Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (2)

Детството на Зенон

Зенон беше роден двадесет години преди това в Брюж, в дома на Анри-Жюст. Майка му се казваше Хилзонда, а баща му, Алберико де Нуми, беше млад прелат, потомък на старинен флорентински род.

Като дългокос юноша месер Алберико де Нуми бе озарявал със своя плам двора на Борджа. Между две представления с бикове на площад „Свети Петър“ беседваше за коне и бойни машини с Леонардо да Винчи — по онова време инженер при Чезаре, — а по-сетне с тъмния блясък на двадесет и двете си години влизаше в тесния кръг млади благородници, носещи страстната привързаност на Микеланджело като високо звание. Някои от премеждията му завършиха със святкане на ками; постави началото на сбирка от антики; една пазена в тайна връзка с Джулия Фарнезе не навреди на възхода му. В Синигаля хитростта му увлече противниците на Светия престол в капана, където и погинаха, и му спечели благоволението на папата и неговия син: почти му бе обещана епископията на Нерпи, но ненадейната кончина на Светия отец забави назначаването. Това разочарование, или може би някаква несподелена любов, чиято загадка така и остана неразбулена, го хвърли за някое време в лишения и непосилно учене.

Реши се отпърво, че е някакъв честолюбив кроеж. А истината бе, че буйният мъж бе обладан от яростно настървение към постничество. Казваха, че се е оттеглил в Грота Ферата, в обителта на гръцките монаси на свети Нил, сред един от най-дивите пущинаци на Лациум, и там, в размисъл и молитви, превежда на латински „Животът на пустинните отци“ — наложи се изричната заповед на Юлий II, който ценеше трезвия му ум, за да се включи като апостолически секретар в работата на Камбрейската лига. Едва пристигнал, той се наложи властно над пренията и засенчи самия легат. Надали се беше сещал някога за облагите на Светия престол от разпокъсването на Венецианската република, но сега този въпрос го погълна изцяло. При угощенията, съпътствуващи заседанията, месер Алберико де Нуми, облечен в багреница като кардинал, изпъкваше с неподражаемата си осанка, заради която римските блудници го зовяха Неповторимия. Той именно, при едно горещо разноезичие, спретна цицероновско слово и смайващо с яростта си убеждение и извоюва присъединяването на Максимилиановите пратеници. После писмо от неговата майка, сребролюбива флорентинка, му припомни някои вземания от Адорно в Брюж и той реши незабавно сам да прибере парите, така необходими за попрището му на черковен предводител.

В Брюж фламандският му представител Жюст Лигр разтвори пред него вратите на дома си. Италианщината до такава степен бе влязла под кожата на дебелия мъж, че той наляво и надясно разказваше за някаква своя баба, която през едно от краткотрайните си вдовства — истинска напаст за търговските съпруги — надала ухо за приказките на минаващ оттук генуезки прекупвач. Месер Алберико де Нуми получи само нови облигации, този път срещу аугсбургските Херварти, но за утеха издръжката на кучетата, соколите и оръженосците му бе поета от неговия домакин. Домът Лигр, издигнат току до магазиите, се поддържаше с кралско разточителство: тук хранеха чудесно и пояха още по-добре. Макар и да четеше само тефтерите на своята сукнарница, Анри-Жюст с гордост показваше книгите си.

Често на път — в Турне и Малин, за да уговаря нови заеми с наместничката, в Анверс, където отскоро бе влязъл в сдружение с онази луда глава Ламбрехт фон Рехтергем за търговия с пипер и други задморски благини, или в Лион, собственоръчно да урежда банковите си сделки на панаира по Задушница, — той оставяше къщата в ръцете на своята по-малка сестра Хилзонда.

И веднага месер Алберико де Нуми залудя по тази момичка с нежни гърди и източено лице, облечена в обшито кораво кадифе, обвило като калъп тялото й, накитена в празник със скъпоценности, на които би завидяла императрица. Седефени, почти розови клепачи обрамчваха бледите й сиви очи, от леко издутите устни сякаш всеки миг щеше да се отрони въздишка, а може би началото на молитва или пък на песен. И навярно желанието да я разсъблечеш идваше само от това, че човек трудно си я представяше гола.

В една снежна вечер, когато всекиму се мержелее топла постеля в закътана стая, подкупената слугиня въведе месер Алберико в банята и той видя Хилзонда да търка с трици своите дълги вълнисти коси, разпуснати като наметало. Девойчето си покри лицето, но предаде без борба на очите, устните и ръцете на любовника своето чисто и бяло като обелен бадем тяло. Тази нощ младият флорентинец напи заключения извор, приласка двете козлета близнаци, научи тази уста на любовните игри и прищевки. Призори завоюваната накрая Хилзонда се отдаде цялата, а вече по светло изстърга с нокът побелялото от скреж стъкло и с елмазения си пръстен изписа началните букви на своето име, преплетени с тези на любимия, и така остави белег за щастието си в това тънко, прозрачно вещество — то се знае и крехко, но едва мъничко повече от плътта и сърцето.

Към техните наслади се прибавяха и всички удоволствия, предлагани от времето и мястото: прелестната музика, изпълнявана от Хилзонда на малкия воден орган, подарък от брат й, силно подправените вина, топлите стаи, разходките с ладия по още сините от топенето на леда канали или ездата през май по цъфналите ливади. Из мирните нидерландски манастири месер Алберико прекара може би още по-сладостни часове от тези, които му даряваше Хилзонда, в издирване на забравени древни ръкописи: редовно пишеше на италианските познавачи за находките си и на тях им се струваше, че в негово лице отново разцъфват дарбите на великия Марсилио. Вечер, разположени пред огъня, любовниците съзерцаваха един голям аметист, донесен от Италия, в който личаха сатири, прегърнали нимфи, и флорентинецът учеше Хилзонда да изговаря на неговия език любовните слова. Той съчини за нея балада на тосканско наречие — стиховете, посветени на тази търговска щерка, биха удостоили и Суламит от Песен на песните.

Пролетта мина, дойде лято. Един прекрасен ден пристигна писмо от неговия братовчед Джовани ди Медичи, отчасти на тайнопис, отчасти в шеговитата отсянка, притуряна от Джовани към всичко — политика, наука, любов — и месер Алберико научи последните вести около папските и римските сплетни, позабравени през тези месеци във Фландрия. Юлий II не е безсмъртен. Напук на глупците и продажниците, купени от онзи богат празноглавец Риарио, изкусният Медичи отдалеч подготвяше избирането си на бъдещия конклав. Месер Алберико много добре знаеше, че един-два разговора с императорските заемодатели не оправдават в очите на сегашния първоотец неуместно проточеното му отсъствие — оттук нататък попрището му изцяло зависеше от този братовчед, който по всяка вероятност ще стане папа. Заедно бяха играли върху терасите на Кареджи, по-късно Джовани го въведе в своя тесен, отбран кръжец книжовници — малко комедианти, малко сводници — и сега месер Алберико се опиваше от мисълта как ще направлява този изтънчен, но мек като девойка мъж, как ще му даде подкрепата си, за да стигне до престола на свети Петър, а после в сянка, изчаквайки още по-добри времена, ще стане разпоредителят на неговата власт. За не повече от час си стегна нещата.

Може би нямаше душа. Може би внезапните му пламвания бяха само изблици на необикновена телесна сила, може би този съвършен актьор непрестанно опитваше нови дразнители за сетивата си, или по-скоро всичкото беше само низ от яростни и величави, на напълно произволни състояния, като на телата, изрисувани от Буонароти по сводовете на Сикстинската капела. Лука, Урбино, Ферара, тези пешки върху шахматната дъска на неговия род, изведнъж скриха от погледа му равната гледка от зеленина и вода, сред която бе благоволил да поживее за малко. Той струпа в сандъци откъсите от древни ръкописи и нахвърляните любовни стихове. С ботуши и шпори, с кожени ръкавици на ръцете и плъстена шапка на глава — повече от всякога рицар, по-малко от когато и да било духовник — той се качи при Хилзонда да й извести заминаването си.

Тя беше непразна. Знаеше го. Не му го каза. Твърде чувствителна, та да спъва честолюбивите му кроежи, освен това беше и много горда, за да се натрапва с признание, което тънкият й стан и плоският корем все още не потвърждаваха. Никак не й се искаше да я обвиняват в лъжа, и още по-малко — да се превръща в досадница. Но след няколко месеца, когато роди мъжка рожба, реши, че няма право да крие от месер Алберико де Нуми появата на техния син. Пишеше едва-едва, нужни й бяха часове, за да съчини посланието, като непрекъснато триеше с пръст излишните думи — щом довърши накрая писмото, тя го повери на един генуезки търговец, заминаващ за Рим, в когото имаше вяра. Отговор от месер Алберико така и те дойде. Макар по-късно генуезецът да я уверяваше, че лично е предал пратката, Хилзонда реши за себе си, че мъжът, когото бе обичала, изобщо не я е получавал.

Кратката любов, внезапното изоставяне след това преситиха младата жена с наслада и омерзение: уморена от своята плът и от нейния плод, тя като че простираше и върху детето морната отврата, която чувствуваше към самата себе си. Отпусната в ложето си на родилка, с безразличие наблюдаваше как прислужниците повиват малкото смугло телце на светлината, хвърляна от жаравата в огнището. Незаконното раждане не беше кой знае каква беда и Анри-Жюст лесно можеше да спазари за сестра си изгоден брак, но споменът за онзи мъж, макар и разлюбен вече, отблъсваше Хилзонда от тежкия еснаф, когото венчилото ще постави до нея, под същия пухеник, на същата възглавница. Мъкнеше без радост великолепните дрехи, поръчвани от брат й, шити от най-добри платове, но по-скоро от злост към себе си, отколкото от угризения, се лишаваше от вино и изтънчени ястия, от сгряващ огън и нерядко — от чисто бельо. Не пропускаше църковна служба и все пак вечер, ако след яденето някой от сътрапезниците на Анри-Жюст се впуснеше в нападки срещу римските безчинства и грабежи, спираше да плете дантелата си и се заслушваше, понякога късаше неволно конеца и бързаше мълчешката да го завърже. После мъжете започваха да се оплакват, че пясъците засипват пристанището и опразват Брюж, препращат другаде, на по-сгодни места корабите, надсмиваха се над инженер Лансло Блондейл, задето се силел с протоци и изкопи да излекува болестта. Или пък подхвърляха дебелашки шеги, някой започваше позната до втръсване история: за алчната любовница, за подиграния съпруг и скрития под коритото прелъстител или пък за хитрите търговци, които се надлъгвали. Хилзонда минаваше в кухнята да наглежда гозбите и хвърляше разсеян поглед към сина си, засукал лакомо слугинята.

Една сутрин Анри-Жюст, пак на връщане от път, й доведе нов гостенин. Това беше мъж с посивяла брада, прям и тържествен, като спасителен полъх над смраченото море. Симон Адриансен се боеше от господа. Напредващата възраст и богатството, за което казваха, че е честно добито, придаваха на този търговец от Зеландия патриаршеско достолепие. На два пъти беше оставал вдовец: две плодовити стопанки една след друга бяха заемали къщата и постелята му, преди да легнат рамо до рамо в семейната гробница — стената на една църква в Миделбюрх; на свой ред и синовете му бяха натрупали състояние. Симон беше от мъжете, на които желанието придава бащинска грижовност. Щом веднъж отсъди, че Хилзонда скърби за нещо, свикна да сяда край нея.

Анри-Жюст му беше много благодарен — заемите на този човек го крепяха в трудни времена и той дотолкова тачеше Симон, че пред него се въздържаше от прекалено пиене. Но велико е изкушението на виното. А то развързва езика. Братът не кри дълго от своя гост злочестината на Хилзонда.

Докато тя работеше една зимна утрин в голямата стая под прозореца, Симон Адриансен пристъпи към нея и тържествено изрече:

— Ще дойде ден и бог ще изличи от сърцата на хората всеки закон, който не е любов.

Тя не разбра. Той продължи:

— Ще дойде ден и бог няма да приема друго кръщене освен на духа, нито пък друго венчило извън онова, което в нежност приемат телата.

Хилзонда се разтрепери. Но мъжът с блага строгост заговори за новата прямота, облъхваща света, за лъжовността на всеки забъркващ божието дело закон, за близкото време, когато простотата да обичаш ще се равнява на простотата да вярваш. В неговия език, шарен като лист от Библията, притчите се смесваха с разкази за Светите мъже, които според него подсекли римското иго, и почти без да снижи глас, но едва след като се огледа и се увери, че вратите са затворени, сподели, че още се колебаел да признае наяве анабаптистката си вяра, макар тайно вече да бил отхвърлил кухите тържества, нелепите обреди и измамните тайнства. Според неговите думи Праведните, жертви и помазаници едновременно, от век на век минавали като шепа избраници, недосегаеми за престъпленията и лудостта на света: грях има само в заблудата — за непорочните сърца плътта е чиста.

После спомена сина й. Детето на Хилзонда, заченато извън църковните закони и срещу тях, му се струваше призвано сред всички да приеме и да предаде един ден заръката на Чистите и Светите. Любовта на депата, набързо прелъстена от красивия италиански демон с лице на архангел, се превръщаше за Симон в загадъчно иносказание: Рим, това беше Вавилонската блудница, в чиито нозе подло жертвуваха невинността. Понякога унесена усмивка на ясновидец озаряваше това едро, непроницаемо лице, а спокойният глас зазвънтяваше прекалено уверено, като на човек, който се сили да убеди, а често и да надхитри сам себе си. Но в този чужденец Хилзонда долавяше единствено приветливата благост. Всички край младата жена се бяха обръщали досега към нея само с подигравки, съжаление или добродушно, грубовато снизхождение, а заговореше ли за мъжа, който я бе изоставил, Симон казваше: „Вашият съпруг“. И дълбокомислено напомняше, че всяко обвързване е неразлъчно пред бога. Думите му успокояваха Хилзонда. Макар и все още посърнала, тя изправяше глава. Симон познаваше като собствения си дом къщата на Лигрите, чийто герб с кораб излагаше на показ самочувствието им на морски търговци. Всяка година се завръщаше приятелят на Хилзонда. И тя го чакаше — хванати за ръка, двамата говореха за църквата в духовете, която ще смени Църквата.

Една есенна вечер по италиански търговци пристигна вест — месер Алберико де Нуми, на тридесет години ръкоположен за кардинал, бе намерил смъртта си в Рим, по време на разпътно пиршество в едно лозе на Фарнезе. Влиятелни злоезичници приписваха убийството на кардинал Джулио ди Медичи, раздразнен от въздействието на своя сродник върху духа на Светия отец.

Симон надменно пропусна край ушите си тези смътни слухове, долетели от римския вертеп. Но седмица по-късно едно донесение до Анри-Жюст потвърди мълвата. От външното спокойствие на Хилзонда не личеше радва ли се в себе си или е покрусена.

— Сега вече сте вдовица — побърза да рече Симон Адриансен с всякогашната ведра тържественост, която приемаше към нея.

Но въпреки предположенията на Анри-Жюст си замина на другата сутрин.

Половин година по-късно се яви на обичайния ден и поиска ръката й от нейния брат.

Анри-Жюст го въведе в стаята, където плетеше Хилзонда. Той приседна до нея. Заговори.

— Бог не ни е отредил право да причиняваме мъка на създанията му.

Хилзонда спря да работи. Дланите й замряха върху вътъка, пръстите й потреперваха до незавършения венец от клонки — предвест за бъдещите превратности. Симон продължи:

— Дава ли ни бог да се мъчим един другиго?

Хубавицата повдигна към него лицето си на болнаво дете. Той добави:

— Няма за вас щастие в този дом, кънтящ от смехове. В моя дом цари велика тишина. Елате.

Тя прие.

Анри-Жюст потриваше ръце. Милата му Жаклин, доведена малко след огорчението на Хилзонда, се жалваше до небесата, че в семейството повече от нея зачитали една никаквица и попското й копеле, а тъстът, богатият търговец от Турне Жан Бел, се хващаше за тези оплаквания и бавеше изплащането на зестрата. Наистина макар Хилзонда много да не се грижеше за сина си, всяка дрънкулка, подарена на заченатата в законно ложе рожба, изправяше двете жени настръхнали една срещу друга. Отсега нататък русокосата Жаклин можеше да пръска колкото си иска за везани шапчици и лигавничета и в празник спокойно да гледа как нейният дебел Анри-Максимилиан лази по покривката, с двата крака в чиниите.

Въпреки ненавистта си към църковните обреди, Симон склони сватбата да бъде чествувана по-тържествено, защото най-неочаквано Хилзонда изрази такова желание. Но вечерта, щом се оттеглиха в младоженската стая, той скришом повтори венчавката по своя си начин — разчупи хляб и пи вино с избраницата си. Хилзонда оживяваше от досега на този мъж, също както заседнала лодка, подета от прилива. Тя вкусваше отърсеното от срам тайнство на разрешените удоволствия и това как сведеният над рамото й старец погалва гърдите й, сякаш правенето на любов е един вид благославяне.

Симон Адриансен се зае със Зенон. Но когато Хилзонда побутна детето към брадатото сбръчкано лице, с трепкаща на устната брадавица, то извика и се замята, изтръгна се като диво от майчините длани и пръстените одраха ръката му. Избяга. Откриха го чак вечерта, сврян до пещта в дъното на градината — опита се да ухапе слугата, който го измъкна със смях иззад камарата цепеници. Симон разбра, че не ще успее да опитоми това вълче, и склони да го остави във Фландрия. А и виждаше се, че в присъствието на детето Хилзонда става по-тъжна.

Зенон растеше, наречен на Църквата. Духовният сан си оставаше за един незаконороден най-верният път към охолен живот и издигане. Гладът за знание отрано облада момчето, а пилеенето на мастило и свещи, които не гаснеха до зори, намираше оправдание в очите на вуйчото единствено като подготовка на бъдещ свещеник. Анри-Жюст заведе ученика при своя зет Бартоломе Кампанус, каноник на „Свети Донациан“ в Брюж. Похабеният от молитви и дълбаене в мъдрата словесност учен бе толкова благ, че изглеждаше вече стар. Той научи момчето на латински, на малкото, което знаеше от гръцкия и алхимията, и разпали любознанието на ученика си с помощта на Плиниевата „Естествена история“. Усойната стая на каноника се превърна в убежище, където момчето се криеше от препиращите се за английско сукно гласове на прекупвачите, от плитката мъдрост на Анри-Жюст, от ласките на слугините, зажаднели, за недозрял плод. Тук се отърсваше от тегобите и недоимъка на детството — книгите и учителят го приемаха като мъж. Той обикна затрупаното с книжнина помещение, гъшето перо, роговата мастилница — оръдия на едно ново познание, — както и богатството да научиш, че рубинът идва от Индия, че сярата се съчетава с живака, че цветето, наречено lilium на латински, на гръцки се казва krinon, а на еврейски susannah. По-сетне откри, че книгите бръщолевят и лъготят същи като хората и че често многоречивите обяснения на каноника се отнасят до несъществуващи неща и следователно са безсмислени.

Твърде съмнителни бяха другарите му: по това време той най-често се събираше с учения бръснар Жак Мюерс, който нямаше равен в пускането на кръв и каменоделството, но пък го подозираха, че реже мъртъвци, както и с тъкача Кола Хейл, безсрамник и самохвалко — наместо в учене и молитви, с него времето му минаваше в майсторене на скрипци и лостове. Повратливият и едновременно тромав мъж с широка ръка пръскаше неполучени пари, черпеше калфите по панаирите и те го гледаха като цар. Тази яка грамада от мускули, рижи кичури и светла кожа приютяваше хем отнесен, хем разсъдлив ум, непрекъснато погълнат от нагласяне, дотъкмяване, опростяване или пък усложняване на нещо. Всяка година в града затваряха вратите си все нови и нови работилници, а Анри-Жюст се хвалеше, че не закрива своите единствено от християнско милосърдие, и използуваше безработицата, за да орязва най-редовно надниците. Подплашените работници, доволни, че все пак не са на пътя и че всяка сутрин камбанката ги зове, живееха в постоянния тормоз от неясните слухове за затваряне и боязливо си говореха, че сигурно и те скоро ще тръгнат с тълпите просяци, които в тези времена на скъпотия се мъкнат по друмищата и плашат еснафите. Кола си мечтаеше да облекчи труда и неволите им с механични разбои, като онези, които в голяма тайна се изпробваха тук-там: в Ипр и в Гент, във френския Лион. Беше виждал рисунки и ги описа на Зенон — ученикът потъна в изчисления, запретна се да чертае, превърна увлечението на Кола по тези нови направи в съвместна лудост. Двамата клечаха, скупчили глави, до една грамада железарии и неуморно си помагаха да окачат някоя противотежест, да закрепят някой лост, да поставят и да вадят захванати едно в друго колела, до изнемога се препираха къде точно е мястото на този винт или как ще се смазват плъзгачите. Изобретателността на Зенон далеч превъзхождаше бавноподвижния ум на Кола Хейл, но дебелите пръсти на занаятчията смайваха със сръчността си канонишкия ученик, който за пръв път се захващаше с друго освен с книги.

— Prachtig werk, mijn zoon, prachtig werk^[1] — важно повтаряше майсторът и обгръщаше с тежката си ръка врата на ученика.

Вечер, щом приключеше с науките, Зенон презглава тичаше при своя побратим, запокитваше шепа камъчета в прозореца на кръчмата, ако майсторът се бе заседял по-дълго. Или пък се шмугваше крадешком към ъгъла на пустия склад, където спеше Кола, заобиколен от своите чаркове. Мрак изпълваше просторния хамбар — за да не пламне пожар, свещта гореше забучена в съд с вода, досущ блед фар посред мъничко море. Чиракът Томас от Диксмюде на смях изпълзяваше като котка по разлюляното скеле и тръгваше сред черния мрак високо горе под покрива, с фенер или халба в ръка. Кола Хейл се тресеше от смях. Седнал на някоя дъска, той блещеше очи, докато слушаше философствуванията на Зенон, който прескачаше от Епикуровите атоми до удвояването на куба и от естеството на златото до глупостта на доказателствата за съществуването на бога — възхитено подсвиркване излизаше от устните му. Ученикът откриваше сред тези облечени в кожа люде същото, каквото господарските синове намират при конярите и кучкарите: един свят, по-суров и по-свободен от техния, разгънат долу, далеч от предписанията и празните умувания — успокояващо редуване на тежък труд и нехайна леност, човешки мирис и топлина, език, съставен от ругатни, подмятания и поговорки, почти толкова неразбираем, колкото говора на тайните братства, дейност по-различна от висенето над книгата с перо в ръка.

На ученика му се струваше, че в работилницата и в склада се натъква на доказателства за или против своята школска наука: Платон от едната страна и Аристотел от другата се превръщаха в обикновени търговци, чиито теглилки трябва да се изпитат. Тит Ливий излизаше бърборко, Цезар, с цялото си величие, също бе умрял накрая. От Плутарховите герои, чийто мед бе подхранвал каноника Бартоломе Кампанус успоредно с млякото на евангелистите, ученикът запомни едно — че смелостта на духа и на тялото ги е отвела толкова далеч и толкова високо, колкото смирението и постът, които според приказките възнасяли праведните християни в небесата им. За каноника светата мъдрост и нейната мирска посестрима се допълваха: в деня, когато чу Зенон да осмива благочестивите видения от „Сципионовия сън“, той разбра, че ученикът му тайно се е отрекъл от утехата на Христа.

И все пак Зенон се записа в Лувен, в Богословската школа. Неговият жар смая всички, новодошлият се оказа способен незабавно да защити каквото и да е гледище и се издигна на висока почит сред другарите си. Животът на студентите бе пълен с веселба и безгрижие: канеха го на угощения, където той пиеше само вода, жените в бардаците му се усладиха толкова, колкото къс развалено месо на някой изнежен стомах. Всички признаваха красотата му, но неговият рязък глас плашеше, а пламъкът на тъмните му гледци едновременно омагьосваше и отблъсваше. Плъзнаха какви ли не мълви за раждането му и той не ги отрече. Следовниците на Никола Фламел скоро разпознаха в този зиморничав ученик, вечно зачетен под свода на някоя камина, белезите на алхимически стремления и едно малобройно братство от духове по-дирещи, по-неспокойни от останалите открехна своите редици, за да го приеме. Още преди края на учението той гледаше отвисоко докторите в кожени наметки, сведени в трапезарията над препълнените си паници, заситени до гуша със своето охранено и тежко знание, а също шумните недодялани студенти, твърдо решени да не научат нищо повече, отколкото е нужно, за да се докопат до някое топло местенце — клети глупци; у които духовният кипеж е само някакъв прилив на кръвта, мимолетен като самата младост. Малко по малко презрението му се разпростря даже и върху събратята му кабалисти, кухи, натъпкани с вятър мозъци, задръстени с думи, чието значение не разбират, а ги предъвкват в предписания. Той с горест се увери, че нито един от тези хора, гледани с такова упование в началото, не го изпреварва в помислите и делата, нито дори се доближава до него.

Зенон живееше на последния кат в един ръководен от свещеник дом — надпие, провесен на стълбището, заповядваше на питомците да се събират на вечерня и заплашваше с глоба всеки, който вкара продажна жена или пикае извън нужника. Но нито миазмите, нито задръстеното със сажди огнище, нито свадливият глас на прислужничката, нито стените, нашарени от предшествениците му с неприлични надписи на латински и мръснишки рисунки, нито рояците мухи по пергаментите можеха да отклонят от заниманията му неговия дух, за който всяко нещо в света представляваше явление или знак. В тази дупка ученикът преживя своите лутаници и изкушения, замайващи победи и поражения, сълзи на безсилен гняв и юношеското ликуване, непознато или презирано в зрели години — неговите собствени сетнешни спомени бяха изпъстрени със забрава. Теглеше го към опиянения на чувствата, най-отдалечени от преживяванията или признанията на повечето хора, изискващи тайна и лъжа, често предизвикателство — този Давид, счепкан с Голиата на схоластиката, повярва, че е открил своя Йонатан в лицето на един безгрижен рус състудент, но момъкът скоро го остави, смени властния си побратим с по-различни другари, познавачи на виното и заровете. Нищо не излезе наяве от тази ревниво таена връзка, цялата изтъкана от мълчаливо докосване — само краят й потопи Зенон още по-дълбоко в учението. Руса беше и везачката Жанет Фоконие, своенравна и храбра като оръженосец девойка, свикнала да влачи подир фустата си сюрия студенти, която момъкът удостои една вечер с ухажването си, изразено в подигравки и обиди. Зенон се бе похвалил, че стига да каже, и това момиче ще склони, за по-кратко време, отколкото е необходимо, за да се пробяга от складовете до „Свети Петър“ — последва сдърпване, после и всеобщ бой, а накрая хубавата Жанет се показа великодушна и дари ранения грубиян с целувката на своята уста, величана, според тогавашния език, като „портик на душата“. И едва около Коледа, когато на Зенон не му остана друг спомен от тази лудория освен белег през лицето, изкусителката се промъкна една лунна нощ, изкачи безшумно скърцащото стълбище и се мушна при него в леглото. Зенон се изненада от това гъвкаво и гладко тяло, което го поведе с вещина, от това гълъбово гърло, издаващо приглушени гукания, от този смях, сподавен точно навреме, за да не събуди прислужничката в съседното таванче. Той изпита боязливата радост на плувеца, скочил в освежителна, измамна вода. Няколко дена се разхожда предизвикателно с изгубеното момиче въпреки досадливите натяквания на ректора — като че гладът му се бе пробудил от тази присмехулна и хлъзгава русалка. Но седмица по-късно отново затъна целият в книгите. Укориха го, че така лесно е изоставил момичето, заради което нехайно е изгубил за цял срок своето cum laude^[2] а относителното пренебрежение към жените му навлече подозрение, че се сношава нощем със суккуби.