Лиан Хърн
Разгромът (24)

Двайсет и трета глава

Мая не пътуваше като дъщеря на владетеля Отори, а по другия, обичаен за нея начин — предрешена по почина на Племето. Представяше се за по-малката сестра на Сада и двете уж отиваха в Маруяма, за да посетят роднините си и да си намерят работа след смъртта на своите родители. Мая с удоволствие прие да играе ролята на това осиротяло момиче; харесваше й да си представя, че родителите й са мъртви, тъй като все още им беше ядосана, особено на майка си, и дълбоко наранена от факта, че двамата бяха предпочели Сунаоми. Мая бе видяла как Сунаоми се бе принизил до хленчещо хлапе заради онова, което бе взел за призрак — в действителност недовършената статуя на всемилостивата Канон. Презираше страха му, още повече че той бе незначителен в сравнение с онова, което тя бе видяла в същата беззвездна нощ — третата поред от Празника на мъртвите.

За нея не беше никакъв проблем да последва Сунаоми, използвайки обичайните умения на Племето, но когато стигна до плажа, нещо в димящите огньове, в силата на скръбта и във въздействащата атмосфера на празника я развълнува дълбоко; тогава някъде вътре в нея прозвуча гласът на котето, което й рече: „Виж какво виждам аз!“

В началото бе като игра — внезапната яснота в мрака, огромните й зеници, поглъщащи всеки миг, припкащите дребни същества и нощните насекоми, потрепването на листата, капчиците влага, довеяни от бриза. После тялото й омекна и се вля в тялото на котето и тя си даде сметка, че плажът и боровата гора са изпълнени с духове.

Видя ги през очите на животното — бяха със сивкави лица и с бели роби, а бледите им крайници плаваха над земята. Мъртвите впериха взор в нея и котето отвърна на погледа им с ясното съзнание за горчивото им разкаяние, за несекващото им недоволство, за неосъществените им желания.

Мая изплака потресена; котето замяука жално. Тя направи отчаяно усилие да се върне в собствената си позната плът; животното задращи с лапи по черните камъчета в края на пясъка и скочи между дърветата около къщата. Призраците я последваха, скупчиха се около нея и тя почувства ледения им допир върху козината си. Чу гласовете им като шумолене на листа на есенния вятър, изпълнени с тъга и копнеж.

— Къде е нашият господар? Отведи ни при него. Ние го чакаме!

Думите им я изпълниха с ужас, макар че не ги разбра, почувства се като в кошмар, в който едно-единствено неясно изречение смразява спящия до мозъка на костите. Чу изпукване на счупен клон и видя как някакъв мъж излиза от порутената къща с лампа в ръка. Мъртвите се отдръпнаха от светлината, от която зениците й се свиха и тя вече не можеше да ги вижда ясно. Но чу писъците на Сунаоми и долови звука от струята, когато момчето се изпусна. Презрението, което изпита към него заради страха му, й помогна да превъзмогне собствения си ужас и тя успя да се оттегли в храстите и да се върне незабелязано в крепостта. Не си спомняше в кой момент котето я бе напуснало и тя отново бе станала Мая точно както не можеше да проумее каква бе причината да се превъплъти в него. Не можеше обаче да се отърси от спомена за онова, което бе видяла през очите на неговия призрак, и от глухите гласове на мъртвите. Къде е нашият господар?

Мисълта, че можеше отново да добие същото зрение и слух, я изпълваше с ужас; тя се опита да си изгради защита и да не позволи на котето да я обсеби отново. Беше наследила нещо от непреклонната природа на Кикута наред с множеството техни дарби. Но котето се явяваше в сънищата й — настоятелно, ужасяващо, мамещо.

— От теб ще излезе отличен шпионин! — възкликна Сада след първата им нощ на кораба, когато Мая преразказа онова, което бе чула предишния ден — нищо злонамерено или опасно, просто хорски тайни, които техните пазители бяха предпочели да не разкриват пред света.

— По-добре да стана шпионка, отколкото да се омъжа за някой владетел — заяви Мая. — Искам да съм като теб или каквато е била Шизука едно време — тя отправи взор над осеяната с бели петънца водна шир към изток, където град Хаги вече се бе загубил в далечината; Ошима също бе зад тях, виждаха се единствено облаците над намиращия се на острова вулкан. Бяха минали покрай него през нощта, за което Мая искрено съжаляваше, тъй като бе чувала много разкази за някогашната крепост на пиратите и за посещението на баща й при владетеля Терада, затова й се искаше да го види със собствените си очи, но корабът не можеше да си позволи каквото и да било закъснение — североизточният вятър нямаше да се задържи още дълго, а те се нуждаеха от него, за да ги закара до западното крайбрежие. — Шизука е правела каквото си иска, но после се е омъжила за доктор Ишида и сега е като една най-обикновена съпруга.

Сада се засмя:

— Не подценявай Муто Шизука! Тя винаги е била много повече от онова, което изглежда.

— Само че е баба на Сунаоми — измърмори недоволно Мая.

— Ревнуваш, Мая, там ти е бедата!

— Толкова е несправедливо! — възкликна момичето. — Ако бях момче, нямаше да има значение, че сме близначки. Сунаоми никога нямаше да дойде да живее при нас, а на татко нямаше да му хрумне да го осиновява! — „А аз нямаше и да си помисля да предизвиквам малкия страхливец и да го пращам в светилището.“ Тя погледна към Сада. — Никога ли не ти се е искало да си мъж?

— Да, често, когато бях дете. Дори в Племето, където жените разполагат с голяма свобода, момчетата, изглежда, се ценят повече. Винаги съм се настройвала против тях, винаги съм копняла да ги побеждавам. Муто Кенджи казваше, че сигурно затова съм пораснала тъй висока и силна като мъж. Той ме учеше да подражавам на момчетата, да използвам тяхната реч и да имитирам жестовете им. Сега мога да се представям и за мъж, и за жена и така ми харесва.

— И нас ни учеше същото! — възкликна Мая, тъй като подобно на всички деца в Племето тя бе усвоила езика и жестовете както на мъжете, така и на жените, и можеше спокойно да се представя за момче.

Сада я изгледа изпитателно.

— Да, би могла да се направиш и на момче.

— Наистина, изобщо не съжалявам, че ме отпратиха — довери й се Мая. — Защото харесвам теб… и обичам Таку!

— Всички обичат Таку — засмя се Сада.

Но Мая нямаше възможност да научи повече от очарователния, почти непонятен език на моряците, тъй като вълнението се усили и тя с раздразнение установи, че от нея не става добър моряк. От рязкото пропадане и издигане на кораба я заболя глава и тя почувства, че не може да владее тялото си. Сада се погрижи за нея без излишно суетене или думи на съчувствие — държеше главата й, докато повръщаше, и после обтриваше лицето й с влажна кърпа, даваше й да отпива малки глътки чай и да навлажнява устните си, а когато най-бурната част отмина, я сложи да легне, взе главата й в скута си и положи дългата си хладна длан върху челото й. Сада си помисли, че усеща току под кожата й животинската природа подобно на козина, тъмна, гъста и тежка, и в същото време мека при допир, зовяща за ласка. За Мая докосването й бе като на дойка или на майка; събуди се от поредния пристъп, докато корабът заобикаляше носа, точно когато ветровете се смениха и западният бриз се усили, за да ги закара до брега. Взря се в момчешкото лице на Сада с неговите остри черти и високи скули и си помисли, че би било истинско щастие да остане завинаги в обятията й, при което почувства как цялото й тяло потръпва в отговор. В този момент изпита непреодолима страст към по-голямото момиче, невероятна смесица от възхищение и нужда — нейното първо любовно изживяване. Протегна се към Сада и я прегърна, усещайки силните, почти мъжки мускули и изненадващата мекота на гърдите й. Зарови нос в шията й, хем по детски, хем по животински.

— Доколкото разбирам, тези ласки означават, че вече се чувстваш по-добре? — рече Сада и я прегърна в отговор.

— Да. Ама беше ужасно. Никога повече няма да се кача на кораб! — замълча за миг и после попита: — Сада, ти обичаш ли ме?

— Що за въпрос?

— Сънувах, че ме обичаш. Само че не съм сигурна дали е било сън, или…

— Или какво?

— Или котето.

— А какви са неговите сънища? — попита Сада уж небрежно.

— Животински — Мая бе вперила поглед в далечния бряг, в увенчаните с борове стръмни скали, които се издигаха рязко от тъмносините води, в черните камъни, обрамчени със сиво-зеленикави и бели вълни. Вътре в залива, където повърхността бе по-спокойна, и нататък в устието дървени решетки поддържаха морски водорасли, а плоскодънните рибарски лодки бяха изтеглени върху пясъка, където на туфи растеше морска зостера. На брега приклекнали мъже кърпеха рибарски мрежи и поддържаха огньовете, които извличаха сол от морската вода.

— Не знам дали обичам теб — подразни я Сада, — но със сигурност обичам котето! — тя се пресегна и потърка врата на Мая, все едно галеше коте, и гърбът на момичето се изви в дъга от удоволствие. За пореден път Сада си помисли, че почти усеща козината под пръстите си.

— Ако продължиш да правиш това, май ще се превърна в котето — каза Мая замечтано.

— Сигурна съм, че ще ни бъде от полза — тонът на Сада бе сух и делови.

Момичето се усмихна:

— Ето защо обичам Племето. На тях им е все едно дали съм близначка, или ме е обсебило котето. Всичко, което им върши работа, е добро. Така разсъждавам и аз. Никога вече няма да се върна да живея в дворец или в крепост. Оставам в Племето завинаги!

— Ще видим какво ще каже Таку по този въпрос!

Мая знаеше, че Таку е най-строгият учител, лишен от всякаква сантименталност, но се опасяваше, че ще бъде повлиян от своя дълг към баща й и затова вероятно ще се отнася към нея с известна благосклонност. Не знаеше кое щеше да е по-лошо — Таку да я приеме само защото е дъщеря на Отори, или да я отхвърли, тъй като не притежава достатъчно умения. В един момент се улавяше, че си мисли как той ще я отпрати, без да може да й помогне; в следващия вече си представяше как ще бъде удивен от скритите й способности и от всичко, което тя можеше да прави. Накрая реши, че приемът му ще е нещо средно — нито твърде разочароващ, нито възторжен или ласкателен.

Тъй като песъчливото устие бе твърде плитко и корабът им не можеше да навлезе в него, трябваше да ги спуснат с въжета до поклащащите се рибарски лодки. Те бяха твърде тесни и неустойчиви; лодкарят прихна, когато Мая се вкопчи в страничния борд, и се опита да въвлече Сада в похотлив разговор, докато ги возеше нагоре, придвижвайки лодката с пръта в посока към Маруяма.

Крепостта бе разположена на малък хълм, извисяващ се над реката и града, който се бе разпрострял около нея. Беше малка и красива, с бели зидове и сиви покриви, по някакъв начин наподобяваше птица с обагрени в розово от залязващото слънце криле. Мая я познаваше добре и често бе пребивавала там с майка си и сестрите си, но сега вървеше със сведен поглед и не разговаряше с никого, за да не я разпознае никой. От време на време Сада я сгълчаваше да престане да се влачи и да си тътри краката в праха. Мая й отговаряше хрисимо: „Добре, како, разбира се, како“ и вървеше, без да се оплаква, макар че разстоянието бе голямо, а вързопът — тежък. Едва по здрач двете стигнаха до дълга ниска постройка, която заемаше ъгъла на една улица. Прозорците й бяха препречени с дървени летви, а ниският й керемиден покрив образуваше дълбоки стрехи. Едната страна представляваше предната част на магазин, в момента затворен и потънал в тишина. В стената от другата страна имаше грамадна порта. Пред нея стояха двама мъже, въоръжени с мечове и дълги извити копия. Сада се обърна към единия:

— Нападение ли очаквате, братовчеде?

— Имаме неприятности — отвърна той. — А ти какво правиш тук? Кое е това дете?

— Малката ми сестра, не я ли помниш?

— Да не би да е Маи?

— Не, не Маи, а Мая. Пусни ни да влезем. По-късно ще ти разкажа всичко. Таку в Маруяма ли е? — попита, когато им отвориха портата и двете бързешком влязоха вътре.

— Да, пристигна преди няколко дни. Много внушително и с височайша компания. Дойде с владетеля Коно от Мияко и сега владетелят Сугита гощава и двамата. Не се е отбивал както обикновено. Ще го уведомим, че двете със сестра ти сте тук.

— Те знаят ли коя съм? — попита Мая шепнешком, когато Сада я поведе през тъмната градина към входа.

— Знаят. Само че са наясно, че не е тяхна работа, тъй че няма да кажат на никого.

Тя си представи как щеше да стане мъж… или може би жена… щеше да се предреши като войник, пазач или слугиня, щяха да се приближат и уж небрежно да заговорят Таку, споменавайки нещо за някой кон или блюдо, след което щяха да добавят на пръв поглед случайно изречение, от което Таку да разбере…

— А как ще ме наричат? — попита тя Сада, стъпвайки леко на верандата.

— Да те наричат ли? Кой?

— Какво ще ми е тайното име, което ще знаят само от Племето?

Сада се засмя почти беззвучно.

— Ще ти измислят нещо. Може би Котето. Котето се върна тази нощ… Може би ще те назначат за прислужница на Таку, ще миеш краката му…

Мая усети известно безпокойство — каквото и да се случеше, нямаше да е лесно. Наложи се да чака цели два дни. Нямаше време да изпита отегчение или тревога, тъй като Сада веднага се зае с обучението й, което нямаше край, тъй като уменията на Племето винаги можеше да се развиват. Никой… даже Муто Кенджи или Кикута Котаро… не бе успял да ги овладее до съвършенство. А Мая бе още дете — предстояха й години на усилна работа, продължително стоене, без да помръдва, разтягане и свиване на крайници за поддържане на гъвкавост, трениране на памет и наблюдателност, бързина на движение, която спомагаше за състоянието на невидимост и управляването на второто аз. Мая се подчиняваше на дисциплината безропотно, тъй като бе решила да угажда на Сада за всичко.

В края на втория ден, след като се бе стъмнило и двете бяха вечеряли, Сада даде знак на Мая, която събираше съдините и ги поставяше на подноси, тъй като вече не беше дъщерята на владетеля Отори, а най-малката в домакинството и по тази причина — слугиня на всички. Тя довърши задълженията си, отнесе подносите в кухнята и после излезе на верандата. В отсрещния край стоеше Сада с лампа в ръка. Мая зърна лицето на Таку — наполовина осветено, наполовина в мрак.

Приближи се и падна на колене пред него. Той изглеждаше уморен, изражението му бе напрегнато и дори ядно. Сърцето й се сви.

— Господарю Таку — прошепна тя.

Той се навъси още повече и махна на Сада да доближи лампата. Мая усети горещината върху бузата си и за момент затвори очи. Пламъкът примига зад спуснатите й клепачи.

— Погледни ме — нареди й Таку. Очите му, черни и непроницаеми, се втренчиха в нейните. Тя издържа погледа му, без да мигне, изпразвайки съзнанието си, за да не позволи на повърхността да изплува нещо, което би могло да му разкрие слабостта й. Но не успя да го заблуди напълно; почувства се така, сякаш някакъв лъч освети и най-тъмното кътче в душата й и разкри дори онези тайни, за които тя самата не знаеше, че пази. — Хм — изсумтя Таку, но Мая не можа да разбере дали това бе в израз на одобрение или на изненада. — Защо баща ти те е изпратил при мен?

— Защото смята, че съм обсебена от духа на едно коте — отвърна тя тихо. — Предположи, че Кенджи може да ви е предал част от познанията на Племето за тези неща.

— Покажи ми.

— Не искам — възпротиви се тя.

— Нека видя този котешки дух, ако е там — гласът му изразяваше недоверие и пренебрежение.

Мая откликна с вътрешен изблик на гняв, който премина през тялото й, мощен и нечовешки, накара крайниците й да омекнат и да се изпънат и набръчка дрехата й; ушите й се свиха назад и тя оголи зъби, готова да скочи.

— Достатъчно — рече Таку тихо и я докосна леко по бузата. Животинската същност се усмири и замърка.

— Не ми повярвахте — рече Мая смутено. Цялата трепереше.

— Първоначално може би, но сега вече ти вярвам. Много интересно. И полезно, предполагам. Въпросът е как да те използваме най-добре? Някога приемала ли си формата му напълно?

— Веднъж — призна тя. — Последвах Сунаоми до светилището на Акане и го видях как се подмокри!

Таку долови нещо повече зад самохвалството.

— И какво? — подкани я той.

Няколко мига Мая остана безмълвна, а после заяви глухо:

— Не искам да го правя отново! Онова, което почувствах, никак не ми хареса.

— Това, дали ти харесва, няма нищо общо — заяви той. — Не ми губи времето. Трябва да обещаеш, че ще правиш само онова, което ти кажем със Сада. Никакви своеволия, никакви рискове и никакви тайни от нас!

— Заклевам се.

— Моментът никак не е подходящ за всичко това — рече Таку към Сада с известно раздразнение. — Опитвам се да държа Коно под контрол и да наблюдавам действията на брат ми, в случай че предприеме някакъв неочакван ход. И все пак, щом това е желанието на Такео, предполагам, че ще е по-добре да я задържа при себе си. Утре можеш да дойдеш с мен в крепостта. Облечи я като момче, но остани да живееш тук. Ти можеш да се представиш за каквато си искаш, но в къщата тя трябва да живее като момиче. Повечето от домакинството вече знаят коя е; трябва да бъде закриляна колкото се може по-дълго като дъщеря на владетеля Отори. Ще предупредя Хироши. Някой друг ще те разпознае ли?

— Никой не ме гледа в лицето — отвърна Мая. — Нали съм близначка.

— Близнаците са особено важни за Племето — отвърна той. — А къде е сестра ти?

— Остана в Хаги. Скоро ще замине за Кагемура — внезапно почувства болезнено липсата на Мики, на Шигеко и на родителите си. „Тук съм като някакво сираче, помисли си, като изгнаник. Може би ще стана като татко; открили са го в някакво забутано село, ама е по-талантлив от всички други в Племето.“

— Сега си лягай — нареди й строго Таку. — Трябва да обсъдя важни неща със Сада.

— Господарю Таку — Мая се поклони покорно пред него и пожела на двамата лека нощ. Едва бе влязла обратно в къщата, когато една от прислужниците я хвана и я прати да приготви постелите. Тя разгъна рогозките и разстла завивките, като пристъпваше тихо из дългите ниски стаи на къщата. Вятърът се бе усилил и свиреше през всички цепнатини, есенен и пронизващ, но Мая не чувстваше студ. През цялото време се вслушваше в приглушените думи откъм градината. Бяха й наредили да си легне и тя се бе подчинила, но не й бяха забранили да слуша.

Бе надарена с необикновения слух на баща си, а и цяла година той бе ставал все по-остър и по-прецизен. Когато най-накрая се озова в постелята, наостри уши, опитвайки се да отсее шепота на момичетата, които лежаха от двете й страни. Постепенно те млъкнаха и тихите им гласове отстъпиха място на последните летни насекоми, оплакващи настъпващия студ и собствената си смърт. Долови как кукумявката тихо размахва криле, докато се носеше през градината, и издиша почти безшумно. Лунната светлина отпечатваше решетъчни шарки върху хартиените прегради; луната притегляше кръвта й и я караше да тече устремно във вените й.

В далечината Таку каза:

— Доведох Коно тук, за да може лично да се увери в предаността на Маруяма към Отори. Опасявам се, че Зенко го е заблудил, че кланът Сейшуу са на ръба да се оттеглят отново и че Западът няма да подкрепи Такео.

— Нали Хироши е напълно надежден? — попита Сада.

— Ако не е, спокойно бих могъл да прережа и собственото си гърло — отвърна Таку.

Сада се засмя.

— Ти никога не би посегнал на живота си, братовчеде.

— Надявам се, че няма да ми се наложи. Може да го сторя от скука, ако трябва още дълго да се примирявам с присъствието на владетеля Коно.

— Ако скуката е онова, което те плаши, Мая ще ти бъде едно добро разнообразяване.

— Или поредната отговорност, от която спокойно бих могъл да се лиша!

— Какво те стресна, когато се взря в очите й?

— Очаквах момиче, но не видях нищо подобно… по-скоро нещо безформено, което очаква да открие собствените си очертания.

— Дух на мъж ли е, или нещо свързано с обсебването от котето?

— Наистина нямам представа. Изглежда ми различно. Тя е единствена по рода си… при това, предполагам, изключително мощна.

— А опасна?

— Със сигурност. Но най-вече за самата себе си.

— Изморен си — в гласа на Сада се прокрадна нотка, която накара Мая да потръпне в смесица от копнеж и ревност. Сада добави още по-тихо: — Ето, сега ще ти разтрия челото…

Настъпи миг мълчание. Мая притаи дъх. Таку въздъхна дълбоко. Някакво особено напрежение се спусна над потъналата в мрак градина и обгърна невидимата двойка. Стана й непоносимо да слуша повече и тя се зави през глава.

Както й се стори, мина доста време, преди да чуе стъпките им на верандата. Таку възкликна с приглушен глас:

— Не съм очаквал подобно нещо!

— Израснали сме заедно — отвърна Сада. — Не е нужно да означава каквото и да било.

— Сада, нищо помежду ни не може да е безсмислено — замълча за момент, все едно се канеше да каже още нещо, но после завърши бързо: — Ще се видим утре. Доведи Мая в крепостта по обед.

Сада влезе тихо в стаята и легна до Мая. Преструвайки се на заспала, малката се обърна към нея и вдъхна мириса й, примесен с мириса на Таку, който все още се долавяше по кожата й. Не можа да реши кой й харесва повече, искаше й се да прегърне и двамата. В този момент почувства, че им принадлежи завинаги.

На следния ден Сада я събуди рано и се зае да подстриже дългите й коси. Подкъси ги до раменете й, след което ги събра в кок, без да обръсва челото, като на момче, което още не е достигнало пълнолетие.

— Не си голяма красавица — засмя се тя. — Но за момче изглеждаш страхотно. Смръщи се малко и стисни устни. Не бива да изглеждаш твърде хубава, иначе някой воин ще вземе да те хареса.

Мая се опита да придаде на чертите си момчешки вид, но от вълнението, непознатото усещане от подстриганите коси и необичайното й облекло, както и от мъжките думи в устата й очите й заблестяха, а страните й поруменяха.

— Овладей се — сгълча я Сада. — Не бива да привличаш вниманието върху себе си. Сега си един от слугите на господаря Таку, при това от най-низшите.

— Какво трябва да правя?

— Нищо особено, предполагам. Научи се да се справяш със скуката.

— Като Таку — изпусна се Мая, без да мисли.

Сада я сграбчи за ръката:

— Ти си го чула да го казва? Какво друго чу?

Мая отвърна на погледа й. За момент остана безмълвна. После каза:

— Всичко.

Сада не можа да сдържи усмивката, която затрептя върху устните й.

— Не говори за това пред никого! — прошепна й съучастнически. Притегли я към себе си и я прегърна.

Мая потъна в обятията й, почувства топлината на тялото й и усети непреодолим копнеж да е на мястото на Таку.