Сан Антонио
Аржентсвински истории (5)

5
Начало на продължението

Още същия следобед дуетът Пино — Берю се снася в Sirena Palacio, явявал се палиативно седалище на кошмарната двойка и същевременно константно местопрестъпление, що се отнася до закланата брюнетка. Локалните папараци продължават да бичат хонорари покрай убийството и графиня фига-и-фуента прилежно им превежда куп километрични статии, посветени на знаменателното събитие. Така те научават, че престъпникът — парижки фризьор от неаполски произход — упорито продължава да отрича вината си, претендирайки, че бил „свален“ от жертвата, която едва ли не насила го вкарала в стаята си. Там той удовлетворил щенията й (неопровержими улики освидетелствували тези твърдения), след което заспал, омаломощен от особено интензивния сексуален контакт.

Събудили го удари по вратата и той отворил на полицая, алармиран по телефона от анонимен гост на хотела под предлог, че чул викове за помощ. Обвиняемият признавал, че стаята била заключена отвътре и че прозорците били затворени — напълно обясним факт при наличието на клизматик (Берю dixit), което от своя страна изключвало възможността някой да влезе или да излезе от нея. Снизил се духом далеч под точката на замръзването, фризьорът дедукцицирал (позовем ли се на филолога Берюрие), че ако действително той е убил девойката, то несъмнено го е сторил напълно несъзнателно, което хвърляло аржентинските ченгета в неописуем възторг. Друго, не по-малко съществено доказателство за вината му било наличието на отпечатъци от пръстите му върху ножа.

— Ще му пръснат цвайтера! — прогнозира най-сърдечно Берю и — бидейки незлоблив и състрадателен по природа — тозчас маркира относителен срам от опияняващата наслада, която му доставя тази констатация.

Шофьорът в бяла ливрея е същият, който ги посрещна на слизане от частния самолет на Долорес. Именува се Педро Еректалес-Лос-Дървенидос-и-Мучогранде и постоянно се смее, а случи ли му се да не го прави, също толкова неуморно си тананика.

Появата на Макс и Мориц на френското следствие, и то с такава разкошна лимузина, предизвиква логична суматоха сред обслужващия персонал, който ги посреща с валидни дори и пред Далай Лама поклони. Нашите юнаци обаче ни най-малко не се трогват, а настояват незабавно да разговарят с директора и на мига биват въведени в огромна стая, насред която се мъдри зеленясала бронзова скулптурна група, изобразяваща ранен в гърдите войник, подкрепян от свой колега, докато друг такъв се опитва да укроти коня му — всичкото в естествена големина! Пред очарователната фреска се е ширнало колосално министерско бюро, иззад което надзърта ситно, облечено изцяло в черно човече с толкова изшилени бакенбарди, че бръснарят му явно ги дооформя с молив за вежди.

Берю и Пино му предявяват картите си на офицери от полицията и декларират, че съставляват следствена комисия, делегирана специално от Париж, за да се запознае с „въпросната афера“. Директорчето припърхва с трътчица, прегъвайки се на два ката в безупречно, свеждащо го почти до незабележимост темане, и заявява, че е на разположение на господата.

Господата го уведомяват, че желаят само две неща, но затова пък ги желаят от все сърце, с цялата си душа и с намиращото им се в наличност професионално рвение. Първото е да се срещнат с компаньонката на убиеца, а второто — да посетят местопрестъпната стая.

С комедиен акцент, достоен за юбилейно представление на Фейдо^[1], директорстващото джудже ги контрауведомява, че дамата се намира в 414-та стая.

Колкото до второто желание обаче, той със съжаление довежда до знанието им неспособността си да го удовлетвори, тъй като туземното правосъдие било запечатало вратата, зад която.

Берюрие му доверява, че така и е предполагал, но че властите са му връчили специален апарат за разпечатването й, и показва на заинтригувания минидиректор джобното си ножче с дървена дръжка, датиращо отпреди корабокрушението на Атлантида. В отговор на което, микроглавата на хотела заявява, че какво по-чудесно от това и че стаята, където, е 616-та.

Двете гордости на френската полиция му благодарят и се изнасят по направление.

В момента, в който се озовават пред номерираната с 414 врата, Пино промърморва:

— Нищо чудно, че ги е подгонил такъв лош късмет: в действителност се касае за стая 413, щом предидущата е 412-та.

— Да знаеш само к’во вълнение ме друса при мисълта, че пак ш’си я видя! — въздъхва сърцераздирателно Дебелия. — Кой я знае в к’во путкъртително състояние е горкичката!

И вече свива среден пръст, за да почука, когато познат му до последната съгласна кристален смях размества археологическите пластове на битуващата в евстахиевия му тръбопровод ушна кал. Нежен и майчински, гласецът на Берта изчуруликва:

— Бъркаш обекта, Бижу! Дупката, дет’ мушиш, не ми е оная, дет’ си мислиш, а едно плисенце на бедрото!

Александър-Беноа натиска бравата. Заключено. Прави две крачки назад и се хвърля в таран с дясното рамо напред. Ключалката скоропостижно сдава богу дух, вратата с трясък осмозира със стената и пред Мамута — idem — пред Пино — се разкрива панорамната гледка на вероломната му мамутеса, разстлала се в откровено евин тоалет върху леглото в компанията на пубертетно, пурпурнодрешесто и еполетирано като президент на бананова република пиколо, което с пот на чело (и другаде) прави отчаяни опити да я впечатли с невръстната си чурка!

Огромният конвулсивно прокарва ръка между врата си и яката на ризата, сякаш се чуди дали пък да не се гътне в инфаркт — ей тъй, колкото за пред хората. Но очевидно отказал се от тази тъй романтична идея, застрашително пристъпва напред, докато пикалото припряно натиква пиколото си (Какво? Обратно било, казваш? А някой да те е питал?) под галоните и се умъглява сред декора със свръхсветлинна скорост.

Берта се възнася полувертикално върху титаничния си задник и експлодира във френетични вопли:

— Човекът ми! Моят, личният, наличният, собственият, легитимационният, оня, дет’ звучи гордо! Бях абсолютно убедена, че щ’ми дойдеш! Ти си направо феноментален мъж, Сандре, любов моя!

— А пък на мен ми е направо бедна граматиката да ти светна ти к’во си! — взривява се на свой ред орезиленият съпруг. — В сравнение с теб и най-сизифилистичната преститутка е същистинска мъдона. К’во повече ти трябва, сливо сплескана, та да мирясаш най-сетне? Да ти паркират една цистерна валериан в стридата или що? Да ти я цементират, за да ти се кротне куртикарията, дет’ те гори под пъпа двайс’и пет връз двайс’и четири часа? Или пък да ти ливнат с фуния десетина литра бензин в шахтата за фасул и да ти драснат клечката? Покрай таквоз чудо кат’теб и Светата терца ще я удари дамлата, бога ми! Г’жата има честта да е бракувана с най-грандиозната гега във Франция и околностите и пак я сърбят луфтовете, нимфотоманката всеящна! При туй дотолкоз, че хуква да ми с’трансокеанира и да ме компроматира по чуждите континенти с малоумник като Алфредо. А когат’ тикват тоя химбецил в панделата по обвинение в убийство, кака ти тутактси се преквалификсира в изнасилването на малколетни грумове с чучурки колкот’ за бог да прости! И туй ако не е делириум хименс, здраве му кажи! Ам’ че ти скоро ще вземеш да с’удоволстваш с жребци за приплод, както си я подкарала! Със слонове! С обелиска на „Конкорд“! С Великата китайчеста стена! С Хейопсовата пирамида! С Чуждестранния легенион ведно с артритлерията! С орбитаналната станция „Мир“! С Хайлфеловата кула! С Анапурна! Ако наш’то изчадие не ми приличаше кат’ втора капка вода и още отсега не комплектсираше магаретата, случи ли му се да с’изцеди мехура насред природата, никога не бил бих повярвал, че съм го произвел собственолично!

Междувременно Берта е седнала по турски и гледката е дотолкова потресаваща, че Пино не се осмелява да се приближи, за да я целуне. Задоволява се да я наблюдава от разстояние, докато по коловозите под черепухата му ударно се композират асоциации, пряко свързани с тунела под Ламанша, покрай който тъпите англичани са ни вече малко по̀ съседи отпреди.

Тлъстугата, която чудесно знае колко много възбужда съпруга й гореописаната поза, подмолно прогуква:

— Не изпадай в прекалености, Сандре. Знам, че съм една злочестна жена не просто със слабости, а с много слабости, ама к’во да правя, кат’ ме друса темперамент кат’ за атомен реаклитор!? А и чия е вината, ш’те запитам и отговор няма да ти искам? Кой е оня мъж, дет’ така ми подпали душевностите и съкровеностите, ш’те запитам пак и пак мож’ да не ми отговаряш. И как се казва той, ще тезамолявпрочемакообичаш? А? Берю, я! Берю, и толкоз! Вярно, случва ми се от чисто хуманитарствени путбуди да приютя някой и друг самотен хуйлиган в антрето, но в планктоническо отсношение ти оставам непутколебимо вярна. Под кожата си ми се наврял, Сандре, че и по-отдолу! Влюбена съм в теб не само доживотно, но и задгробно, ако искаш да знаеш! И да щеш да умреш даже, пак бих се била опрашвала под пъп и над пъп, в коет’ мож’ в’обще да не се съмняваш, но да се омъжа вторично — о, никога!

И адаптира в допълнение към тази достойна за Цицирон (ако цицитираме Берю) тирада чудесната инициатива да избухне в обилно подмокрени ридания.

Съвършено дезориентиран от неочаквания обрат, който вземат нещата, Александър-Беноа гласува за замразяване на участието си в конфликта и се тръшва на колене с Бертоугодните думи:

— Ш’ме прощаваш, Берти, ама тоз’ път битието ми определи съзнанието!

Сълзи.

Подсмърчания.

Екскременти.

Хлипове.

Стонове.

Отявлен рев.

В послеслов и знак на помирение размирната двойка влиза в процес на ускорено скачване. Берта заема стратегическа позиция на ръба на леглото с V-образно провесени крака. Все така коленопреклонно, Берю пропъхва лице между колосалните, решени в мащаб 69:1 кълки на другарката си в живота и там, потапяйки се с вълнение в тъй скъпата на сетивата му изтънчена атмосфера на баварска колбасарница в ревизия, мигом забравя графинята с нейното прекомерно парфюмирано за неизкушения му вкус междубутие.

Пред тази монументална жива картина, напомняща донякъде езическа молитва, Пино бива разтърсен до върха на мазолите от сложно компилативно чувство, монтирано от възхищение, признателност и бездънна вяра в човека — толкова крехък, но тъй волеви! Архивният се полага в едно кресло и потъва в благоговейно съзерцание на дегустиращия с нежна стръв нежната си половинка Берю, която от своя страна награбва с фините си ръце на кеч — състезателка мощния бичи врат на Неудържимия, стремейки се сякаш да го инкрустира в алчно зиналата си анатомия, докато междувременно с болезнено оргазмична гримаса апострофира Пинюш:

— Погледнете го само с к’ъв творчепски хейнтусиазъм ме подхвана, гус’ин Цезар! Кат’ за конкурс за багери! Напрао ш’ми пръсне путканката на тез’ обороти, стахановецът! Ам’ че той си е роден оратор, mio Сандре! Пък и тъй сръчно врътка замазката, че в’обще не мож’ му забеляза шпаклата! Същински хамлетлеон, бога ми! Премята език кат’ виенски шницел, линглистът проклет! Че му се и услажда, ш’ви ти кажа! Ох! Ах! Их! Ех! Ъххх!… Почна се! Вече в’обще не се чувствам на мене си!… Ах, к’ъв артисс-с!… Рекат ли да организират шампионат по езиково майсторство, наградата Голкур му е в кърпа вързана! Ей го, на, разби ми скоростната кутия, мръсникът! Ей ме, на, взех да с’изпразвам откъм картера, гус’ин Цезаррр! Ах!… Оххх!… Иххх, езз-зикхуйведът му дебел!… Ам’че той хич и не помисля да отвинти, куркодилът ниеден! Иска всичкото само за него си, егоистът егоцентрален! Д-да-а-а-а! Oui-i-i-i-i! Ye-e-e-es-s-s-s! Мхмърхмхъкъмхъ-ъ-ъ… Тъйтъй-тъй-тъй-т-т-тъ-ъ-ййй! Д-д-да-дау-ау-ау-у-у! Оу-оуоуби-и-ичай-ай-ай-йам-ам-ам-ам-ам те-е-е-е, Санд-дандан-дрей-ей-ей-йе-йе-йе-е-е-е!!!;;;…

Кашалотесата финишира в духа на аварийно джъмбоприземяване и свири отбой по целия фронт. Явно недочул сигнала (и как ли, с общо сто кила гранясала сланина в качеството на ушни тампони!), Ненаситния продължава устремно да разгръща офанзивата в дълбочина, при което тя го контраатакува с мощен коленен ъперкът в ченето и изръмжава:

— Гле’й го ти, в’обще не ще да отмръвчи, тиквеникът! Ама че булдог се извъди, помиярът проклет!… О, език, поспри, да ти жлезите изсъхнат дано! Аз съм дотук!

Със свръхусилие на волята маститият клиторовед неохотно закрива семинара и ощастливява аудиторията с гледката на прединсултноалената си, обилно осекретена физиономия. И задъхан, стреснат, трогнат, очарован, опустошен от прекомерно усилие и щастие прошепва:

— Берти!… О, Берти, бупичката ми, пиленцето ми, ти си униканална!

След това тъй необходимо за възстановяване на хармонията интермецо, Пино се възползува от техническата пауза, — през която Берта с чиста съвест и гордо вдигната глава реинтегрира набързо подсушеното си олицетворение в кюлотите, — за да приобщи дуото към злободневната проблематика:

— А сега, скъпа приятелко, би било редно да поговорим за тъй безпокоящия ни трагичен инцидент. Според мен най-уместно би било да ни запознаете колкото се може по-подробно с хода на събитията от момента на пристигането ви в хотела.

Свръхтлъстото превъплъщение Месалиново кимва в знак на съгласие и пита:

— Е ли обаче възможно да го сторим насаме на четири очи само двамата, гус’ин Цезар? Бих се била чувствала много по-натурално.

— Мож’ в’обще да не ми го усукваш, ако съм ти в повече, гъско проскубана! — избухва съпругът. — То пък кат’че би да било имало нещо ново под слънцето, дет’ да не бил бих могъл да го чуя! От ясно по-найясно съм, че си блудствала най-безцеремониално с тоя престъпник Алфредо. Пък и вече сума ти пъти самолично съм те засичал или да му надуваш сексофона, или да го допускаш да ти опъва жартиерите, тъй че к’во в повече мож’ ме открехна, плиз?

— Ама, Сандре — включва на задна Ламята, — рекох го ей тъй, колкот’ да ти пощадя докачливостта.

— Няма к’во да ми закачаш докачливостта — откъм там съм брониран открай време кат’ за валутен резерв!

— Добре де, тъй да бъде — свива рамене тя. — Та пристигнахме значи ний с Фреди във вторник. Настанихме се…

— След коет’, едва-що отворили курфарите, спретнахте сеанс по обмяна на хипофизиките, а? — саркастизира Негово Рогоносно Величество.

— Преди! — не му остава длъжна Прелюбодейката.

— Мръсница!

— Алфред има особен инфинитив^[2] към хотелските стаи.

— Мръсник! И е побързал, разбира се, да ти приложи „японския миксер“, дет’ по повод на който, постоянно ми с’разхожда по менелюбието?

— Хименно!

— Мърляч! И „Цукалото на Чингис хан“, естествено?

— Безспортно.

— Говняр! А да не говорим за „българската вратовръзка“, предполагам?

— Позна!

— С две думи: пълна програма!

— Препълнена!

— Да пукне дано! Надявам се, че в Аржентсвинско все още уреждат убийците със смъртна присъда! И разиграхте, разбира се, всичките тез’ срамотии облечени, м-м-м?

— Тъй е по-сладко.

— Ти к’во, да не искаш да ти изкарам с шутове портфейла за чепове през септичната яма, свиньо разгонена?

В отговор Дебелата незабавно патетизира в стил „Майка Кураж“! Дамата с камелиите в туберкулозната си фаза!

— Ам’ че щом от туй ш’ти олекне душевно, Сандре мой…

И маркира втори дубъл „плач“.

— Слушайте, деца — намесва се Пинюш, — излишно е да си съсипвате остатъка от живота заради толкова дребни битови инциденти! Ние сме просто безкрайно уязвими, безжалостно запокитени в космоса живи създания и затова трябва да се обичаме, да си прощаваме и да си помагаме. Така че нека не се изразходваме безполезно в ревност.

Същински абат Пиер, при това пряснообръснат. И не по-малко красив: традиционният жълтясал фас се е провесил от долната му джука досущ като хепатитясала маждракулка на невръстен импотент, втечнени гурели палаво бликат от очите му с дебита на настъпана туба с майонеза, а неизменната му ближнелюбива и милосърдна усмивка натрапчиво напомня съвокуплетяването (Берю dixit) на чифт изтерзани от махмурлук голи охлюви. Бога ми, има нещо библейско у този човек и знам, че Брадатия страшно си пада по него!

— Да продължим нататък, скъпа ми Берта. И тъй, настанили сте се. После?

— Ам’ че после к’во, подкарахме го кат’ на ваканция: плюскане, люскане, сиести, фиести, слънчеви бани, малко карти в бара…

— Не живот, а мечтата на кварталния идиот! — резюмира язвително в рима Берюрие.

Тя му се усмихва обезоръжаващо в духа на най-новата си стратегия: грешницата, която поема греха, и същевременно ролята на примирила се с края си недоодрана мъченица. И номерът минава, ще знаеш!

— Познавахте ли особата, която е била убита? — продължава заслужилият деятел на следствието.

— Да, щот’ след като видях снимката й във вестника, веднага стоплих, че на няколко пъти съм я засичала в района. Все самосиндиканално се мотаеше, друслата. Такава една, никаква — тъмнокоса и по-скоро равнинна откъм релеф.

— Алфред сваляше ли й се?

— Глупости! Прекалено твърде гърчава беше за него. За да му пристърже на трианхуйлачната точка, на Фредито му дай колкот’ се може повече материал в дирник и виме.

— Тъй де, мръсникът си е мръсник! — декларира Берю, чиято компетентност в това отношение не подлежи и на най-малко съмнение.

— Понякога се наблюдават и изключения — упорствува Пинюшет. — Нищо чудно фризьорът да е бил чувствителен към чара на въпросната персона.

— Да де, ама тя го нямаше никакъв! — отсича категорично Берюресата. — А и за такива неща имам око — рентген, поради коет’ мож’ да бъдете сигурен, гус’ин Цезар, че ако Фреди й се беше правил на „Алфа — Ромео“, веднага щях да го хвана в крачка. Че то ний и добър ден не си казвахме с тая пръдла!

— И въпреки това Алфред я е последвал в стаята й. Как се е стигнало дотам?

Берта помрачнява като алкохолик пред чаша вода.

— В’обще и на представа си нямам. Двамата си бяхме полегнали на плажа и аз хем се издокарвах на тен, хем придремвах. К’во да правя, кат’ от жегата все на сън ме кара! Колкот’ до Фреди, помня, че ме гъделичкаше по венерическия хълм с една сламка, коет’ ме караше да подмокрям, ама бях твърде заспала, за да реагирам подобаващо. Оная фъшкия се пържеше на два-три метра пред нас. По някое време кат’ да ми се причу, че двамата с Фреди се разговарят, но за туй чак подир се сетих. Та събедесваха се значи те известно време ей тъй, в най-съветски тон, и после нищо. Не ме знам дали съм спала дълго и в’обще колко, поради липсата на часовник на плажа и най-вече щот’ пясъкът ти спъва всичките движения. Повиках Фреди, но той не ми отговори. Тогава седнах и видях, че ми е написал на пясъка, че отива в тоалетната. Това му се случваше най-редовно покрай мазната кухня, коят’ му се отразяваше стихийно на карантията, коет’ пък е доста учудващо от друга страна, тъй кат’ самият той лично е от италиански произход, както държа да се отбележи. Та зачаках го аз, кат’ този път взех да се пека откъм отзад и междубременно пак съм откъртила, когат’ внезапно най-ненадейно ме събудиха сирените на няколко полицейски коли, коит’ препускаха кат’ побеснели към хотела. И щ’ви призная, гус’ин Цезар, че тутакси изведнъж кат’ да ме облада предчувствие. Дигнах се аз и хукнах да видя за к’во по-точно става дума. Влизам значи във фоайето и к’во мислите виждам, гус’ин Цезар? Направо да ахнете, с извинение! Фреди, който излиза от асансьора с две ченгета и с чифт белезници на ръцете! Ако ме знаете само к’во усещане почувствах! Да ме прощава Христос, ама подобни моменти на рамо да си ги носи! На драго сърце по-скоро бих била умряла! Хвърлих се аз връз него и взех да го разпитвам к’во-що-как и в’обще, а той, моля ви се, досущ като препаниран, ако разбирате к’во имам напредвид! Един такъв, ошашавен, и с абсолютно неприсъствен поглед! Тогаз пък на мен ми се метнаха отгоре ми други ченгета и кат’ разбраха, че съм приятелка на низверга, веднага ме арестуваха. Откараха ме значи в полицията и сума ти часове ме разпитваха: Кой е Фреди? К’ъв е? Що е такъв? Откъде идва? Що идва? Чий го дърви тук, освен своя, и защо? К’ви ги върши на жизненото поприще в средата и по края? Има ли садистатични наклонености?… И куп к’ви ли не други неща, дет’ вече не мога да си ги спомня, щот’ бяха наистина много, а и щот’ целият тоз’ разпит ми се струваше много странен. Поисках да разбера в к’во го обвиняват, но онез’ гадове хич и уста не си направиха да ми отговорят. И не че искам да се хваля, ама имаше един, дет’ през цялото време ме опипваше най-нелегитимно по задника. А пък погледнех ли го, току се захващаше да ми демонстратира изпод панталона ахтрибута си, който, държа да се отбележи, не е кат’да не хващаше око и даже напротив. Онангледяваше му значи обемността с ръце, животното с животно, в’образявайки си, че мож’ ме впечатли мен, жената на Берюрие! Ха! Накрая все пак ме пуснаха, кат’ ме предупредиха, че ми задържат паспорта и че не мога да напускам страната, докат’ не приключи следствието. Колкото до к’во се е случило го разбрах чак кат’ се върнах тук и по-точно, че Фреди първо бил изработил оная трътла да го покани в стаята си, сетне я бил доработил по реда на обстоятелствата и в заключение взел, че я заклал с ножа от обяда, дет’ уж бил го бил скътал в банските си. По тоз’ въпрос лично аз съм най-катетгорична против, гус’ин Цезар! На Фреди банските му бяха колкот’ дамска превръзка, щот’ го знаете к’ъв е фанфараон и колко си пада да си експозиционира пакета при всеки удобен случай! В’обще нямаше таквоз чудо в пищималчето му! Още повече, че тъкмо преди да отмъркам, му теглих набързо една ръка на интимностите ей тъй, от най-безвъзмездна симпатия и колкот’ за атмосфера, коет’ предполага, че неотминуемо бих била установила наличността на чужди тела! Пък в края на краищата вий и двамата познавате Фреди. Мож’ да се оплаква от всичко друго, дръвникът, но не и от липса на дефекти — тъй де, то кво’ ли да искаш от един жабар! Ама да разфасова до летателен изход човек, и то мадама, на коят’ току-що е интерпретирал „Оверлога на хуйвенбина“, виж, туй не мога да го повярвам! Междупрочия, е ли ви е известно защо е станал дамски фризьор? Щот’ преди, когат’ е държал бръснарница, всеки път е забелвал очи, случело ли му се е да одраска клиента, дет’ го е бръснел!

— Може да е изпаднал в пристъп на безумие… — изгубва се в поредната догадка Цезар.

— Той!? Изключено! Беше прекалено целесъобразителен, за да се допусне да откачи! — заявява мадам Берта.

Мамутът дълбокомислено кюртира с открай време неизгризаните си нокти не по-малко отдавна небръснатите си бузи.

— Слушай к’во ще ти кажа, Берти — прилага на дело и в звук той разсъжденията си. — Твоят Осолемио е бил не само насаме, но и под ключ със заупокойната, докат’ е била все още кандидат — труп. Туй едно! Не друг, а той е колосал чаршафите кат’ за реклама на тенекеджийска работилница и не други, ами неговите отпечатъци са фигуранствали върху ножа. Ей ти го и две! В извод мож’ да се заключи, че никой друг не е бил в състояние да извърши убийството, а оттук моментателно стигаме до number три: щом не е никой друг, значи е той!

И избухва в злорад смях, който му отива колкото папийонка на ректум, тъй като Дебелия е общо взето душичка. Сприхав като пресен мазол, вярно, но инак милозлив и със сърце като панаирна палата.

В отговор Берта тръсва глава, предизвиквайки обилен пърхотопадеж:

— За да му повярвам в престъплението, би било трябвало да ми го признае самолично!

Пино най-сетне се престрашава да реагира и отсича:

— Да вървим да огледаме мястото на драмата!

Печатите и упоменатото около 400 реда по-горе джобно ножче на Многообемния влизат в яростна схватка, в която второто бързо вижда сметката на първите.

Берю Великолепни и Негово Пинюшество с професионална стъпка прекрачват прага на „трагичната стая“, както я величаят локалните журналисти. Същата ухае относително смътно с тенденция към по-скоро конкретно на мускусен парфюм в комбинация с блудкав дъх на мухлясало. Двамата затварят вратата зад себе си и за миг застиват неподвижно, смутени от странната атмосфера. Гробната тишина се нарушава единствено от досадното „пльок — пльок — пльок и т.н.“ на ронещите се от невидим и зле затворен кран капки.

Огромният първи пристъпва към леглото. Семето Алфредово продължава все така да опложда значителна територия от чаршафа. Такава производителност донейде обижда Берю, без обаче и самият той да разбере защо, което тутакси осчетоводява чувството му за сметка на оная долна интригантка, ревността! Той заобикаля ложето и веднага съзира върху бежовия мокет следи от засъхнала кръв. Казва си, че кръвта очевидно изветрява по-бързо от Адамовия крем с широк спектър на действие, което логично го изправя пред животрептящата дилема: е ли тя, в такъв случай, по-малко „жива“ от него?

Архивния дисциплинирано го следва в килватер. Той е възвърнал отработено несретния си и дори нещастен вид отпреди епохата на късното си забогатяване. Нещо като луксозен клошар, запържен с неутешим вдовец и оръсен с току-що уведомен за серопозитивността си сексуален маниак.

Прикляка, за да огледа по-отблизо пода, после откровено коленичи и започва да циркулира на четири крака из стаята. В хода на движението, ако смея да се изразя така, все по същия метод се изнася в банята и тъй като се забавя там, Дебелия надлежно се присъединява към него. Заварва го да седи на ръба на разкошната вана със заврени между отрудените си колене ръце, далдисал в бездънен размисъл.

— К’во, дърто, напосоки ли дъниш? — любопитствува Берю.

Изкопаемият изплува от дълбините на медитацията си и пита:

— Във вестника пише, че убитата жена е била облечена, нали така?

— Мъ’да, що?

— Тя е била убита тук и след това са я завлекли в прохода между стената и леглото — заявява Грохналия.

— И откъде го измисли туй, плиз?

Цезар посочва няколко миниатюрни червени капчици върху циментовите фуги между плочките.

— Кръв!

След това прави знак на коекипьора си да го последва в стаята и добавя:

— Доста тъпкане е паднало оттогава, но все още си личат.

— Кои?

— Следите от токовете. Влачили са тялото за ръцете. Виждаш ли двойната паралелна линия върху мокета, който е съвсем нов?

— Да, и к’во?

— Такова, че чисто и просто са я заклали в банята и са я замъкнали до леглото. Как мислиш, защо Алфред би действувал по този начин?

— Ами щот’ е превъртял, Дучето долно!

— Би трябвало наистина да е мръднал, за да постъпи така!

— Бил е съвсем сам в стаята, портата — в коет’ вобще не мож’ да има съмнение, щот’ е доказано! — е била заключена отвътре и прозорецът е бил затворен! А банята е мебелирана само с един вентилационен отвор, при туй обзаведен с решетка! Ти к’во, старо, да не си намислил да напишеш отново „Тайната на заключената стая“?

Пинюш се връща в банята и се покатерва върху ъгловото разширение на ваната, за да огледа вентилационната система. Става дума за внушителна метална плака с цвета на стените, снабдена с два зарешетени отдушника. Опитва се да я размърда, но тя се оказва здраво завинтена в четирите ъгъла. Тъй че да, ама не!

Матусалем спонтанно се изпразва в зловонна въздишка. Всъщност стомахът му никога не се е справял особено добре със служебните си задължения, отплесвайки се постоянно в недосмлени лирични отклонения. Така че спрямо свежия момински дъх Архивният се ситуира по-скоро в контекста на произволен обществен писоар.

— Тайната на заключената стая… — прошепва той.

Ироничната алюзия на Мамута силно го е поразила. Смътно предчувствува, че нещо „не е така“ и е убеден, че Берю напълно се солидаризира с интуицията му. И двамата са прекалено ченгета, за да си спестят подобно странно усещане. Само че в случая Александър-Беноа е твърде пристрастен, за да го признае, бидейки отмъстителнообсебен от сияйното видение на ешафода.