Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (12)

Завръщане в Брюж

В Санлис го качи в колата си игуменът на брюжките корделиери, който се прибираше от Париж, от общ събор на своя орден. Този игумен беше по-образован, отколкото можеше да се допусне за човек в расо, изпълнен с любопитство към хора и явления, натрупал известни познания за света — двамата спътници разговаряха свободно, докато конете едва напредваха срещу режещия вятър на пикардийските поля. Зенон премълча само истинското си име и преследванията срещу книгата, но игуменът беше толкова проницателен, че кой знае дали не бе разбрал много повече за доктор Себастиан Теус, отколкото любезността позволяваше да покаже. В Турне ги задържа една тълпа, задръстила улиците: поразпитаха и излезе, че хората отивали на площада да гледат как ще бесят някакъв шивач на име Адриан, изобличен в калвинизъм. И невястата му била виновна, но понеже е неприлично една женска да се люшка в небесата и фустите й да се веят над главите на минувачите, по стар обичай щели да я заровят жива. От това кръвожадно скудоумие на Зенон му се повдигна, но той прикри отвращението си зад каменно лице — приел бе като правило никога да не показва чувствата си по въпроси, засягащи разпрата между Требника и Библията. Игуменът изрази пристойна ненавист към ереста, като намери все пак наказанието за прекалено, и Зенон почувствува, че едва не се задавя от прилив на топлота към своя спътник, както всеки път, щом у човек с расо и такъв пост доловеше и най-малката — нечакана — въздържаност.

Колата отново бе излязла в открито поле и игуменът вече говореше за друго, а на Зенон още му се струваше, че се задушава под лопатите пръст. Изведнъж се сети, че петнадесет минути са минали и онова същество, чиито мъчения не му даваха покой, вече е престанало да чувствува.

Край тях се занизаха запуснатите зидове и стобори на имението в Дранутр и игуменът спомена с няколко думи Филибер Лигр, за когото се чувало, че колел и бесел в Брюксел, в съвета на новата наместничка или губернаторка на Фландриите. Потъналият в охолство род Лигр отдавна се бил изселил от Брюж — Филибер и жена му прекарвали почти цялото време в брабантското си имение Прадел, откъдето по-лесно угаждали на чуждоземските господари. Тази родолюбива неприязън към испанците и пасмината около тях накара Зенон да наостри ухо. Малко по-нататък навлечени с желязо и кожа валонски стражи грубо поискаха от пътниците разрешителното им. Игуменът го подаде с ледено презрение. Явно нещо се беше променило във Фландрия. На големия площад в Брюж двамата мъже най-сетне се разделиха с любезности и взаимни обещания за помощ. Игуменът продължи с наетата кола към своя манастир, докато Зенон, доволен, че ще се поразтъпче след дългото стоене на едно място, нарами под мишница вързопите си. Той се почуди, че без всякакво затруднение намира пътя си в този град, където кракът му не бе стъпвал повече от тридесет години.

Пратил бе вест за пристигането си на Жан Мюерс, който на няколко пъти го бе канил в хубавата си къща на Стария дърварски кей. Една слугиня с фенер в ръката посрещна госта на прага. Смръщената едра жена не се отдръпна да му стори път и Зенон се отърка плътно о нея.

Жан Мюерс седеше в едно кресло, удобно изтегнал подутите си от подаграта крака на безопасно разстояние от огъня. И двамата — стопанинът и гостът — умело прикриха изненадата си: сухият Жан Мюерс се бе превърнал в дребно тлъсто старче, живите му очички и подигравчийската усмивка се губеха в гънки от розова плът, а на мястото на неукротимия някогашен Зенон в стаята стоеше тревожен, посивял мъж. След четиридесет години занаят градският лекар бе събрал всичко необходимо за един безгрижен живот: трапезата и зимникът му си ги биваше, даже малко прекалено за болен от подагра. Слугинята Катрин, която навремето пощипваше, беше доста загубена, но пък грижовна, вярна, не си отваряше много-много устата и не вкарваше в кухнята мазни обожатели на крехките мръвки и старите шишета. На масата Жан Мюерс подметна една-две от любимите си закачки за духовенството и догмите. Зенон си спомни, че някога му бяха забавни: сега му се сториха плоски, но после се сети за шивача Адриан в Турне, за Доле в Лион, за Сервет в Женева и си каза, че в тези времена, когато вярата избива в бяс, грубоватите глуми на стареца не са за изхвърляне; на него самия обаче — задълбал много по-навътре в отхвърлянето на всичко, за да видиш дали все пак ще остане нещо, върху което да се облегнеш; в разрушаването, за да наблюдаваш после как нещата се въздигат наново в друга плоскост, по друг образ и подобие — вече не му лепнеха на устата тези евтини подигравки. У Жан Мюерс суеверията причудливо се смесваха с остроезичието на хирург бръснар. Той се перчеше с херметични находки, но изследванията му по тези въпроси бяха детинщини и Зенон едва успя да се изплъзне от пространните му обяснения за неизразимото триединство и Лунния Меркурий — прекалено дълги, както му се стори, за тази първа вечер. Старият Жан надаваше жадно ухо за всичко ново в докторските науки, но сам продължаваше да лекува по изпитаните едновремешни способи и много се надяваше Зенон да облекчи подаграта му с някакъв невиждан цяр. Според стареца опасните писания на неговия гост и шумът около тях не можеха да му навредят тук, дори да се разбереше кой е всъщност доктор Себастиан Теус. В този град, затънал до гуша в спорове за межди, мъчен от засипването на пристанището като болен от пясък в бъбреците, никой не отделяше време за четене на книги.

Зенон се мушна в леглото, застлано за него в горната стаичка. Октомврийската нощ беше студена. След малко влезе Катрин с една затоплена в огнището и увита във вълнени парцали тухла. Тя коленичи де постелята, напъха горещия вързоп под завивките, докосна ходилата, после и прасците на странника, заразтрива ги продължително и изведнъж, без да обели дума, се нахвърли с жадни целувки върху голото му тяло. В светлината на кандилцето, поставено върху един сандък, лицето на жената изглеждаше без възраст, не много по-различно от онова на слугинята, която преди четиридесет години за пръв път му бе показала как се прави любов. Той я пусна да се изтегне тежко до него под одеялото. Това едро създание бе като хляба и пивото — човек си взема, колкото му трябва, без да се гнуси, но и без особена наслада. Когато се събуди на сутринта, тя вече потракваше с чиниите на долния кат.

През деня не повдигна очи към него, но на масата му препълваше паницата с някакво недодялано внимание. Вечерта той заключи стаята си и чу как стъпките й се отдалечиха, след като безшумно опипа резето. На другия ден в държанието й нямаше промяна — изглежда, тя го беше наредила веднъж завинаги сред предметите, запълващи съществуването й, при покъщнината и съдините в докторския дом. Десетина дена по-късно по невнимание забрави да заключи вратата, тя влезе, ухилена до ушите, и запретна пол и, за да покаже тромавите си прелести. Нелепостта на това изкушение сломи съпротивата му. Никога не беше изпитвал с такава сила първичната мощ на самата плът, без връзка с личността, с лицето, с извивките на тялото и дори със собствените му любовни наклонности. Тази жена, която стенеше до него на възглавницата, беше лемур или ламя, една от бесиците-мори от черковните сводове, почти неспособна, види се, да си служи с човешка реч. И все пак, когато се разгорещи съвсем, от дебелите й бърни като въздушни мехури заизлиза такъв поток мръсотии, каквито не бе чувал на фламандски още от школските си години, и той й затисна устата с длан. На заранта погнусата надделя — яд го беше, че се е овъргалял с това същество, както човек се ядосва, че е склонил да заспи върху някоя нечиста постеля в странноприемницата. Вече не забравяше нощем да залоства вратата.

Решил бе да остане у Жан Мюерс само докато отмине бурята, предизвикана от изземването и изгарянето на книгата му. Но понякога му се струваше, че тук, в Брюж, ще доживее дните си: било защото този град му изглеждаше като клопка, зейнала под краката в края на неговите странствувания, било защото някаква леност го задържаше да потегли. Отпадналият Жан Мюерс му повери неколцината си постоянни болни — тази мършава клиентела не бе такава, че да предизвиква завистта на останалите лекари от града, както някога в Базел, където Зенон препълни чашата на възмущението, заемайки се да показва уменията си пред отбран кръг студенти. Този път отношенията му със събратята лечители се ограничаваха до търсене на съвет от време на време, при което господин Теус винаги любезно даваше право на по-възрастния и по-именития, или до кратки подмятания за времето и дъжда, за някое местно събитие. Разговорите с болните, разбира се, винаги се насочваха към самите болни. Мнозина от тях не бяха и чували за някой си Зенон, за други името му беше само смътен отглас от старовремски мълви. Философът някога бе написал една книжица за естеството и свойствата на времето и сега сам установяваше, че пясъкът му бързо заглажда човешката памет. Тридесет и петте години можеха да бъдат половин век. Предписания и правила, току-що въведени и оспорвани през неговото ученичество, днес изглеждаха дошли от памтивека. Никой не се и сещаше за събития, разклатили устоите на света. Мъртъвци отпреди двадесет години вече се бъркаха с други, от предходните поколения. Охолството на стария Лигр бе оставило някакъв спомен, но се водеха спорове само един син ли е имал или двама. Мяркаше се май и някакъв племенник или копеле на Анри-Жюст, хванало после лош път. За бащата на банкера се говореше, че бил хазнатар на Фландриите като сина си или заседател в съвета на наместничката, както сега Филибер. Приземието на отдавна необитаемия Лигров дом бе дадено под наем на занаятчии и Зенон отиде до работилницата — в едновремешната ковачница, царството на Кола Хейл, сега плетяха въжета. Никой от работниците не помнеше онзи бързо оскотял от пивото мъж, който обаче преди безредиците в Уденове и обесването на неговия любимец бе нещо като предводител и княз. Каноникът Бартоломе Кампанус още беше жив, но почти не се показваше навън, прикован у дома от недъзите на старостта — за щастие, никога не бяха викали Жан Мюерс да го лекува. Все пак Зенон предпазливо заобикаляше „Свети Донациан“, където бившият му учител още ходеше да се черкува, седнал на един трон до олтара.

Пак от предпазливост бе заключил в сандъчето на Жан Мюерс дипломата си от Монпелие, надписана с истинското му име, и пазеше в себе си една грамота, купена за всеки случай навремето от вдовицата на един германски врач на име Гот, което побърза да преведе на гръцко-латински: Теус, за да обърка още повече дирите. С помощта на Жан Мюерс си съчини около непознатия смътно и безлично житие, напомнящо онези убежища, чието главно достойнство е, че можеш да влезеш и да излезеш през няколко врати от тях. За повече достоверност добави едно-друго от собствения си живот, грижливо подбрано така, че да не учудва, да не привлича вниманието и ако някой се заеме да го проучва, да не стигне много надалеч. Доктор Себастиан Теус бе роден в Зютфен, във владенията на Утрехтския епископ, като незаконен сия на някаква тамошна женица, и един лечител от Бурк ан Брес, на служба в двора на госпожа Маргарита Австрийска. Отгледали го в Клеве, с иждивението на неизвестен попечител, който докрай не пожелал да разкрие името си; отпърво мислел да се подстриже в един августински манастир в същия град, но после влечението към бащиното поприще надделяло. Записал се в Инголщадския университет, после в Страсбургския и останал някое време да упражнява занаята си в този град. Оттам един савойски пратеник го взел със себе си в Париж и Лион — така понаучил нещо за Франция и за дворцовия живот. Върнал се после в земите на империята и се канел да се установи в Зютфен, при добрата си, все още жива майчица, но макар че не му се говорело за това, много го мъчили привържениците на иженазозаната реформистка вяра, от които нямал мира там. Тогава вече приел това място на заместник, предложено от Жан Мюерс, който пък още навремето се знаел с баща му от Малин. Признаваше, че е бил военен хирург във войската на негово католическо величество полския крал, но отпращаше службата си с десет години назад. Накрая добавяше, че е вдовец — жена му била дъщеря на един лекар от Страсбург. Тези измислици, разказвани само когато някой го притискаше с настойчиви въпроси, много забавляваха стария Жан. Но философът чувствуваше понякога как измитите черти на доктор Теус прилепват към лицето му. Този въображаем; живот можеше спокойно да бъде негов. Попитаха го веднъж дали не е срещал един Зенон при своите пътешествия. Почти нямаше чувството, че лъже, когато отговори отрицателно.

Малко по малко от сивотата на тягостните дни изплуваха очертания, открояваха се грапавини. Вечер на масата Жан Мюерс се впускаше надълго и нашироко да разправя историите на домовете, посетени от Зенон същата сутрин, припомняше си смешни или зловещи случки, незначителни сами по себе си, но от тях излизаше, че в този заспал град има не по-малко домогвания, отколкото във Високата порта, не по-малко похот, отколкото в някой венециански вертеп. Нрави и наклонности се надигаха от еднаквите съществувания на заемодавци и черковни епитропи, изпъкваха сговори, скрепени, както навсякъде, от обща стръв към печалбата или сплетните, от обща почит към един и същ светец, от общи болести и пороци. Подозрителността на бащите, лудориите на децата, натякванията на старите съпрузи не се различаваха особено от онова, което може да се види в дворците на Ваза или при италианските владетели, но съпоставени с незначителните залози, страстите изглеждаха чудовищно развихрени. Тези оковани битиета даваха възможност на философа да почувствува стойността на един необвързан живот. И с гледищата бе като с хората: бързо се прибираха в отнапред установени подразделения. Личаха си онези, които ще стоварят всички злощастия на века върху гърба на волнодумците и вероотстъпниците и ще превъзнасят всяка дума, излязла от устата на госпожа наместничката. Той можеше вместо тях да довърши изказванията им, да измисли от тяхно име лъжливото обяснение за пипнатата на младини италианска болест, увъртането или засегнатото подскачане, когато им поискаше от името на Жан Мюерс някое забравено плащане. Готов бе да се обзаложи и никога не грешеше какво ще излезе от калъпа.

Невероятно, но единственото място в този град, където му се стори, че блещука някаква свободна мисъл, бе игуменската килия в манастира на корделиерите. Той продължи да се отбива при обитателя й отначало като приятел, а скоро и като лекар. Посещенията бяха от дъжд на вятър — нито единият, нито другият имаха много време. Зенон се спря на игумена за изповедник, когато му се стори, че е наложително да си вземе такъв. Този свещенослужител не обичаше да се разпростира в благочестиви поучения. Изисканият му френски галеше ухото след фламандското ломотене. Разговаряха за всичко, с изключение на верските въпроси, но, изглежда, духовникът се интересуваше най-вече от обществените дела. Близко свързан с някои благородници, които се опитваха да воюват срещу чуждото иго, той одобряваше делото им, но в същото време се боеше да не би кървава баня да удави белгийския народ. Когато Зенон споменаваше пред стария Жан тези опасения, той повдигаше рамене: нищите винаги са били подлагани на стрижба, властниците винаги са прибирали вълната. И все пак не е хубаво, дето испанецът се кани да въвежда нов данък върху храните и налог от едно на сто върху глава.

Себастиан Теус се прибираше късно в дома на Стария дърварски кей, понеже предпочиташе пред задушната всекидневна влажния въздух на улиците и продължителното ходене извън градските стени, покрай сивите нивя. Една вечер — беше по времето, когато се мръква рано — завари Катрин в преддверието да прехвърля чаршафите от големия сандък под стълбата. Тя не спря работа, за да му освети пътя както обикновено, възползувайки се всякога от една и съща извивка на пруста, та да се отърка крадешком в полите на дрехата му. В готварницата огнището не грееше и Зенон запали пипнешком една свещ. Неизстиналото още тяло на стария Жан Мюерс лежеше, спретнато нагласено, върху масата в съседната стая. Катрин влезе с бялото платно, избрано за покров.

— Господарят умря, дамла му падна — каза тя.

Напомняше му забулените в черно оплаквачки, които миеха умрелите из константинополските къщи, докато той служеше при султана. Смъртта на стария лекар не беше особена изненада. Жан Мюерс сам си знаеше, че един ден подаграта ще се качи до сърцето му. Няколко седмици преди това бе направил пред енорийския нотариус завещание, забъркано с надлежните благочестиви изрази, като оставяше имуществото си на Себастиан Теус, а на Катрин — една таванска стаичка в къщата, докато е жива. Философът се вгледа по-отблизо в разкривеното, подпухнало лице на мъртвия. Подозрителна миризма и някакво кафяво петно в ъгълчето на устните го накараха да се усъмни, после изтича в своята стая и затършува в сандъчето. Съдържанието на едно малко стъкълце бе слязло с около пръст надолу. Зенон си спомни, че веднъж бе показал на стареца тази смес от змийски отрови и растителни сокове, купена от една венецианска аптека. Лек шум го накара да обърне глава — Катрин го дебнеше от прага, както без съмнение го бе дебнала през прозорчето на готварницата си, докато той вадеше пред нейния господар нещата, донесени от пътуванията. Стисна я за ръката, тя се смъкна на колене и забълва неразбираем поток от думи и хленчове:

— Voor u heb ik het gedaan! Заради вас го направих — повтаряше тя между два хлипа.

Той я блъсна грубо и слезе долу да бди над мъртвия. Старият Жан умееше посвоему да се наслаждава на живота — болежките му не бяха чак такива, че да не може още някой и друг месец да се порадва на благото си съществуване: година може би или дори две, ако не се случеше нещо. Това безмозъчно злодеяние му отнемаше така, за нищо, кротката радост да се любува на белия свят. Зенон бе видял само добро от стареца и сега чувствуваше горчива, разкъсваща жал. Към отровителката усещаше безсилна ярост, самият мъртвец едва ли би я изпитал в същата степен. Жан Мюерс винаги бе пускал в ход неизчерпаемата си находчивост, за да обръща на подбив човешката глупост: тази разгонена слугиня, хукнала да обогатява мъж, който пет пари не дава за нея, щеше де го накара да развърже торбата с приказките, ако беше оживял. Излегнат спокойно върху масата, той бе сякаш безкрайно отдалечен от собственото си злополучие, а и старият хирург и бръснар винаги се бе надсмивал над онези, които си въобразяват, че човек може още да мисли и да страда, когато е престанал да крачи и да храносмила.

Погребаха стареца в енорийската църква „Свети Яков“. На връщане Зенон видя, че Катрин е пренесла дрехите му и докторската чанта в господарската стая, камината бе напалена, широкото легло — грижливо застлано. Без да каже дума, той върна нещата в кътчето, което заемаше от самото си идване. Веднага, щом стана собственик, се освободи от имуществото си, като го прехвърли с нотариално заверена грамота на стария приют „Свети Козма“ от Дългата улица, долепен до корделиерската обител. В този град, изоставен от едновремешните големи богатства, благочестивите дарения ставаха все по-редки и щедростта на господин Теус, както и бе предвидил, се посрещна с възхита. Отсега нататък къщата на Жан Мюерс се превръщаше в старопиталище за сакати старци, а Катрин оставаше да живее там като прислужничка. Сухата пара щеше да бъде употребена, за да се потегнат част от постройките на доста занемарения приют „Свети Козма“; игуменът на корделиерите, под чието началство се намираше това учреждение, възложи на Зенон да обзаведе във все още обитаемите стаи лечебница за бедните от махалата и за прииждащите в пазарен ден селяни. Към него се придаваха и двама монаси, за да му помагат при изготвянето на лековете. Мястото отново не беше кой знае какво, та да привлече върху доктор Теус завистта на неговите събратя — засега поне прибежището беше сигурно. Настаниха старата ослица на Жан Мюерс в обора на „Свети Козма“ и натовариха манастирския градинар да се грижи за нея. Сковаха легло за Зенон в една от стаите на горния кат и той замъкна там част от книгите на хирурга бръснар. Храна му носеха от магерницата.

Зимата изтече в тези промени и в пренасянето. Зенон убеди игумена, че трябва да се построи германска баня, и му даде да прочете някои записки за лекуването на ревматизъм и сифилис с гореща пара. Познанията му по механика влязоха в работа, когато дойде време да се прекарват тръбите и да се гради по-икономична печка. На улица „Вълнарска“ един ковач заемаше сега старите конюшни на Лигр. Зенон се отбиваше там привечер и пилеше, занитваше, спояваше и ковеше, съветвайки се постоянно с майстора и неговите калфи. Махленските хлапета, които се помайваха наоколо, за да им минава времето, зяпаха в захлас сръчната игра на костеливите му ръце.

Тъкмо в тези безбурни месеци за пръв път го познаха. Въртеше се в задната стаичка, както всяка вечер, щом двамата монаси си тръгнеха. Беше пазарен ден и обичайната върволица бедняци се бе заточила от деветия час на деня. Още някой почука на вратата и влезе една бабичка — всяка събота идвала да продава масло в града, та сега й дошло наум да поиска от доктора цяр за ишиаса си. Зенон взе от полицата глинено гърненце със силно сгряващ мехлем и пристъпи към жената, за да й обясни как да го разтрива. Ненадейно зърна в сините й избелели очи радостно учудване и на свой ред веднага я позна. Тази старица беше работила в готварницата на Лигр в ранното му детство. Грейте (и за името й се сети веднага) беше жена на слугата, който го върна у дома след първото му бягство. Спомни си, че винаги се бе отнасяла ласкаво към него, когато се вреше между тенджерите и паниците, оставяше го да си отчупи от топлия хляб и да си гребне от суровото, приготвено за печене тесто. Тя зяпна и сигурно щеше да извика, ако той не беше сложил пръст на устните си. Синът на старата Грейте бил каруцар и от време на време пренасял скришом по нещичко до Франция, а старецът й съвсем се схванал и на това отгоре си имал разправии с тамошния господар заради няколко чувала картофи, отмъкнати от нивата до техния двор. Тя знаеше, че понякога човек трябва да се крие, дори да е богат и благородник — все още слагаше Зенон към тези две човешки разновидности. Замълча си, но на тръгване му целуна ръката.

Случката би трябвало да го разтревожи, защото му подсказваше, че всеки ден се излага на опасността и други да го познаят, но за почуда на самия себе си се зарадва. Казваше си, че каквото и да стане, недалеч от градските стени към Сен Пиер дьо ла Диг има едно малко стопанство, където ще го приберат да пренощува, и един каруцар, който може да бъде от полза с конете и талигата си. Но това бяха само доводи за пред него самия. Изтритото от съзнанието му дете, невръстното същество, чиято връзка с днешния Зенон се подразбираше-, но беше и някак нелепа, се бе запазило все пак в нечия памет дотолкова, че да го разпознаят в него и това като че укрепваше увереността му в собственото съществуване. Ето че между него и друг човек се завързваше някаква макар и тъничка връзка и тя не минаваше през разума, както в отношенията му с игумена, нито през плътта — както при редките случаи на телесно общуване, които все още си позволяваше. Грейте продължи да се отбива почти всяка седмица, за да облекчава старческите си мъки, и винаги му носеше по нещо: бучка масло, увита в зелев лист, половинка пита, печена от нея самата, небетшекер или шепа кестени. И не откъсваше от него старческите си засмени очи, докато той ядеше. Една грижливо пазена тайна свързваше двамата.