Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (4)

Празник в Дранутр

Една вечер, когато се връщаше у дома като изпосталяло псе подир няколкодневно скитане, къщата изникна пред очите му озарена от безброй факли и за миг му се стори, че отново вижда пожар. Пътят бе задръстен от тежки коли. Тогава се сети, че от няколко седмици Анри-Жюст се надяваше и уговаряше височайше посещение.

Току-що бе подписан Камбрейският мир. Нарекоха го „Дамски“, защото две владетелки, които каноникът Бартоломе Кампанус в своите неделни проповеди уподобяваше на светите жени от Писанието, се бяха нагърбили, според силите си, да затворят раните на века. Кралицата майка на Франция бе останала известно време, изплашена от неблагоприятно разположение на звездите, но най-накрая бе напуснала Камбре, за да се прибере в своя Лувър. Наместничката на Холандия, на път за Малин, спираше да пренощува в полската къща на Великия ковчежник. Анри-Жюст Се свикал тукашните първенци, накупил бе восък и редки храни откъдето му падне, докарал бе от Турне епископските музиканти и бе подготвил забава по древен образец, на която облечени в брокат фавни и нимфи с ризи от зелена коприна щяха да поднасят на госпожа Маргарита марципан, бадемови торти и сладка.

Зенон се подвоуми дали да влезе в залата, страх го беше, че окъсаните прашни дрехи, както и миризмата на немито тяло могат да преградят пътя му към властниците на този свят: за пръв път в живота ласкателството и ловкостта в сплетните му се сториха умения, които не би било зле да овладее, а мястото на частен секретар или възпитател на престолонаследник — за предпочитане пред това на школски даскал или селски бръснар. После дързостта на двадесетте му години надделя, а също и увереността, че съдбата на всеки човек зависи само от собствената му природа, както и от благосклонността на звездите. Той влезе, свря се в камината, окичена с венци, и погледът му зашари по човешкия Олимп наоколо.

Навлечените с древни одеяния нимфи и фавни бяха все чеда на забогатели чифликчии или селски благородници, които Великият ковчежник небрежно оставяше да клъвнат от сандъците му: Зенон разпознаваше под перуките и труфилата русите им гриви и сините очи, а под подгъва на цепнатите или запретнати туники — възтежките прасци на момите, някои от които го бяха нежно галили, затулени зад копа сено. Анри-Жюст, напъчен и зачервен докрай, разстилаше бакалския си разкош. Облечена в черно, дребна и закръглена, Наместничката имаше посърнало бледо лице на вдовица и стиснатите устни на пестелива домакиня, върху чиито плещи лежат не само прането и оползотворяването на храната, но и държавата. Ласкателите величаеха нейната набожност, начетеност и целомъдрието, накарало я да предпочете пред второ венчило изнурителното въздържание на вдовството — хулителите я набеждаваха с половин уста, че обичала жените, като веднага бързаха да добавят, че тази слабост у една благородна господарка не е толкова възмутителна, колкото обратната наклонност при мъжете, защото по-достойно е — твърдяха те — една жена да се държи като мъж, отколкото мъж да подражава на жените. Дрехите на Наместничката бяха скъпи, но строги, както подобава на една владетелка, длъжна да носи външните белези на кралския си сан, но надмогнала желанието да смайва и да се харесва. Докато хрускаше лакомствата, тя надаваше благосклонно ухо за дворцовите възхвали на Анри-Жюст, примесени с грубовати шеги, като набожна, но не и превзета жена, която знае да изслушва, без да трепне, разпуснатите мъжки приказки.

Вече бяха пили рейнски, унгарски и френски вина, когато Жаклин разкопча своя изтъкан от сребърни нишки нагръдник и нареди да донесат малкия й неотбит още син, защото и той бил ожаднял. Анри-Жюст и жена му обичаха да излагат на показ това съвсем отскорошно дете, което ги подмладяваше.

Гръдта, надникнала между гънките на дрехата, очарова сътрапезниците.

— Съмнение няма — каза госпожа Маргарита, — от здрава майка суче.

Тя попита за името на детето.

— Не е кръстено още — отвърна фламандката.

— Щом е тъй — каза госпожа Маргарита, — наречете го Филибер, като моя стопанин, който се представи на бога.

Анри-Максимилиан пиеше без мярка и вече се хвалеше пред момичетата от свитата с бъдещите си воински подвизи — само да порасне още малко.

— Битки няма да му липсват — каза госпожа Маргарита — в този злощастен век.

А в същото време се питаше ще склони ли Великият ковчежник да отпусне на империята заем с дванадесет на сто лихва, отказан от Фугерите, за да бъдат покрити разходите от последната война, или може би от бъдещата — знае се колко струват мирните договори. Един малък дял от тези деветдесет хиляди екю ще стигне, за да се завърши църквата в Бурк ан Брес, където тя ще лежи един ден при своя повелител чак до края на вековете. Както поднасяше към устните си лъжичката от позлатено сребро, госпожа Маргарита зърна за миг голия млад мъж със слепени от трескавата пот коси, с издута от плевритната течност гръд и въпреки всичко хубав като аполоновците от книгите, когото земята бе погълнала преди повече от двадесет години. Нищо не ще я разтуши — нито милият Зелен любовник, нейният папагал от Индиите, нито четенето, нито нежният лик на милата и приятелка, госпожа Лаодамия, нито височайшите дела, нито бог — опора и изповедник на властелините. Образът на мъртвия се прибра в съкровището на паметта, съдържанието на лъжичката разля върху езика на Наместничката вкуса на ледено предястие и тя се озова на мястото си край масата, което не беше напущала: видя червените ръце на Анри-Жюст върху кърмъзената покривка, ярко накитената госпожа Д’Алуен — нейната придворна, изложеното върху гръдта на фламандката кърмаче и там, в дъното, сврян под камината, един младеж с красиво и дръзко лице, който ядеше, без да обръща внимание на гостите.

— А онзи там — попита тя, — другарят на въглените?

— Тези са моите синове — недоволно отвърна банкерът, като посочи Анри-Максимилиан и бузанкото в извезаните пелени.

Бартоломе Кампанус шепнешком осведоми Наместничката за нещастието на Хилзонда, като прокле в същото време пътеката на ереста, помамила Зеноновата майка. Госпожа Маргарита поде тогава с каноника; една от вечните беседи за вяра и дела, непрестанно подновявани от вярващите и образовани хора на времето, без тези празни спорове някога да спомогнат с нещо за разрешаването на въпроса или за отхвърлянето му. В този миг откъм вратата долетя шум: срамежливо и все пак решително вътре нахлуха хора.

Тези работници сукнари, пристигнали в Дранутр с щедър дар за госпожата, бяха част от предвидените за празника изненади. Но една разпра по-предния ден в работилницата бе обърнала тъкаческия напредък метеж и безредица. Хората на Кола Хейл бяха тук до последния човек, за да искат милост за Томас от Диксмюде, застрашен от бесилка, задето разбил с чук току-що сглобените механични разбои, пуснати най-накрая. Тълпата, набъбнала по пътя с изпъдени работници и срещнати скитници, бе изминала за два дена няколкото левги от тъкачницата до извънградската къща на търговеца. Кола Хейл, ранен в ръцете, докато бранел своите станове, все пак бе заел място в първите редици на просителите. Зенон едва разпозна в това лице с треперещи устни якия Кола отпреди три години. Студентът придърпа за ръкава един прислужник, който му поднасяше бонбони, и научи, че Анри-Жюст отказал да изслуша жалбите на тъжителите, но пък им разрешил да спят на една от поляните и готвачите им подхвърлили едно-друго за ядене от кухнята. Слугите цяла нощ наглеждали хранилищата, сребърните прибори, избата и кръстците. Но клетниците изглеждаха кротки като овце на стрижба — те смъкнаха капи, най-плахите коленичиха.

— Милост за Томас, бащице! Милост за Томас, на когото моите разбои помътиха главата — занарежда Кола Хейл. — Много е млад да намаже въжето!

— Какво? — подскочи Зенон. — Ти защищаваш този окаяник, посегнал на нашия труд? Твоят Томас обичаше танците: да потанцува сега в небето.

Препирнята на фламандска разсмя скупчените благородни девойки. Обърканият Кола заблещи наоколо избледнелите си зеници и се прекръсти, щом разпознаха огнището младия студент, когото някога наричаше свой брат в свети Йоан.

— Господ ме подложи на изкушение — заплака човекът с превързаните ръце, — лостовете и предавките като детска игра ми бяха. Един демон ми подшушна мерките и цифрите и аз със заслепени очи стъкмих бесило, от което се люшка въже.

И той отстъпи крачка назад, облегнат върху рамото на мършавия чирак Перотен.

Дребен и пъргав като живак мъж, в когото Зенон разпозна Тиери Лон, се провря до Наместничката и й връчи прошение, което тя с явно нехайство подаде на един от благородниците. Великият ковчежник любезна я побутваше към съседната зала, където музикантите бяха подготвили за дамите концерт от инструменти и глас.

— Всеки отстъпник от църквата рано или късно вдига ръка и срещу господаря си — вече права заключи тя с присъда над Реформацията своята добросъвестно проведена беседа с каноника.

Подканени с поглед от Анри-Жюст, тъкачите тържествено поднесоха на вдовствуващата владетелка обшити с бисери началните букви на името й. С крайчеца на пръстите — истински нанизи от пръстени — тя изящно пое приношението на занаятчиите.

— Виждате ли, госпожо — полунашега каза търговецът, — каква ми е ползата, задето от милосърдие още държа отворени тъкачници, работещи на чиста загуба. Тия простаци занимават слуха ви с кавги, които с една дума ще разреши всеки селски съдия. Ако не ми лежеше на сърцето честта на нашите кадифета и везаните ни тъкани…

Попрегърбена леко, както всеки път, щом върху плещите й се стоварваше бремето на обществените грижи, Наместничката с прочувствен глас подчерта колко е важно да бъде обуздавано народното буйство сега, когато светът и без друго е достатъчно разбунен от свадите на владетелите, от напредването на турчина и ереста, загризала отвътре църквата. Зенон не чу шепота на каноника, който го караше да пристъпи към госпожата. Разпяващи се гласове, стържене на размествани столове заглушаваше вече ропота на работниците сукнари.

— Не — каза търговецът, когато затвори зад себе си вратата на залата и се изправи срещу хората като овчарски пес срещу стадото. — Няма милост за Томас, вратът му ще бъде преломен, както той поломи моите разбои. Вие ще търпите ли, ако някой дойде у вас и вземе да чупи креватите ви?

Кола Хейл измуча като вол на заколение.

— По-тихо, приятелю — презрително изръмжа дебелият търговец. — От твоята музика не се чува другата, с която забавляват дамите.

— Ти си учен, Зеноне! Латинският и френският по̀ хващат ухото от нашата фламандска приказка — обади се Тиери Лон, повел останалата част от просителите, както добър псалт направлява хора си. — Кажи им, че работата става повече, а надницата намалява, от прахта около тези чудесии храчим кръв.

— Ако тези разбои плъзнат из Равната земя, нашата е свършена — надигна глас един сукнар. — Не сме родени, за да се блъскаме между две колелета като катерици в клетка.

— Да не мислите, че си губя ума по всичко ново, като някой французин? — каза банкерът, притуряйки добродушие към строгостта, все едно захар към оцета. — Колко струват всичките колелета и лостове пред ръцете на работния майстор? Аз да не съм човекоядец! Стига сте заплашвали, стига сте се оплаквали от глобата за недовършените парчета и за възлите, престанете вече е глупавите молби за повече пари — златото не се въргаля като фъшкии по пътя, — и аз ще хвърля тия дървета да събират паяжини на тавана! Договорите за догодина ще сключим както лани.

— Както лани! — неуверено възнегодува един глас. — Както лани, когато яйцето сега струва по-скъпо от кокошката миналия Никулден! Че то по-добре да нарамим просешки тояги и да хващаме пътя.

— Да мре Томас, аз се главявам пак — изръмжа един стар тъкач, комуто заваленият френски придаваше още по-див изглед. — Селяните насъскват кучетата си по нас, гражданите ни пъдят с камъни. По-добре на сламеника в колибата, нежели в някой ров.

— Тези разбои, върху която се нахвърляте сега, можеха да направят от вуйчо ми крал, а от вас велможи — ядно се обади студентът. — Но тук виждам само един богат скот и бедни глупаци.

Глухо роптание се надигна от двора, където остатъкът от тълпата зяпаше изотдолу факлите на празненството и дъната на изкачваните подноси. Камък проби лазура на едно изписано с гербове стъкло и търговецът побърза да прикрие глава от градушката сини стъкълца.

— По-добре пазете камъните си за онзи развейпрах там! Този непрокопсаник ви завъртя главите и вие повярвахте, че ще си клатите краката, а макарата сама ще върши работа за четири чифта ръце — подигравателно викна дебелият Лигр, сочейки племенника си, сврян в огнището. — Той изяде моите пари и на Томас главата. Така става тя, щом се водите по ума на един вчерашен хлапак, дето освен книгите си друго не знае!

Другарят на огъня плю, без да каже нищо.

— Когато Томас видя, че разбоят не спира ни денем, ни нощем и сам насмогва колкото четирма, нищо не рече — нададе глас Кола Хейл, — но се тресеше като лист и се обливаше в пот, сякаш го беше страх. И един от първите го изволниха, щом взеха да разпъждат моите чираци. И колелетата все тъй скърцаха, а железните пръти не спираха самички да тъкат платното. И Томас седеше ли, седеше в дъното на спалнята с жената, която си взе напролет, и аз чувах как им тракат зъбите, а не беше студено. И разбрах, че нашите направи са бич, също като войната, като поскъпването на хляба и като чуждоземските платове… И ръцете ми си заслужиха раните… И казвам ви: човек трябва здраво да работи, както дедите ни преди нас, и да не гледа по-горе от двете си ръце и десетте си пръста.

— А ти самият какво друго си? — побеснял изкрещя Зенон. — Лошо смазан стан: похабяват го и го изхвърлят на сметището, но за съжаление преди това зачева други! Аз те мислех за човек, Кола, а сега виждам само една сляпа къртица! Скотове сте вие и ни огън ще имате, ни светлина, ни даже пукната паница, ако друг не си напряга мозъка наместо вас. Та вие от един рудан се плашите, когато го видите за пръв път! Връщайте се във вашите дупки, гнийте по пет и по шест под една завивка, мрете над гайтаните и сукното, както са мрели бащите ви!

Чиракът Перотен грабна една метална чаша от масата и се хвърли върху Зенон. Тиери Лон стисна десницата му, чиракът заскимтя, забълва закани на пикардийско наречие, затърчи се като смок. В този миг гръмовният глас на Анри-Жюст, току-що изпратил един домоуправител долу, възвести, че на двора разпечатват бъчви в чест на сключения мир. Човешкият поток увлече Кола Хейл, който размахваше превързаните си юмруци, Перотен се изскубна с рязко тръсване от пръстите на Тиери Лон и се изниза навън. Останаха само неколцина корави глави с надеждата да качат един-два пършиви гроша върху надниците в бъдещия договор. Томас и страшната му участ бяха забравени вече. Никому и през ум не минаваше да се моли повторно на Наместничката, разположена удобно в съседната зала. Търговецът беше единствената позната, вдъхваща страхопочитание сила за работниците — госпожа Маргарита стоеше твърде нависоко за тях и те едва я различаваха — смътно, издалече, като сребърните блюда, накитите, а и изтъканите от тях самите платове и ширити, покрили стените и телата на хората наоколо.

Анри-Жюст се подсмихна самодоволно от успеха на своята реч и на своята щедрост. Цялата бъркотия в края на краищата бе траяла по-кратко от един мотет. Тези механични станове, за които се сещаше от дъжд на вятър, без особени разходи бяха дошли като додатък в един пазарлък — може би щяха да влязат в работа някога, но само ако, недей боже, работната ръка поскъпне прекомерно или започне да не достига. Зеноновото присъствие в Дранутр отдавна безпокоеше търговеца като факел в плевня — и ето че се намери сгода другаде да разкарва своите блянове и огнените си очи, които объркват жените: Анри-Жюст можеше начаса да се похвали пред властниците с умението си да направлява в тези смутни времена простолюдието и да дава вид, че прави отстъпки, без всъщност да отстъпва нищо.

Облегнат на един прозорец, Зенон наблюдаваше одрипаните сенки долу, размесени със слугите и стражите на госпожата. Окачени по стените факли осветяваха угощението. По рижите коси и белите превръзки студентът разпозна сред тълпата Кола Хейл. Пребледнял като бинтовете си, той лежеше проснат върху една бъчва и жадно пресушаваше голяма халба.

— Налива се с пиво, докато неговият Томас душа бере в затвора — презрително процеди семинаристът. — А аз обичах този човек… Племе от Симонопетровци!

— По-спокойно — обади се до него Тиери Лон. — Не знаеш ти какво е страх и глад — и го сръга с лакът:

— Зарежи Кола и Томас, за нас мисли отсега нататък. Нашите ще тръгнат подир тебе, както нишката следва совалката — зашепна той. — Те са бедни и неуки, но са безчет — пъплят като червеи, жадни са като плъхове, надушили сирене… Твоите разбои ще им се харесат, ако останат само техни. Отпърво ще подпалим някоя лятна къща, после ще превземаме градове.

— Върви да се наливаш с останалите, пияницо! — каза Зенон.

Той излезе от залата и хукна надолу по пустото стълбище. На прага в тъмното налетя върху Жаклин, която се качваше запъхтяна с връзка ключове в ръка.

— Заключих вратата на избата — задъхана рече тя. — Знае ли човек…

И улови ръката на Зенон, за да му покаже как се е разтупкало сърцето й:

— Стойте с мен, Зенон! Страх ме е.

— Я по-добре идете при войниците да ви пазят — грубо я отблъсна младият семинарист.

На другия ден каноникът Кампанус потърси питомника си, за да му съобщи, че преди да се качи в каляската, госпожа Маргарита попитала за знанията на ученика по гръцки и еврейски и изразила желание да го приеме сред слугите от свитата си. Но стаята на Зенон бе ще празна. От думите на прислужника се разбра, че излязъл още призори. Няколко часа вече не спираше да вали и това отложи за известно време тръгването на Наместничката. Работниците тъкачи си заминаха за Уденове не чак толкова недоволни — Великият ковчежник бе склонил да им даде увеличение от половин су на ливра. Кола Хейл изтрезняваше под едно чергило. А Перотен бе изчезнал още в ранни зори. По-сетне се разбра, че цяла нощ бълвал закани срещу Зенон. Освен това наляво и надясно се хвалел колко добре върти ножа.