Таряй Весос
Птиците (16)

16

Но само след няколко дни Матис почувства остра болка. Внезапно. Ходеше напред-назад, без да може да си намери място. На въпроса на Хеге какво има, отговори:

— Като че ли ме боли коремът. Но само като че ли.

— Да не си ял нещо развалено? Или пък да е от времето?

— Нито едното, нито другото — отговори той и изтича отново на двора.

Бекасът е в голяма опасност. Това беше.

Същия ден сутринта бе срещнал по пътя един младеж, който го попита дали е истина, че над къщата му кръжи бекас.

— Разбира се, че е истина — отговори Матис доволен, че някой проявява интерес. Досега винаги му се налагаше сам да завързва разговор с хората.

Но веднага застина от страх и съжали за думите си. Разговаряше с ловец, разбра го по искрата, която проблесна в очите му.

— Но вече не кръжи тук! Отдавна престана. Не съм го виждал от много време.

Младежът се подсмихна и каза:

— Мислиш, че не знам кога бекасът престава да кръжи?

Уловката на Матис нямаше ефект. Прииска му се да помоли младежа да не закача птицата, но закъсня, както често му се случваше.

— Сбогом! — каза младежът и се отдалечи с пружинираща походка. Загорял от слънцето, добре сложен — сигурно всеки с радост би наел такъв работник, дори за по-висока надница, а пък и момичетата навярно сами се лепяха за него.

Но Матис не можеше да забрави блясъка в очите му. Той е ловец, скоро ще се върне тук с пушка, ще залегне в шубрака, ще зачака бекаса и безцеремонно ще го застреля.

Дори може би още тази вечер. Тогава чудно ли беше, че го присвива коремът?

Не искаше да говори за това с Хеге — тогава трябваше да признае, че сам е разказал на ловеца за птицата, а тази мисъл бе ужасна. Вече всички знаят за кръжащия бекас, опитваше да се утеши Матис, но без особена полза. Днес той самият разправи за него на ловеца, който специално бе дошъл тук да го разпита. Само че Матис се усети прекалено късно.

Коремът го присви още по-силно.

Вечерта бе чудесна — топла и облачна. Във въздуха се усещаше привкус на дъжд. Матис обиколи къщата, без да изпуска от поглед храстите, сякаш искаше да попречи някой да се скрие там с пушка.

Съзнаваше колко е безнадеждно. Гората наоколо можеше да побере стотици ловци с пушки, без Матис да ги забележи. Въпреки това той обикаляше, взираше се в храстите и в сгъстяващия се сумрак. И все повече и повече се страхуваше от невидимите дула. Сигурно бяха много.

Не, не, не.

Матис като че ли опаса къщата с обръч. Но каква полза? Птиците са високо в небето, той няма да успее да ги предупреди, преди да прелетят над покрива, а тогава щеше да е късно.

Той целият се сви: полетът започваше. Сърцето му замря.

Птицата се появи.

Едно, две, три. И изчезна. Все едно стрела премина през Матис. Птицата прелетя без проблеми, изстрел не се чу.

Матис продължи безполезната си обиколка.

— Ей! — предупредително извика той към храстите.

Никой не отговори.

— Ей! — викна по-високо.

Никакъв отговор. Но малко след това нещо изпука в храстите. Тихо и заплашително.

Къде? Матис не можа да улови откъде дойде звукът. Той извика по-силно. Със сигурност там някъде имаше хора.

— Недейте! — изкрещя Матис, обърнат натам. — Никой да не е посмял да причинява зло тук!

Гората бе безмълвна.

Сега бекасът ще прелети за втори път.

— Недейте! — извика Матис, но гласът му се бе загубил. Той и сам не знаеше дали предупреждаваше дебнещите в гората да не вършат престъпление, или това бе сигнал към птицата да не идва насам. Вероятно и едното, и другото.

Тази вечер гората бе неузнаваема. Гората, в която Матис винаги се чувстваше в безопасност, сега беше притихнала и враждебна. Лятната нощ се изливаше като поток от небесния свод и запълваше откритото пространство, но там, от храстите, надничаше оръжие. И това унищожаваше всичко.

Матис искаше да извика трети път, когато чу плясъка на криле, но от отворената му уста не се отрони нито звук.

Недейте! — изхлипа нещо в него жално и беззвучно.

Бум! — проехтя откъм горичката. Там, където погледът на Матис не можеше да достигне. В същия момент от небето се разнесе писъкът на птица.

Бум! — глухо отекнаха склоновете.

Той стоеше като прикован. Първо върху него като черен облак се стовари изстрелът, а след това от нощното небе падна улученият бекас и се строполи на земята, на няколко крачки от Матис.

Матис все така не можеше да помръдне. Опита се да подреди мислите си, но те не го слушаха. Но ето че от храстите изскочи младежът и в този момент тялото на Матис се освободи. Той се хвърли напред и грабна топлата птица, пронизана от куршум. Приглади измачканите пера и надникна в черните й очи.

Птицата го гледаше.

Не, не, не мисли за това. Не бива да си го мисли. Тази птица е мъртва.

Мъртва. Защо трябва да е мъртва? Но тя ме погледна.

Ловецът вече беше излязъл на открито и ликувайки, се затича с леки подскоци към Матис. Наистина, това бе същият младеж, когото срещна сутринта, онзи веселият и силният.

Матис още държеше птицата.

— Отличен изстрел, нали? — каза младежът, размахвайки черната блестяща пушка. — Летеше като стрела, но щом го забелязах, веднага стрелях.

Матис не отговори.

— О, ти няма как да го разбереш — продължи младежът. — Но беше страхотен изстрел. Бекасът даже не помръдна след това.

Матис държеше птицата напълно объркан. Безмълвен. Ръката му висеше отпусната, сякаш бе забравил какво държи в нея.

— Мислиш си, че е твой? — удивено попита младежът.

Матис мълчеше.

— Дай го тук, трябва да покажа у дома какъв добър стрелец съм.

Той намигна на Матис и приятелски му кимна, докато мяташе пушката на гърба, канейки се да тръгва.

Но Матис не му подаде птицата, нямаше никакво намерение да се подчинява, само с ужас гледаше младежа. Онзи изведнъж отстъпи назад.

— Ти какво само мълчиш? — попита той. Радостта, изписана на лицето му, когато излизаше от гората, бе помръкнала.

Матис се взе в ръце. Искаше да каже нещо за черните очи, които току-що го бяха погледнали, но в този момент забеляза, че тях вече ги няма. Бяха покрити от пелена. Нямаше за какво да говори. А птицата така и не даде.

Младежът с точния изстрел бе разочарован. Матис му развали цялото удоволствие. Ала бе достатъчно умен да съобрази, че няма на какво да се радва. Младостта и силата бликаха от него, но този безмълвен Глупак успя да го уплаши.

Той смени тона:

— Какво има, Матис?

Мълчание.

Напълно объркан, младежът отново попита:

— Сърдиш ли ми се за това, което направих?

Мълчание както преди.

Матис неловко се размърда. Искаше да каже нещо. Промърмори „не“ или нещо подобно. Впери поглед надолу в тревата, където бе паднала птицата, имаше кръв. От клюна й още капеше кръв. После Матис вдигна глава и погледна безмълвно младежа.

Той повече не се опита да завърже разговор. И не се опита да отнеме със сила птицата от Матис — макар че имаше достатъчно сила да го направи. Младежът намести пушката на гърба си и тръгна. Беше се сблъскал с нещо, което не можеше да разбере и което искаше да забрави.

Матис стоеше с бекаса в ръка. От дългия клюн капеше кръв върху тревата.

Когато остана сам, Матис си върна способността да говори и замърмори тихо:

— Очите са покрити с пелена.

— Вече не виждат.

— Куршум в крилете.

Почти не мислеше за младежа. Имаше чувството, че бе постъпил зле, като не му даде птицата. Стигна до верандата и препъвайки се в прага, влезе в къщата. Там сложи бекаса на масата.

Не, това не бе страшен сън. Истина беше.

Бекасът лежеше със затворени очи и с тежко олово в тялото.

Беше погледнал Матис, когато той го вдигна от земята, наистина.

 

 

Без да мисли за това, колко сърдито го посрещаше Хеге, когато я безпокоеше по никое време, Матис захлопа по вратата й. Сестра му със сигурност вече спеше.

— Хеге, ставай! Трябва да станеш! — викаше той сякаш с чужд глас.

Тя се събуди и раздразнено и неохотно отговори, че няма да дойде.

— Трябва, Хеге! Трябва да дойдеш! Случи се нещо ужасно!

— Какво има?

Той не беше в състояние да обясни.

— Ела и ще видиш!

Гласът му беше такъв, че Хеге веднага каза:

— Идвам, идвам. Какво се е случило?

Тя се появи разрошена, направо от леглото, потънала в собствените си мисли и сърдита, задето Матис я бе обезпокоил. Не забеляза нищо обаче и Матис й посочи с пръст към масата, където лежеше птицата.

— Виждаш ли?

— Уф, защо си сложил тази гадост там? — каза тя с обичайния си свадлив тон, като забеляза кървавите петна по масата. Но щом видя лицето на Матис, тутакси се опомни. Приближи се. Познаваше достатъчно добре живота в гората, за да разбере що за птица лежи на масата.

— Твоят бекас ли е?

Матис сковано кимна.

— Чух изстрел — рече Хеге. — Кой ти го даде? Ловецът ли?

— Не, изобщо не беше така — каза Матис. — Той стреля, но това не значи, че птицата е негова!

— Ти сам ли взе бекаса?

— Той не възрази. Пък и птицата не е негова. Как не разбираш, Хеге!

Хеге не отговори нищо, не разбираше и не можеше да разбере. Братът и сестрата гледаха простреляната на масата мъртва птица. За Матис всичко беше прекалено сложно. И стана още по-сложно.

— Не разбираш ли, Хеге?

— Не.

— Значи и ти си като всички останали — каза Матис с горчивина. — Когато става въпрос за сериозни неща, винаги е така.

Той беше отчаян и Хеге трябваше да измисли нещо незабавно.

— Птиците и бездруго бързо умират. Нали знаеш? Дори и да не ги отстрелят, имам предвид.

Матис поклати глава.

— Аз пък съм чувал, че птиците могат да живеят много дълго. Пък и той ме погледна.

— Кой?

— Бекасът. Когато го вдигнах.

— Беше ли жив още?

— Не знам, но ме погледна. Със сигурност.

— Не трябва да мислиш за това — отвърна Хеге. — Ако е бил мъртъв, няма как да те е погледнал. Не означава нищо всъщност.

Матис каза само:

— Очите му се покриха с пелена после.

Хеге твърдо реши да приключи темата:

— Престани да мислиш за това. И изнеси птицата навън, не искам да лежи тук на масата. Няма да я ядем.

Матис потръпна.

— Да я ядем… не…

— Върви и скрий бекаса под някой голям камък!

— Под голям камък ли? Защо?

— За да не му се случи нищо повече.

— Вярно — рече Матис с благодарност.

— А после веднага се връщай да си легнеш! Нищо повече не може да се направи. С тези неща човек трябва да се примирява.

— Да, но…

— Стига, Матис. Понякога просто става така.

— Това и сам го знам — отбеляза Матис. — Исках да те попитам друго.

Хеге се прибра в спалнята си, беше леко облечена и й стана студено. А той изнесе бекаса навън и направи всичко, както му поръча Хеге.