Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (10)

Попрището на Анри-Максимилиан

Той се бе отличил при Черизоле и обичаше да казва, че е разгърнал за защитата на няколко милански коптора толкова гений, колкото покойният Цезар за покоряването на света; Блез дьо Монлюк му бе признателен заради горещите слова, с които палеше сърцата на войниците. Животът му минаваше в последователна служба ту при преблагочестивия крал, ту при негово католическо величество, но френската веселост сякаш: повече прилягаше на нрава му. Като поет извиняваше пропуските в своето стихосложение с несгодите на походите, като воин обясняваше тактическите си грешки е поезията, която все не му излизала от главата — впрочем, ценяха го и в единия, и в другия занаят, а знайно е, че двата, взети заедно, никому не са напълнили кесията. Скитанията му из Полуострова разпръснаха онази Авзония от неговите блянове, той се научи да реже изкъсо римските блудници, след като си е платил каквото трябва, както и да избира внимателно пъпешите из дюкянчетата на Трастевере — после нехайно хвърляше в Тибър зелените им кори. Наясно беше, че кардинал Маурицио Карафа вижда в негово лице само един недотам глупав стар воин, комуто в мирно време може да се подхвърли тъничко платеният чин капитан на стражата; любовницата му, неаполитанката Ванина, хубаво го бе одрала за едно дете, вероятно не негово — и какво от това? Госпожа Рьоне дьо Франс, чийто дворец бе същински приют за всякакви непрокопсаници, на драго сърце би му предложила някое топло местенце в своето ферарско херцогство, но тя бе готова да прибере всеки от улицата, стига да споделя нейното пристрастие към накиселяващото вино на псалмите Давидови. Не бяха по вкуса на воина тези хора. Той все повече и повече живееше със своите пешаци, като тях намъкваше с радост сутрин закърпената куртка, както човек се вижда със стар приятел, на смях признаваше, че го мият само дъждовете, и делеше със своята сбирщина от пикардийски нехранимайковци, албански наемници и флорентински бегълци гранясалата сланина, изгнилата слама и гальовното отъркване на жълтото куче, лепнало се за войската. Но суровото му битие не бе лишено от наслади. Все така го изпълваше любовта към звучните древни имена, които хвърлят върху стената на последната италианска съборетина златния прах или багрения отблясък на някой велик спомен — можеше ли нещо да се сравни с удоволствието да скиташ по улиците, кога от сенчестата, кога от слънчевата страна, и да подвикваш на тоскански след някоя хубавица, очаквайки я целувка, я поток ругатни, да пиеш от чешмите и от дебелите ти пръсти да се оцеждат капчици върху прахта на плочите, или да разчиташ с крайчеца на окото си остатък от латински надпис, докато пикаеш разсеяно на някой граничен камък покрай пътя.

От бащиното имане му се бе паднал неголям дял от фабриката в Мастрихт, чиито приходи рядко намираха пътя към джоба му, както и едно от по-малките парчета семейни земи, наречено Фламандска Ломбардия, чието име всеки път разсмиваше този мъж, пребродил нашир и надлъж истинската Ломбардия. Петлите и връзките дърва от имението завършваха във фурните и камините на неговия брат, но така и трябваше — нали на шестнадесетгодишна възраст с леко сърце бе продал първородството си за войнишката паница леща. Вярно е, че кратките, увъртени писма от брат му, писани по повод на някоя смърт или женитба, накрая винаги изразяваха готовност за услуги, но Анри-Максимилиан си знаеше — никому и през ум не е минавало, че той наистина ще се възползува от тези предложения. А и Филибер Лигр не пропускаше да намекне за безкрайните си задължения и огромните разходи като член на Фламандския съвет и накрая излизаше, че големият брат, живеещ като птичка божия, е богаташ, докато другият, потънал в злато, направо бедствува и е срамно да посегнеш към сандъците му.

Един-едничък път воинът на сполуката се завърна у дома. Разкарваха го насам-натам, сякаш за да видят всички, че чудото невиждано все пак може да бъде показано. Това, че не се знаеше точно каква служба заема довереникът на маршал Д’Естрос, нито какъв е чинът му, но окръжаваше с някакво сияние, като че самата неяснота го издигаше в хорските очи. Няколкото години разлика с по-малкия брат го превръщаха в отломка от други времена — той ясно долавяше това и се чувствуваше наивен до предпазливия, леденостуден младеж. Малко преди да си тръпне, Филибер му подшушна, че на императора разните дрънкулки нищо не струват и на драго сърце би притурил титла към имението в Ломбардия, стига воинските и дипломатическите дарби на ратника отсега нататък да минат изцяло в служба на Свещената империя. Отказът му се прие като обида: да речем, на Анри-Максимилиан не му се щеше да се развява с подобна опашка, но защо не помисли и за славата на рода? В отговор Анри-Максимилиан посъветва брат си да прати на майната й славата на рода. Бързо му опротивяха разкошните обковки на двореца в Стенберх, които по̀ допадаха на малкия от овехтелия разкош на Дранутр; стенописите, почерпени от древната история, се струваха недодялани на този мъж, привикнал към тънкото изящество на италианското изкуство. Дойде му до гуша да гледа смръщената си, отрупана с лъскави камъчета снаха, както и сюрията сестри и зетьове, настанени из съседните имения, с техните непоносими хлапета, държани на каиш от възпитатели треперковци. Дребничките дрязги, сплетните, блудкавите сметки издигаха в очите му братството на войниците и лавкаджиите — при тях човек може да псува и да се оригва на воля и е наясно, че си има работа с измет, но поне не му подлагат капан.

От Модена, където неговият приятел Ланса дел Васто му бе предложил служба, тъй като мирът се проточваше твърде дълго за кесията на воина, Анри-Максимилиан държеше под око преговорите за тосканските дела: хората на Строци най-сетне убедиха сиенците да въстанат срещу Империята от любов към свободата и първата работа на тези родолюбци бе да повикат в града си френски полкове, за да ги закрилят от негово величество германския император. Анри отново се записа при господин Дьо Монлюк — една обсада не е за изпускане. Зимата се случи сурова, топовете по укрепленията се покриваха с тънък слой скреж, маслините и жилавите солени меса бунтуваха френските стомаси. Господин Дьо Монлюк не се показваше на населението, без да е разтъркал с вино бледите си бузи като актьор, плескаш се с мазила, преди да излезе на сцената, и криеше зад шепите си в грижливо опънати ръкавици прозевките на глада. Анри-Максимилиан се заканваше с подигравателни стихчета този път да опече на шиш императорския орел: всъщност всичкото си беше перчене и театрални закачки като Плавтовите или онези, които се чуват от скелето на бергамските комедианти. И този път орелът ще разкъса италианските пиленца и ще пораздърпа перушината на надутия френски петел, неколцина храбри мъже ще загинат — но това си им е занаятът; императорът ще поръча тържествена служба за победата при Сиена и нови заеми, уговаряни с такава вещина както споразумението между двама независими владетели, още повече ще оплетат негово величество в мрежите на банката Лигр — между другото, скромно прикрита от няколко години под друго име — или на съперничеща къща от Анверс или Германия. Двадесет и пет години война и въоръжен мир бяха отворили очите на воина за опаката страна на нещата.

Но недохраненият фламандец се опиваше от игрите и смеховете, от гиздавите шествия на благородните сиенки, които минаваха през площада, облечени като нимфи или амазонки, в поли от розова коприна. Тези панделки и изрисувани хоругви, фустите, приятно издувани от вятъра, бръскащ покрай ъглите на мрачните, извити като сърпове улички, веселяха сърцата на войската и не чак толкова — на гражданите, стреснати от замирането на сделките и скъпотията на храните. Кардиналът на Ферара превъзнасяше синьора Фауста въпреки настръхналата кожа на налетите й разголени рамене, пощипвани от алпийския полъх; господин Дьо Терн провъзгласи за своя избраница синьора Фортингуера, която от върха на укрепленията кипреше пред врага дългите си крака на Диана; Анри-Максимилиан се насочи към русите плитки на синьора Пиколомини, горда красавица, която обаче щедро се възползуваше от блажената си вдовишка участ. Завладя го изтощителната страст на зрялата възраст към тази богиня. Дойдеше ли часът на хвалбите или изповедите, воинът не пропускаше да приеме пред господата сдържано победоносния вид на ощастливен любовник — всеки знае колко струват тези несръчни преструвки, но щеш не щеш, трябва да ги изслушаш приятелски, та да нададат благосклонно ухо и за твоите приказки, дойде ли ред и ти да се похвалиш с въображаеми победи. При това Анри-Максимилиан знаеше, че хубавицата и любовниците й се присмиват зад гърба му. Но той никога не се бе отличавал с особена красота, не беше вече и млад, а от слънцето и вятъра лицето му бе добило препечения цвят на сиенска тухла. Случваше се, приседнал в краката на своята избраница като прехласнат обожател, да си помисли, че целият този панаир с въздишките от едната страна и превземките от другата е не по-малко глупав от онзи, който разиграват две противникови войски, и че май ще му е по-добре да я погледа как се целува гола: с някой гол и млад Адонис или палува с някоя слугиня, вместо да затиска това красиво тяло под противната тежест на своето собствено. И все пак нощем, изтегнат под протритото си одеяло, изведнъж си припомняше някой незначителен жест на дългата, блеснала от пръстени ръка — как приглаждаше косите си, как, запалваше, свещта — и с разкъсваща ревност в гърдите сядаше, да реди сложни стихове.

Един ден, когато хранилищата на Сиена като че бяха по-изпразнени от всякога, той се осмели да поднесе на своята руса нимфа няколко резена шунка, придобити по сравнително честен път. Младата вдовица бе полегнала на кревата си, завита заради студа с подплатено покривало, и си играеше разсеяно със сърмения пискюл на една възглавница. Тя се изправи, ресниците й бърже-бърже затрепкаха и с мигновено, почти неуловимо движение се наведе, към, своя дарител и му целуна ръка. Той почувствува такова шеметно опиянение, каквото не биха му доставили и най-всеотдайните ласки на хубавицата. Оттегли се на пръсти, за да се нахрани тя спокойно.

Често си бе задавал въпроса къде точно и как ще настъпи неговата смърт: изстрел от аркебуз, който ги просва безжизнен, кървящ, после тържествено носят тленните му останки върху испански пики, владетели жалят за него, оплакват го другарите по оръжие, погребват го накрая под благозвучен латински надпис в подножието на някоя черковна стена; удар от сабя вря дуел за честта на дама или нож в гърба на тъмна уличка; пробуждане на едновремешната срамна болест или сърдечен пристъп на шестдесетгодишна възраст в някое имение, където ще доживява като коняр дните си. Навремето, разтърсван от маларията върху одъра на някаква римска странноприемница досами Пантеона, се бе утешил с мисълта, че ще умре в трескава страна и че тук покойниците си имат по-достойна дружина от където и да е: във въображението си покриваше подножието на сводовете, зърнати през прозорчето, с орли и обърнати надолу снопчета, с просълзени стари воини и факли, озарили погребението на някакъв император — не точно той самият, а въплъщение на вечния велик мъж, в което влизаше и той. Сред камбанния звън на тройната треска сякаш долови пронизителните цафари и медногласите тръби, известяващи на света кончината на предводителя, в собственото си сърце усети пламъка, който изпепелява героя и го възнася в небесата. Тази смърт и това погребение бяха истинската негова смърт, истинското му изпращане. Той падна при някакъв набег, когато конниците му се опитваха да плячкосат един зле пазен хамбар на две крачки пред стените. Конят на Анри-Максимилиан весело пръхтеше върху застланата с изсъхнала трева земя, приятно беше подир ветровитите, усойни улички на Сиена да дишаш хладния февруарски въздух върху слънчевите склонове на хълма. Неочаквано нападение на императорските войници разпръсна дружината и хората търтиха обратно към крепостта. Анри-Максимилиан препусна след тях с поток псувни на устата. Куршумът го уцели в рамото, при падането главата му се блъсна в един камък. Успя да почувствува удара, но не и смъртта. Разтовареният му кон заобикаля в кръг из полето, после го улови един испанец и бавничко го поведе към стана на цезаря. Двама-трима германски наемници си поделиха оръжието и дрехите му. В джоба на куртката му имаше ръкопис, „Венец на женското тяло“ — сборник игриви любовни стихчета, от които очакваше мъничко слава или поне известен успех пред хубавиците: той свърши в дъното на ямата, заровен с него под няколко лопати пръст. Един издълбан криво-ляво надпис в чест на синьора Пиколомини дълго още личеше върху стубела на Фонтебранда.