Таряй Весос
Птиците (25)

25

Както винаги след буря Матис се оживи и тръгна на разузнаване. По склоновете се стичаха пенливи бели ручеи. Само че този път не успя да стигне далеч, изведнъж се спря като закован.

Какво означава това?!

Само едната от изсъхналите трепетлики Матис-и-Хеге се извисяваше в пълен ръст. Другата беше повалена от мълния. По-надолу в ствола се виждаше бяла рана. Дървото не беше изгоряло — дъждът бе загасил огъня.

Тук си е играла смъртта.

Матис дълго стоя там. Та това… това беше предупреждение! Само че за кого от двамата се отнасяше? Кое дърво беше Матис и кое — Хеге?

В първия момент искаше да извика Хеге, но после размисли. Може би тя знаеше кой кое дърво е и тогава… не, не смееше да говори с нея за това направо. Трябваше да разбере чие дърво е ударено, но за целта бе необходима хитрост.

Той спокойно се върна при Хеге.

— Ти през цялото време ли седя тук и плете?

— Да — отговори тя. Беше ясно за кое време става дума.

— Това можеше да свърши зле.

— Защо?

— Паднала е светкавица точно зад оградата — уточни той сухо, сякаш произнасяше присъда.

— О, да — каза Хеге, — единият гръм беше особено силен.

— Разцепила е едно дърво.

— Хм — измърмори Хеге, броейки бримките.

— Една от изсъхналите трепетлики!

Тя не трепна.

— О, така ли? — смотолеви само.

— Не, не, не! — сърдито извика Матис. — Ако и това не е важно, значи нищо не е важно, така да знаеш!

— Светкавиците обичат сухите дървета — каза Хеге.

Каза го, без да се замисли. Направо.

— Иди да погледнеш, може да са ударени и други — добави тя.

— Веднага — с готовност се съгласи Матис. Тази задача му беше по силите.

Изтича навън и започна да оглежда дърветата. След известно време се досети, че Хеге го бе надхитрила. Просто не й се искаше да говори за ударената от мълния трепетлика и измисли това с другите дървета. Но защо не искаше да говори?

Матис влезе вътре и съобщи:

— Няма други.

— Хубаво! — каза Хеге.

 

 

Случката със светкавицата и трепетликата разтревожи Матис. Той неспокойно обикаляше около къщата и надолу по пътя. Не можеше да реши загадката.

Това е въпрос на живот и смърт, хрумна му внезапно.

Но за кого?

От Хеге не можа да научи нищо повече, тя не желаеше да каже онова, което знаеше. Оставаше да се обърне към чуждите хора, но тази мисъл му бе неприятна. Пък и трябваше да се действа много умно. Въпросът беше на живот и смърт и ако не се отнасяше за Хеге, значи засягаше него.

А ти какво би предпочел? — попита нещото в него.

Не трябва да си мислиш това! — каза той на самия себе си и отсече: — Аз не си мисля!

 

 

Матис се престори, че ще ходи до бакалията — сега я посещаваше по-често отпреди.

След големия триумф на кея той спокойно влизаше в магазина пред погледа на други хора — нещо, което дотогава не беше правил. Кой знае, може би сега се бе превърнал в уважаван човек — след героичните му усилия, когато се появи, гребейки в компанията на момичетата.

— Трябва ли да се купи нещо днес? — попита той следобед. Беше се избръснал още сутринта.

— Направо си неузнаваем — каза Хеге. — Сам настояваш да ходиш до магазина.

Нека си говори. Тя не знаеше истинската цел на мисията му и че това е въпрос на живот и смърт.

— А пари? — попита той и сякаш се смали.

Тя му даде пари за покупките и няколко йоре за него.

— Това е за…

— Не, днес няма да си купувам бонбони, ако това имаш предвид — каза той бързо.

— Защо? Не сме по-зле с парите от друг път.

— Човек не мисли за бонбони, когато светкавица е ударила дърво — обясни Матис, докосвайки се до скритата тема. Но тя като че ли изобщо не засягаше Хеге.

— Едното не пречи на другото — каза тя, плашейки го с лекомислието си.

— Има много по-важни неща от бонбоните. Смятах, че си го разбрала.

— Все пак вземи десет йоре — рече Хеге, без да променя изражението си — и си купи бонбони както обикновено.

— Внимавай! — неволно каза Матис и остави десетачето на масата. Взе толкова пари, колкото му трябваха за сериозните покупки, и побърза да тръгне, преди тя да го е изплашила още повече.

Нуждаеше се само от едно — от основателна причина да тръгне по пътя, надявайки се да срещне някой от съседите им, които добре познаваха трепетликите. Бакалинът живееше прекалено далеч, за да знае кое дърво е Матис и кое — Хеге. И кое бе ударено от мълнията.

Пътят беше безлюден, по това време жителите на селото бяха заети с работа. Матис съвсем бе забравил за това. Покрай него профучаваха коли. Влезе в магазина и спокойно и уверено купи всичко, което трябваше. Вътре имаше няколко туристи, които както обикновено пазаруваха лимонада и бисквити.

Тъкмо се канеше да си тръгне, и се случи нещо неприятно. Тъй като Матис не си купи обичайните бонбони, бакалинът помисли, че няма достатъчно пари, загреба с лопатката няколко от камфоровите и ги сложи в пликче. Постави пликчето при другите покупки и му намигна.

Матис се изчерви. Беше виждал как бакалинът се държи с децата. Бързо си прибра покупките и остави бонбоните на тезгяха.

— Вземи, вземи! — подкани го бакалинът. — Ще ги платиш другия път.

Тези думи съкрушиха Матис. Даваха му бонбони като на някой малчуган, въпреки че знаеше за такива важни неща като светкавицата, разцепеното дърво и предупреждението за смърт. Той взе подаръка, промърмори „благодаря“ и по навик лапна един бонбон. Продавачът го беше унизил. И най-ужасното в случая бе, че човекът беше добронамерен. Матис трябваше да излезе от ситуацията.

— Всъщност какво да ти обяснявам, ти не си виновен! — високо и отчетливо каза той на продавача.

Това го ободри. Бакалинът с удивление го погледна.

— За кое не съм виновен?

— За това, че си такъв, какъвто си! — отговори Матис и прецени, че достойно се е справил с положението.

Бакалинът се засмя доволно, отново се почувства уверен.

— Така е, мисля, че не съм виновен.

Матис си тръгна. Пред магазина не се стърпя и лапна още един бонбон — сега имаше по един зад всяка буза и сладостта им се стичаше по езика му. Както едно време.

 

 

По целия път Матис срещаше само непознати. Вървеше изправен и гледаше преминаващите коли с празен поглед, като се стараеше да заеме такава позиция, че да вижда сухите трепетлики. Но краят на работния ден настъпи и хората от полето се запътиха към домовете си. Покрай него минаха няколко души. Матис видя един познат младеж и веднага се приближи с предварително подготвен въпрос:

— Какво прави днес?

Въпросът се оказа крайно неуместен. Младежът бе уморен и мрачно изгледа Матис.

— Ами ти какво прави днес? — попита на свой ред и искаше да продължи по-нататък.

Матис трепна, но в такъв момент не трябваше да се оставя да го сплашат.

— Става дума за нещо важно — каза Матис сухо, — аз те попитах просто за да започна разговора.

Младежът знаеше що за човек стои пред него и смени тона.

— Косих днес, още не можем да приключим с коситбата — отговори той и приседна на един крайпътен камък. — Хайде, Матис, казвай какво има, защото съм уморен и гладен.

— Даже не знам как да го кажа — важно започна Матис. — Не може да се обясни с две думи!

— Тогава някой друг път. Става ли?

Вместо отговор Матис посочи с глава към изсъхналите трепетлики, едната от които бе ударена от гръм.

Младежът бързаше.

— Е, щом не можеш направо да го кажеш, то…

— Нали ти соча — поясни Матис, учудвайки младежа с отговора си.

— И какво?

— Виждаш ли към кое соча?

— Към гората.

— Но не към цялата гора — отговори Матис, гледайки право към трепетликите.

— Мисля, че разбирам — младежът изведнъж се смути.

Матис разбра, че си има работа с проницателен човек.

— Значи си умен — каза му той. — Сега ми е по-лесно.

Младежът дори не подозираше колко високо Матис ценеше това качество.

Сега трябваше да подбере точните думи.

— Ето едната, ето и другата. Виждаш ли? — попита Матис, доволен от себе си.

— Да.

— А виждаш ли какво е направила светкавицата с едното дърво?

— Уф, да — отговори проницателният младеж.

Пътят към целта беше разчистен.

— Кой е това?

Ето че въпросът бе зададен, но нещата спряха дотук, младежът изведнъж се промени.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — отговори кратко той, желаейки да прекрати разговора.

Матис не се хвана. Младежът много добре разбираше всичко. Точно за това не искаше да говорят.

— Тази, която сега си е вкъщи, нали? — попита Матис, ужасен от собствения си грях. Съзнаваше, че върши нещо черно и грозно.

— Коя? — попита с глупаво изражение проницателният младеж.

Матис се почувства ужасно. Коя! Коя ли? Не смееше дори да си помисли за това.

— Не, нищо! — уплашено каза той. — Нямах това предвид, не си ме разбрал. Тя си е вкъщи и вари кафе. Това е! Седи си вкъщи и вари кафе като другите!

Младежът стана от камъка, явно бе, че не иска да слуша повече.

— Е, аз трябва да тръгвам. И утре е ден.

Но изкушението се оказа по-силно от Матис — отговорът на загадката бе толкова близко! Опита да стигне по заобиколен път:

— Има ли си име едното дърво и има ли си име другото?

— Не знам — рязко каза младежът, пресичайки по-нататъшни въпроси. И си тръгна.

Матис остана сам на пътя, все в същото неведение както преди, само че към него се бе добавил и ужасът от собствените му думи. Повече не посмя да се обърне към някого с въпрос.