Лиан Хърн
Разгромът (6)

Пета глава

Зимата в Инуяма бе продължителна и сурова, макар че се превръщаше и в източник на множество удоволствия — през времето, в което бяха принудени да си стоят вкъщи, Каеде четеше поезия и стари приказки на дъщерите си, а Такео преглеждаше часове наред административните сведения заедно със Сонода, за отдих учеше рисуване с един художник, който принадлежеше към школата за изображения с туш, а вечер си пийваше в компанията на Кенджи. Момичетата бяха заети с обучение и тренировки и участваха в развлеченията, посветени на Бобения фестивал — шумно весело празненство, в което демоните се прогонваха навън в снега, а сполуката се приканваше в домовете. Отбелязаха и пълнолетието на Шигеко, която с настъпването на новата година бе станала на петнайсет. Честването не бе пищно, тъй като в десетия месец тя щеше да получи владението Маруяма, което се наследяваше по женска линия и бе станало притежание на майка й Каеде след смъртта на Маруяма Наоми.

Шигеко щеше рано или късно да управлява Трите провинции и затова родителите й решиха още отсега тя да поеме земите на Маруяма, за да усвои от първа ръка принципите на властта. Честването в Маруяма щеше да бъде тържествено и пищно, утвърждавайки древната традиция и, както се надяваше Такео, налагайки един нов почин — жените да могат да наследяват земя и собственост, да управляват имения или да оглавяват селища наравно с братята си.

Мразовитото време и принудителното стоене вкъщи бяха изпънали нервите и разклатили здравето на всички в къщата, но скоро дните взеха да нарастват и макар че все още бе лют студ, сливовите дръвчета се окичиха с крехки бели цветчета.

Такео обаче непрестанно мислеше, че докато собственото му семейство бе защитено от студа през дългите зимни месеци, други негови роднини — двама младежи, малко по-големи от собствените му дъщери, бяха затворени и държани в плен в крепостта Инуяма. Отношението към тях бе далеч по-добро от собствените им очаквания, но те знаеха, че ги чака смърт, в случай че Кикута не приемеха предложението за примирие.

След като снеговете почнаха да се топят и Кенджи пое на своята мисия, Каеде и дъщерите й заминаха за Хаги заедно с Шизука. Такео бе забелязал нарастващото притеснение на съпругата си по отношение на близначките и си помисли, че Шизука би могла да вземе едната от тях — може би Мая — за няколко седмици в Кагемура, тайното селце на фамилията Муто. Той самият съзнателно забави с около месец заминаването си от Инуяма с надеждата да получи някаква вест от Кенджи, но когато настъпи новолунието на четвъртия месец и все още нямаше новини, пое за Хофу, като нареди на Таку да му провожда там всякакви съобщения.

По време на своето управление бе пътувал по този начин, разпределяйки годината между градовете на Трите провинции. Понякога се придвижваше с цялото великолепие, очаквано от един велик владетел, друг път се предрешаваше по някой от множеството начини, които бе усвоил в Племето, като се смесваше с простолюдието и се вслушваше в мненията, радостите и скърбите им. Нито за миг не бе забравил думите, които навремето му бе казал Отори Шигеру: „Военачалници като Ийда преуспяват заради немощта на императора.“ Формално императорът управляваше цялата страна на Осемте острова, но всъщност отделните части сами се грижеха за оцеляването си — години наред Трите провинции бяха понасяли пораженията от съществуващите вражди, докато Такео и Каеде не бяха постигнали мир и го охраняваха с несекващи усилия.

Сега виждаше плодовете на постигнатото, докато препускаше към Западната провинция, придружен от неколцина васали, своя хронист и двама членове на Племето, доверени телохранители — братовчедите Курода Джунпей и Шинсаку, известни открай време като Джун и Шин. Летописецът отбелязваше всички признаци на една мирна и добре управлявана страна — здрави и жизнени деца, процъфтяващи села, липса на просяци и разбойници. Такео си имаше собствени тревоги — притесняваше се за Кенджи, за съпругата си, за дъщерите си, — но всичко, което видя, му вдъхна увереност и спокойствие. Целта му бе да направи страната тъй сигурна и стабилна, че да може да се управлява от малко момиче. Когато пристигна в Хофу, си каза с гордост и удовлетворение, че Трите провинции бяха станали именно такива.

Не беше предугадил обаче какво го очаква в пристанищния град, нито подозираше, че до края на престоя му там увереността му щеше да бъде разклатена, а управлението му — сериозно застрашено.

 

 

Още с пристигането му в който и да е от градовете на Трите провинции при портите на крепостта или двореца, където отсядаше, идваха делегации, искаха аудиенции, молеха за услуги, настояваха за решения, които само той можеше да вземе. Някои от тях всъщност той препращаше към местните държавни служители, но понякога имаше оплаквания срещу самите тях и тогава от свитата му трябваше да се определят безпристрастни арбитри. Тази пролет в Хофу бяха възникнали три-четири такива случая — повече, отколкото би му се искало, което го накара да постави под съмнение честността на местната администрация; освен това двама земеделци се бяха оплакали, че синовете им са били мобилизирани принудително, а един търговец разкри, че войници конфискуват за нуждите на армията големи количества дървени въглища, сяра и селитра. „Зенко трупа военна мощ и оръжия, помисли си той. Трябва да говоря с него по този въпрос.“

Даде нареждания за провождане на пратеници в Кумамото. На следния ден обаче Араи Зенко, който бе получил някогашните земи на баща си в Западната провинция и контролираше Хофу, пристигна лично от Кумамото — привидно, за да поздрави с добре дошъл владетеля Отори, но както скоро се изясни, със съвсем други мотиви. Съпровождаше го съпругата му Ширакава Хана — най-малката сестра на Каеде. Макар много да приличаше на кака си, Такео не я харесваше, нито й имаше доверие. В трудната година след раждането на близначките Хана, току-що навършила четиринайсет, си бе въобразила, че е влюбена в Такео, и постоянно търсеше начини да го подмами да я вземе за втора съпруга или наложница. Девойката бе по-голямо изкушение, отколкото Такео смееше да си признае, тъй като изглеждаше точно като Каеде, когато се бе влюбил в нея, преди красотата й да бъде накърнена, а и му се предлагаше във време, когато влошеното здраве на съпругата му не позволяваше близост помежду им. Постоянният му отказ да я приеме насериозно я бе наранил и унизил; решението му да я омъжи за Зенко я бе вбесило. Но той бе настоял — чрез този брак се уреждаха едновременно два проблема, и сватбата им се състоя, когато Зенко бе на осемнайсет, а Хана — на шестнайсет. Зенко бе повече от щастлив — съюзът бе голяма чест за него. Хана не бе просто красива, но и умна. Скоро им се родиха трима синове — все здрави деца — и освен това, макар че никога не бе горяла от любов по Зенко, определено го харесваше. Увлечението й по Такео бързо се стопи и бе заменено от омраза. Сега Хана завиждаше на сестра си не заради мъжа й, а заради положението, което той заемаше.

Такео си даваше ясна сметка за скритите амбиции на Хана. Най-младата Ширакава не умееше да се прикрива, а и както всички останали от семейство Араи, често забравяше колко остър бе слухът му. Макар и позагубил от силата си, той все още бе достатъчно добър, за да чува разговори, които другите смятаха за тайни, да долавя какво става наоколо, къде е всеки от обитаващите къщата, да е наясно с дейностите на мъжете в стражницата и в конюшните, да следи кой кого посещава през нощта и с каква цел. Беше развил и бдителност, която му даваше възможност да предугажда намеренията на другите по стойката и движенията им до такава степен, че хората говореха как той виждал ясно какво се крие в сърцата им.

Сега той огледа изпитателно Хана, която стори дълбок поклон пред него, така че гъстите й коси се сипнаха по пода, разделяйки се съвсем леко, колкото да разкрият съвършената белота на тила й. Тя се движеше с непринудена грация и човек не можеше да й даде повече от осемнайсет години, макар че всъщност бе връстница на девера си Таку.

Зенко много приличаше на баща си — едър, с внушително телосложение и голяма сила, майстор както с лъка, така и с меча. На дванайсет бе станал свидетел как баща му бе застрелян от Фумио. Да загине воин по такъв начин, за Трите провинции бе не само новост, но и унижение. Араи бе загинал, защото бе нарушил клетвата си за съюз с Такео, ала Такео знаеше, че всички тези неща, взети заедно, бяха породили у момчето скрито негодувание, което с годините бе прераснало в омраза.

Никой от двамата съпрузи не даде и най-малък признак за стаената си злост. Поздравленията, както и въпросите за личното му здраве и здравето на семейството му, бяха изпълнени с привидна искреност. Такео им отвърна по същия начин, скривайки факта, че заради влажното време болежките му са се поизострили.

— Не биваше да си правите такъв труд да ме посрещате — рече той. — Ще остана в Хофу само час-два.

— Но владетелят Такео не бива да си тръгва толкова скоро — заговори Хана преди съпруга си, както често си позволяваше. — Добре е да останете до края на дъждовния период. Не можете да пътувате в това време…

— Пътувал съм и в по-лошо — отвърна Такео с усмивка.

— За нас е истинско удоволствие — обади се Зенко — да бъдем домакини на господаря Такео.

— Е, има едно-две неща, които трябва да обсъдим — отвърна Такео, решавайки да продължи без заобикалки. — Нямаме нужда от увеличаване числеността на армията и затова бих искал да науча повече за намеренията ти, Зенко.

Неочакваната му прямота непосредствено след любезностите ги слиса. Такео се усмихна отново. Двамата би трябвало да са наясно, че твърде малко бяха нещата в Трите провинции, които убягваха от погледа му.

— Винаги има нужда от повече оръжия — заяви Зенко. — Мечове, копия и разни други…

— Колко мъже можеш да държиш под свое командване? Пет хиляди? Най-много. Според сведенията, с които разполагаме, те са снабдени с всичко необходимо. Ако оръжията им са стари или повредени, тяхно задължение е да ги възстановят със собствени средства. Финансите на владението могат да бъдат усвоени по по-добър начин.

— От Кумамото и южните райони — да, пет хиляди. Но в други имения на Сейшуу има още много необучени мъже в активна възраст. Стори ми се идеална възможност да ги снабдя с оръжие и да им осигуря военна подготовка, дори и след това да се препитават като земеделци или скотовъди.

— Понастоящем териториите на фамилиите Сейшуу са подчинени на Маруяма — отвърна меко Такео. — Какво смята за плановете ти Сугита Хироши?

Хироши и Зенко не се харесваха. Такео знаеше, че Хироши бе хранил момчешко желание да се ожени за Хана, бе създал в себе си илюзорна представа за нея, основана на привързаността му към Каеде, и бе изживял дълбоко разочарование от уредения брак с фамилията Араи, макар че никога не бе споменал и дума за чувствата си. Хироши и Таку — по-малкият брат на Зенко — обаче бяха близки приятели въпреки различията помежду им. Далеч по-близки, отколкото двамата братя Араи, които се бяха отчуждили през годините и скриваха неприязънта си с престорена веселост, обикновено поддържана с вино.

— Не съм имал възможност да разговарям със Сугита — призна Зенко.

— Добре, ще обсъдим този въпрос с него. Ще се срещнем в Маруяма през десетия месец и тогава ще огледаме военните нужди в Западната провинция.

— Изложени сме на заплахи от страна на варварите — рече Зенко. — Западът е открит за набезите им — досега Сейшуу никога не са били принудени да посрещат нападение откъм морето. Смятам, че сме съвършено неподготвени…

— Чужденците търсят най-вече възможност за търговия — отвърна Такео. — Намират се далеч от дома, корабите им са малки. Взели са си поука от нападението срещу Миджима и сега вече се придържат към пътя на дипломацията. Най-добрата ни защита срещу тях е в мирната търговия.

— При все това, когато говорят, те се хвалят с великата армия на своя крал — обади се Хана. — Сто хиляди въоръжени воини. Петдесет хиляди коне. Разправят, че един техен кон бил по-голям от наши два и че всичките им войници пешаци носели пушки.

— Това, както сама отбеляза, са хвалби — усмихна се Такео. — Терада Фумио също разправя такива небивалици за нашите военни сили по островите на Юг и в пристанищата Тенджику и Шин… — зърна как Зенко се навъси при споменаването на Фумио, и се запита дали някога щеше да е възможно да заличи желанието за мъст от сърцето на сина.

Зенко тръсна глава и повиши тон:

— Да, но варварите използват търговията като претекст да се установят в страната. Следващата им стъпка ще е да я отслабят отвътре с религията си и да я атакуват отвън с по-мощните си оръжия. Ще превърнат всички ни в свои роби…

„Може и да е прав“, помисли си Такео. Присъствието на чужденците бе ограничено най-вече в Хофу и Зенко явно бе впечатлен от отвъдморските оръжия и кораби. Ако той и варварите се съюзят в Западната провинция…

— Знаеш, че ценя мнението ти по тези въпроси — отвърна Такео. — Ще повишим бдителността си и надзора над чужденците. При най-малката нужда от набиране на нови войници ще те уведомя. А селитрата трябва да се купува само и единствено от клана — наблюдаваше как Зенко се поклони с неохота. Единственият признак за неговото негодувание, предизвикано от порицанието, бе пламналата кожа по врата му.

Такео се замисли за времето, когато бе държал Зенко метнат върху шията на коня си, с опрян в гърлото му нож. Ако го бе използвал тогава, несъмнено щеше да си спести доста неприятности. Но по онова време Зенко бе дванайсетгодишно дете; Такео никога не бе отнемал детски живот и се молеше никога да не го стори. „Зенко е част от моята съдба, помисли си той. С него трябва да действам много внимателно. Какво още бих могъл да сторя, за да го полаская и укротя?“

Хана заговори с нежния си меден глас:

— Не бихме сторили нищо, без да се посъветваме с владетеля Отори. Единственото, което ни вълнува, са вашите интереси и благоденствието на Трите провинции. Надявам се, че близките ви са добре? Най-голямата ми сестра, красивите ви дъщери?

— Благодаря, всички са добре.

— Голяма мъка ми е, че нямам дъщери — продължи Хана със свенливо сведен поглед.

„Накъде бие?“, запита се Такео.

Зенко не притежаваше финеса на своята съпруга и се намеси доста безцеремонно:

— Владетелят Отори сигурно копнее за син.

„Аха!“, възкликна мислено Такео и рече:

— Тъй като една трета от страната вече се наследява по женска линия, това не е проблем за мен. Най-голямата ни дъщеря вероятно един ден ще поеме управлението на Трите провинции.

— Но вие трябва да познаете радостта от това да имате момче в семейството! — възкликна Хана. — Нека ви дадем едно от нашите.

— Бихме желали да осиновите едно от децата ни — заяви Зенко прямо и любезно.

— Това ще е голяма чест за нас и ще ни достави неимоверна радост — добави Хана.

— Вие сте невероятно щедри и грижовни — отвърна Такео.

Истината бе, че той не искаше синове. Изпитваше облекчение, че Каеде не бе родила повече деца, и се надяваше, че няма да зачене отново. Пророчеството, че ще умре от ръката на собственото си дете, не го плашеше, но го натъжаваше дълбоко. Помоли се, както често правеше, смъртта му да бъде като смъртта на Шигеру, а не като на другия владетел Отори — Масахиро, чието гърло бе прерязано с рибарски нож от незаконния му син. Надяваше се също така да бъде пощаден достатъчно дълго, за да успее да приключи делата си, а дъщеря му да стане достатъчно голяма, за да управлява страната. Запита се какво ли се криеше зад предложението на Зенко и Хана. Не искаше да ги обижда с прям отказ. Наистина това звучеше доста логично; би било съвсем редно да осинови племенник на своята съпруга; един ден дори би могъл да сгоди детето за някоя от дъщерите си.

— Моля, позволете ни тази чест да приемете двамата ни големи синове в дома си — рече Хана и когато той кимна в знак на съгласие, тя стана и пое към вратата с плавната си походка. Върна се с децата — на осем и на шест години, в официални роби, безмълвни и прехласнати от тържествената обстановка. — Големият е Сунаоми, а по-малкият — Чикара — обяви Хана, когато момчетата се поклониха доземи пред знаменития си чичо.

— Да, знам — рече Такео. Не ги бе виждал най-малко от три години, а изобщо не познаваше най-малкия, който бе роден предишната година и най-вероятно бе оставен на грижите на дойката му. Бяха хубави деца — по-големият приличаше на сестрите Ширакава, със същите дълги крайници и тънки кости. По-малкият бе закръглен и набит — по-скоро като баща си. Запита се дали не бяха наследили някое от уменията на Племето от своята баба Муто Шизука. Щеше да попита Таку или самата Шизука. Би било приятно, помисли си той, и тя да отглежда свой внук редом със собствените му дъщери, на които бе като втора майка, приятел и учител. — Вдигнете глава, момчета — рече той. — Нека чичо ви види лицата!

Беше очарован от по-голямото момче, което много приличаше на Каеде. Беше само със седем години по-малък от Шигеко и с пет години от Мая и Мики — разлика, която не правеше един евентуален брак между него и някое от момичетата невъзможен. Разпита ги за учението им, за напредъка им в овладяването на меча и лъка, за понитата им и бе удовлетворен от интелигентните им и ясни отговори. Каквито и да бяха скритите амбиции и мотиви на родителите им, момчетата бяха добре възпитани и обучени.

— Много сте великодушни — рече той отново. — Ще обсъдя тази възможност със съпругата ми.

— Децата ще бъдат с нас на вечеря — каза Хана. — Тогава ще можете да ги опознаете по-добре. Разбира се, макар че не блести с някакви изключителни качества, Сунаоми вече е спечелил сърцето на голямата ми сестра.

Такео си спомни, че бе чувал Каеде да хвали момчето за интелигентността и бързината му. Знаеше, че тя завижда на Хана и съжалява, че не е могла да се сдобие със син. Осиновяването на племенника й можеше да представлява известна компенсация, но ако Сунаоми станеше негов син…

Той прогони тази мисъл от съзнанието си. Трябваше да се придържа към онова, което изглеждаше най-добрата политика — не биваше да се оставя да му повлияе едно пророчество, което можеше никога да не се сбъдне.

Хана си тръгна с децата и Зенко каза:

— Мога само да повторя каква чест би била за нас, ако приемете да осиновите Сунаоми… или Чикара — вие ще изберете кого от двамата.

— Пак ще говорим за това в деветия месец.

— Ще позволите ли още една молба? — след като Такео кимна, Зенко продължи: — Не искам да ви засягам, като ви припомням миналото, но… помните ли владетеля Фудживара?

— Разбира се — отвърна Такео, потискайки изненадата и гнева, които изпита.

Владетелят Фудживара бе благородникът, който бе отвлякъл съпругата му и бе станал причина за най-тежкото им поражение. Бе умрял по време на голямото земетресение, но Такео не му беше простил и дори споменаването на името му го изпълваше с омраза. Каеде му се бе заклела, че този мним съпруг никога не бе делил ложе с нея, при все това помежду им бе съществувала някаква странна връзка — Фудживара я бе заинтригувал и поласкал; тя се бе споразумяла с него и му бе разказвала най-интимни тайни за любовта на Такео към нея. Той бе подкрепил семейството й с пари и храна, бе й поднасял множество подаръци, бе сключил брак с нея с позволението на самия император. Умирайки, Фудживара се бе опитал да повлече Каеде със себе си в смъртта — тя едва не бе изгоряла жива, когато косите й бяха пламнали, причинявайки белезите, които накърняваха иначе безупречната й красота.

— Неговият син е в Хофу и иска аудиенция при вас.

Такео не каза нищо, тъй като не желаеше да признае, че няма информация за това.

— Той носи фамилията на майка си — Коно. Пристигна с кораб преди няколко дни с надеждата да се срещне с вас. От известно време сме в кореспонденция с него относно имението на баща му. Моят баща, както знаете, бе в много добри отношения с неговия — простете, че ви напомням за тези неприятни времена… Затова владетелят Коно се обърна към мен по въпроси, свързани с наем и данъци.

— Бях останал с впечатлението, че имението е било присъединено към Ширакава?

— Но официално след брака на владетеля Фудживара Ширакава също е станала негова собственост, а понастоящем принадлежи на сина му, тъй като имението се наследява по мъжка линия. Ако не бъде признато за собственост на Коно, трябва да премине в ръцете на следващия наследник от мъжки пол.

— На твоя по-голям син — Сунаоми — рече Такео. Зенко се поклони безмълвно. — От смъртта на баща му са минали шестнайсет години. Защо изведнъж се появява точно сега?

— Времето в столицата лети бързо — отвърна Зенко, — в божественото присъствие на императора…

„Или някой зъл и пресметлив човек — ти или по-вероятно съпругата ти, виждайки как може да използва Коно, за да упражни натиск върху мен — му пише“, помисли си Такео, прикривайки гнева си.

Трополенето на дъжда по покрива се усили, а откъм градината лъхна мирис на мокра пръст.

— Може да ме посети утре — рече накрая.

— Добре, това е мъдро решение — отвърна Зенко. — И бездруго е твърде влажно за пътуване.

Тази среща засили безпокойството на Такео. За сетен път си припомни колко строго трябва да бъдат наблюдавани членовете на фамилията Араи, колко лесно амбициите им можеше отново да разпалят гражданска война в Трите провинции. Вечерта мина приятно — той си пийна порядъчно, за да приглуши болката в ставите, а и момчетата бяха енергични и забавни. Наскоро се бяха срещнали с двама чужденци и бяха въодушевени от изживяното — от това, как Сунаоми бе разговарял с тях на собствения им език, който изучаваше заедно с майка си, как чуждоземците бяха изглеждали като таласъми с дългите си носове и рошави бради — единият червенокос, а другият — чернокос, но Чикара не бе изпитал никакъв страх. Наредиха на слугите да внесат единия от двата стола, предназначени за чужденците — бяха изработени от екзотичното дърво тис и докарани от прочутото търговско пристанище, известно като Благоуханното пристанище, в трюмовете на корабите на Терада, с които в градовете на Трите провинции бяха внесени и чаши от яспис, лазурит, тигрови кожи, слонова кост и нефрит.

— Толкова е неудобен — отбеляза Сунаоми, докато показваше как се сяда.

— И все пак е като трона на императора — възрази Хана през смях.

— Ама те не ядат с ръце! — възкликна разочарован Чикара. — Исках да видя как го правят…

— Учат се на добри маниери от нашия народ — обясни му Хана. — Стараят се много, точно както владетелят Жоао полага усилия да научи нашия език…

Такео не можа да потисне леките тръпки, които го пронизаха при споменаването на това име. То му напомняше за Джо-Ан — низвергнатия, чиято смърт бе най-скръбният акт в живота му. Често чуваше словата му и виждаше образа му в сънищата си. Чуждоземците изповядваха вяра, наподобяваща вярата на Скритите, и се молеха на Тайния бог, но го правеха тъй открито, че често смущаваха и стъписваха околните. Излагаха тайния знак — кръста — на показ, окачен на броеници, които носеха около врата си или на гърдите си, върху странните си и твърде неудобни на вид одежди. Дори в най-горещите дни ходеха с прилепнали до тялото дрехи и с високи яки и ботуши, а къпането ги изпълваше с непонятен ужас.

Гоненията срещу Скритите до голяма степен бяха останали в миналото, макар че едва ли предразсъдъците на хората можеха да бъдат преодолени чрез силата на закона. Самият Джо-Ан се бе превърнал в нещо като божество, понякога объркван с едно или друго проявление на Тайния бог — помощта му бе призовавана за дела, свързани с набора на военна сила или с други трудови повинности; той бе боготворен от несретниците, бедстващите и бездомниците по начин, който би го ужасил като проява на ерес. Малцина знаеха кой е бил приживе, или си спомняха някакви подробности от земния му път, но името му вече се свързваше със законите, управляващи данъчната система и военната повинност. Нямаше земевладелец, комуто бе позволено да прибира повече от трийсет части от сто независимо от какво — било то ориз, боб, или масло, а синовете на земеделците бяха освободени от военна служба, но не и от определен вид общественополезен труд — отводняване на парцели, строеж на диги и мостове, копаене на канали. Минното дело също се причисляваше към задължителния набор — работата бе тъй тежка и опасна, че доброволците за нея бяха малцина; но формите на повинност се редуваха в отделните области и възрастови групи, тъй че на никого не се налагаше да носи несправедливо бреме, а и при случай на смърт или злополука бяха определени различни равнища на обезщетение. Всички тези разпоредби бяха известни като Законите на Джо-Ан.

Чуждоземците изгаряха от желание да говорят за своята религия и Такео предпазливо уреждаше за тях срещи с Макото и с други религиозни водачи, но обикновено подобни събирания завършваха по обичайния начин — всяка от двете страни оставаше убедена в правотата на собствената си позиция, като насаме опонентите се питаха как е възможно някой да вярва в подобни безсмислици. Религиозните учения на чуждоземците, смяташе Такео, имаха един и същ произход с ученията на Скритите, но върху тях тегнеха векове на суеверие и изопачаване. Той самият бе отгледан и възпитан в традициите на Скритите, но бе изоставил вярванията от своето детство и гледаше на всички религии с известно подозрение и недоверие, особено на религията, която изповядваха чуждоземците и която според него въплъщаваше тяхната алчност за богатство, ранг и власт.

Убеждението, което бе завладяло мислите му — че е забранено да се убива, — изглежда, не се изповядваше от тях, тъй като те пристигаха въоръжени до зъби с дълги тънки мечове, кинжали, къси саби и пушки, макар че се стараеха да ги крият също както Отори скриваха факта, че вече ги притежават. Като дете Такео бе възпитаван, че да се отнема живот, е грях дори и при самозащита, при все това той управляваше земя на воини, а законността на неговото управление се основаваше на завоюваното в битки и на контрол чрез сила. Той отдавна вече бе загубил броя на убитите или екзекутираните от самия него. Сега в Трите провинции цареше мир — ужасните кланета в годините на войната лежаха далеч назад в миналото. Каеде и Такео държаха в собствените си ръце всички източници на насилие, необходими за защита или за наказание на престъпници, упражняваха надзор над воините и им предоставяха отдушници за техните амбиции и агресия. Много мъже тръгваха след Макото, изоставяха лъковете и мечовете и полагаха клетва никога повече да не отнемат живот.

„Един ден и аз ще сторя същото, рече си Такео, но още не. Все още не.“

Той отново насочи вниманието си към разказите на домакините, опита се да види Хана и Зенко в най-добрата им светлина и мислено се закле, че каквито и проблеми да възникнат, ще ги разреши без кръвопролитие.