Лиан Хърн
Разгромът (21)

Двайсета глава

В осмия месец настъпи Празникът на мъртвите^[1]. Морското крайбрежие и речният бряг бяха изпълнени с тълпи от хора, танцуващите им тела се открояваха отчетливо на фона на откритите огньове, а по тъмната водна повърхност плаваха безброй лампи. Мъртвите бяха посрещнати, почетени с пиршество и изпратени с обичайната смесица от скръб и радост, страх и въодушевление. Мая и Мики запалиха свещи за Кенджи, който им липсваше много, но искрената им скръб не им попречи да се отдадат на най-новото си развлечение — да тормозят Сунаоми и Чикара. Двете бяха дочули разговорите на възрастните и знаеха за предложението към родителите им да осиновят едното или двете момчета, виждаха привързаността на Каеде към племенниците й и си мислеха, че тя ги предпочита, защото са момчета.

Никой не им бе казал за бременността на Каеде, но като бдителни, наблюдателни деца те сами се досетиха, а фактът, че за това не се говореше открито, ги обезпокои още повече. Летните дни бяха дълги и знойни — всички ставаха раздразнителни. Шигеко, изглежда, бе напреднала без особени усилия в света на възрастните и се бе отдалечила. Тя прекарваше повече време с баща си, обсъждайки посещението в столицата през следващата година и разни други държавни дела. Шизука бе заета с ръководството на Племето.

На близначките им бе забранено да излизат сами извън крепостта, пускаха ги само по специални поводи и винаги с придружител, но те вече се бяха усъвършенствали в практиките на Племето и макар че не се предполагаше да ги използват, те го правеха, защото се чувстваха пренебрегнати и отегчени.

— Какъв е смисълът от всичките тези тренировки, ако никога не използваме дарбите си? — недоволстваше тихо Мая, а Мики се съгласяваше.

Мики можеше да използва второто си аз достатъчно дълго, за да създаде впечатлението, че Мая е в стаята, а в това време сестра й ставаше невидима, за да се промъкне при Сунаоми и Чикара и да ги стресне с призрачен дъх във врата или с внезапен допир по косите. Близначките се подчиняваха на разпореждането да не обикалят навън, но това ги дразнеше — и двете копнееха да изследват оживения очарователен град, гората отвъд реката, района около вулкана, залесения хълм над крепостта.

— Там има таласъми — рече Мая на Сунаоми — с дълги носове и изцъклени очи!

Тя посочи нагоре по хълма, където тъмните дървета образуваха непроходим масив. Над тях се виеха два ястреба. Четирите деца бяха в градината в късния следобед на третия ден от Празника на мъртвите. Денят бе зноен; дори в градината под дърветата все още бе непоносимо горещо.

— Не ме е страх от таласъми — отвърна Сунаоми. — Не се страхувам от нищо!

— Само че тези таласъми похапват малки момченца — прошепна Мики. — Ядат ги съвсем сурови, парче по парче!

— Като тигрите? — попита Сунаоми подигравателно, с което ядоса Мая още повече. Усети как котето вътре в нея се размърда, и сви ръце.

— Те не могат да се доберат до нас — рече Чикара напрегнато. — Има твърде много стражи.

— Ее, твърде лесно е да си смелчага, когато си заобиколен от стражи — рече Мая на Сунаоми. — Ако беше истински безстрашен, щеше да излезеш навън самичък!

— Не ми е позволено — отвърна той.

— Страх те е!

— Не е вярно!

— Тогава излез. Аз не се боя. Била съм в къщата на Акане, макар че е обитавана от нейния дух. Виждала съм я.

— Акане мрази момчета — прошепна Мики. — Погребва живи момченца в градината си, за да могат храстите да избуяват и да пръскат сладък аромат.

— Сунаоми няма да посмее да отиде там — рече Мая, показвайки дребните си бели зъби в нещо като усмивка.

— В Кумамото ме пратиха в гробището през нощта да донеса един фенер — заяви Сунаоми. — И не видях нито един призрак!

— Тогава иди до къщата на Акане и донеси клонче от цъфнал храст.

— Хич няма да ми е трудно — заяви презрително Сунаоми. — Само че ми е забранено… баща ви го каза.

— Боиш се — предизвика го Мая.

— Не е много лесно да се измъкнеш, без да те видят.

— Лесно е, ако не те е страх. Ти просто си намираш извинения — Мая стана и отиде до ръба на защитната стена към морето. — Спускаш се от тук при отлив и вървиш по камъните до брега — Сунаоми я бе последвал и тя му показа скупчените борови дървета, при които се намираше къщата на Акане — пуста и изоставена. Беше наполовина съборена около подготовката за строежа на новото светилище и с този си вид — вече не на жилище и още не на храм — сякаш представляваше междинният свят на духовете. Приливът се бе вдигнал наполовина и отчасти оголените камъни бяха остри и хлъзгави. — Можеш да отидеш довечера — тя се обърна и изгледа Сунаоми, задържайки поглед за миг, докато очите му започнаха да се обръщат.

— Мая! — викна Мики предупредително.

— Ох, прости ми, братовчеде! Забравих. Не трябва да гледам хората в очите. Обещах на татко — тя плесна леко Сунаоми по бузата, за да го събуди, и се върна при Чикара. — Знаеш ли, че ако се втренчиш в очите ми, ще заспиш и повече никога няма да се събудиш!

Сунаоми дотича, за да защити брат си:

— А вие знаете ли, че ако живеехте в Кумамото, вече щяхте да сте мъртви. Там близнаците ги убиваме!

— Не вярвам на нито една твоя дума — отсече Мая. — Всички знаят, че Араи са предатели и страхливци.

Сунаоми гордо изпъна рамене:

— Ако беше момче, щях да те убия. Но тъй като си просто едно момиче, ще отида в онази къща и ще донеса каквото пожелаеш.

По залез-слънце небето бе ясно, въздухът — синкав и искрящ, но луната притегли от изток странен масив от тъмни облаци, които се разпростряха по небето, забулиха звездите и накрая погълнаха и самата нея. Земя и море се сляха в едно. Последните огньове все още димяха на плажа, ала друга светлина нямаше.

Сунаоми бе най-големият син в семейство на воин. От невръстен бе обучаван на безстрашие и самодисциплина. Не бе трудно за него, макар че бе едва осемгодишен, да остане буден до полунощ. И наистина не се боеше, но бе обзет от опасения — по-скоро заради неподчинението, което проявяваше по отношение на чичо си, отколкото заради физическата опасност от духове. Васалите, които го придружаваха от Хофу, бяха отседнали в една от постройките на клана в града, пратени там по нареждане на владетеля Отори; стражите на крепостта бяха разположени основно при портите и около предните зидове. През равни интервали патрул обхождаше градините. Сунаоми го чу да минава покрай отворените врати на стаята, където спяха двамата с Чикара и двете прислужнички, които се грижеха за тях. И двете жени бяха заспали дълбоко, даже едната похъркваше леко. Той се надигна бързо, готов да каже, че е тръгнал за тоалетната, ако някоя от тях се събудеше, но те не помръднаха.

Навън нощта бе неподвижна. Крепостта и градът бяха потънали в сън. Под стената морето буботеше тихо. Без да може да различи почти нищо, Сунаоми пое дълбоко дъх и започна пипнешком да се спуска по широката част на стената, която бе изградена от големи камъни, така прилепнали един до друг, че момчето едва успяваше да закрепи пръсти по тях. На няколко пъти реши, че не може повече да помръдне нито надолу, нито нагоре; взе да си мисли за чудовища, които излизат от морските дълбини, за огромни риби или за гигантски октоподи, които всеки миг можеше да го дръпнат с пипалата си в черния мрак. Морето стенеше, вече по-силно. Чуваше как водата биеше о камъните. Най-сетне нозете му в сламени сандали докоснаха един камък от прибоя. Камъкът се оказа влажен и Сунаоми се подхлъзна. Замалко да падне във водата. Дращейки, за да се захване някъде, усети острите черупки като ножове под дланите и коленете си. Една вълна се плъзна под него и от солената вода дребните порязвания му засмъдяха. Момчето стисна зъби и продължи да лази по камъните като рак към последните димящи огньове, към брега.

Плажът се белееше долу в ниското. Вълните по него внезапно просветваха в бяло. Когато стигна до пясъка, бе истинско облекчение да почувства мекотата под нозете си, която обаче скоро отстъпи място на туфи остра трева. Сунаоми залитна и продължи на четири крака, навлизайки в горичката, където около него се мержелееха стволовете на боровете. Над главата му се разнесе зов на сова, който го накара да подскочи, а неясните й очертания за кратко се плъзнаха пред него на безшумни криле.

Светещите огньове останаха далеч зад гърба му. Той спря за миг, свеждайки глава под надвисналите клони. Долови мириса на смола и тежкия упойващ аромат от храстите в градината на Акане. Аромат, подсилен от момчешки кости и кръв…

Сунаоми се бе похвалил пред Мая, че никога не е виждал призрак. Но това не означаваше, че не вярва в тяхното съществуване — жени с дълги като змии вратове и с остри котешки зъби, същества с нечовешки форми, с едно-единствено око или безглави разбойници, оживели мъртъвци, жадни за човешка кръв. Преглътна с мъка и се опита да потисне треперенето на краката. „Аз съм Араи Сунаоми, каза си той, син на Араи Зенко, внук на Араи Дайичи. Не се боя от нищо.“ Наложи си да стане и да поеме напред, макар че изпитваше отчаяна нужда да се облекчи. Едва успя да различи зидовете на градината и извивката на покрива зад тях. Портата зееше отворена. Щом мина през нея, младежът попадна в ланска паяжина, чиито тънки нишки полепнаха по лицето и косите му. Дишането му се ускори, но той взе да си повтаря: „Няма да плача, няма да плача.“

Къщата изглеждаше съвсем тъмна. Нещо претича през верандата, котка може би, или голям плъх. Сунаоми вървеше с протегнати напред ръце, следвайки аромата покрай отдалечения край на къщата и от там в градината. Котката… сигурно е било котка… внезапно измяука от сенките.

Виждаше цъфналите храсти, успяваше да различи единствено бледото сияние на цветчетата в непрогледния мрак. Устреми се към тях, обзет от отчаяното желание да откъсне едно клонче и да избяга, но се спъна в един камък и се просна по очи така, че устата му се озова в пръстта. Вкусът й извика в съзнанието му образи на трупове и гробове.

Надигна се, застана на четири крака и изплю пръстта. После се изправи, протегна ръка и отчупи едно клонче. Храстът тутакси разпръсна нов силен аромат, а Сунаоми чу стъпки на верандата зад гърба си. Извърна се бързо, но бе заслепен от внезапна светлина. Единственото, което видя, бе неясно очертание на някаква жена, но само отчасти жена, все едно току-що се бе изтръгнала от гроба. Върху нея танцуваха сенки, ръцете й бяха протегнати към него. Лампата се вдигна леко; светлината падна върху лицето й. Тя нямаше нито очи, нито уста, нито нос.

Самообладанието му рухна. Той изкрещя; урината бликна и потече надолу по краката му. Той захвърли клончето.

— Съжалявам, господарке Акане! Съжалявам! Моля ви, не ме наранявайте. Не ме погребвайте!

— Какво, за Бога? — възкликна нечий глас, човешки, мъжки глас. — Какво правиш тук по това време?

Но Сунаоми не бе в състояние да отговори.

Таро, който спеше в къщата на Акане, откакто бе започнал работа над статуята, незабавно отнесе момчето обратно в крепостта. Сунаоми бе ужасно уплашен и макар че на следващата сутрин по никакъв начин не се издаде, в сърцето му бе нанесена рана, която заздравя, но остави белега на дълбока омраза към Мая и Мики. От този момент нататък Сунаоми все повече размишляваше над смъртта на дядо си и над оскърбленията срещу рода Араи, нанесени от клана Отори. Детското му съзнание търсеше начини да уязви Мая и Мики. Той започна съвсем съзнателно да печели благоразположението на жените от къщата, омайваше ги, радваше ги; повечето от тях и бездруго обожаваха малките момчета, а той знаеше, че е красив и обаятелен. Тъгуваше за майка си, но усещаше интуитивно, че може да спечели важно място в сърцето на леля си Каеде, далеч пред двете близначки.

Такео и Каеде бяха разгневени от тази случка, тъй като, ако Сунаоми бъдеше убит или сериозно ранен, не само че биха страдали искрено за племенника си, но и биха претърпели пълен провал в стратегията за успокояване и обуздаване на Зенко. Такео лично порица Сунаоми за неподчинението и безразсъдството и го разпита настоятелно за причините, предизвикали тези негови действия, подозирайки, че той самият никога не би помислил за нещо подобно, без да е бил подтикнат. Разкриването на истината не отне много време и после беше ред на Мая да се изправи срещу гнева на баща си.

Този път му бе по-трудно да наложи бащиния си авторитет, тъй като близначката не изпитваше нито капка угризения, а очите й бяха свирепи и безмилостни, като на звяр. Не се разплака дори когато Каеде я скастри ядно и даже я плесна силно по бузата.

— Направо е обезумяла — заяви Каеде със сълзи на гняв в очите. — Не бива да остава тук. Щом не може да й се има доверие за малките момчета…

Такео долови тревогата й за детето, което носеше. Той не искаше да отпраща Мая — смяташе, че сега повече от всякога момичето се нуждае от неговата закрила и надзор, но бе твърде зает, за да й отделя повече време, а и не можеше да я държи неизменно до себе си.

— Не е правилно да отпъждаш надалеч собствената си дъщеря и да браниш чуждите синове — рече тихо Мая.

Каеде я плесна отново.

— Как смееш да ми говориш по този начин? Какво разбираш ти от държавни дела? Всичко, което правим, има политическа причина. Винаги ще е така. Ти си дъщерята на владетеля Отори. Не можеш да се държиш като другите деца.

Шизука се обади:

— Тя не знае коя е. Притежава умения на Племето, които не може да използва като дъщеря на воин. Толкова е жалко да се пропиляват.

Мая прошепна:

— Тогава ми позволете да бъда дете на Племето.

— Освен това има нужда от надзор и обучение — обади се Такео. — Но никой от фамилията Муто, дори ти, Шизука, с твоята кръв на Кикута нямаш опит с този вид обсебване…

— Ти лично обучи Таку на много от уменията на Кикута — отвърна Шизука. — Може би той е най-подходящият учител?

— Но Таку трябва да остане на Запад. Не можем да го повикаме обратно тук само заради Мая.

— Тогава я прати при него.

Такео въздъхна:

— Това изглежда единственото решение. Можеш ли да пуснеш някого да я придружи?

— Има едно момиче; наскоро пристигна в Хаги заедно със сестра си от селото на Муто. Сега и двете прислужват в къщата на чуждоземците.

— Как се казва?

— Сада, роднина е на Сейко, съпругата на Кенджи.

Такео кимна. Спомни си момичето; беше високо и мускулесто, поради което можеше да мине за мъж — фалшива външност, към която често прибягваше, изпълнявайки задачи на Племето.

— Ще отидеш при Таку в Маруяма — нареди той на Мая. — Ще се подчиняваш на Сада за всичко.

Сунаоми се опитваше да я избягва, но преди да тръгне, Мая го приклещи и му прошепна:

— Ти се провали на изпитанието. Казах ти, че Араи са страхливци.

— Отидох в къщата — отвърна той. — Там беше Таро. Той ме накара да се върна.

Мая се усмихна:

— Но не донесе клончето!

— Нямаше цъфнало!

— Как да нямаше? Ти взе едно. После го хвърли, разкрещя се и се напика. Видях те!

— Нямаше те там!

— Напротив, бях! — и Мая се отдалечи тичешком.