. — Всичко друго е, но не и скромна.

— Ама Диди каза друго.

— А тя откъде знае? Изобщо не съм й казал за нея.

Докато наблюдавам как Диди влиза в гроба, който сама си изкопа, си мисля, че човек цял живот си чака звездния момент, а те идват два наведнъж.