Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (14)

Болестта на игумена

Един майски понеделник — беше празникът на Светата кръв — Зенон както обикновено хапваше надве-натри в кръчмата „Големият елен“, седнал самичък в своя обичаен тъмен ъгъл. За сметка на това масите и пейките до прозорците към улицата, откъдето добре се виждаше шествието, бяха претъпкани. На една от тях се бе разположила шишкава сводница, съдържателка на известен вертеп в града, наречена заради снагата си Тиквата, а отстрани — дребно човече с пепеляво лице, представяно за неин син, и две хубостници от заведението. Зенон знаеше Тиквата от клетвите на една охтичава блудница, която идваше в лечебницата да му иска цяр за кашлицата си. Създанието непрекъснато разправяше за безобразията на господарката си, за това как я грабела, как й крадяла бельото.

Нахълтаха неколцина изгладнели валонски стражи, удържали досега тълпата пред входа на черквата. Масата на Тиквата се хареса на капитана и той заповяда на всички от нея да се омитат. Синчето и продажниците тозчас се изнизаха, но Тиквата излезе с горделив нрав и отказа да помръдне. Един от стражите я задърпа, затегли я от мястото й, тя се хвана за масата и прекатури паниците. Изплющя шамар и върху жълтото й лице цъфна белезникав белег от ръката на капитана. Тя пищеше и хапеше, вкопчваше се в пейките и в рамката на вратата, докато стражите я влачеха и я изритваха навън, а един от тях на смях я бодеше през цялото време с връхчето на сабята си. Капитанът, вече разположен на завоюваното място, смръщено даваше нарежданията си на слугинята, докато тя бършеше пода.

Никой от останалите в кръчмата не помръдна. Неколцина се подхилваха злорадо, но повечето извръщаха очи или мърмореха със забити в чиниите носове. Зенон проследи цялата разправия с отвращение: нямаше човек, който да каже добра дума за Тиквата, а дори и да се изправеше срещу въоръжените насилници, мястото беше много неподходящо: защитникът на дебеланата щеше да стане за посмешище. По-късно се разбра, че сводницата била нашибана с камшик и затворена за нарушаване на реда. След една седмица отново приемаше посетители в своя бардак и показваше на всеки нашарения си гръб.

Когато Зенон отиде да прегледа изморения след продължителното ходене игумен в килията му, той вече бе чул за случката и лечителят му разказа всичко, както го бе видял с очите си. Свещеникът въздъхна и остави чашата чай пред себе си.

— Това създание е една отрепка на пола си — каза той — и аз не ви коря, че не сте си помръднали пръста. Но щяхме ли да се опълчим срещу поругаването, ако там бе стояла светица? Тиквата е измет, но днес правдата е била на нейна страна, а то значи бог и ангелите му.

— Бог и ангелите му не е намесиха, за да я защитят — предпазливо се обади лечителят.

— Аз последен ще се усъмня в светите чудеса, за които разказва Писанието — разпали се свещеникът, — но до днес, приятелю (а аз минавам вече шестдесетте), не съм чувал бог да се е намесвал пряко в земните ни дела. Бог възлага себе си. Той действува само чрез нас, горките люде.

Игуменът измъкна от чекмеджето на едно шкафче два ситно изписани листа и ги подаде на доктор Теус.

— Ето вижте. Господин Витхем, родолюбец и мой кръщелник, ми съобщава за жестокости, които ние обикновено научаваме твърде късно, след като е отминало вълнението, или веднага, но подсладени с лъжа. Нашето въображение е немощно, лечителю. Терзаем се, и то с право, от подигравката с една сводница, понеже гаврата става пред очите ни, но зверства, извършени на десет левги оттук, не ни пречат да допием спокойно отварата си от слез.

— Въображението на негово преподобие все пак е достатъчно силно, за да се разтреперат ръцете му и да разлеят чая — отбеляза Себастиан Теус.

Игуменът бършеше с кърпа полите на сивото си вълнено расо.

— Близо триста мъже и жени били обявени за бунтари срещу бога и краля и избити в Армантиер — неволно сякаш промълви той. — Четете нататък, приятелю.

— Бедняците, които лекувам, вече много добре знаят как са били потушени размириците в Армантиер — каза Зенон, докато връщаше писмото на игумена. — А другите издевателства, споменати тук, се препредават от уста на уста по пазарища и кръчми. Мълвата снове ниско долу — до вашите еснафи и дворяни, затворени в топлите им домове, стигат само отгласи.

— Така е — с горчив яд потвърди игуменът. — Вчера след службата, докато стояхме с моите събратя духовници в притвора на „Света Богородица“, се осмелих да заговоря за обществените дела. Светите люде, събрани там, до един се изказаха с одобрение за целите и дори за средствата на извънредните съдилища, само тук-там се зачу приглушено мърморене срещу най-кървавите им изстъпления. Слагам настрана свещеника на „Свети Егидий“: той заяви, че ние и сами сме годни да горим еретиците си и няма нужда чуждоземецът да ни учи как става това.

— Здрава глава — усмихна се Себастиан Теус.

— Аз по-малко ревностен християнин и католик ли съм? — извиси глас игуменът. — Не можеш цял живот да плаваш на един хубав кораб, без да мразиш плъховете, загризали черупката му. Но огънят, мечът и трапът само вкоравяват сърцата на тези, които ги прилагат, на другите, стичащи се като на панаир, и на онези, върху чиито рамене се стоварват. И твърдоглавите се превръщат в мъченици. Беззаконието се шири, лечителю. Потисникът избива нашите родолюбци, уж че мъсти за бога.

— Негово преподобие ще одобри ли смъртните наказания, ако реши, че спомагат за единството на църквата?

— Не ме изкушавайте, приятелю. Знам само, че нашият баща Франциск загина, докато се опитваше да разреши обществени разпри, и че сега щеше да благослови тукашните фламандски благородници в търсенето на някакво споразумение.

— Същите велможи си позволиха да искат от краля сваляне на надписите с анатемата срещу ереста, произнесена на Трентския събор — колебливо каза лекарят.

— Защо не? — възкликна игуменът. — Тези надписи, пазени от войска, обиждат гражданските ни права. Те обявяват всеки недоволен за протестант. Прости ми, господи — нищо чудно и онази сводница да набедят в евангелистки уклон!… А за събора вие по-добре и от мене знаете колко натежа върху решенията му скритом изречената воля на властелините. Император Карл се тревожеше, то се знае, преди всичко за единството на империята. На крал Филип в главата му е само господството на испанците. Уви! Да не бях разбрал толкова рано, че дворцовите дела са само измама и противоизмама, блудство с думи и блудство със сила, може би нямаше да намеря в себе си достатъчно смирение, за да заменя света със служба на спасителя.

— Ваше преподобие сигурно щеше да изживява големи притеснения — забеляза доктор Теус.

— О, не! — отвърна игуменът. — Аз бях ценен от господаря си придворен, посредник по-щастлив, отколкото скромните ми заложби заслужаваха, честит съпруг на благочестива и достойна жена. Щях да бъда от помазаните в този пълен със злини свят.

Пот се стичаше по челото му и той се стори на лекаря отпаднал. После обърна към доктор Теус угриженото си лице:

— Нали споменахте, че простите хора, които церите, с одобрение следят хода на иженазованата Реформация?

— Нито съм казвал, нито съм забелязвал подобно нещо — предпазливо отговори Себастиан. — Ваше преподобие знае, че привържениците на опасни гледища обикновено умеят да държат езика си зад зъбите — с лека насмешка добави той. — Истина е, че евангелисткото въздържание допада на някои от бедняците. Но повечето си остават смирени католици, дори просто по навик.

— По навик — с горчивина повтори свещеникът.

— Аз пък — сдържано се обади доктор Теус, който реши да вземе думата, за да се поуталожи вълнението на игумена — във всичко това виждам само вечното объркване на човешките дела. Доблестните мъже ненавиждат потисника, но никой не отрича, че негово величество законно владее Равните земи, получени в наследство от една прабаба, приемница на трона и кумир за Фландриите. Оставям настрана доколко е справедливо цял един народ да бъде завещаван като покъщнина — такива са нашите човешки закони. Благородниците, лицемерно кичещи се с прозвището Голтаци, са като Янус: предатели за краля, чиито васали са, юнаци и родолюбци за тълпата. От друга страна, домогванията на велможите и разприте из градовете дотам са стигнали, че мнозина по-предпазливи умове предпочитат все пак обирничествата на чужденеца пред безредиците, които ще последват неговото изгонване. Испанецът коли и беси иженазованите реформисти, но пък голямата част от поборниците са верни католици. Същите реформисти изтъкват въздържаните си нрави, докато техният водач във Фландрия, господин Бредероде, е разпътен сластолюбец. На Наместничката и се ще да запази мястото си и обещава премахване на инквизиторските съдилища, като в същото време прогласява създаването на други, които ще изпращат еретиците на кладата. Църквата милосърдно настоява каещите се in extremis^[1] да бъдат усмъртявани бързо и по този начин подтиква клетниците към светотатство и злоупотреба с тайнствата. Евангелистите пък не пропускат да режат главите на нещастните отломъци от анабаптистите, щом им попаднат в ръцете. Архиепископският град Лиеж, по право държащ страната на Светата църква, трупа пари, като продава открито оръжие на кралската войска и тайно — на Голтаците. Всеки мрази наемниците, на плата при чужденеца, още повече че и платата е постничка и те си я доземват от гърба на гражданина, но разбойниците, които обикалят из полето в тези смутни времена, карат еснафите да търсят закрилата на алебардите и пиките. Еснафите, от своя страна, ревностно бранят свободите си, открай време гледат изпод око дворянството и царщината, но еретиците в по-голямата си част излизат от простолюдието, а всеки еснаф ненавижда дрипльовците. Сред цялата тази бръмчилка от думи, дрънкане на оръжие и навремени — сладък звън на пари — най-слабо се чуват писъците на онези, които кълцат и режат на парчета. Така върви светът, господин игумен.

— В края на светата литургия — унило промълви предстоятелят — се помолих, както е обичаят, за преуспяването на Наместничката и на негово величество. За Наместничката както и да е, госпожата не е лоша жена и търси някак да спогоди брадвата с дръвника. Но защо да се моля за Ирод? Трябва ли да искам от бога и благополучието на кардинал Дьо Гранвел, който уж се е отдръпнал, но продължава да се зъби като куче срещу нас. Религията ни задължава да почитаме утвърдената власт и аз го приемам. Но и властта също се възлага и колкото по-надолу слиза, толкова по-зверски и грозен лик има, чудовищно поел белезите на нашите злодеяния. Нима трябва да искам в молитвата си и блаженството на валонските стражи?

— Ваше преподобие винаги може да моли бога да просветли очите на управниците ни — каза лекарят.

— Най-много се нуждая той да просветли моите — съкрушено каза корделиерът.

Зенон обърна разговора към нуждите и задълженията на приюта, понеже обсъждането на обществените дела прекалено вълнуваше свещеника. Беше стигнал вече прага, когато игуменът го повика обратно, като му кимна да затвори за по-сигурно вратата на килията.

— Не е нужно да ви казвам, че трябва да сте предпазлив. Сам виждате — никой не стои толкова горе или толкова долу, че да е защитен от подозренията и поруганията. Нека ничие ухо да не чува за нашите разговори.

— Освен ако разказвам за тях на сянката си — отвърна доктор Теус.

— Вие сте тясно свързан с този манастир — напомни му свещеникът. — Знайте, че немалко хора в града и дори между тези стени охотно биха обвинили игумена на корделиерите в размирничество и еретизъм.

 

 

Оттогава подобни разговори зачестиха. Игуменът жадно ги търсеше. Този окръжен с всеобща почит човек се стори на Зенон толкова самотен, колкото и той самият, и дори още по-застрашен от него. При всяко отбиване лекарят все по-ясно различаваше върху лицето на свещеника печата на някакво неизвестно страдание, което подкопаваше силите му. Свитото сърце и жалостта, навявана на игумена от тези злощастни времена, бяха може би едничката причина за необяснимото отпадане, както бе възможно и обратното — те да са външно проявление и последица от една разклатена природа, неспособна вече да посреща световните злини с могъщото безразличие, присъщо на почти всички хора. Зенон убеди негово преподобие да пие всеки ден подсилващ прах, разтворен във вино — свещеникът се съгласи, за да не го обиди.

Лекарят също свикваше с тези беседи — любезни и все пак почти напълно лишени от лъжа. И въпреки това винаги се връщаше от тях със смътното усещане за някакво изкривяване. Както в Сорбоната си длъжен да говориш на латински, така и сега, искаше ли да го чуят, трябваше да приеме един чужд език, преиначаващ мисълта му, макар той отлично да владееше неговите наклонения и обрати: езика на смирен, дори ревностен християнин, разтревожен от хода на мирските дела. За сетен път, съобразявайки се с гледището на игумена не толкова от предпазливост, колкото от уважение към него, той се съгласяваше да тръгне от предварителна основа, върху която вътре в себе си не би градил каквото и да е; оставаше настрана собствените си грижи и внимаваше да показва от духа си само едно лице, все същото — огледало за неговия приятел. Присъщото на всяка човешка връзка подправяне, станало втора природа за него, сега го дразнеше в свободния обмен между двама отърсени от предумисъл мъже. Игуменът много щеше да се изненада, ако знаеше колко малко място заемат дълго разнищваните помежду им въпроси в самотните размисли на доктор Теус. Не че бедствията на Равните земи не вълнуваха Зенон, но той вече твърде отдавна живееше до гуша натопен в свят от огън и кръв, за да почувствува пред тези нови доказателства за човешкия бяс съкрушението и мъката на корделиерския игумен.

А опасността, надвиснала над неговата собствена глава, му изглеждаше по-скоро намалена, отколкото увеличена от обществените беди. Никой не се сещаше за незначителния Себастиан Теус. Тази потайност, която посветените в магьосничеството се заклеват да пазят заради преуспяването на тяхната наука, сега от само себе си се спускаше върху него; той наистина бе станал невидим.

Него лято една вечер както винаги заключи портата при биенето на камбаната и се прибра в стаичката си. Приютът благочинно затваряше веднага след вечерня само веднъж, когато бе плъзнала зараза и болницата „Йоан Кръстител“ преливаше от болни, той се съгласи да постеле сламеници и да бди над трескавите в долната стая. Брат Лука бе измил прозорците и си бе заминал с ведрата и парцалите. Изведнъж Зенон чу барабаненето на шепа камъчета по стъклото и си припомни далечните времена, когато се промъкваше при Кола Хейл по тъмно. Облече се набързо и слезе.

Долу го чакаше синът на ковача от улица „Вълнарска“. Йос Касел — така му беше името — разказа, че един негов братовчед от Сен Пиер ле Брюж тръгнал да подковала коня си при своя чичо, но по пътя конят го ритнал и сега момчето лежало със счупен крак в една пристройка зад ковачницата и много страдало. Зенон си взе каквото му трябваше и закрачи след Йос по улиците. На един кръстопът налетяха на стражата, но Йос обясни, че водел хирург, понеже баща му си премазал два пръста с чука, и ги пуснаха да минат. Лъжата се заби в ухото на лекаря.

Раненият лежеше върху набързо стъкмена постеля беше към двадесетгодишен селянин, рус юначага със слепена от потта коса, ни жив, ни умрял от болките и загубата на кръв. Зенон веднага му даде успокоително и прегледа крака: на две места костите стърчаха от раздраната плът. По нищо не личеше да е бил ритан от кон, никъде не се виждаха следи от копита. В такива случаи предпазливостта изискваше кракът да се отреже, но когато раненият видя лекаря да нагорещява триона на огъня, се свести дотолкова, че да завие с пълно гърло, а ковачът и синът му се тревожеха да не би, ако работата свърши зле, на главата им да дойде и разправията с мъртвец. Зенон промени намерението си и реши първо да опита може ли да се намести счупеното.

На момчето не му стана по-леко: когато Зенон изпъна крака и доближи краищата на костите, то закрещя като в стая за изтезания. Лечителят трябваше да отвори плътта с бръснач и да бръкне вътре с ръце, за да извади отчупените парченца. После проми раната със силно вино — за щастие, у ковача се намери една стомна. Бащата и синът приготвяха превръзките и шините. В пристройката не можеше да се диша — двамата стопани грижливо бяха запушили всички отвори, та да не се чуват навън виковете.

Зенон излезе от улица „Вълнарска“ съвсем неуверен в крайния изход. Момъкът беше много зле, само младостта и силата му оставяха някаква надеждица. Оттогава наминаваше всеки ден, ту рано сутрин, ту след затварянето на приюта, и промиваше гнойта с оцет. По-късно започна, да пръска раната с розова вода, за да не изсъхне плътта и да не се възпалят ръбовете. Избягваше, доколкото може, нощните часове, гледаше идването му да става незабелязано. Бащата и синът продължаваха да държат за историята с конския ритник, но безгласно се бяха разбрали да мълчат за случилото се.

Към десетия ден започна възпаление, мястото около раната подпухна и треската, която никога не бе преставала, лумна като пламък. Зенон бе предписал строг пост, Хан викаше в несвяст да му донесат ядене. Една нощ мишците се сгърчиха с такава сила, че кракът счупи дъсчиците. Зенон се укори вътрешно, че от милозливост не е стегнал достатъчно шините: сега трябваше наново да се изпъва и да се намества счупеното. Болките щяха да бъдат още по-страшни, отколкото първия път, но лекарят окади ранения с опий и той ги понесе по-леко. След седем дена гнойта се изцеди по тръбичките и треската приключи с обилно потене. Зенон излезе от ковачницата с олекнала душа, с усещането, че слуката, без която всяко умение е напразно, този път е била на негова страна. Три седмици наред му се струваше, че покрай другата си работа и грижи е впрегнал всичките си сили за това изцеряване. Неговото продължително вглъбяване твърде много напомняше молитвения унес, за който говореше игуменът.

 

 

Но в бълнуването някои признания се изплъзнаха от устата на ранения. Йос и ковачът също си развързаха езиците, потвърдиха и допълниха разказа за опасното премеждие. Хан идвал от едно бедно селце при Зевекот, на три левги път от Брюж — там наскоро бяха станали кървави размирици, за които се разчу. Всичко започнало с един проповедник, чиито слова възпламенили селото, и хората, разлютени на свещеника заради неотстъпчивостта му при събирането на десятъка, нахълтали в църквата с чукове в ръце, разбили статуите на олтара и богородицата, изкарвана навън при молебени, разграбили везаните покрови, наметката и пиринчената нимба на Дева Мария, както и оскъдните дарове в хранителницата. Веднага се явил военен отряд, начело с някой си капитан Хулиан Варгас, за да потуши безредиците. У майката на Хан се намерила ивица коприна, обшита със ситен маргарит, и тя била убита подир обичайното насилване, макар и попреминала възрастта. Останалите жени и деца били напъдени и се пръснали из полето. Докато бесели на площада неколцина мъже, куршум от аркебуза ударил капитан Варгас в челото и той рухнал на земята. Изстрелът дошъл от прозорчето на един плевник — войниците ръгали и преобръщали сеното, но не намерили никого и накрая подпалили постройката. След като се уверили, че убиецът се е опекъл жив, те си заминали с трупа на своя началник, метнат през седлото, и няколко глави добитък.

Хан скочил от покрива и си счупил крака при падането. Стиснал зъби и припълзял до едно бунище край блатото, заровил се там и зачакал да си тръгнат войниците, като през цялото време треперел да не стигне огънят до миризливото му скривалище. Към залез-слънце се задали селяните от един съседен чифлик на оглед какво още може да се задигне от опустялото село и го открили по виковете, които вече не удържал. Плячкаджиите излезли хора, скрили Хан под покривалото на една каруца и го откарали в града при чичо му. Пристигнал там в несвяст. Пейтер и синът му се хвалеха, че никой не видял талигата, когато влизала в двора на улица „Вълнарска“.

Историята с изгарянето в плевника осигуряваше безопасност за Хан, но тази безопасност зависеше от мълчанието на селяните, а те всеки миг можеха да проговорят — по своя воля и най-вече насила. Пейтер и Йос залагаха главите си, давайки подслон на един бунтовник и иконоборец, не по-малка опасност грозеше и лечителя. След месец и половина раненият подскачаше облегнат на една патерица, но болките от зарастващата рана още го мъчеха немилостиво. Бащата и синът молеха лекаря да ги отърве от момъка, който между другото не беше и стока: от дългото лежане бе станал мърморко и вечно хленчеше; на всички до гуша им беше дошло от неговата единствена храброст, повтаряна до втръсване, ковачът не можеше да му прости, че е изсмукал хубавото му винце и бирата, и съвсем побесня, когато научи, че негодникът искал от Йос да му доведе някоя мома. Зенон се убеди, че за Хан ще е по-добре да се скрие в големия град Анверс и после, щом се оправи съвсем, да мине Шелда, за да се присъедини към някоя от малките чети на капитан Хенри Томасзоон в капитан Соной, които се таяха с корабчетата си тук-там по зеландските брегове и не пропущаха случай да нападат кралската войска.

Сети се за сина на старата Грейте — нали всяка седмица откарваше нататък вързопи и чували. Поразказа това-онова на коларя и той се съгласи да вземе със себе си момчето и да го остави при верни хора, но за да стане работата, трябваше да се плати нещичко. На Пейтер Касел много му се искаше племенникът му нас по-скоро да си обере крушите и в същото време се кълнеше, че нямал пукната пара за харчене, а и джобовете на Зенон бяха празни. След известно колебание той се запъти към игумена.

Светиня му тъкмо довършваше службата в параклиса, долепен до неговата килия. След Itc, Missa и молитвата за благослов Зенон го помоли за разговор и му разказа случилото се, без да крие нищо.

— Изложили сте се на голяма опасност — угрижен каза игуменът.

— В този объркан свят съществуват все пак няколко съвсем ясни предписания — отвърна философът. — Занаятът ми е да лекувам.

Игуменът кимна.

— Никой не жали за Варгас — продължи той. — Спомняте ли си, господине, че при пристигането ви във Фландрия улиците гъмжаха от безочливи войскари? Под един или друг предлог две години след края на войната с Франция кралят ни натрапваше полковете си. Две години! Същият Варгас постъпи на служба тук, за да продължава на наш гръб злодеянията си, които го бяха направили черен в очите на французите. Човек не може да славослови Давид от Писанието, а да не спомене с добра дума лекувания от вас отрок.

— Наистина го бива в стрелбата — каза лекарят.

— Ще ми се да вярвам, че господ е направлявал десницата му. Но светотатството си е светотатство. Този Хан признава ли, че е участвувал в чупенето на светите ликове?

— Той го твърди, но за мен неговото перчене е изкълчен израз на вътрешни угризения — предпазливо отговори Себастиан Теус. — По същия начин тълкувам и някои думи, изпуснати насън. Една-две проповеди не са съумели да изличат от главата на момчето спомена за някогашните Ave Maria.

— Безоснователни ли са за вас неговите угризения?

— Нима ваше преподобие ще ме изкара лутеранин? — с тънка усмивка попита философът.

— Не, приятелю, опасявам се, че твърде малко вярвате, за да сте еретик.

— Всичко живо подозира властта, че изпраща по селата проповедници, истински и лъжливи — побърза лекарят да отклони приказката от правоверието на Себастиан Теус. — Нашите управници сами подклаждат безредици, за да вилнеят на воля след това.

— Известни са ми, разбира се, козните на Испанския съвет — с някакво нетърпение извиси глас свещеникът. — И все пак нужно ли е да ви обяснявам задръжките си? Аз последен ще пожелая този клетник да изтлее на кладата заради богословски тънкости, които не проумява. Но от това изстъпване срещу Богородица лъха на преизподня. По-друго щеше да е, ако ставаше дума за някой свети Георги или света Катерина, в чието съществуване се съмняват нашите учени — те залъгват невинно вярата на простия народ… Дали защото орденът ни с особено коленопреклонение почита тази сияйна богиня — така я наричаше един поет от моите младини — и я смята за неопетнена от Адамовия грях или повече, отколкото трябва, ме разнежва споменът за горката ми съпруга, която с благодарност и смирение носеше това хубаво име… Никакво богохулство не ме разтърсва така, както обидата, нанесена на Мария, държателката на световната надежда, на това създание, изгряло в зората на времето, нашата небесна закрилница.

— Струва ми се, че ви разбирам — каза Себастиан Теус, когато видя сълзи в очите на игумена. — Бие страдате, че един невежа е вдигнал ръка срещу най-чистото въплъщение според вас на божието милосърдие. Евреите (общувал съм с лечители от този народ) по същия начин са ми говорили за своята Шехина, което значи умиление господне… Вярно е, че за тях тя остава невидима… Но щом даваме на Неизразимото човешки изглед, не виждам причината да го лишаваме и от женски черти: без тях същността на нещата ще бъде отразена само наполовина. Ако горските зверове имаха усет за светите тайнства — а знае ли някой какво става вътре в създанията? — сигурно щяха да съзират до божествения Елен и една непорочна кошута. Обижда ли това сравнение ваше преподобие?

— Не повече от образа на неопетнения Агнец. А не е ли Мария и пречистият Гълъб?

— Такива обозначения не са съвсем безопасни — замислено каза Себастиан Теус. — Моите събратя, алхимиците, си служат с изображения като Богородично мляко, Черен гарван, Световен зелен лъв и Съвкупление на металите, за да посочат онези превращения от своето изкуство, чиято бурност или неуловимост не се поддават на човешки думи. Накрая става така, че по-тромавите умове се оплитат в тези заместители, а по-изострените, напротив, презрително отхвърлят едно знание, което води надалече, понеже им се струва безнадеждно затънало в блатото на бляновете… Нека спра дотук със сравненията.

— Трудността ми изглежда неразрешима, приятелю — каза игуменът. — Ако обявя пред нещастниците, че златната нимба на Богородица и синьото й наметало са само несръчен символ на небесното великолепие и че небето на свой ред е блед образ на Невидимата благодат, начаса всички ще протръбят, че не вярвам нито в Богородица, нито в небесата. А това ще е скверна лъжа, нали? Обозначаваното прави знака истински.

— Да се върнем към момчето, което лекувах — настоя Зенон. — Ваше преподобие навярно не мисли, че този Хан се е опълчил срещу вечната застъпница, дадена ни от висшето милосърдие? Той е строшил един пън, навлечен с кадифени одежди, обявен за кумир от някакъв проповедник, и се осмелявам да твърдя, че това светотатство, което справедливо възмущава игумена, му се е сторило правилно според някакъв плитък здрав разум, уж спуснат отгоре. Както не е мислил този селянин, че мъсти за белгийската татковина, докато се е целил във Варгас, така и през ум не му е минавало, че поругава оръдието на световното спасение.

— И все пак е сторил и едното, и другото.

— Питам се дали е така — каза философът. — Ние двамата с вас се мъчим да видим смисъл в яростния изблик на един двадесетгодишен селяк.

— Много ли държите това дете да се изплъзне от преследванията, господин лечителю! — внезапно попита игуменът.

— Да оставим настрани, че и собствената ми безопасност зависи от това: не ми се иска да предават на огъня най-добре свършената ми работа — шеговито отвърна Себастиан Теус. — Но не е онова, за което ваше преподобие може да помисли.

— Толкова по-добре — каза свещеникът, — по-спокойно ще посрещнете събитието. И аз не желая да затривам произведението ви, приятелю Теус. В онова чекмедже ще намерите каквото ви трябва.

Зенон измъкна кесията, скрита под бельото, и скъпернически отброи няколко сребърни пари. Докато я връщаше на мястото й, закачи края на някаква груба дреха и се помъчи веднага да я напъха отдолу. Беше власеница, напръскана тук-там с черни петна засъхнала кръв. Игуменът извърна глава, като че изпитваше свян.

— Здравето на ваше преподобие не е дотам добро, че да си позволявате такива сурови изпитания.

— А на мен ми се иска да ги умножа — възрази духовникът. — Вашите занимания, Себастиан, навярно не ви оставят време да се замислите за обществените беди. Слуховете излизат верни. Кралят е събрал в Пиемонт една войска, начело с херцог Алва, победителя при Мюлберг, познат в Италия като неумолим човек. Двадесет хиляди души прекосяват в този миг Алпите заедно с конете и товарите си, за да нахлуят в нашите многострадални земи… Може скоро да зажалим за капитан Хулиан Варгас.

— Бързат, преди снегът да е затрупал пътищата — каза човекът, който някога бе бягал от Инсбрук по планински пътеки.

— Синът ми е кралски пълководец и истинско чудо ще е, ако не е с херцога — изрече игуменът, сякаш правеше мъчително признание. — Всички сме замесени в злото.

Кашлицата на няколко пъти го бе прекъсвала и сега пак го задави. Себастиан Теус се върна към лекарските си задължения и измери ударите на сърцето му.

— Тази бледност може и да е от вечната угриженост — след като помълча малко каза той. — Но мой дълг е да разбера причините за постоянната кашлица от някое време насам и за нарастващата отпадналост. Ще ми разрешите ли, ваше преподобие, да прегледам утре гърлото ви с един направен от мен самия уред?

— Каквото трябва, приятелю — каза игуменът. — Гърлоболът може и да е от дъждовното лято. Както виждате, треска нямам.

Хан замина същата вечер с каруцаря като негов помощник. Лекото куцукане не му пречеше. Водачът му го остави на пристанището в Анверс, у един представител на Фугерите, тайно клонящ към новите веяния, който то взе да кове и да отковава сандъците с подправки. Към Коледа се разбра, че кракът му съвсем се оправил и той се главил дърводелец на един кораб за търговия с роби, отплаващ за Гвинея. На тези кораби винаги имаше нужда от чевръсти момци, годни не само да поправят счупеното, но и да стъкмяват и да разместват прегради, да майсторят пранги и букаи, и в случай на бунт — да стрелят точно. Плащаха добре и Хан бе предпочел тази работа пред несигурното възнаграждение при капитан Томасзоон и неговите морски Голтаци.

Настъпи нова зима. Заради постоянната си пресипналост игуменът сам бе отказал да изнася проповедта преди Коледа. Себастиан Теус накара болния да му обещае, че ще пази силите си и следобед ще прекарва по един час в постелята или поне в креслото, което наскоро се бе съгласил да внесат в килията. Според устава вътре нямаше нито камина, нито печка и Зенон едва го склони да си вземе един мангал.

Веднъж го намери привечер да проверява сметки с очила на носа. Манастирският управител Пиер де Хамарт изслушваше прав забележките на предстоятеля си. Макар да бе разменил само десетина думи с този монах, Зенон изпитваше неприязън към него, а изглежда му отвръщаха със същото: Пиер де Хамарт целуна ръката на негово преподобие с някакво хем високомерно, хем угодливо раболепие и си излезе. Този ден вестите бяха особено тревожни. На граф Егмонт и неговия съратник граф Хорн, затворени от близо три месеца в Гент, бе отказано делото им да се гледа от техните събратя в съвета, които вероятно щяха да запазят главите им. Целият град роптаеше срещу съдебното решение. Зенон се въздържа да заговори за неправдата, понеже не знаеше дали игуменът вече е научил. Но му разказа как нелепо са завършили премеждията на Хан.

— Великият Пий II навремето осъди търговията с роби, но кой да чуе? — уморено каза свещеникът. — И тук не ни липсват вопиющи безобразия. Какво се говори за града за несправедливостта спрямо графа?

— Ожалват го, задето е повярвал на кралски обещания.

— Ламорал е сърцат мъж, но не много прозорлив — каза игуменът по-спокойно, отколкото Зенон очакваше. — Седнеш ли да преговаряш, вяра нямай никому.

Той послушно глътна свиващите капки. Лекарят го наблюдаваше със скрита болка: не вярваше в достойнствата на тази безобидна отвара и напразно търсеше за болното гърло на игумена някакъв по-силен цяр. Треска нямате и той отхвърли вероятността за охтика. Някакъв вътрешен израстък трябва да предизвикваше това прегракване, упоритата кашлица, все по-трудното дишане и преглъщане.

— Благодаря ви — рече игуменът, докато връщаше празната чаша. — Останете малко повече при мене днес, приятелю Себастиан.

Заговориха отначало за това-онова. Зенон седна съвсем наблизо, за да не си напряга игуменът гласа. Свещеникът се върна изведнъж към главната си грижа.

— Неправда като тази, сполетяла Ламорал, води след себе си цяла верига не по-малко гнусни беззакония, но те отминават така, между другото — поде той едва чуто, за да пази дъха си. — Прибрали вратаря на графа малко след господаря му и го пребили с железни пръти: надявали се да изтръгнат някакво признание. Тази сутрин вмъкнах в литургията имената на двамата графове и сигурно няма фламандски дом, където да не се молят на тяхното спасение — на този свят или на другия. Но на кого му минава през ум да се помоли за душата на клетника, който нямал какво да признае, защото не бил посветен в тайните на благородника. Здрава кост и жила не му останали…

— Разбирам мисълта ви — рече Себастиан Теус. — Ваше преподобие слани смирената вярност.

— Не, не точно това — каза игуменът. — Разправят, че този вратар не бил от най-почтените и натрупал немалко за сметка на господаря си. Освен това, изглежда; криел някаква картина, която херцогът имал заповед да изпрати на негово величество — една от нашите фламандски бесотии с разкривени дяволи, мъчещи грешниците. Кралят ни обича живописта… Дали онзи човечец е щял да признае или не, нямало впрочем никакво значение: присъдата над графа била вече прочетена. Но същият граф, казвам си, ще загине чистичко от един удар с брадва върху облечен с черно дръвник, утешен от жалейката на цял народ, който справедливо вижда; в него поборник за белгийската родина; преди да замахне, палачът ще му се извини, а молитвите на изповедника ще го придружат до небесата…

— Сега разбрах — каза лекарят. — Ваше преподобие мисли, че каквото и да си говорят философите, санът и положението осигуряват на притежателите им непоклатими предимства. Не е малко да си испански гранд.

— Зле се изразявам — промърмори игуменът. — Спирам се да погледам гибелта на този човек, защото е дребен, незначителен, без съмнение недостоен, само с едно тяло, отворено за болката, и душа, за която сам бог е пролял кръвта си. Казват, че след три часа още се чували виковете му.

— Пазете се, господин игумен — каза Себастиан Теус и стисна в ръката си дланта на свещеника. — Клетникът е страдал три часа, но колко дни и нощи ваше преподобие ще вижда края му? Сам се измъчвате повече, отколкото палачите са мъчили този нещастник.

— Не казвайте това — поклати глава игуменът. — Болката на вратаря и ожесточението на мъчителите му изпълват света и преливат извън времето. Нищо не може да отрече, че и те са миг от вечния поглед на бога. Всяко страдание и всяка злина са безкрайни в същността си, а безкраен е и броят им.

— Казаното от ваше преподобие за болката в същата степен се отнася и за радостта.

— Зная… Ликувал съм и аз… Невинната радост е остатък от Едем… Но радостта не се нуждае от нас, Себастиан. Едничко страданието зове милосърдието ни. От деня, в който болката на създанията се разкрие най-сетне пред нас, радостта става невъзможна, както е невъзможно за Добрия самарянин да се отбие в някоя кръчма с вино и жени, докато там някъде лежи неговият болен с отворените язви. Вече не проумявам дори увереността на светците тук, на земята, и блаженството им горе…

— Ако разбирам нещо от езика на благочестието, игуменът прекосява своята черна нощ.

— Заклевам ви, приятелю, не свеждайте тази скръб до някакво изпитание на вярата по пътя към усъвършенствуването, още повече, че аз съвсем не се имам за крачещ по този път… По-добре да обърнем очи към черната нощ на човеците. Уви — от страх да не сгрешим, ле се оплакваме от порядъка на нещата! И все пак как се осмеляваме, господине, да изпращаме при бога души, към чиито заблуди с наложените на телата изтезания притуряме отчаянието и богохулството? Защо оставихме инатът, наглостта и ожесточението да се промъкнат в спорове за вярата, когато те, подобно на онзи за причастието, изрисуван от Санцио в покоите на Светия отец, трябва да стават само горе в небесата?… Та ако кралят лани бе благоволил да изслуша жалбата на нашите сановници, ако в детските ни години папа Лъв бе приел по-спокойно един неук августинец… Какво искаше той толкова, освен промените, от които така се нуждаят нашите учреждения… Този селяк се е почувствувал обиден от излишествата — те и мен сепнаха, когато се озовах в двора на Юлий III — и прав е да кори нашите ордени за охолството, което ни отрупва, и не всичкото е в божа угода…

— Игуменът никого не може да смае с разкош — прекъсна го усмихнат Себастиан Теус.

— Нищо не ми липсва на мен — протегна духовникът ръце към посивелите въглени.

— Негово преподобие от великодушие прекалено издига противника — след като поразмисли малко, каза философът. — hominem unius libri^[2]: проповядваното от Лутер възвеличаване на Писанието е по-лошо от повечето обреди, които отхвърли като суеверия, а учението за спасението чрез вярата подронва човешкото достойнство.

— Съгласен съм — зачуден каза игуменът, — но в края на краищата всички благоговеем като него пред Писанието и разпиляваме дребните си заслуги в нозете на Спасителя.

— Вярно е, ваше преподобие, и точно това права ожесточените разпри неразбираеми за един безверник.

— Не ми натрапвайте онова, което не искам да чуя — прошепна игуменът.

— Млъквам — каза философът. — Само ще отбележа, че реформистките князе от Германия, които си подритват главите на разбунтуваните селяни, са от една пасмина с наемниците на херцога и че Лутер играе по свирката на коронованите глави също като кардинал Дьо Гранвел.

— И той наклони към реда като всички нас — уморено промълви игуменът.

Навън вятърът носеше облаци сняг. Лекарят се изправи, за да се прибира в приюта, но игуменът изрази, съмнение, че някой болен ще тръгне в такова време, а и братът помощник сигурно може да се оправи сам.

— Нека ви призная онова, което не бих споделил, е друго духовно лице, както и вие по-скоро на мен, отколкото на ваш събрат, ще разкажете за някоя смела анатомична догадка — с мъка започна игуменът. — Не мога вече, приятелю… Себастиан: скоро ще станат хиляда и шестстотин лета от явяването на Христа, а ние още спим върху кръста като върху възглавница… Сякаш изкуплението е било веднъж завинаги и не ни остава нищо, освен да се нагодим към света, какъвто е, или най-много всеки в уединение да търси спасението си. Вярно е, че славим вярата, разхождаме я и я киприм по улиците, жертвуваме й, ако трябва, хиляди живота, заключително и нашия собствен. Величаем и надеждата — знаем да я продаваме на вярващите срещу злато. Не кой се сеща за милосърдието, освен няколко свети люде, а и всеки път ме побиват тръпки, като си помисля в какви тесни граници го упражняват… Дори на теза години и под това расо често виждам в моето разпалено съчувствие само недъг на природата ми, с който трябва да се преборя… И си казвам, че ако един от нас приехме мъченията — не за вярата, тя вече има достатъчно застъпници, а за едничкото милосърдие, — ако увисне на бесилото, ако се изкачи на кладата вместо или поне рамо до рамо с най-отблъскващата жертва, ние може би ще се намерим на друга земя и под друго небе… И най-лошият негодник, и най-ожесточеният еретик никого не ще са от мен по-долу толкова, колкото съм аз от Исус. Христос.

— Въжделението на ваше преподобие много напомня онова, което нашите алхимици наричат сух или още бърз път — замислено каза Себастиан Теус. — С една реч, целта е всичко да се преобрази наведнъж, само с нашите слаби сили… Тази диря е опасна, ваше преподобие.

Засрамена усмивка се появи върху лицето на болния:

— Няма от какво да се боите. Аз съм само един клет човек, повел, къде добре, къде зле, шестдесет монаси… Нима ще ги въвлека по своя воля в някое съмнително начинание? Не може който си поиска да отвори с едно обричане небесните врати. Жертвоприношението, ако се състои, ще стане другояче.

— То се извършва от само себе си, когато просфората е готова — каза на глас Себастиан Теус, като мислеше за тайните предупреждения на философите херметици.

Игуменът го погледна зачуден.

— Просфората… — с благоговение изрече той, като се наслаждаваше на хубавата дума. — Чувал съм, че вашите алхимици виждат в Исус философски камък, а светата литургия уподобяват на Великото творение.

— Някои го твърдят — каза Зенон, докато придърпваше към коленете на игумена падналата на земята завивка. — Но какво друго можем да извлечем от тези сравнения, освен че човешкият дух следва известна обща нагласа?

— Ние се съмняваме — гласът на игумена внезапно се разтрепери, — винаги сме се съмнявали… Колко нощи съм отблъсвал мисълта, че бог над нас е само един потисник или некадърен владетел и че отхвърлящият го безверник единствен е чист от светотатство… После ми дойде просветление — болестта е като прозорец. А ако ние бъркаме, като провъзгласяваме всесилието му и твърдим, че мъките ни са проявление на неговата воля? Ако нам самите се пада да постигнем пришествието на царството му? По-преди казах, че бог възлага себе си, сега ще отида по-далече, Себастиан. Може би той е едно пламъче в шепите ни и от нас зависи да го подклаждаме, да не го оставим да угасне: може би ние сме най-крайната точка, достигната от него… Колко ли нещастници, объркани от обявеното му всемогъщество, ще отхвърлят обезсърчението си и ще дотичат, щом ги призоват да помогнат на божията немощ?

— Ето нещо, което не схожда особено добре с догмите на Светата църква.

— Не, приятелю, аз предварително отмахвам всичко, което може още повече да раздере неръкотворната одежда. Бог е всемогъщ, приемам това, в царството на духовете, но ние тук сме в царството на телата. Той е стъпвал по тази земя, но виждали ли сме го ние на нея освен в образа на някой невинен върху сламата, същия като пеленачетата, захвърлени върху снега в опустошения от кралската войска Кампин, като скитника, който и камък няма да подложи под главата си, като обесения на някой кръстопът мъченик, който също се пита защо господ го е изоставил? Всеки от нас е немощен, но утеха е да си мислиш, че той е още по-слаб и по-обезсърчен и че наш дълг е да го добием и да го спасим в създанията… Простете ми — закашля се той, — излиза, че вече не мога да изнасям проповеди от амвона и ти казвам пред вас.

Той облегна назад върху креслото едрата си глава, сякаш изведнъж олекнала от мисли. Себастиан Теус се надвеси съчувствено към него, като в същото време закопчаваше клашника си:

— Ще размисля над нещата, милостиво споделени от негово преподобие. Мога ли, преди да си тръгна, и аз да изложа едно предположение? Повечето философи в днешно време твърдят, че съществува някаква Anima Mundi^[3], способна да усеща, повече или по-малко да съзнава, и всички неща са частица от нея — аз самият съм си мечтал за немия размисъл на камъните… И все пак единствените известни нам истини сочат, че страданието, а значи и радостта, оттам доброто и онова, което наричаме зло, правдата и другото, което приемаме за неправда, и накрая, в един или друг образ разумът, позволяващ ни да различаваме тези противоположности, съществуват единствено в света на кръвта и може би на растителния сок, на плътта, набраздена с плетеницата от нерви като с мрежа от светкавици и — кой знае? — на устремения към светлината, неговото висше благо, леторасъл, който крее от липсата на вода и се сгърчва от студа, противи се с всички сили срещу несправедливия натиск на други растения. Всичко останало, ще рече, царството на камъните и това на духовете, ако съществуват, вероятно е неусещащо и безстрастно, над радостите и мъките или под тях. Нашите терзания, ваше преподобие, може би са едно съвсем незначително изключение във всемирната работилница и така навярно се обяснява безразличието на неизменната същност, благочестиво назовавана от нас бог.

Игуменът овладя потръпването си.

— Вашите думи плашат — каза той. — Но ако е така, повече от всякога се оказваме впримчени в този свят, където косят житото и колят агнеца. Вървете в мир, Себастиан.

 

 

Зенон се върна обратно по сводестия проход между манастира и приюта „Свети Козма“. Наметеният от вятъра сняг се трупаше тук-там на големи бели преспи. Щом си стигна, той веднага се качи в малката стаичка, където по рафтовете бе наредил книгите, получени в наследство от Жан Мюерс. Старият притежаваше и едно анатомично съчинение, отпечатано преди двадесет години от Андреас Везалий, противник като Зенон на Галеновото русло, устремен към едно по-пълно познание за човешкото тяло. Зенон се бе срещал само веднъж с известния учен, който по-сетне се издигна до придворен лечител, преди да го умори чумата на Изток: затворен в лекарските си занимания, Везалий бе избягнал преследванията, тормозен само от нападките на многознайниците. И той също бе крал трупове, изяснявал си бе строежа на вътрешния човек по събирани от бесилките или кладите кости, или още по-недостойно: при балсамирането на короновани особи бе отмъквал някой бъбрек или съдържанието на семенната торбичка, натъпкана после с парцали: нима личеше по нещо, че образците идват от техни величества?

Зенон разтвори големия том под лампата и потърси рисунката на хранопровода с гръкляна и дихателната тръба: тя му се стори една от най-несъвършените, излезли изпод ръката на големия изследовател, но той знаеше, че също като на него и на Везалий често му се е налагало да бърза, защото е работел с полуразложени трупове. Постави пръст на мястото, където предполагаше, че се отлага налепът, който скоро щеше да задуши игумена. Случвало му се бе в Германия да разрязва един скитник, умрял от същата болест, и споменът за това, както и прегледът с помощта на speculum oris^[4] го караха да различава под неясните признаци на болестта пагубния ход на ядката плът, изгризваща малко по малко съседните части.

Като че безогледният стремеж и яростта, така неприсъщи на духовната му природа, се бяха стаили тук в засада, за да повалят накрая този благ човек. Ако не се лъжеше съвсем, Жан Луи дьо Берлемон, игумен на корделиерския манастир в Брюж, бивш главен пазител на горите при двора на вдовствуващата кралица Мария Унгарска, пълномощник при преговорите в Крепи, ще умре до няколко месеца, удушен от този възел, набъбващ в гърлото му, освен ако преди това налепът не прекъсне някоя жила и тогава нещастникът ще загине удавен в собствената си кръв. Като се изключи вечната възможност от ненадейна смърт при злополука, която да изпревари болестта, участта на светия човек бе запечатана, сякаш бе извървял вече пътя си.

Болестта бе много навътре, за да се стигне до нея с резец или да бъде прогорена. Единственият начин да продължи дните на другаря си беше да поддържа силите му с грижливо подбрани храни: отсега трябваше да се помисли за укрепващо и леко, полутечно ядене, та да може той да го поглъща, когато нарастващото свиване препречи пътя на манастирските гозби; ще внимава освен това да му спести обичайното кръвопускане и прочистване, защото в три четвърти от случаите те само варварски източват човешкото вещество. Дойде ли времето да се облекчават нетърпимите болки, ще потрябват опиващи средства, уместно ще е и да продължи с безобидните отвари, за да се разсейва той, да не го завладява ужасът, че е изоставен на болестта си. Засега лекарското изкуство стигаше дотук.

Духна лампата. Снегът вече не валеше, но студената му мъртвешка белота изпълваше стаята, скосените покриви на манастира лъщяха като стъкло. Една самотна жълта звезда блещукаше мътно на юг в съзвездието Телец, недалеч от прекрасния Алдебаран и неуловимите Плеяди. Зенон отдавна се бе отказал от звездобройски занимания — твърде объркани му се струваха нашите връзки с тези далечни светила, за да се извлекат сигурни заключения, макар че от време на време се стигаше до смайващи съвпадения. Но този път, облегнат на прозорчето, той се отдаде на мрачно съзерцание. Не беше тайна за него, че според дните на рождеството им и двамата с игумена не можеха да очакват нищо добро от това разположение на Сатурн.