Таряй Весос
Птиците (5)

5

Беше станало късно. Матис нямаше навика да стои буден до толкова късно. Въпреки това не му се искаше да се прибира и да си ляга. Когато нещо те гризе отвътре, няма нищо по-мъчително от това да лежиш в леглото и да се въртиш.

Може би и Хеге не спеше. Прибра се рано, само и само да не ме вижда.

— И изобщо не ми е забавно да знам това — каза той високо. Толкова високо, че може би тя щеше да го чуе през стената.

Беше много огорчен.

Изведнъж го прониза внезапна мисъл.

Не можеш да ме изоставиш! — премина през главата му, сякаш говореше на скритата в спалнята Хеге. Каквото и да се случи с теб и мен, не бива да ме изоставяш!

Това изобщо не беше нова мисъл, но всеки път му се струваше нова и всеки път му причиняваше същата болка. И неизменно я прогонваше, казвайки си, че това са глупости и че Хеге никога дори не е намеквала да го напусне. Защо трябваше да се измъчва тогава?

Но картината не искаше да изчезне. Виждаше как сестра му си тръгва, отдалечава се все повече и повече. Всичките си вещи бе събрала във вързопче, което носеше под мишница.

Тръгваш ли си?

Да, Матис.

Умори ли се вече?

Да, Матис.

И си тръгна.

Вече не го чуваше, смаляваше се все повече и повече, накрая се превърна в малка черна точка — и си остана такава. Да изчезне напълно в тази тъжна игра, тя все пак не можеше.

И точно в този момент се случи голямото събитие.

Докато Матис размишляваше и си представяше как Хеге си тръгва, седнал на обичайното си място на верандата, погледът му бродеше по западния бряг на езерото. Водата сега изглеждаше черна, а околните хълмове — замислени и тъмни. Прекрасен летен мрак обгръщаше небето и земята. Матис не беше сляп за подобни неща.

Тяхната къща се намираше в заблатена долчинка, простираща се от езерото до склона. Хвойновата гора беше примесена тук-там с брези и трепетлики. През долината течеше поточе. Понякога на Матис му се струваше, че това е най-красивото от всички места. Или поне най-красивото, което беше виждал в своя неголям свят.

Може би и сега си мислеше за същото — във всеки случай беше вперил поглед в далечината и наблюдаваше как здрачът се превръща в нещо безименно и нежно.

И в този миг се случи неочакваното.

От тази страна на вятъра е тихо, тъкмо си беше помислил Матис, вперил поглед във върховете на трепетликите и нощното небе. Между върхарите се процеждаше нещо, въздухът бе толкова прозрачен и на Матис му стори, че вижда това слабо движение. Никакъв вятър, само лек повей, макар да бе толкова тихо, че нито едно листо на трепетликите не помръдваше.

Тогава се разнесе странен слаб звук. Матис долови безшумно и равномерно размахване на криле във въздуха над себе си. И отново едва доловим зов на някакъв безпомощен птичи език.

Прелетя право над къщата.

И премина през Матис. Той седеше в безмълвен възторг, премалял и объркан.

Дали беше нещо свръхестествено?

Не, напълно естествено, обаче…

Беше горски бекас. Не можеше да е случайност, не и по това време на денонощието: над дома на Матис кръжеше горски бекас!

Откога ли го прави?

Предишните години тук никога не бяха кръжали бекаси. Или поне той не си спомняше. Матис почти всяка вечер седеше до късно навън и щеше да ги види или чуе.

А тази вечер прелетя точно над дома им, над Хеге и над него. И така щеше да бъде оттук нататък, всяка сутрин и вечер.

Матис погледна къщата, тя сякаш се беше променила и сега трябваше да я гледа с други очи. Кръженето на горските бекаси бе нещо красиво, което се случваше някъде из долината, далеч извън пределите на неговия свят. Много пъти си бе мислил за това. И ето че тази вечер се случи тук, един бекас кръжеше право над къщата.

А може би просто му се е сторило? Случваше му се от време на време. Дали някой бе виждал бекас да сменя мястото, над което кръжи? Матис не беше чувал за подобно нещо. И защо ли беше дошъл тук?

Матис зачака, притаил дъх. Ако наистина беше горски бекас, щеше да се върне след малко, тези птици кръжат винаги над едно и също място, напред-назад, през краткото време на вечерния си полет. Матис го знаеше. На зазоряване птицата пак следва същия маршрут, един ловец му беше разказал. В пресъхналите локви Матис понякога намираше следи от клюн на бекас заедно с изящни отпечатъци на птичи крака.

Седеше в напрегнато очакване, струваше му се, че е минало много време и съмнението му се засилваше.

Но — ето! Размаханите криле, неясните очертания на птицата, прелитаща над къщата в обратна посока. И отново изчезна, погълната от мекия здрач и заспалите върхове на дърветата.

Тогава Матис произнесе натъртено:

— Най-накрая и тук прелетя бекас.

Не знаеше защо и как изрече това. Бе най-малкото, което можеше да каже или стори. Пък и нямаше кой да го чуе.

Имаше чувството, че нещо се променило, че дългите и трудни времена вече са отминали.

Първата му мисъл бе да сподели това с Хеге, искаше му се да се втурне при нея. Все едно дали спи, или не, трябваше веднага да я посвети в това… Но се спря насред верандата. Ако беше истина, птицата щеше скоро да се появи отново. Матис бе толкова несигурен в себе си, че реши да изчака и третия път.

Седна и зачака блажено.

Когато го видя три пъти, Хеге ще трябва да ми повярва. Всички трябва да ми повярват.

Ето — отново!

Също както и предишния път — пляскането с криле, бързата като стрела сянка в сумрака и после онзи дивен, изпълнен с болка вик, който може би никой не чу. Точно над покрива и идващ от безкрайността. После остана само нощта.

Значи е истина. Сега вече знаеше със сигурност. Почувства се като съвсем нов човек.

А Хеге спеше.

Сега и тя щеше да стане нов човек.