Джоан Джонстън
Боса пред олтара (3)

3

— Стой наблизо, Пач — предупреди Сет дъщеря си, когато стъпиха на палубата на „Виола Бел“. — Искам да те представя на мисис Галахър веднага щом я намеря.

— Не искам да се срещам с нея, татко.

Сет заведе Пач в един тих ъгъл, където можеха да стоят, без да бъдат блъскани от тълпата. Той повдигна брадичката на дъщеря си, така че очите й да срещнат неговите:

— Искам днес да се държиш колкото може по-добре. Не искам да изплашим мисис Галахър още преди да е пристигнала — каза той с усмивка. — Очаквам от теб да направиш така, че тя да се чувства добре дошла.

В очите на Пач блесна недоволство и тя побърза да спусне клепачите си, за да скрие враждебността, която изпитваше към страшната мисис Галахър.

Но Сет не забеляза нищо. Той вече оглеждаше предната палуба на „Виола Бел“ и търсеше с очи жената, която се бе съгласила да стане негова съпруга. Докато разглеждаше жените, които стояха там, той се сещаше за отделни откъси от последното писмо на Моли Галахър. Тя му бе дала достатъчно информация, за да я познае, без всъщност да казва какъв цвят рокля ще носи, когато пристигне.

„Косата ми е дълга и черна. Джеймс казваше, че е великолепна. Но обикновено нося шапка, за да предпазя лицето си от слънцето. В противен случай носа ми се покрива с лунички.“

Той изключи всички жени, които не носеха шапки. За съжаление беше трудно да определи цвета на косата на тези, които носеха шапки. Искаше му се да знае, дали носи косата си пусната надолу или хваната нагоре.

„Доста отслабнах, понеже храната сякаш изгуби вкуса си след смъртта на Джеймс.“

Останаха му само четири жени, между които да избира.

„Надявам се, че не сте прекалено висок, защото аз не съм по-висока от мравка. Е, може би това е преувеличено. Но не много! Джеймс ме наричаше «мъничката ми».“

Само две жени отговаряха на това описание.

„О, сетих се! Имам малка бенка близо до устата. Джеймс казваше, че ми отива. Надявам се, че на вас също ще ви хареса.“

Нито една от двете жени не гледаше към него в момента. Той отиде до тази, която бе най-близо и я докосна по рамото. Тя се обърна и той въздъхна от облекчение — досега не бе усетил, че е затаил дъх в очакване. Не беше тя.

Докато се приближаваше към другата жена, тя се обърна към него. Сет се закова на място, поразен от елегантната й красота. Защо не го беше предупредила? Лицето й бе очертано от черна сламена шапка, поръбена с черни кристални мъниста, които привличаха и отразяваха слънчевата светлина.

Той забеляза кафявите й очи, неспокойни като на кошута, и бялата й като алабастър кожа с лунички около носа, която порозовя, когато тя срещна погледа му. Равни бели зъби проблясваха между сочните й устни, а брадичката й бе предизвикателно повдигната. Бенката беше близо до устата й, точно както я бе описала. Но тя не само й отиваше. Събуждаше надежди. Примамваше.

Тялото му се изопна и вкамени от желание, което той не искаше да чувства. Не това бе очаквал от едно запознанство чрез обява. Не и жена, която го караше да копнее да я притежава. Не и жена, която да събуди в него настойчиви чувства, които той смяташе отдавна за мъртви. Особено след като двамата се бяха уговорили, че това ще бъде просто брак по сметка.

Сет направи две крачки към нея. Протегна ръка и тя постави своята малка нежна ръка в неговата.

— Мисис Галахър? — успя да каже той с пресипнал глас.

Когато тя кимна, той почувства, че стомахът му се свива.

— Доктор Кендрик?

— Да.

Той изобщо не беше това, което Моли очакваше. Един лекар не можеше да има такива вълнуващи сиви очи и такава буйна черна коса. Не можеше да изглежда така страстен и да има толкова силно тяло. Един лекар не би трябвало да й напомня за дивака, възседнал кон, когото беше видяла край реката, нито пък да кара тялото й да трепери при допира на неговите изненадващо груби ръце.

Моли си помисли, че бръчиците около очите му и дълбоките бразди около устата му придават на лицето му особен израз. Тя хареса правия му нос, вдлъбнатата брадичка и широките му скули. Носеше някаква шапка, която тя не бе виждала на Изток. Тя почти покриваше вълнистата му черна коса, освен там, където падаше на чупки върху яката му. Но това, което я привлече към него и я завладя, бяха очите му — загадъчните му тъмносиви очи.

За момент те останаха така на палубата на „Виола Бел“, всеки загледан в очите на другия. В следващия миг ръката на Моли бе изтръгната от тази на Сет, защото някой се препъна, полетя към нея и я бутна през парапета в ледените води на Мисури. Тя успя за миг да види едно дяволито лице, което я гледаше втренчено, преди да остане без дъх и устата й да се напълни с кална вода.

Сет разполагаше само със стотни от секундата, за да разбере, че Пач е бутнала Моли Галахър през борда, след което някой го удари отзад и той почувства, че пада. Преди да се озове със силен плясък във водата, той си помисли, че ще извие врата на дъщеря си. Надигна се, като плюеше и мигаше бързо с очи, за да ги прочисти и да намери виновника, който го блъсна през парапета.

Преди да се огледа добре, Моли се показа на повърхността. Тя се давеше, но успя да извика:

— Помощ! Не мога да плувам! — и веднага потъна обратно.

Моли чувстваше дробовете си сякаш ще се пръснат, но не смееше да си поеме дъх. Това ли бе почувствал Джеймс? Тази ужасна пареща болка в гърдите? Леденостудената вода? Беше ли помислил той за нея, за Уит и Неси в последните си секунди, така, както тя мислеше сега? Моли се бореше със съдбата си, с разперени пръсти махаше отчаяно в тъмната вода и се стремеше към светлината на повърхността. Но огромната тежест на няколкото слоя модни дрехи неумолимо я теглеше надолу. Почувства, че й се вие свят. Нямаше да издържи още много. Скоро ще трябва да си поеме дъх. Тогава дробовете й ще се напълнят с вода и ще се удави.

Не можеше да се откаже. Децата й имаха нужда от нея. Трябва да живее! Продължи да се бори с тежестта на дрехите си, отказвайки да даде живота си на реката.

Нещо я дръпна за полата и веднага я пусна. Някой е скочил след нея! „Спасете ме! Не ме оставяйте тук!“ Без да вижда, протегна ръце да сграбчи врата на своя спасител, но той я откопчи от себе си. Това я отчая още повече.

Една мускулеста ръка я обви отзад и я хвана здраво през гърдите. Тя бе така поразена от интимността на тази прегръдка, че замръзна за момент — време достатъчно, за да разбере, че се движат нагоре. Тя се насили да стои спокойно, което беше единственият начин да помогне за спасението си.

Моли пое дълбоко въздух, когато стигнаха повърхността на водата и веднага се закашля.

— Вече сте в безопасност, мисис Галахър — каза Сет в ухото й. — Само се отпуснете и ще ви закарам до брега.

Хората на борда на „Виола Бел“ вече бяха разбрали, че двама пътници са паднали през борда. Бяха готови да поемат Моли от ръцете на Сет, когато той я повдигна до кея, и да издърпат и самия него от водата.

Сет забеляза Итън в тълпата, която се бе събрала, и му каза:

— Погрижи се за нея, докато донеса медицинската си чанта от двуколката.

Моли лежеше на земята със затворени очи, благодарна, че е жива. Слънцето бе така топло, а тя — толкова уморена. Нямаше желание да се помръдне от това място.

— Идете настрани! Разпръснете се! Направете й място да диша! — извика Итън.

Когато Моли отвори очи, тя видя коленичил до нея красив мъж с кестенява коса и яркозелени очи. Той развърза мокрите панделки под брадичката й и махна това, което бе останало от най-хубавата й празнична шапка.

— Добре ли сте? — попита той.

Устата на Моли очерта думите „Добре съм“, но звук не се чу. Тя отново затвори очи. Почувства топлината на едно друго тяло до себе си, точно преди да чуе дълбокия, дрезгав глас на Сет:

— Как е тя, Итън?

— Не знам, Сет. По-добре я прегледай.

Моли почувства, че някой разкопчава роклята й и успя да повдигне ръка, за да го спре.

— Всичко е наред, мисис Галахър — каза Сет, като върна ръката й обратно. — Аз съм, Сет Кендрик. Лекар съм, помните ли?

Не, не я интересуваше, дали е лекар. Беше непознат. Но опитните му ръце се справиха бързо с копчетата на корсажа й. Моли пое въздух, когато някакъв гладък, студен метал докосна кожата над лявата й гърда. Това я накара да се закашля. Сет я обърна и потупа гърба й. Когато тя се успокои, той я положи по гръб и отново постави слушалката, за да чуе биенето на сърцето й.

Моли потрепери от лекото докосване на пръстите му по кожата й там, където той държеше инструмента. Сет местеше металния диск, за да прегледа дробовете й. Пръстите му оставяха гореща следа навсякъде, където я докосваха. Това трябваше да се прекрати. Тя не искаше да се чувства така…, така…

— Доктор Кендрик — успя да прошепне тя. — Моля ви, спрете.

— Почти съм готов — каза той и продължи това, което правеше. — Не мисля, че има трайни увреждания — обяви той накрая. — Можете ли да отворите очи, мисис Галахър?

Моли отвори очи и веднага ги затвори, за да ги защити от яркото слънце.

— Нека да ви помогна да станете.

Ръката на Сет обгърна раменете й и скоро тя бе настанена в процепа, образуван между бедрата му, докато той коленичеше на кея. Веднага щом тя се изправи, корсажът на роклята й, който все още не беше закопчан, се разтвори. Тя несръчно го повдигна, за да запази благоприличие, а Сет се пресегна през раменете й и невъзмутимо започна да я закопчава.

Моли затвори очи, но не можа да спре червенината, която заливаше кожата й и пълзеше нагоре към врата й заедно с пръстите, които я закопчаваха. Не можа да си отдъхне даже, когато той отмести ръцете си, защото горещината продължи да се изкачва по врата й, нагоре към бузите.

— Аз… аз мисля, че вече мога да стана — каза тя, защото изпитваше силно желание да се премести от неудобното положение между краката му.

Още веднъж тази мускулеста ръка се плъзна около нея. Сет се надигна и без усилие я изправи на крака. Щом застанаха прави, тя видя, че прогизналите му дрехи — черен костюм от сукно, бяла риза и тясна вратовръзка — следват извивките на тялото му и го излагат на показ. И тя осъзна, че мокрият й корсаж е прилепнал към тялото й като втора кожа.

— Добре ли сте? — попита тя, като кръстоса ръце, за да се прикрие.

— Да — каза той и се усмихна за миг, за да я успокои.

Усмивката омекоти чертите му, но много бързо изчезна.

— Много смело постъпихте, като скочихте след мен — каза тя. — Спасихте живота ми. Не знам как ще ви се отблагодаря.

— Не съм скачал след вас.

— Не сте ли?

— Някой ме бутна.

— Сигурен ли сте? Кой би могъл да направи такова нещо?

Но Моли имаше ужасното предчувствие кой може да е бил, от което й прималяваше. Изведнъж осъзна, че децата й сигурно се тревожат за нея. Тя огледа мястото на главната палуба, където преди стояха с доктора. Естествено, Уит се бе облегнал на перилата със самодоволно изражение на лицето. О, той няма да изглежда така доволен от себе си, когато му се наложи да се извини на доктора. Тя се сви само при мисълта да ги представи един на друг. Но, все пак това трябваше да стане. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Моли вече се готвеше да проговори, когато изведнъж осъзна, че не е видяла Неси да стои някъде наблизо до Уит. Тя се огледа наоколо. Момиченцето го нямаше. Сърцето й заби силно, тя пак се огледа, но не откри дъщеря си. Къде е Неси? Дали не е тръгнала сама из парахода? Дали не се е изгубила в тълпата?

В този момент всичките й мисли как да успокои мъжа до нея изчезнаха. Моли не се постара да обясни къде отива, само повдигна мокрите си поли, проправи си път през насъбралата се тълпа и се отправи натам, където беше оставила децата си.

— Чакай! — извика Сет.

Когато видя, че Моли дори не забави крачка, той се затича след нея.

Моли почти не забеляза русото безпризорно дете, облечено в панталони като чували, което стоеше на предната палуба и я гледаше свирепо. Тя се запъти направо към добре облеченото момче в бермуди и сако, което стоеше наблизо.

— Къде е Неси? — попита строго тя сина си.

Изненадан от въпроса на майка си, Уит се огледа наоколо с истинско учудване:

— Беше тук преди малко.

— Преди да бутнеш доктор Кендрик в реката или след това? — попита ядосано Моли.

— Преди това — Уит направи гримаса, когато осъзна какво е признал. — Не знам къде е отишла…

Момчето изведнъж млъкна и погледна навъсено към някого зад рамото на майка си.

Моли се обърна и откри, че бъдещият й съпруг се е приближил до нея. Дали беше чул признанието на Уит? Тя пребледня, когато видя, че лицето му се е сгърчило от ярост. Един бърз поглед й бе достатъчен, за да забележи, че е свил ръцете си в юмруци. За миг тя си помисли, че той се готви да удари сина й. Напрегна всичките си мускули, за да го спре.

Но когато силната му ръка сграбчи някого за дрехите, тя видя, че той държи малкото русо дете, облечено в измачкана памучна риза и широки панталони от кадифе.

— Ще ми обясниш ли какво се случи тук? — попита той строго детето.

— Стана случайно! — каза пакостницата. — Спънах се.

— И се случи така, че се блъсна точно в тази жена? — попита докторът с насмешка.

Моли изведнъж позна дяволитото лице, което бе видяла наведено над парапета, когато падна в реката. В същия момент тя осъзна, че детето не е момче, както беше помислила в началото, а момиче с коса, вързана отзад с връвчица. Тя хвана Сет за ръкава и се опита да го успокои:

— Сигурна съм, че е било случайно, както казва.

— Ти ли беше, ти ли? — ръмжеше той.

Моли се отдръпна, поразена от свирепия му поглед и грубия глас. Тя понечи да каже, че само малко се е намокрила и скоро ще изсъхне, но вместо това кихна.

Гледаше с насълзени очи как Сет отново насочи свирепия си поглед към раздърпаното момиче и настоя:

— Извини се на дамата.

Момичето заядливо вдигна брадичка:

— Няма.

На лицето на Сет се изписа ярост и той сякаш не повярва:

— Няма ли?

— Няма да се извиня.

Гласът на момичето издаваше колко страда, когато извика:

— Не съжалявам, че го направих. Надявам се да хване пневмония и да умре. Тя трябва да се върне там, откъдето е дошла. Аз нямам нужда от майка.

Объркана, Моли се обърна към Сет за обяснение.

— Този дявол тук е дъщеря ми Патриша — призна Сет през стиснати зъби.

— Казвам се Пач — промърмори момичето.

— Ти имаш дъщеря? — с учудване попита Моли. — Но ти не спомена, че имаш дете.

— Точно затова ми трябва съпруга — призна той сърдито. — Сама виждаш, че тя има нужда от женско влияние.

— Да, така изглежда — съгласи се Моли с готовност. — И въпреки това…

Уит я прекъсна:

— Тя ми даде идеята да го бутна във водата, майко.

Моли почувства, че сърцето й спира да бие, когато Сет обърна суровите си сиви очи към нея.

— Добре ли чух, какво каза момчето? — попита той.

— Зависи — взе да увърта тя, като сведе мигли, за да се предпази от пронизващия му поглед. — Какво си чул?

— Ти ли си майката на това момче? — попита рязко Сет.

Моли повдигна брадичка и срещна погледа му:

— И какво, ако съм? — тя хвърли бърз поглед към дъщеря му. — Каквото повикало, такова отговорило.

— Я виж какво…

— Внимавай как говориш на майка ми — предупреди го Уит.

— А ти внимавай как говориш на баща ми! — отвърна му Пач и се изправи заплашително срещу него.

— Уит!

— Пач!

Всеки един от двамата родители хвана здраво своето дете.

— Съжалявам, че Уит те бутна в реката — каза Моли.

— Тук всеки говори сам за себе си — каза Сет и очите му срещнаха погледа на Уит. — Ти какво ще кажеш, синко?

— Не съм ти син — отвърна Уит. — И не съжалявам. Пак бих го направил! Иска ми се да се беше удавил. И да не бяхме идвали тук. Никога няма да бъдеш мой баща!

Стоманеният поглед на Сет не изпускаше лицето на Уит.

Тъмнокафявите очи на Моли хвърляха искри към Сет.

Пач насочи искрящите си от гняв сини очи към Моли.

Морскозелените очи на Уит гледаха свирепо към Пач.

Сякаш всеки момент въздухът щеше да експлодира.

Моли се вбеси, когато усети силно подръпване по мократа си пола. Погледна надолу и видя Неси, която стоеше с палец в устата си. Моли съвсем бе забравила за дъщеря си в суматохата. Тя протегна ръце да вдигне детето. В този миг се сети, че ако държи детето близо до себе си, ще го намокри. Тя задържа момиченцето с протегнати напред ръце.

Като видя, че й е трудно да я държи така, Сет пое детето от Моли и го постави в извивката на ръката си:

— А това пък кой ли е?

Моли преглътна:

— Дъщеря ми, Агнес. Наричаме я Неси.

— Ти имаш син и дъщеря? — попита Сет, като внимаваше да сдържа гласа си.

Моли цялата настръхна. Тя повдигна вежди и го принуди да сведе очи:

— Да. Изглежда ние двамата имаме общо три деца.

— Не се жени за нея, татко! — извика Пач. — Това нейното момче наистина е голям грубиян. А пък това, дето го държиш — ами че то е още бебе! За една седмица ще те накара да полудееш от неговите писъци и ревове.

Нещо липсваше на твърдението на Пач, защото Неси не бе издала нито звук, откакто се бе появила на сцената. Но Моли погледна дъщерята на Сет и видя истинска мъка в сините очи на Пач, докато гледаше как баща й държи малкото момиченце.

— Може би нищо няма да излезе от това в края на краищата — каза Моли.

— Защо не? — попита Сет.

Очите на Моли се изплъзнаха от твърдия му поглед:

— Трябваше да ти кажа за децата.

— Разбира се, че трябваше — бързо се съгласи Пач.

— Аз не бях по-честен от теб — призна Сет. — А фактът, че имаш деца, не променя нещата. Аз все още имам нужда от съпруга. А дъщеря ми — от майка.

— По дяволите, татко! Аз не…

— Достатъчно, Пач — каза Сет предупредително.

— Върни я обратно, татко — молеше го Пач. — Върни ги всичките.

Моли виждаше, че Сет се разкъсва от колебание. Беше ясно, че би минал и през огън заради дъщеря си. А Патриша, или Пач, искаше те да си тръгнат. Но Моли се нуждаеше от дом за децата си. Ако трябваше да се бие с Пач, би го направила.

Сет видя как Моли изправи рамене, готова за битка, дори когато черните й мигли се спуснаха от изтощение над бледите бузи. Силна и необяснима потребност да я защитава се надигна в него. Той си спомни едно изречение от второто й писмо. След като бе обяснила, че родителите и мъжът й са починали, тя бе написала: „Сега съм сама на този свят.“ Сега той разбра, че е искала да каже, че само тя е отговорна за съдбата на двете си деца. Къде щеше да отиде тя, ако той решеше да не се ожени за нея? А в края на краищата и той не постъпи по-честно от нея.

Той постави пръст под брадичката й и повдигна лицето й към своето:

— Моли?

Когато чу гласа на Сет, Моли повдигна очи и видя, че стоманеният му поглед е омекнал. Тя си даде още малко надежда.

— Моли — повтори той, сякаш името беше чуждо, а не съвсем обикновено ирландско име, — свещеникът чака. Ако все още ме искаш.

Моли отказа да погледне към Пач. Детето нямаше да промени мнението си, а Моли чувстваше болката му твърде силно, за да не й обърне внимание:

— Сет, аз мисля, че…

Прекъсна я вик откъм брега:

— Ей, докторе! Пайк Хардъсти стреля по един човек в кръчмата на Басет. Най-добре да дойдеш бързо.

Сет тихо изруга.

— Трябва да тръгвам — каза той и бързо й подаде Неси. — Рядко се случва Хардъсти да не уцели. Улучил е поне близо до целта и ако не побързам, няма да мога да помогна изобщо. Ще се срещнем в хотела, когато свърша.

— Татко, виж — каза Пач, — не е ли по-добре тя да дойде с теб!

Баща й се намръщи, а Пач добави:

— Искам да кажа, може би трябва да разбереш дали ще може да ти помага в работата, преди да се ожениш за нея. Нали не искаш жена, която припада, като види малко кръв?

Моли преглътна:

— Кръв?

Сет хвърли поглед към Моли, която изглеждаше смутена:

— Да, мога да се възползвам от помощта й — той погледна към Неси, която лежеше в ръцете й: — Но те разбирам, ако не можеш да оставиш дъщеря си.

— Уит ще се погрижи за нея — каза Моли. Като видя разбунтувания поглед на сина си, тя добави: — Само ще ги изпратя до каютата. Връщам се веднага.

Сет я наблюдаваше как се отдалечава — грациозна, въпреки тежестта на пропитите й с вода дрехи. Беше се научил да не обръща внимание на телата на жените, докато ги преглежда. Но не остана безучастен към тялото на Моли Галахър. Беше видял формата на гърдите й през мокрия плат. И още по-лошо — студът бе накарал зърната й да щръкнат. Той я бе усещал като жена през цялото време, докато разкопчаваше роклята й. Нищо с Моли Галахър не ставаше така, както го бе запланувал. Защо, по дяволите, всичко се бе объркало?

— По-добре внимавай, татко — каза Пач.

— Какво? — попита разсеяно Сет, като не желаеше да откъсне поглед от вдовицата Галахър.

— Изглежда ще ни донесе повече неприятности, отколкото си струва — отвърна Пач убедено. — А помисли и за това ревливо бебе, татко. Ще бъде цяло нещастие да живее в къщата. И един бог знае, какви бели ще направи това момче. Аз…

— Тя ще стане моя жена, Пач — каза Сет. — И твоя майка. Децата й ще са част от нашето семейство. Най-добре да свикнеш с тази мисъл.

Пач поклати отрицателно глава:

— Няма да се съглася с това, татко.

Гласът на Сет стана по-суров, въпреки болката, която видя в очите на дъщеря си:

— Нямаш друг избор.

— По дяволите, ако нямам! — извика тя. — Ожени се за нея, щом искаш, татко. Но тя няма да ми бъде майка. И те няма да са ми роднини.

Сет сви юмруци, докато гледаше как Пач си проправя път през тълпата на палубата и слиза по подвижното мостче. Той правеше това за нейно добро. Някой ден ще му е благодарна. Прокара ръка през мократа си коса с чувство на неудовлетвореност.

— Ще вървим ли?

При звука на пресипналия глас на Моли тръпки полазиха по гърба му. Не беше си губила времето да реши косата си, но бе взела един шал, за да го наметне върху корсажа на роклята си. Той се насили да не си спомня, как мокрият плат прилепваше към тялото й. По-късно щеше да има време да мисли за ада на този свят, който си беше създал с този брак по сметка.

— Да вървим — каза той кротко. — Имам да вадя куршум.

Моли ускори стъпка, за да се изравни с големите крачки на Сет. В края на краищата нещата не бяха тръгнали чак толкова зле, колкото тя се страхуваше. Поне нямаше да ги изпрати обратно за Ню Бедфорд със следващия параход. Сега всичко, което трябваше да направи, бе да докаже, че е добра медицинска сестра. Това не би трябвало да е много трудно. Нали в Ню Бедфорд беше чистила риба. Можеше ли гледката на малко кръв от рана да бъде много по-различна?