Лиан Хърн
Разгромът (16)

Петнайсета глава

Следващият ден премина в подготовка на погребалната служба в памет на Кенджи и в диктуване на писма. Часове наред Минору бе зает да пише до Зенко и Хана, за да ги уведоми за благополучното пристигане на Сунаоми, до Сугита Хироши, за да го помоли да дойде в Хаги колкото се може по-скоро, до Терада Фумифуса, за да го информира за завръщането на Такео и за местонахождението на сина му Фумио, и накрая до Сонода Мицуру в Инуяма, за да му съобщи, че все още не е взето решение за съдбата на заложниците, която предстои да се обсъди на следващото събрание.

След това Каеде запозна Такео с всички текущи проблеми на града и областта, а Минору акуратно записа взетите от двамата решения. В края на този дълъг, горещ и изнурителен ден Такео отиде да се изкъпе и нареди да пратят при него близначките.

Двете момичета се вмъкнаха голи във вдигащата пара вода — току-що у тях бяха почнали да се проявяват първи белези на женственост, телата им вече не изглеждаха съвсем детски, а косите им бяха дълги и гъсти. Бяха по-хрисими от обикновено, явно все още несигурни дали им е простил буйното държане от предишния ден.

— Изглеждате ми уморени — каза той. — Предполагам, че цял ден сте се трудили усилено.

— Днес Шизука беше много строга — въздъхна Мики. — Казва, че се нуждаем от повече дисциплина.

— А и Шигеко ни накара да пишем толкова много — оплака се Мая. — Ако нямах пръсти като теб, татко, Минору щеше ли да ми пише домашните?

— Когато се учех да пиша, бях много по-голям от вас. Затова ми беше многократно по-трудно. Колкото по-малки сте, толкова по-лесно ви е да се научите. Бъдете благодарни, че имате толкова добри учители! — гласът му бе строг и Мики, която се канеше да го помоли да им разкаже как е получил многобройните белези по тялото си, размисли и си замълча. Такео заговори по-благо: — От вас се изисква много. Трябва да усвоите пътя на воина, както и всички тайни на Племето. Зная, че не е лесно. Освен това имате куп таланти и трябва много да внимавате как ги използвате.

— Уф, заради котето ли, тате? — попита Мики.

— Разкажете ми за него — те си размениха погледи, но не казаха нищо. Такео ги подкани: — Вие сте ми дъщери, произлизате от мен, белязани сте като мен, като Кикута. Няма нещо, което да не можете да ми кажете. Мая, какво се случи с котето?

— Не исках да му причиня зло — започна Мая.

— Не бива да ме лъжеш — напомни й той.

Тя продължи:

— Исках да видя какво ще стане. Предположих, че може да го заболи, но ми беше все едно — говореше със сериозен тон и гледаше баща си право в очите. Някой ден сигурно щеше да го предизвика открито, но сега погледът й все още беше детски. — Бях се ядосала на Мори Хироки…

— Той ни гледаше така, сякаш сме демони — обясни Мики. — Всички ни гледат така.

— Харесва Шигеко, личи си, а нас не ни понася — добави Мая.

— Всички ни мразят, защото сме две! — нещо се отприщи в Мики и тя се разрида.

Близначките рядко плачеха. Това беше още една черта, която ги правеше неестествени. Мая също захлипа:

— А мама ни мрази, защото е искала едно момче, а се е сдобила с две момичета!

— Чийо ни го каза — добави Мики, преглъщайки.

Той усети, че сърцето му се свива от жалост. Не беше трудно да обича най-голямата си дъщеря; любовта му към другите две се обуславяше и от факта, че не беше никак лесно да бъдат обичани, а и му беше мъчно за тях.

— Вие сте ми много скъпи. Винаги съм се радвал, че сте две и че сте момичета. Предпочитам да имам две момичета пред всичките синове на света.

— Когато си тук, е добре. Чувстваме се в безопасност и не изпитваме желание да вършим лоши неща. Само че теб толкова често те няма.

— Ако можех, бих ви вземал със себе си… само че това невинаги е възможно. Трябва да се научите да бъдете добри и когато ме няма.

— Хората не бива да ни гледат така! — възкликна Мая.

— Мая, оттук нататък вие трябва да внимавате как гледате. Знаете историята… често съм ви я разказвал… за сблъсъка ми с великана Джин-Емон? — попита Такео.

— Да — отвърнаха възторжено двете в един глас.

— Взрях се в очите му и той заспа. Това е сънят на Кикута, който се използва за обезсилване на врага. Ето какво си направила с котето, Мая. Но Джин-Емон беше огромен, висок колкото портите на крепостта и по-тежък от вол. А котето е било малко и беззащитно и сънят го е убил.

— То не е съвсем мъртво — каза Мая, приближи се до него и се хвана за лявата ръка, — защото влезе в мен — Такео направи усилие да не проявява никакви признаци на слисване или тревога, тъй като не искаше да й попречи да говори. — Дойде да живее с мен — поясни близначката. — Няма нищо против. Защото преди не можеше да говори, а сега вече може. Аз също не възразявам. Котето ми харесва.

— Но Джин-Емон не е влязъл в теб, нали татко? — попита Мики. За тях това не бе нито по-странно, нито по-вредно, отколкото да станеш невидим или да използваш свой втори образ.

— Не, защото накрая прерязах гърлото му с Джато. Той умря от това, не от съня.

— Ядосан ли си заради котето? — попита Мая.

Той осъзнаваше, че момичетата му имат доверие, което бе длъжен да опази, че са като плахи диви животни, които в следващия миг може да побегнат. Спомни си месеците на окаяност, които бе изтърпял при Кикута, жестокостта на обучението.

— Не, не съм ядосан — отвърна спокойно.

— Шизука се вбеси — изрече глухо Мики.

— Но трябва да знам всичко, за да мога да ви закрилям и да не допускам да наранявате други хора. Аз съм ваш баща и по-старши от вас във фамилията Кикута. Дължите ми подчинение и по двете линии.

— Ето какво се случи — подхвана Мая. — Ядосах се на Мори Хироки. Видях колко привързан бе към котето. Исках да му отмъстя за това, че ни гледа така погнусено. А котето си беше сладичко. Исках да си поиграя с него. И като го погледнах в очите, после вече не можех да се спра — тя млъкна безпомощно.

— Продължавай — подкани я той.

— Притеглих го към себе си. През очите… От неговите — в моите. И то подскочи и влезе в мен. През цялото време стенеше и мяучеше. Но не можех да престана. И после котето беше мъртво. Но въпреки това живо.

— И?

— И Мори Хироки се натъжи, което ме зарадва — Мая въздъхна дълбоко, все едно бе приключила да си разказва урока. — Това е всичко, кълна се.

Той я докосна по бузата.

— Ти беше откровена с мен. Но сама разбираш колко объркани са били чувствата ти. Съзнанието ти не е било чисто, както трябва да бъде, когато използваш което и да е от уменията на Племето. Щом погледнеш в очите на другите, ще виждаш там техните слабости и липсата на яснота. Това е, което ги прави уязвими за твоя поглед.

— Какво ще стане с мен? — попита Мая.

— Не знам. Трябва да те наблюдаваме и да разберем. Ти постъпи лошо; направи грешка. Ще трябва да живееш с последствията. Но искам да ми обещаеш никога да не използваш съня на Кикута върху когото и да било, преди да съм ти дал разрешение.

— Кенджи щеше да знае — рече Мики и се разплака отново. — Той ни разказваше за духовете на животните и как хората от Племето ги използвали.

— Ще ми се да не беше мъртъв — добави Мая, хлипайки.

Такео усети как в собствените му очи нахлуват сълзи за учителя, когото бе загубил завинаги, и за близначките, които не бе успял да предпази от обсебване. И двете момичета се бяха притиснали до него; усещаше допира на ръцете и краката им в горещата вода, тъй подобни на неговите по вид и цвят на кожата.

— Не е необходимо да се омъжваме за Сунаоми, нали? — попита Мая, вече поуспокоена.

— Защо? Кой казва, че трябва?

— Сунаоми ни заяви, че щели да го сгодят за една от нас!

— Само ако никак не слуша — отвърна Такео. — За назидание!

— Аз не искам да се сгодявам за никого — рече Мики.

— Някой ден може и да си промениш мнението — подразни я Такео.

— Аз пък искам да се оженя за Мики — каза Мая и се засмя.

— Да, ще се оженим една за друга — потвърди сестра й.

— Тогава няма да имате деца. Трябва ви мъж, който да ги създаде.

— Аз не искам деца — каза Мики.

— И аз. Мразя децата — добави Мая. — Особено Сунаоми! Няма да осиновиш Сунаоми, нали, татко?

— Не ми трябват никакви синове — отвърна Такео.

Погребението на Кенджи се състоя на следния ден; за него бе вдигнат надгробен камък в светилището на Хачиман^[1], в непосредствена близост до Токоджи, и то скоро се превърна в място за поклонение както за фамилията Муто, така и за други членове на Племето. Кенджи бе преминал в отвъдното също като Шигеру, като Джо-Ан. И тримата още приживе се бяха проявили като нещо повече от човешки същества. Сега те вдъхновяваха и закриляха онези, които все още населяваха света на живите.