Лиан Хърн
Разгромът (7)

Шеста глава

Болката се завърна в ранните часове на утрото и бе тъй силна, че го събуди. Той извика прислужницата, нареди й да му донесе чай и топлината на купичката незабавно успокои осакатената му ръка. Навън все още валеше, а въздухът в резиденцията бе задушен и влажен. Бе невъзможно да заспи отново. Изпрати прислужницата да събуди писаря и архиваря и да донесе лампи. Когато двамата мъже пристигнаха, Такео седна с тях на верандата и се зае да изучава архивите на Ширакава и Фудживара. Тримата обсъждаха подробностите и несъответствията в данните, докато небето съвсем изсветля и откъм градината прозвуча първата колеблива птича песен. Винаги се бе радвал на добра памет, образна и трайна, която с тренировки през годините бе станала изумителна. След битката с Котаро, в която бе загубил два пръста на дясната ръка, предпочиташе да диктува на писари и това също бе засилило паметта му. Също както своят осиновител Шигеру бе започнал да се отнася с любов и уважение към архивите заради възможността, която предоставяха, случилото се да се отрази и да се съхрани, заради начина, по който укрепваха и коригираха паметта.

Напоследък този писар го придружаваше през повечето време. Беше един от многото младежи, които, осиротели след земетресението, бяха намерили убежище в Тераяма, където се бяха образовали. Неговата интелигентност и бърз ум, както и умението му да си служи с четката бяха забелязани и оценени. Накрая Макото го бе избрал да отиде в Хаги и да заживее със семейството на владетеля Отори.

По природа бе мълчалив и не тачеше алкохола, на пръв поглед изглеждаше безинтересен, но всъщност, когато оставаше насаме с Такео, проявяваше тънко чувство за хумор и фин сарказъм, не се впечатляваше от никого и от нищо и се отнасяше към всички с еднаква грижа и уважение и с известно хладно състрадание. Освен другите му таланти писането му бе бързо и красиво. Казваше се Минору, което се стори забавно на Такео, тъй като самият той за кратко бе носил това име във време, което сега му изглеждаше като част от друг живот.

И двете имения бяха жестоко опустошени от земетресението, а големите къщи бяха унищожени от пожара. Къщата в Ширакава бе построена отново. Другата му балдъза — Аи, често идваше при тях и им гостуваше дълго с дъщерите си. Съпругът й — Сонода Мицуру, понякога я придружаваше, но през повечето време задълженията му го задържаха в Инуяма. Аи бе делова и практична, работеше усилено и се бе поучила от примера на сестра си. Занемарено и западнало заради лошото управление на баща им, имението Ширакава бе възстановено и сега процъфтяваше, осигурявайки високи добиви от ориз, черници, сливи, коприна и хартия. Имението на Фудживара се управляваше от Ширакава и също носеше сериозни постъпления. Такео изпитваше известна неохота да го върне на сина на Фудживара, въпреки че той бе законният му собственик. Приходите от имението се вливаха обратно в икономиката на Трите провинции. Той подозираше, че Коно щеше да поиска да вземе каквото може, да използва земята и да харчи придобитото в столицата.

Когато се съмна, се изкъпа, хапна малко ориз и супа, а после се облече официално за срещата със сина на Фудживара, без да изпита обичайната наслада от мекия допир на коприната и от строгата елегантност на десена — бледолилави цветове на глициния на тъмноморав фон.

Слугата сложи малка черна шапчица на главата му, след което Такео взе меча Джато от богато инкрустираната стойка. Години наред Джато не бе вкусвал кръв и той се запита дали някога отново щеше да размаха голото острие в битка и как би се справил с осакатената си десница. Прекоси градината откъм източното крило и пое към главната част на имението. Дъждът бе спрял, но градината бе подгизнала. Влагата във въздуха се смесваше с уханието на мокра трева и с дъха на сол откъм пристанището, а също и с разнообразните миризми на града. Отвъд стените се долавяха тракането на капаците на прозорците в пробуждащите се домове и далечните викове на ранобудните улични продавачи.

Слуги с безшумна походка плъзгаха встрани вратите и пристъпваха тихо по блестящите подове. Минору, който също бе отишъл да закуси и да се облече, се присъедини към Такео безмълвно, поклони му се дълбоко и го последва на няколко крачки след него. Един прислужник носеше отстрани лакирано черно писалище, хартия, четчици, мастилница и вода.

Зенко вече бе в приемната, облечен официално също като него, но по-пищно — яката и поясът му бяха извезани с блестяща златна нишка. Такео кимна в отговор на поклона му и подаде Джато на Минору, който внимателно постави меча върху една още по-богато инкрустирана стойка отстрани. Мечът на Зенко вече си почиваше върху друга подобна стойка. После Такео седна в челната част на помещението и обходи с поглед цветните паравани и хартиените прегради, като се питаше как ли щеше да възприеме обстановката Коно след пребиваването си в двора на императора. Резиденцията не бе нито толкова внушителна, нито тъй впечатляваща, както резиденциите в Хаги или Инуяма, и той изпита съжаление, че не посреща благородника в някоя от тях. „Ще остане с погрешно впечатление от нас — ще си помисли, че ни липсват финес и изисканост. Дали това е най-доброто?“

Зенко спомена няколко думи за вечерта. Такео изрази одобрението си по отношение на момчетата и ги похвали. Минору приготви мастилото върху малкото писалище и после се отпусна на пети със сведен поглед, все едно се намираше в медитация. Отвън заромоли ситен дъжд. Не след дълго доловиха звуците, които оповестяваха пристигането на посетител, лая на кучетата и тежките стъпки на носачи на паланкин. Зенко стана и излезе на верандата. Такео го чу да поздравява госта и после в помещението влезе самият Коно.

Настъпи кратък миг на неловкост, в който пролича, че никой от тях не се смята длъжен да се поклони първи; после Коно повдигна вежди едва забележимо и сведе глава, но с известна маниерна престореност, която изпразни жеста от съдържание. Такео изчака едно поемане на дъх и отвърна на поздрава.

— Владетелю Коно — рече той тихо. — Оказвате ми голяма чест.

Щом Коно седна, Такео огледа лицето му. Никога не бе виждал бащата на благородника, но това не пречеше Фудживара да нахлува в сънищата му. Сега отколешният му враг се сдоби с лице — лицето на сина му: високо чело, изваяни устни, без да знаеше, че Коно наистина приличаше на баща си в някои отношения, но далеч не във всичко.

— Аз съм този, комуто владетелят Отори оказва чест — отвърна Коно.

Словата му бяха вежливи, но Такео знаеше, че намеренията му са далеч от заявената добронамереност. Веднага си даде сметка, че няма шанс за откровен разговор. Срещата щеше да е трудна и напрегната и той трябваше да бъде хитър и проницателен, умел и категоричен. Опита да се успокои, съпротивявайки се на болката и умората.

Започнаха с разговор за имението. Зенко обясни онова, което знаеше за състоянието му, а Коно изрази желание лично да види имота. Такео се съгласи, тъй като чувстваше, че Коно не проявява интерес към земите и не възнамерява да живее там. Претенциите му към земята можеше да бъдат удовлетворени просто — като му изпращат част от приходите на имението в столицата, не целия данък, а процент от него. Явно имението бе правдоподобният претекст за посещението на Коно. Целта бе съвсем друга — не след дълго на прага се появи страж, който носеше съобщение за владетеля Араи. Зенко поднесе извиненията си с обяснението, че е принуден да ги остави насаме, но че отново ще се присъедини към тях за обяда.

След като той си тръгна, настъпи мълчание. Минору остави четчицата си. Коно рече:

— Трябва да изясня един деликатен въпрос. Може би ще е по-добре да разговарям с владетеля Отори насаме.

Такео повдигна вежди и отвърна:

— Моят хронист ще остане — след което даде знак на другите да напуснат помещението.

Щом те си тръгнаха, известно време Коно остана безмълвен. Когато заговори, гласът му бе по-топъл, а маниерът му — не така превзет.

— Искам владетелят Отори да знае, че аз съм просто един пратеник. Не храня вражда към вас. Знам твърде малко от историята между нашите две семейства… печалното стечение на обстоятелствата около владетелката Ширакава… но действията на баща ми често плашеха майка ми, докато беше жива, както и мен. Трудно ми е да повярвам, че не е имал вина за случилото се…

„Не е имал вина? — помисли си Такео. — Вината е била изцяло негова — страданията на съпругата ми, обезобразяването й, убийството на Амано Тензо, безсмисленото посичане на първия ми кон Раку, всички онези, които загинаха в битката по време на отстъплението.“ Не каза нищо.

Коно продължи:

— Славата на владетеля Отори се е разпространила из Осемте острова и е стигнала до самия император. Негово божествено величество и дворът му се възхищават на начина, по който донесохте мир на Трите провинции.

— Поласкан съм от техния интерес…

— Жалко, че всичките ви големи постижения така и не получиха одобрението на императора — Коно се усмихна с привидна любезност и разбиране. — И че произтичат от незаконната смърт — няма да стигна толкова далеч, че да я нарека убийство — на официалния представител на императора в Трите провинции Араи Дайичи.

— Владетелят Араи намери смъртта си също както баща ви в голямото земетресение.

— Както разбрах, владетелят Араи е бил застрелян от един от поддръжниците ви — от пирата Терада Фумио, известен престъпник. Земетресението е било причинено от ужаса на Небесата, породен от един такъв предателски акт срещу върховен господар — ето какво смятат в столицата. Има и други неизяснени смъртни случаи от онова време, които живо интересуват императора — например за владетеля Ширакава се говори, че е загинал от ръката на някой си Кондо Киичи, който е бил на служба при вас и който е замесен и в смъртта на баща ми.

Такео отвърна:

— Кондо умря преди години. Всичко това е минало. В Трите провинции се смята, че Небесата са се намесили в наказанието на Араи и на владетеля Ширакава заради техните злодеяния и предателства. Араи току-що бе нападнал моите невъоръжени люде. Ако е имало някакво предателство, то е било от негова страна. Земята поднесе онова, което Небето пожела.

— Араи Зенко е бил очевидец на събитията, а човек с неговата честност няма да тръгне да изопачава истината — заяви иронично Коно. — Моето неприятно задължение е да уведомя владетеля Отори, че тъй като вие никога не сте искали позволението на императора или неговото одобрение, не сте изпращали налог, нито сте му изказвали почитанията си, управлението ви е незаконно и от вас се очаква да се откажете от властта си. Животът ви ще бъде пощаден, ако се оттеглите в изгнаничество на някой самотен остров за остатъка от дните си. Потомственият меч на клана Отори трябва да бъде върнат на императора.

— Недоумявам как смеете да носите подобно съобщение — отвърна Такео, прикривайки своя потрес и гняв. — Благодарение на моето управление в Трите провинции днес царят мир и благоденствие. Нямам намерение да отстъпвам управлението, докато дъщеря ми не порасне достатъчно, за да ме наследи. Имам добрата воля да вляза в съглашение с императора и с всеки друг, който се обърне към мен с мир; баща съм на три дъщери и съм готов да уредя техните бракове, ръководен от политически съображения. Няма обаче да отстъпя пред заплахи.

— Никой не е смятал, че ще го сторите — изрече глухо Коно с непроницаемо изражение.

Такео попита:

— Защо се появявате тъй внезапно точно сега? Къде беше интересът на императора преди години, когато Ийда Садаму грабеше Трите провинции и изтребваше народа си? Нима Ийда е действал с Божественото одобрение? — с крайчеца на окото си видя, че Минору направи леко движение с глава, и се опита да обуздае гнева си. Естествено, Коно се надяваше да го вбеси, да го предизвика да направи изявление на открито неподчинение, което да бъде изтълкувано като по-нататъшен бунт. „Зад всичко това стоят Зенко и Хана, помисли си. Но трябва да има и друга причина, поради която те… и императорът… дръзват да предприемат действия срещу мен. Каква слабост им дава сили и увереност? Какви предимства смятат, че притежават?“ — Не възнамерявам да проявявам неуважение към императора — поде по-предпазливо. — Божественият е тачен навсякъде на Осемте острова заради усилията му да постигне мир. Без съмнение целта му не е да започне война срещу собствения си народ, нали?

— Едва ли владетелят Отори е научил последните новини — рече Коно с нотка на печал. — Императорът е назначил нов генерал — потомък на една от най-старите фамилии на Изтока, владетел на много провинции и предводител на десетки хиляди воини. Мирът за императора е по-важен от всичко, но той не може да опрости престъпни деяния, а сега вече разполага и със силна десница, с която да налага възмездие и справедливост.

Думите, изречени тъй благо, притежаваха жилото на оскърбление и Такео почувства, че го залива гореща вълна. Струваше му се почти непоносимо да бъде обявен за престъпник — кръвта му на Отори се разбунтува срещу подобно твърдение. При все това години наред бе посрещал предизвикателства и уреждал спорове с мъдри преговори и умела дипломация. Вярваше, че тези методи нямаше да го подведат и сега. Остави думите и оскърблението да минат покрай него, възвърна самообладанието си и взе да обмисля какъв да бъде отговорът му.

Значи имат нов военачалник. Как така не съм разбрал за него? Къде е Таку, когато се нуждая от него? Къде е Кенджи?

Допълнителното въоръжение и хора, които Араи подготвяше — възможно ли бе да са в подкрепа на тази нова заплаха? Оръжията… ами ако са пушки? Какво би станало, ако вече пътуват към Източната провинция?

— Вие сте тук като гост на моя васал Араи Зенко — рече той накрая. — По тази причина сте и мой гост. Смятам, че трябва да удължите престоя си на Запад, да посетите имението на своя покоен баща и да се върнете с владетеля Араи в Кумамото. Ще пратя да ви повикат, когато съм готов с отговора за императора за това, къде ще отида, ако трябва да се откажа от управлението, и как най-добре бих могъл да запазя мира.

— Повтарям, аз съм само пратеник — каза Коно и се поклони с привидна искреност.

Зенко се върна, след което бе поднесен обяд. Макар че блюдата бяха изобилни и вкусни, Такео почти не се докосна до тях. Разговорът течеше с мнима лекота и вежливост. Когато приключиха, Зенко отведе Коно в стаите за гости. Джун и Шин, които чакаха на верандата, станаха и безмълвно последваха Такео в личните му помещения.

— Владетелят Коно да не напуска тази къща — рече той. — Джун, сложи стражи на портите. Шин, незабавно отнеси инструкции на пристанището. Владетелят Коно трябва да остане на Запад, докато не му дам писмено разрешение да се върне в Мияко. Същото се отнася за владетелката Араи и за синовете й.

Братовчедите си размениха погледи, но единствените им думи бяха:

— Да, владетелю Отори.

— Минору — обърна се Такео към своя хронист. — Иди с Шин на пристанището и събери подробности за всички отплаващи кораби, особено за онези, чийто курс е към Акаши.

— Разбрах — отвърна Минору. — Ще се върна възможно най-бързо.

Такео се настани на верандата и се вслуша в промяната, която настъпи в атмосферата на къщата, след като нарежданията му бяха изпълнени — в тропота от стъпките на стражите, настоятелните и резки заповеди на Джун, напрегнатото суетене на прислужниците и приглушените им коментари, възклицанието на Зенко, съветите на Хана, поднесени с тих глас. Когато Джун се върна, Такео му нареди да застане пред личните му помещения и да не позволява никой да го безпокои. После се прибра вътре и прегледа описанието на срещата, което бе направил Минору, докато чакаше завръщането на хрониста си.

Буквите върху листа пред него го връхлетяха строги и безмилостни, изписани с почти безупречния почерк на Минору: изгнание, престъпник, незаконен, предателство.

Той положи усилие да овладее гнева, провокиран от тези обиди, давайки си сметка, че Джун се намира на по-малко от три крачки от него. Достатъчно бе да изрече една-единствена заповед — и те всички щяха да са мъртви: Коно, Зенко, Хана, децата… тяхната кръв щеше да отмие унижението, което чувстваше, че прониква в костите му и разяжда жизнените му органи. После щеше да атакува императора и неговия генерал още преди края на лятото, да ги изтласка обратно в Мияко и да опустоши столицата. Едва тогава гневът му щеше да се уталожи.

Затвори очи и пое дълбоко дъх, спомняйки си един друг военачалник, който бе убивал, за да изличи оскърбленията, и който бе започнал да обича самия акт на убиването, видя колко лесно можеше да поеме по същия път и да стане като Ийда Садаму.

Съзнателно се отърси от обидите и унижението, като си каза, че неговото управление е ръкоположено и благословено от Небето — видя го в присъствието на хоо, в доволството на народа си. Отново стигна до решението, че ще избягва кръвопролитие и война, докато е възможно, и че няма да предприема никакви действия, преди да чуе мнението на Каеде и останалите си съветници.

Взетото решение бе подложено на проверка незабавно, когато Минору се върна от регистратурата на пристанището.

— Подозренията на владетеля Отори се оказаха основателни — рече той. — Изглежда, един кораб е заминал за Акаши, използвайки прилива от предишната нощ, но удостоверението за огледа на товара му не е попълнено. Шин убеди началника на пристанището да разследва случая — Такео присви очи, но остана безмълвен. — Владетелят Отори не бива да се тревожи — продължи Минору, опитвайки се да го успокои. — На Шин почти не му се наложи да употребява сила. Разбра се кои са отговорни за случилото се: митническият служител, позволил на кораба да отплава, и търговецът, уредил товара. И двамата са задържани и очакват да решите съдбата им — той сниши глас: — Никой от тях не призна какъв е товарът.

— Трябва да подозираме най-лошото — отвърна Такео. — Защо иначе ще се избягват процедурите на оглед? Но не говори за това открито. Трябва да се опитаме да ги върнем, преди да са стигнали Акаши.

Минору се усмихна.

— Имам за вас и добри новини. Корабът на Терада Фумио стои на рейд. Докато настъпи приливът довечера, ще бъдат в Хофу.

— Дошъл е точно навреме — възкликна Такео и тутакси духът му се ободри.

Фумио бе един от най-старите му приятели, който заедно с баща си надзираваше флота от корабите, с които Отори извършваха търговия и охраняваха бреговата ивица. Беше заминал преди месеци заедно с доктор Ишида на едно от техните чести пътешествия с търговска и изследователска цел.

— Кажи на Шин да отнесе съобщение на Фумио, че тази вечер може да има посещение. Няма защо да поясняваш повече, той ще разбере.

Изпита искрено облекчение по няколко причини. Фумио щеше да разполага с последни сведения за императора. Ако можеше да тръгне незабавно, имаше реални шансове да настигне незаконния товар, а Ишида щеше да му предложи някакво лекарство, което да успокои засилващата се болка.

— А сега трябва да говоря с баджанака си. Ако обичаш, помоли владетеля Зенко да дойде тук незабавно.

Беше доволен, че нарушението на митничарите му предоставяше повод да порицае васала си. Зенко изрази дълбокото си съжаление за станалото и обеща лично да се погрижи за екзекуцията на виновниците, уверявайки го, че това е единичен случай, нищо обезпокоително, а просто проява на алчност и небрежност.

— Надявам се да си прав — отвърна Такео — Искам да ми дадеш уверения за безспорната си вярност към мен — ти ми дължиш живота си, женен си за сестрата на съпругата ми; майка ти е моя братовчедка и отколешна приятелка. Държиш Кумамото и всичките си земи по моя воля и с мое разрешение. Вчера ми предложи един от синовете си. Приемам предложението ти. Всъщност ще взема и двамата; когато тръгна за Хаги, те ще ме придружават. Отсега нататък ще живеят със семейството ми и ще бъдат отглеждани като мои синове. Ще осиновя Сунаоми, ако ми останеш верен. Неговият живот и животът на брат му ще бъдат отнети при най-малък признак за нелоялност. Въпросът с брака ще бъде решен след време. Съпругата ти може да се присъедини към синовете си в Хаги, стига да желае, но съм сигурен, че ти ще искаш тя да остане с теб — докато говореше, Такео наблюдаваше внимателно изражението на Зенко, който бе свел очи и примигваше нервно.

— Владетелят Такео трябва да знае, че верността ми към него е безспорна. Какво ви каза Коно, че ви накара да се съмнявате в мен? Спомена ли за някакви действия на Изток?

„Не се прави, че не знаеш!“ Такео се изкушаваше да го предизвика направо, но реши, че времето за това още не е настъпило.

— Няма да обсъждаме думите му, те не са важни. А сега, ето тук има свидетели — закълни се пред тях във вярност към мен.

Зенко го стори, просвайки се в нозете му, но Такео си спомни как баща му Араи Дайичи бе дал дума да бъде в съюз с него само за да го предаде, и в решителния момент бе избрал властта пред живота на собствените си синове.

„Синът едва ли е по-различен, помисли си той. Трябва да му заповядам да си отнеме живота.“ Но само при мисълта за подобен акт, за мъката, която щеше да причини на собственото си семейство, потръпна. „По-добре да продължа с опитите да го обуздавам, отколкото да го убивам. Колко по-лесно щеше да е, ако беше мъртъв!“

Той пропъди тази мисъл и за пореден път се посвети на по-трудния и сложен път, далеч от измамната простота, предоставяна от отнемането на човешки живот. След като Зенко приключи със своите тържествени изявления, прилежно записани от Минору, Такео се оттегли в покоите си. Обяви, че се готви да вечеря сам и да си легне рано, а на сутринта да потегли за Хаги. Вече копнееше да се върне у дома, да лежи с жена си, да й открие сърцето си, да види дъщерите си.

През целия ден дъждът ту спираше, ту почваше отново, но сега небето се проясняваше, а лекият южен вятър разпръсваше тежките облаци. Слънцето залязваше сред розовозлатисто зарево, от което множеството зелени багри в градината заискриха. На сутринта времето щеше да е хубаво, добър ден за пътуване и подходящ за вечерните дейности, които беше замислил.

Той се изкъпа и се преоблече в лека памучна роба, все едно се готвеше да си ляга, хапна малко, но не пи вино, след което освободи всички слуги, като ги предупреди, че не желае да бъде безпокоен до сутринта. После успя да постигне състояние на покой седнал с кръстосани крака на постелката, затворил очи и отпуснал ръце със събран палец и показалец като в дълбока медитация. Настрои слуха си и се вслуша в звуците на къщата.

Долавяше и най-малкия шум — тихия разговор на стражите при портите, бъбренето на прислужниците в кухнята, докато лъскаха съдовете и ги прибираха, лая на кучетата, музиката от пивниците около пристанището, несекващия ромон на вълните, шумоленето на листата и зова на совите откъм планината.

Чу как Зенко и Хана обсъждат приготовленията за следващия ден, но разговорът им бе безобиден, сякаш двамата се бяха сетили, че той може да ги подслушва. В опасната игра, която бяха започнали, не можеха да рискуват да бъдат чути, разисквайки стратегията си, особено след като той смяташе да задържи синовете им. Скоро след това посрещнаха Коно за вечеря, но и тогава бяха не по-малко предпазливи — онова, което научи, бе свързано единствено със сезонните прически и модните одежди в двора, с любовта на Коно към поезията и драмата и с упражняваните от благородниците спортове ритане на топка и стрелба по кучета.

Разговорът постепенно се оживи — също като баща си Зенко обичаше виното. Такео стана и се преоблече, навличайки избеляла безлична роба, подобна на онези, които понякога носеха търговците. Когато мина покрай Джун и Шин, седнали както винаги пред вратата, Джун повдигна вежди, но Такео поклати леко глава. Не искаше никой да знае, че е излязъл от къщата. Щом стигна до стъпалата в градината, нахлузи сламени сандали, стана невидим и премина през все още отворените порти. Кучетата го проследиха с поглед, но стражите не го забелязаха. „Бъдете признателни, че не пазите портите на Мияко, рече той мислено на кучетата. Че там щяха да ви надупчат със стрели от любов към спорта.“

При един тъмен ъгъл недалеч от пристанището, все така невидим, той потъна в сенките и се появи отново, предрешен като търговец, окъснял след някаква работа в града, нетърпелив да разсее умората с няколко питиета в компанията на приятели. Въздухът бе пропит с мирис на сол, на съхнеща риба и водорасли върху стойки на брега, на печена риба и октопод от гостилниците. Фенери осветяваха тесните улици, а зад тънките прегради запалените лампи хвърляха оранжево сияние.

На пристанището, опрели странично бордове, се търкаха един в друг дървени кораби и поскърцваха, поклащани от вълните на прилива; водата се плискаше в корпусите им, а масивните им мачти чернееха на фона на обсипаното със звезди небе. В далечината Такео различи островите на Обкръженото море; зад назъбените им очертания се забелязваше бледото сияние на изгряващата луна.

До кола, на който бе привързан един по-голям кораб, гореше мангал. Използвайки местното наречие, Такео викна към мъжете, клекнали край него. Те печаха парчета сушен морски охлюв и си подаваха стъкленица вино.

— Терада на този кораб ли пристигна?

— Да — отвърна един от тях. — Сега яде в „Умедая“.

— Да не си се надявал да видиш кирина^[1]? — попита другият. — Господарят Терада го е скрил някъде на безопасно място, докато го покаже на нашия върховен господар, владетеля Отори.

— Кирина ли? — Такео бе озадачен. Какво ли бяха намерили на Голямата земя Терада и Ишида?

— Трай си, нали е тайна — упрекна своя другар първият. — А ти плещиш пред всички!

— Ама това е кирин! — възкликна другият. — То си е истинско чудо да го видиш жив! И не доказва ли, че владетелят Отори е по-мъдър и справедлив от всички? Първо свещената птица хоо се върна в Трите провинции, а сега се появи и кирин! — той отпи голяма глътка вино и подаде стъкленицата на Такео. — Пийни за кирина и за владетеля Отори!

— Е, благодаря — рече с усмивка Такео. — Може и да го зърна някой ден.

— Пръв трябва да го види владетелят Отори!

Отдалечи се от тях, без да престава да се усмихва; острата напитка, както и добронамереността на мъжете го разведриха и повдигнаха духа му. „Едва когато почна да чувам само упреци към владетеля Отори, ще се откажа от управлението, си рече. Но не и преди това, не и за десетима императори и техните генерали.“