Заминаване от Брюж
Вивине Кауверсин живееше в една обкован с излъскани дъбови дъски стаичка у своя чичо, свещеника на Йерусалимската черква в Брюж. Вътре се виждаха тясно легло, саксия розмарин на прозореца и рафтче с требник: всичкото чистичко, спретнато и смирено. Сутрин преди служба младичката драговолна клисарка изпреварваше най-ранобудните богомолци и просяка, избрал си удобно местенце в един ъгъл на притвора, ситнеше, обута в терлици, по плочите пред олтара, сменяше водата на цветята, чистеше сребърните свещници в потирите. Острият й нос, измитото лице, несръчността й от никого не изтръгваха неприличните подмятания, които сами избликват при минаването на някоя хубавица, но леля й Ходеливе умилено сравняваше русите й коси със златистия цвят на изпечен симид, на нафора, а и беше кротка, благочестива, грижовна. Дедите й, налягали в излъскани медни ковчези покрай стените, навярно се радваха на нейното смирение.
Защото тя беше от старинно потекло. Баща й, Тибо Кауверсин, като оръженосец на госпожа Мария Бургундска, бе придържал носилката, с която сред плач и молитви донесоха смъртноранената млада херцогиня в Брюж. Той така и не можа да се отърси от спомена за този злощастен лов, през целия си живот съхрани към своята без време заминала господарка нежно почитание, един вид любов. После пътува, беше на служба при император Максимилиан в Регенсбург и накрая се върна да доживее дните си във Фландрия. Вивине си го спомняше — един дебел човек, който я вдигаше на обутите си в кожа колене и й пееше със задъхващ се глас тъжни германски песни. Сирачето отгледа леля му Клейнверк. Тя беше добра, тлъста женица, сестра и прислужница на свещеника от Йерусалимската черква, ненадмината във варенето на подсилващи сиропи и благи сладка. Каноникът Бартоломе Кампанус с охота навестяваше тази къща, ухаеща на християнско смирение и вкусни гозби. Доведе и своя питомец. Лелята и племенницата гощаваха ученика с парещи, току-що извадени от фурната курабии, промиваха коленете и лактите му, обелени при падане или сбиване, с възхита слушаха за неговия напредък по латински. По-сетне, при редките завръщания на лувенския студент в Брюж, свещеникът му затвори вратата си, понеже долови опасен полъх на безбожие и ерес. Но тази сутрин Вивине научи от една клюкарка, че видели Зенон, целия изкалян и мокър, да крачи под дъжда към дюкянчето на Жан Мюерс, и сега търпеливо го очакваше в църквата.
Той се мушна безшумно през ниската врата. Стиснала олтарните покрови, Вивине се завтече насреща му, простодушно загрижена като слугинче.
— Тръгвам, Вивине — каза той. — Стегнете във вързоп тетрадките, които мушнах във вашия скрин, ще дойда да си ги прибера нощес.
— Но на какво сте заприличали, приятелю!
Трябва да бе газил под дъжда в калта на Равната земя, защото обувките и полите на дрехата му се губеха под засъхнала кора. Изглежда го бяха ударили с камък или пък беше падал: цялото му лице представляваше оток, а по подгъва на единия му ръкав личаха спечени браздулици кръв.
— Нищо ми няма. Сбих се. Дори бях забравил вече.
Но я остави старателно да изчисти с влажна кърпа калта и мръсотията. На разтревожената Вивине й се струваше хубав като тъмния Христос от боядисано дърво, легнал в нишата до тях, и тя се суетеше край него, досущ непорочна Магдалена.
Искаше да го отведе в кухнята на леля Ходеливе, за да му изпере дрехите и да го нагости с топли сладки.
— Тръгвам, Вивине — повтори Зенон. — Ще погледам дали невежеството, страхът, глупостта и суеверното дрънкане се ширят навсякъде, както тук.
Яростният му изблик я изплаши, нея изобщо я плашеше всичко необичайно. И все пак този мъжки гняв й спомни избухванията на ученика, така както калта и засъхналата кръв й връщаха опърпания подир уличните сбивания Зенон — милия приятел и нежен брат от детските години. С ласкав упрек в гласа каза:
— Колко високо говорите в черква!
— Господ нищо не чува — горчиво отвърна Зенон.
Той не каза откъде идва, закъде заминава, от каква схватка или клопка се е измъкнал, нито какво отвращение го кара да зарязва докторското битие, подплатено с хермелин и почести, не спомена какво скрито предопределение го тласка пеш по несигурните друмища, задръстени със скитници, завръщащи се от война, и разбойници от кол и въже, които малобройната дружина на свещеника, леля Ходеливе и неколцина слуги предпазливо заобикаляше на идване от селата.
— Времената са лоши — каза тя, подемайки обичайната тъжба от къщи и от пазара. — А ако пак налетите на лош човек…
— Откъде знаете, че няма да го надвия — сопна се той. — Не е толкова трудно да изпратиш някого на оня свят…
— Кретиен Мерхелинк и моят братовчед Жан де Бехахел също учат в Лувен и се канят да заминават — настоя тя. — Защо не тръгнете с тях, в странноприемница „Лебед“ са…
— Нека Кретиен и Жан залягат над същината на божествения творец, щом това са си избрали — презрително каза студентът. — И ако чичо ви, свещеникът — нали ме подозира в неверие, — още се тревожи какво мисля аз, кажете му, че вярвам в бог, който не е роден от дева, не ще възкръсне на третия ден, а царството му е тук, на земята. Разбрахте ли?
— Ще му го предам, без да разбирам — отговори тя и дори не направи опит да запомни непонятните за нея слова. — Леля Ходеливе заключва веднага след вечерна и крие ключа под дюшека си, затова ще оставя тетрадките ви отвън под навеса-, с малко храна за из път.
— Недейте — каза той. — За мен сега е време на бдение и пост.
— Защо? — учуди се тя и напразно се помъчи да се сети чий празник е по календара.
— Сам си го предписах — шеговито каза той; — Не сте ли виждали поклонници, преди да потеглят?
— Щом такава е волята ви — каза тя и от мисълта за това странно пътуване сълзи избиха в очите й. — Аз пък ще броя часовете, дните и месеците, както винаги, щом заминете за някъде.
— Каква песен ми пеете? — поусмихна се той. — Никога няма да се върна от пътя, който сега хващам. Не ще се отбия заради което и да е момиче.
— Тогава — повдигна тя към него малкото си упорито чело — един ден аз ще ви последвам, наместо вие да идвате при мен.
— Няма смисъл — като на шега отвърна той. — Ще ви забравя.
— Скъпи господарю — каза Вивине, — под тези плочи лежат дедите ми и върху възглавниците им е изписано тяхното верую. Повече можеш. Аз мога повече, отколкото да отвръщам на забравата със забрава.
Стоеше пред него — блудкаво, незамърсено изворче. Не я обичаше ни най-малко: това глуповато девойче; без съмнение беше най-тънката връзка между него и краткото му минало. Но после в него се надигна някакво смътно умиление, примесено с гордостта, че някой го жали. Изведнъж, с неудържимия порив на мъж, който на раздяла дарява, хвърля или обрича нещо, за да се сдобие с някаква несигурна власт, или обратно — за да се отърси от нея, той свали тъничката си сребърна халка, спечелена при игра на пръстени от Жанет Фоконие, и я положи като пара в протегнатата длан. Изобщо не мислеше да се връща. Друго няма да получи това момиче от него, освен една мъждукаща мечта.
Вече по тъмно си прибра изпод навеса тетрадките и ги отнесе на Жан Мюерс. Това бяха главно извадки от произведения на езически философи, преписвани в голяма тайна по времето, когато още учеше в Брюж под надзора на каноника — вътре имаше известен брой възмутителни твърдения за естеството на душата и несъществуването на бога, освен това откъси от Светите отци с нападки срещу кумиропоклонничеството, отклонени от първоначалното им значение, за да се покаже с тяхна помощ суетата на смирението и християнските обреди. Зенон беше твърде неопитен още и не придаваше значение на тези първи школски волнодумства. Той обсъди кроежите си за бъдещето с Жан Мюерс: хирургът бръснар държеше на Медицинския факултет в Париж, който сам бе посещавал, без да достигне до защита и квадратна шапка. Зенон се палеше за по-далечни пътешествия. Жан скъта грижливо тетрадките на ученика в долапа при празните шишета и чистото бельо. Студентът така и не забеляза, че Вивине беше пъхнала между страниците една разцъфнала шипкова клонка.
