Сан Антонио
Аржентсвински истории (10)

10
Пак продължение

Необятно езеро под оловносиво, почти черно небе, прорязвано от седефените проблясъци на прелитащите на първични организации качулати марабу и водни кокошки. От време на време някоя от тях стремително пикира и дружно се умъглява в тръстиката. El Pampero (вятърът на пампата) бързо преминава в същински тайфун с такава сила, че на природата не й остава нищо друго, освен единодушно да се побърка. Само за няколко минути притъмнява така, сякаш е нощ.

Маскирани като гаучос, Берю и Пино маршируват решително през влажните тревни простори, поддържайки темпото на форсиран марш на скок. Тандемът е буквално неотразим в автентично фолклорните си одеяния: шалварести панталони, лъснати като за ваксаджийски конкурс ботуши, блестящи шпори, колан, декориран с няколко килограма монети, късо сако и широкопола кръгла шапка с подбрадник. Те напредват по посока на casco de estancia, чийто покрив ясно се откроява на линията на съвършено хоризонталния хоризонт.

Ненадейно до слуха им долита глухо сумтене, което застрашително преминава в нещо много повече. Обръщат се и виждат най-големия по света и у нас бик, който се носи насреща им със скоростта на експрес, изхвърляйки през ноздрите си пара, дим и прочие екскременти. Озъртат се. Пейзажът е тепсиеноплосък, без помен от дърво или друго защитно съоръжение.

Чудовището е на не повече от петдесетина метра.

— Каква нелепа смърт! — изпъшква жално Пинюшет. Въобще не трябваше да прескачаме онази ограда под предлог, че така ще съкратим пътя.

— Затваряй си човката! — съветва го ласкаво Берюфало Бил. След което самоотвержено се изтъпанва пред приятеля си с ръце на кръста в очакване на сублимния сблъсък. Неупрявляемото, заслепено от неадекватен бяс говеждо като че ли включва на четвърта, защото рязко увеличава скоростта. Делят ги едва десетина метра. И тогава Берюрие изревава. Изревава така, както никога досега, въпреки че гласовите му възможности са способни да приведат Токийската борса до нивото на Света на мълчанието, и то в часа пик. Ревът му е по-силен от гръм, по-могъщ от океански прибой, по-мощен от артилерийска канонада.

— Сто-о-о-ой-й-й-й-й! И, о, чудо! El Toro забива спирачки и моментално превключва на задна с наведена глава и запенена муцуна, интерпретирайки на място яростно „па дьо катр“.

— Кротко! — изтрещява Гръмовержния в същото децибелно съотношение. Звярът застива на място с неописуемо тъпо и почти гузно изражение. Александър-Беноа прави величествен жест по посока на пампасния безкрай и се изцепва още по-оглушително:

— Хайде, куш! И като тропва с крак, тутакси дублира с безапелационно застрашителен тон:

— Куш, казах!!!

Съкрушеното в психологически аспект говедо неохотно започва да отстъпва заднишком. Неустрашимия решава, че може още да се желае откъм експедитивност, и мъжествено се затирва насреща му.

— В’обще не ме плашиш, тъй че е напълно излишно да ме гледаш така, котлет нещастен! Хайде, друм! Да те няма!

И за по-голяма убедителност изцепва страхотен ритник в муцуната на животното. Бикът хлъцва от болка и възмущение, но Неумолимия въобще не се трогва и му гласува втори, не по-малко съкрушителен shoot.

— Омитай се!

Бикът се обръща, което му коства поредно воле в задника, и засрамено се отдалечава в тръс.

Оставиш ли му се, тоя боклук те хейрбаризира с рогите си кат’ две и две пет, помни ми думата — пояснява временно огаученият главен инспектор.

Пребледнял като прах за пране, Пинюш благоговейно изхриптява:

— На този свят няма по-храбър човек от теб, Сандре! Ако живеехме в древния Рим, бих дал всичко, за да те видя на арената, при лъвовете.

— Все тая щеше да е — уверява го скромно гладиаторът. — Да видиш тогава мор на к’во му се казва! Не позволявай никога да ти вземат страха, Цезаре. Напълниш ли гащите, пиши се аут, щот’ замирише ли му на лайно, на противника още повече му избива чивията.

Двамата продължават пътя си.

Малко по-нататък, след като са преодолели второ заграждение от бодлива тел, насреща им се задава конник. Също гаучо. Само че оригинален.

Интересува се какво ги е довело насам, откъде идват и къде отиват.

Пино, който не говори испански, но покрай отпуските си на Коста Брава е успял да консервира в буркана си няколко междуметия от този тъй благороден език, уведомява hombre — то, че приятелят му и самият той са французи и биха желали да си побъбрят със senor Мигел дел Панар. Уточнява, че колата им е аварирала на няколко километра оттук и затова решили да се доберат до дома на senor дел Панар, като изцепят по диагонал през полята. Гаучото многозначително посочва декориращия гърдите му бинокъл, пояснява, че е бил неволен свидетел на „toro — инцидента“, че им казва „браво“, и за да подчертае възхищението си, навирва огромен като… хм!… палец, който мнозина еднопосочни на драго сърце биха си втъкнали по предназначение.

Засвидетелствувайки им трогателна аржентинска вежливост, той се спешава и тръгва в крак със своите псевдоколеги, водейки росинанта си за юздите.

Бива си я бараката! — отбелязва Мамута, когато пристигат на местоназначението.

Бараката е автентичен благороднически замък, чийто подчертано европейски аспект се дължи най-вероятно на гъсто покриващия го бръшлян. Огромен вътрешен двор. Куп пристройки: конюшни, манеж, корал, колосални хангари, претъпкани със земеделски машини. Съответен персонал, щъкащ на батальони в изпълнение на съответните си задължения. Гидът им, който очевидно се ползува със сериозен авторитет, поверява превозното си средство на един коняр и повежда „асоциираните артисти“ към ниско каменно стълбище, водещо към парадния вход на зданието.

Моли ги да почакат в просторен хол, опасан с галерия, чиито колони биха направили чест дори на Британския музей.

— Направо не си усещам щеките — заявява Обемния, полагайки диференциала си върху едно канапе. — Ама че маратон! Кат’ зърнах покрива на хоризонта, в’обще не можех да предположа, че е чак толкова на майната си.

— Хоризонталните хоризонти са измамливи — пояснява авторитетно Цезар.

Двамата търпеливо чакат, наслаждавайки се на хладината и спокойствието, което цари в замъка, пропит от ветропоказателя до избата с нотариално заверено благородство. Обичам тази отдавна вече неупотребявана къдрава думичка, символ на също толкова излязло от употреба блажено минало. Днес тук-там все още се срещат замъци. Но колкото до благородниците — kaput! Изчезнал вид, брат’чед! Анихилиран! Несъществуващ! Или пък мутирал непоправимо било до титуляр на тесте кредитни карти със самочувствието на Господ, било до притежател на няколко мобифона, полк телохранители и персонален автопарк от мерцедеси, който е твърдо убеден, че знатното му минало напълно компенсира липсата на гънки под черепухата. Завеса! Край на епопеята! Сбогом, дантелени мускетарски ръкавели, шпаги и шапки с пера! Отсега нататък перата — бум! — в цвайтера^[1].

Шпагите са трансформирани в шишове за барбекю и единствено няколко сантиментални проститутки продължават самоотвержено да отстояват дантелените кюлоти!

— А, да не забравя: как беше еклерчето на Кармен?

— Превъзходно!

— Предпочиташ ли го пред туй на графинята?

— Да, по-прясно е.

— Така е. Долореста е започнала леко да втасва по периферията, а погне ли я една жена клизмактериумът, путдоарът им започва да намирисва на мухъл. Мадамите са кат’ кучетата — вършат работа, докат’ са млади.

— Попрезрялата жена също има своите предимства — внася Пино корекция в кредото Берюриево. — По-висока квалификация, повече практически опит, богатство на асортимента, в сравнение с което това на „Кама сутра“ не надхвърля нивото на диетичен справочник, по-голяма дързост на инициативата, комбинирана с неизлечима сексуална булимия, повече…

Одата на радостта в прослава на третата възраст бива прекъсната от появата на известния ни вече гаучо в комплект с висок, мършав, около седемдесет и пет годишен старец със снежнобяла коса и мрачен поглед. Дедикът, сбръчкан като херниален бандаж на египетска мумия, е облечен в масивен, богато украсен с ширити кадифен халат с цвета на засрамен домат и се придвижва с помощта на английски бастун.

— Доколкото разбрах, сте французи? — прошмляква той на леко нафтализиран френски, фиксирайки посетителите.

— Yes, гус’ин senor! — бърза да го увери Полиглъта, заемайки вертикално положение.

Старецът му връчва изящна мраморнобяла ръка, замрежена с ребус от арийскосини вени, чиито междупръстия са щедро импрегнирани с отлежал никотин. Берю внимателно пресова благородния крайник, след което благоговейно, досущ като реликва, го предава на коекипьора си.

— Аз съм Мигел дел Панар — представя се халатът. От Хосе, моя иконом, научих, че сте успели да излезете на глава с Хуан-Карлос, най-необуздания от биковете ми и същевременно най-търсения разплодител в La Pampa. Разбрах, че ви е нападнал и че вие, senor, сте го принудили да замръзне на място само с няколко вика!

Колосалния изненадващо възпитано не се възгордява и скромно пояснява:

— Аз съм селско чедо, гус’ин Панар. Моите старци си изкарваха прехраната със земеделие в Нормандия. В добавка отглеждахме малко добитъци, между които и един бик, ама не ти ви е работа! Говедото се казваше Фердинанд и веднъж даже си позволи да компостира дирника на бирника, докат’ оня се шматкаше по земите ни.

— Да не стоим тук. Елате в хола и ми обяснете какво ви води насам — декларира о.з. конкистадорът и бодро забастунява начело на колоната по посока на споменатия.

Който се оказва впечатляващо помещение с мащабите на градска баня, облицовано с тъмна праисторическа дървения; всъщност, упоменавам я просто така, колкото приказка да става, тъй като няма дори десет квадратни (и кубически, ако щеш) сантиметра гола стена. Картини! Картини! Картини! Масло в преливащи клаустрофобични полутонове, оформени в люде от Рембрандовата епоха, облечени до един в дрехи с отчайващо траурни разцветки. Медникарски творения, накачулени върху угаснали или агонизиращо тлеещи огнища; нацвъкани с петна песове, спящи в обкръжението на също толкова лекясалото си потомство; целомъдрени дами с боне, вретениращи благопристойно ей такива хурки! Лудница!

— Седнете, господа.

Хидалгото дръпва властно някакъв шнур. В дълбините на супермаркета — пардон, на къщата! — се разнася звън. В хола почти светкавично се материализира дебела, кривогледа, ревматична, плешива и мустаката прислужница, страдаща от епилепсия, хемороиди, краста и плоскостъпие, която се поинтересува за какво, прочее, става дума. Senor-ът уточнява, че не става въпрос за дума, а за шампанско в чест на гостите.

— Е, господа, на какво дължа честта?

Кажи му по-добре ти! — пошушва Дебелия на Руината.

Според Мастодонта маниерите и дар-словото Пинюшево подхождат далеч повече на величието на обстановката и импозантното външно оформление на домакина.

Архивния забърсва с нокътя на кутрето си слаломиращия по хлътналата му буза гурел, депозира го внимателно върху покривката на ниската маса и прилежно прочиства гърло — досущ изтощен, престарял пуяк, който се двоуми дали да не се пробва за последно върху някоя от подопечните си.

Поводът на посещението ни е една странна и същевременно драматична афера, senor дел Панар. Става дума за ужасяващото убийство на голямата ви дъщеря, госпожица Кончита.

Почтеният старец навързва веждите си в единна хоризонтална туфа и заупокойно изръмжава:

— Тази мръсница си е получила заслуженото! Стигнеш ли в падението си дотам, че да се хвърлиш на шията на първия срещнат чужденец и да го замъкнеш в стаята си, всичко може да се очаква!

Би било евфемизъм да се каже, че се задушава от скръб, amigo-то. Буреносните му очи хвърлят, досещаш ли се какво? Точно така: светкавици! Смятай, че ако носеше очила, вече да ги е стопил, дон Мигелитото!

— Момент, гус’ин барон — намесва се Берю (под въздействие на непосредствената и по-околна околна среда^[2] Мамута се чувствува длъжен да декорира домакина с благородническа титла). — В хода на следствието отсносно как са стояли, а после и лежали нещата, ако бил бих могъл да с’изразя така, напоследък взе все повече да се установява, че май не е била точно тя онази, дет’ е свалила и изконсумирала туриста.

— Вие пък какво знаете за следствието!? — експлодира облагороденият биковъд.

Тогава Пино сваля карти и обявява два чифта с тираж за фул на ченгета. Пояснява, че са полицаи от Париж и по съвместимост приятели на Алфред, обвиняемия. Че предупредени за случилото се, начаса са се катапултирали в Аржентина, за да му окажат първа медицинска помощ. Че са доказали безапелационно прибързаността на първоначалното следствие, в резултат на което предоверилата се на привидностите марделска полиция е закопчала фризьора, без нито за миг да се усъмни във вината му.

Разказва историята за капака, чиито болтове са завити „от вътрешната страна на вентилационната шахта“. Споделя, че злочестият обвиняем не е разпознал в лицето на убитата девойка, която „го е забърсала“ на плажа. Че умишлено са маникюрирали пръстите на Алфред с кръвта на покойната и че за да я разфасоват, са си послужили с ножа, зачислен му от екипажа на ресторанта, за да може да дисекцира разкошните пържоли, съставляващи гордостта на аржентинското скотовъдство.

— Загрявате ли. Ваш’ Благ’родие? — резюмира Александър-Беноа. — Изработили са Алфредо по цялото трасе кат’ за формула 1. И к’во ли му се чудя: тоя мухльо не вижда по-далече от върха на ножиците си!

Но дел Панар — Старши реагира крайно скептично. Човек би останал с впечатлението, че изпитва удоволствие при мисълта, че голямата му дъщеря е загинала трагично, изигравайки посмъртно такъв разкошен етюд на някакъв задник, дебаркирал от Стария континент.

— Вие се опитвате да спасите приятеля си, господа, но аз имам пълно доверие на аржентинската полиция.

— Гледайте телевизия. Ваш’ Преосвещенство! — съветва го Наднормения. — Нищо чудно през следващата информатционна мисия да отворят дума хименно за туй, за коет’ току-що затвори дума приятелчето. Междубременно, ако бил бих посмял да си го позволя, не би ли било по-добре според вас да видим сметката на шампанското преди окончателно да е емигрирало в кофата? Оставете туй на мен, ако не бихте били имали нищо напротив. Че то с вашия ханш на компот, току-виж, сте си докарали някоя авария! Антарктрит предполагам? Хуйбаво ще е да се пооперирате малко. Ваш’ Сиятелство. Смятайте, че покрай днешната медицина ш’ви направят чистак нов! Просто ви кръцват капачката на коляното и на нейно място ви забождат една бирена такава, но от галванизирана стомана, за да не ви работи прекалено в случай на клизматични промени. Два дни в болницата и мож’ да се кандидатирате кат’ нищо за четири по сто, и то без мезе! По дяволите, нещо много се пеняви туй шампанско! Питам се дали е достатъчно настинало за Дом Периньон? Не шавайте, пробвам! Мъ’да, тъй си и мислех: още малко, и ще го докара на джибри. Би било трябвало да инструктирате прислужницата да зареди следващите във фризера, коет’ ще ни спести време. А тая ще гаврътнем, докат’ чакаме да им се вземе здравето от студ.

Потресен от толкова мъдрост, жизнен опит и красноречие, Мигел дел Панар мобилизира посредством шнура описаната по-горе прислужница и й предава дословно разпорежданията на Дегустатора.

След няколко минути концентрирано мълчание невалидният (Берю dixit) старец се решава да го наруши:

— Това така наречено разкритие все още не обяснява повода за посещението ви. Предполагам, че не сте дошли от Мардел с единствената цел да ми го съобщите?

Двамата Шерлоковци многохолмсово се споглеждат. Мамута решава да се маскира на доктор Уотсън и прехвърля топката на Античния.

— Виждате ли, господин дел Панар, тук възниква един друг въпрос. Ако нашият приятел Алфред е невинен, убийството престава да бъде садистичен акт, което от своя страна налага заключението, че то е било предварително замислено, внимателно организирано и изключително хладнокръвно осъществено…

— Да ти имам приказката! — оригва се възхитено Берюрие. — Личи си, че имаш образование, Цезаре. Туй, в интерес на истината, е нещо, дет’ на моменти ми бяга по мантинелата, но добре, че го компенсирам откъм природна интелигентност.

Пино обнародва скромна усмивка формат „рекламна брошура“ с подтекст „Вярно е, че имам запек, но с хапчетата «Бързоклек» проблемите ми се превръщат в удоволствие!“ и продължава.

— По пътя на тази логика не е изключено да става въпрос за убийство, продиктувано от користни подбуди. А това неизбежно предполага и следващата стъпка, тоест да разпитаме близките на жертвата, за да се опитаме да си изясним картината на престъплението. Или накратко: от този момент нататък да предприемем едно напълно класическо разследване.

— Стоплихте ли, гус’ин Генералисимус? — любопитствува почтително Мастодонта.

Известно време старият латифундист раздразнено дъвче долната си устна, след което — решил очевидно, че не заслужава да я гълта — изсумтява:

— А не мислите ли, че да се заеме с тази нова фаза на разследването е работа по-скоро на аржентинската, а не на френската полиция?

— О, и тя несъмнено ще го направи, бъдете убеден! — заявява Пино. — Ние просто изпреварваме събитията, за да може възможно най-бързо да бъде прекратено следствието срещу нашия приятел.

— Да не искате да кажете, че смятате нашата полиция за сбирщина некадърници!?

— Ни най-малко, но тя не разполага със свободата на действие, с която се ползуваме ние в качеството ни, да речем, на доброволци, тъй като не разполагаме с официални пълномощия. Господин дел Панар, бихте могли преспокойно да ни отпратите, вместо да ни черпите с „Дом Периньон“, но съм уверен, че разкриването на истината за вас е още по-важно, отколкото за нас.

— Златни ти уста, дърто! — комплиментира Берю съотборника си. — Мен ако питаш, сбъркал си си професията! В сравнение с теб гражданинът Цицирон има да наваксва откъм фонетика до двайс’ и второ пришествие! Кат’ едното нищо те виждам на някоя балюстрада да вдигаш кръвното на масите!

— Естрада! — коригира Цезар.

— Може и така да е, само не започвай да ми се правиш на велик, силвупле!

Наблюдаващият ги с любопитство собственик на няколко литра синя кръв и трудноустановим брой говеда леко се усмихва.

— Ще ви призная, че ви намирам за симпатични, и двамата — изпада той в най-неочаквано откровение. — Симпатични и забавни. Харесва ми вашата непринуденост. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ваше Сияйтелство, по пътя закъм насам има един трафопост, ако сте наясно с географията на инфарктструктурата?

И Берю въпросително поглежда домакина с надеждата, че способността му да прави асоциации все още не е съвсем изветряла.

— Напълно — оправдава очакванията му достопочтеният идалго. — Е, и?

— Ами точно на десетина метра оттам закъсахме с тарамбуката поради липса на гориво. Прецака ни стрелката, коят’ даваше все на full, докат’ резервоарът изведнъж се маскира на пустинята Татакама. Бихте ли били могли да изстреляте някой от юнаците си да й ливне две-три капки супер и да я докара? Ще си платя бензина, разбира се!

— Ще направим необходимото — уверява го любезно Мигел дел Панар и дръпва шнура на звънеца.

В този миг в хола се появява едно неописуемо красиво, прекрасно, разкошно, прелестно, очарователно, възхитително, обаятелно, вълшебно, неотразимо, невероятно, ослепително, изящно, ненагледно, приказно… Какво — всъщност?… А, да! — създание!