Лиан Хърн
Разгромът (2)

Първа глава

— Елате бързо! Мама и татко се бият!

Отори Такео чу как най-голямата му дъщеря викаше сестрите си така ясно, както чуваше цялата богата гама от звуци в крепостта Инуяма и в града отвъд. При все това не позволи да го разсеят, не откликна и на песента на славеевия под, тъй като бе съсредоточил цялото си внимание към противника — собствената му съпруга Каеде. Двамата се биеха с дървени тояги — той я превъзхождаше по ръст, тя пък бе леворъка по рождение и съответно умееше да си служи еднакво добре и с двете ръце, а собствената му десница още пазеше спомена за едно раняване с кинжал преди години, заради което движенията му не бяха достатъчно бързи.

Изтичаше последният ден от годината. Времето бе мразовито, върху забуленото в сивкава пелена небе слънцето грееше немощно и оскъдно. Зиме двамата често тренираха по този начин — движенията сгряваха телата им и поддържаха гъвкавостта им, а и на Каеде й харесваше дъщерите й да виждат как една жена може да се бие като мъж.

Момичетата пристигнаха тичешком. През настъпващата година Шигеко — най-голямата, щеше да стане на петнайсет, а двете по-малки — на тринайсет. Дъските запяха под нозете на Шигеко, но близначките стъпваха леко и безшумно с уменията на Племето. Още от невръстни почти несъзнателно бяха развили способностите си, наследени от баща им.

Главата на Каеде бе покрита с червен копринен шал, увит около лицето й, тъй че Такео виждаше само очите й. Те искряха с енергията на битката, а движенията й бяха бързи и изпълнени със сила. Човек трудно можеше да повярва, че е майка на три деца — тя продължаваше да се движи с волността и пъргавостта на момиче. Атаката й го накара да осъзнае с горчивина собствената си възраст и слабости. От мощния й удар върху тоягата му ръката му изтръпна от болка.

— Предавам се — обяви той.

— Мама победи! — викнаха ликуващо момичетата.

Шигеко се спусна към майка си.

— За победителя — каза тя и с поклон й поднесе чиста кърпа.

— Трябва да сме благодарни, че живеем в мирно време — отвърна Каеде с усмивка, докато бършеше лицето си. — Баща ви е усвоил изкуството на дипломацията и вече няма нужда да се сражава за живота си!

— Поне се посгрях! — рече Такео и даде знак на единия от телохранителите, които наблюдаваха откъм градината, да вземе тоягите.

— Тате, хайде бий се и с нас! — възкликна умоляващо Мики — по-малката близначка.

Тя отиде до края на верандата и протегна ръце към телохранителя. Той й подаде тоягата, като внимаваше да не поглежда момичето, нито да го докосва.

Такео забеляза неохотата му. Дори зрели мъже, калени воини, се страхуваха от близначките… даже собствената им майка, помисли си той с тъга.

— Нека видим какво е научила Шигеко — рече той. — Хайде, сражавайте се с нея.

Вече няколко години най-голямата му дъщеря прекарваше по-голямата част от годината в Тераяма, където под наставничеството на възрастния игумен Мацуда Шинген изучаваше Пътя на хоо^[1]. Беше пристигнала в Инуяма предишния ден, за да отпразнува със семейството си настъпването на Новата година и на собственото си пълнолетие. Сега Такео забеляза как тя нарочно взе тоягата, с която се бе сражавал той, за да остави по-леката за Мики. Физически Шигеко много приличаше на майка си, притежаваше нейната слаба стройна фигура и привидна крехкост, но си имаше свой характер, чиито основни черти бяха практичност, добродушие и непоколебимост. Пътят на хоо се отличаваше с безпощадна дисциплина и учителите не проявяваха и капка снизхождение поради възраст или пол, но въпреки това Шигеко се бе посветила всеотдайно и пламенно на обучението и тренировките, на дългите дни в мълчание и усамотение. Бе заминала за Тераяма по собствено желание, тъй като Пътят на хоо бе пътят на мира и още от малка тя споделяше идеята на баща си за страна без войни и кръвопролития.

Нейният стил на бой бе доста по-различен от начина, по който бе обучаван самият той, и Такео обичаше да я гледа, оценявайки как традиционните движения при атака бяха превърнати в метод на самозащита, чиято цел бе противникът да бъде обезоръжен, без да е наранен.

— И никакви измами — предупреди тя Мики, тъй като близначките притежаваха наследените от баща им умения на Племето. Че и повече, както подозираше Такео. Сега, когато навършваха тринайсет, тези техни способности се развиваха бързо и макар че им беше забранено да ги използват в ежедневието, понякога изкушението да подразнят учителите си и да надхитрят прислугата ставаше непреодолимо.

— Защо пък да не покажа на татко какво съм научила? — попита Мики, която също наскоро се бе върнала от обучение при фамилията Муто в едно селце на Племето.

Сестра й Мая щеше да замине там след празниците. Напоследък рядко се удаваше на цялото семейство да бъде заедно — различното обучение на децата и необходимостта родителите им да отделят еднакво внимание на всяка от Трите провинции предполагаха постоянни пътувания и чести раздели. Изискванията към управлението непрестанно нарастваха — преговори с чуждоземците, проучвания и търговия, поддържане и усъвършенстване на въоръжението, овладяване на отвъдморски занаяти и на практически науки, както и методите за приложението им, съдилища за изслушване на оплаквания и жалби. Такео и Каеде си поделяха отговорностите по тези задължения — тя се занимаваше главно със Западната провинция, той — със Средната, а двамата заедно управляваха Източната. Там Аи — сестрата на Каеде — и съпругът й Сонода Мицуру държаха някогашните владения на клана Тохан, в това число крепостта Инуяма, където цялото семейство щеше да прекара настоящата зима.

Мики бе с половин глава по-ниска от сестра си, но много силна и бърза; на пръв поглед в сравнение с нея Шигеко почти не се движеше, но въпреки това по-малкото момиче все не успяваше да пробие защитата й. След броени мигове Мики се оказа без тояга, която сякаш внезапно излетя от ръцете й, отхвръкна нагоре и Шигеко я улови без усилие.

— Този път ти излъга! — възкликна Мики задъхана.

— Този удар ми го показа владетелят Гемба — заяви гордо Шигеко.

Мая — другата близначка — се пробва със същия успех. С пламнали страни Шигеко се обърна към баща си:

— Татко, нека се бия с теб!

— Добре — съгласи се Такео, впечатлен от онова, което бе научила дъщеря му, и любопитен да провери приложението му срещу силата на опитен воин. Атакува я устремно и първата схватка я свари неподготвена. С тоягата си докосна гърдите й, но възпря удара си, за да не я нарани. — Ако беше меч, щеше да те убие — предупреди я той.

— Хайде пак — отвърна тя невъзмутимо.

Този път вече беше готова за нападението му. Движеше се бързо и без усилие, избегна два негови удара, мина от дясната му страна, където защитата му бе по-слаба, отстъпи леко, но достатъчно, за да наруши равновесието му, и после изви тяло. Тоягата му тупна на земята. Такео чу приглушените възклицания на близначките и на телохранителите и я похвали:

— Браво!

— Само че ти не се биеше истински — рече Шигеко разочарована.

— Напротив, бих се не по-зле от първия път. Разбира се, вече съм изтощен от майка ти, а и съм стар и болен!

— Ама изглежда като измама… — рече Мики сериозно.

Близначката й Мая додаде:

— Шигеко, как го правиш?

Каката се усмихна, поклащайки глава:

— Постига се едновременно с мисъл, дух и ръце. Нужни ми бяха месеци, за да го усвоя. Не мога да ви го покажа просто ей така.

— Справи се отлично — потупа я Каеде. — Гордея се с теб — гласът й бе изпълнен с любов и възхита както обикновено, когато говореше с голямата си дъщеря.

Близначките се спогледаха. „Ревнуват, помисли си Такео. Знаят, че не изпитва същото към тях.“ И усети познатия прилив на желание да закриля по-малките си дъщери. Сякаш винаги се опитваше да ги предпази от зло — още от мига на раждането им, когато Чийо бе пожелала да отнесе втората — Мики — и да я остави да умре. В онези времена с близнаците обикновено се постъпваше по този начин, тъй като раждането на такива деца се смяташе за неестествено при човешките същества и те се възприемаха по-скоро като потомство на животно, на котка или на куче.

— Струва ви се жестоко, владетелю Такео — бе го предупредила Чийо. — Но по-добре е да постъпите така сега, отколкото след време да понесете позора и злощастието, които според другите ви очакват като баща на близнаци.

— Хората никога няма да се откажат от своите суеверия и жестокост, ако не им ги покажем! — бе отвърнал той гневно, тъй като в духа на родените сред Скритите за него животът на едно дете бе по-ценен от всичко, и не можеше да повярва, че ако спаси едно новородено, постъпката му ще предизвика неодобрение или нещастие.

Впоследствие се бе изненадал от силата на това суеверие. То не бе чуждо дори на самата Каеде и отношението й към по-малките й дъщери отразяваше неловката й противоречивост. Жена му предпочиташе те да живеят отделно и през по-голямата част от годината ставаше точно така, тъй като едната или другата обикновено пребиваваха сред Племето. Каеде не желаеше и двете да присъстват на празненството по случай пълнолетието на по-голямата им сестра, опасявайки се, че появата им ще донесе лош късмет на Шигеко. Но за радост на Такео самата Шигеко, която закриляше близначките също както баща си, бе настояла те да бъдат там. Той бе най-щастлив, когато цялото семейство се събираше заедно и бе край него. Сега впери поглед в тях с обич и внезапно си даде сметка, че го завладява едно по-страстно желание — да лежи до съпругата си и да усеща допира на кожата й до своята. Боят с тояги бе събудил спомени за мига, в който се бе влюбил в нея, когато двамата за пръв път се бяха сражавали един срещу друг в Цувано. По онова време той бе седемнайсетгодишен, а тя на петнайсет. Тук, в Инуяма, почти на същото това място двамата за първи път се любиха — страстни, отчаяни, скръбни. Крепостта на Ийда Садаму бе изгоряла до основи при падането на Инуяма, но Араи Дайичи я бе построил отново по подобие на старата и сега Инуяма бе един от прочутите четири града на Трите провинции.

— Момичетата трябва да си починат преди тържеството довечера — каза той. В полунощ предстояха продължителни церемонии в светилищата, след които започваше празненството по случай настъпването на Новата година. Нямаше да се приберат преди часа на тигъра^[2]. — Аз също ще си полегна малко.

— Ще наредя да отнесат мангали в стаята — рече Каеде — и ще дойда.

Когато тя дойде при него, денят вече бе отстъпил пред ранния зимен здрач. Въпреки мангалите с горящите в тях дървени въглища дъхът й излизаше на бяло облаче в студения въздух. Тя се бе изкъпала и ароматът на оризови трици и алое бе попил в кожата й. Под подплатената зимна роба плътта й бе мека и топла. Той развърза пояса си, плъзна ръце под дрехата й и притегли тялото й до своето. После разхлаби шала, покриващ главата й, смъкна го и прокара длан по късите копринени къдрици.

— Недей — рече тя. — Толкова са грозни.

Той знаеше, че Каеде така и не бе успяла да преодолее загубата на красивите си дълги коси, нито белезите по тила си, накърнили пословичната й красота, някогашен обект на легенди и суеверия. Той обаче не виждаше обезобразяването, а само нарасналата уязвимост на съпругата си, която я правеше още по-прекрасна в собствените му очи.

— Харесва ми. Все едно е перука на актьор. Придава ти вид едновременно на мъж и на жена, на възрастен човек и на дете…

— Тогава и ти трябва да оголиш пред мен своите белези — тя смъкна копринената ръкавица, която Такео обикновено носеше на дясната си ръка, и поднесе към устните си обезобразените остатъци от пръстите му. — Нараних ли те днес следобед?

— Не. Усетих само тъпа болка… всеки удар разтърсва ставите и почват да болят — след което добави с приглушен глас: — И сега изпитвам болка, но по друга причина.

— Нея поне мога да излекувам — прошепна тя, притегли го, обви го с тялото си и се разтопи в нежност, наслаждавайки се на познатия допир на кожата му, на косите му, на мириса му и на поредната среща с непознатото, което се съдържаше във всеки техен любовен акт.

— Ти винаги ме лекуваш — каза той по-късно. — Караш ме да се чувствам цялостен.

Тя лежеше в обятията му, положила глава на рамото му. Погледът й се плъзна из стаята. Лампите в железните стойки пръскаха светлина, но зад капаците на прозорците небето бе потъмняло.

— Може би сме създали син — рече тя, без да може да потисне копнежа в гласа си.

— Надявам се да не е така! — възкликна той. — На два пъти децата ми едва не ти костваха живота. Нямаме нужда от син — продължи вече по-меко. — Имаме си три дъщери.

— Някога казах същото на баща си — призна Каеде. — Смятах, че мога да се равнявам на всяко момче.

— Шигеко със сигурност може — отвърна Такео. — Тя ще наследи Трите провинции, а след нея децата й ще…

— Децата й! Та тя самата е още дете, макар че вече е достатъчно голяма, за да бъде сгодена. Кого ли ще й изберем за жених?

— Няма защо да бързаме. Тя е награда, скъпоценен камък, безценен дар… Няма да я дадем евтино.

Каеде се върна на предишната тема, сякаш тя не й даваше мира.

— Копнея да те даря със син…

— Въпреки собственото си наследство и примера на владетелката Маруяма?!? Все още говориш като дъщеря от семейство на воин.

Мракът и тишината около тях я подтикнаха да изрече и по-големите си тревоги:

— Понякога си мисля, че близначките са пресушили утробата ми. Струва ми се, че ако не се бяха родили, щях да се сдобия със синове.

— Твърде много се вслушваш в приказките на разни суеверни баби!

— Вероятно си прав. Но какво ще стане с по-малките ни дъщери? Едва ли биха станали наследници, дори и Шигеко да я сполети нещо лошо, да не дава Бог! И за кого ще се омъжат? Няма семейство на благородник или воин, което би приело близначка, камо ли такава, осквернена… прости ми… чрез кръвта на Племето и смятаните за магьосничество способности…

Такео не можеше да отрече, че същите мисли често терзаеха и него, но той се опитваше да ги прогони. Момичетата бяха още невръстни — кой можеше да знае каква съдба ги очаква?

След миг Каеде добави тихо:

— Може пък вече да сме твърде стари. Всички се питат защо не си вземеш втора съпруга или наложница, с която да имаш още деца.

— Желая една-единствена съпруга — отвърна той сериозно. — Каквито и чувства да съм проявявал, каквито и роли да съм приемал, любовта ми към теб е истинска и безпрекословна и никога няма да деля постеля с друга. Казвал съм ти, дадох клетва пред Канон, богинята на милосърдието в Охама. Не съм я нарушил шестнайсет години, няма да го сторя и оттук насетне.

— Струва ми се, че бих умряла от ревност — призна Каеде. — Но моите чувства са нищо в сравнение с потребностите на страната.

— Вярвам, че нашият съюз в любов е основата за доброто ни управление. Никога няма да сторя нещо, което да го наруши — той отново я привлече към себе си и прокара нежно пръсти по обезобразения й от пожара врат, усещайки грапавините, оставени от пламъците. — Докато сме заедно, страната ни ще бъде мирна и силна.

Каеде промълви сънено:

— Помниш ли, когато се разделихме в Тераяма? Ти се взря в очите ми и ме приспа. Никога не съм ти признавала, но тогава сънувах Бялата богиня, която ми каза: „Бъди търпелива, той ще дойде за теб.“ После при Свещените пещери отново чух гласа й, който изрече същите думи. Единствено това ме крепеше по време на пленничеството ми в имението на владетеля Фудживара. Там се научих на търпение. Трябваше да се науча да чакам, да не правя нищо, с което да му дам повод да ми отнеме живота. А после, вече след смъртта му, единственото място, на което ми дойде на ум да се върна, бе пак там, при Свещените пещери, при богинята. Ако ти не беше дошъл, щях да остана при нея и да й служа до края на живота си. Но ти дойде, видях те тъй слаб, все още с отровата в теб, с осакатена ръка. Никога няма да забравя онзи момент — ръката ти върху врата ми, падащия сняг, дрезгавия крясък на чаплата…

— Не заслужавам любовта ти — прошепна Такео. — Тя е най-голямата благодат в живота ми, не бих могъл да живея без теб. Знаеш, че и моят живот бе направляван от пророчество…

— Да, да, видяхме, че то се осъществи. Петте битки, намесата на земята…

„Сега ще й разкажа останалото, помисли си Такео. Ще й кажа защо не искам синове, как сляпата светица ми предсказа, че само собственият ми син би могъл да ми донесе смърт. Ще й разкажа за Юки, за детето, което е родила, за моя син, вече шестнайсетгодишен.“

Но сърце не му даде да причини болка на съпругата си. Какъв бе смисълът да се рови в миналото? Петте битки бяха станали част от митологията за клана Отори, при все това Такео си даваше сметка, че той самият бе избрал как да брои тези битки — можеше да бъдат и шест или четири, даже три. Думите можеха да се изопачават и да се тълкуват така, че да означават какво ли не. Вярваш ли в дадено пророчество, то често се сбъдва. Нямаше да изрече словата, да не би по този начин да им вдъхне живот.

Видя, че Каеде се унася. Под завивките беше топло, макар че въздухът върху лицето му бе вледеняващ. Не след дълго трябваше да стане, да се изкъпе, да се премени в официални одежди и да се приготви за церемониите по случай настъпването на Новата година. Предстоеше дълга нощ. Крайниците му взеха да се отпускат и скоро той също потъна в сън.