Белва Плейн
Въртележката (7)

Шеста глава

Юни 1990 г.

Сали се прибираше след редовната си среща с доктор Вандеруотър без Тина и беше спокойна. Или пък може би в същото време се чувстваше виновна, че дори за миг се бе усъмнила — и то съвсем слабо, — че има нужда да бъде успокоявана, помисли си тя.

— Бъдете спокойна за детето си — повтори й лекарят. — Напрежението ви може да се предаде и ако детето иска да ви каже нещо, да го задържи в себе си. За да може то да е спокойно, трябва вие първо да се успокоите. Цялата къща трябва да е спокойна.

Да, разбира се. Беше елементарно. А и Бог им беше свидетел, че в тяхната къща цареше щастие. Това беше дом за игри и песни, на доктор Ох боли и Мечо Пух, истинска домашна детска градина. А как успяваше Дан да запази доброто си настроение с всичко, което му беше на главата, с тревогите от работата, тя не знаеше.

— Не виждате ли подобрението? — попита я лекарят. Не можеше да го погледне в очите и да отрече, че има подобрение, след като всъщност беше сигурна в него. На рождения ден миналата седмица Тина беше образцов гост, толкова чаровна, че една майка каза на Сали, че е „слънчево дете“. Значи може би наистина имаше подобрение.

— Играе си горе — каза бавачката, когато Сали влезе. — След снощния дъжд дворът още е подгизнал.

От голямата всекидневна долетя валсова мелодия. В стаята се намираха бюрата на Дан и на Сали, а тя напоследък използваше своето, за да свърши някоя поизоставена работа. На масата в центъра се намираше източникът на музиката: семейната реликва, безценната сребърна въртележка.

— Какво става, по дяволите? Откъде се взе това?

— Това е мое! — извика развълнувана Тина. — Мое!

— Скъпа, не може така. Това не е детска играчка.

Наистина не беше. Сали отдавна не се бе взирала в нея и бе забравила каква изключителна изработка имаше. Сред кончетата, които се издигаха и спускаха, докато се въртеше, нямаше две еднакви. Препускаха или стъпваха бавно, с високо изправени или снишени глави, а едно сякаш гледаше през рамо. На седалката имаше мъничка двойка — той в спретнат костюм, а тя с боне и широка пола от времето на Втората империя, — сякаш изработена от Челини. Само експерт можеше да назове точната цена на това произведение.

— Кой я донесе? — попита тя.

— Не знам.

Бавачката знаеше само, че шофьорът от Хоторн я докарал. А хората от голямата къща разбрали единствено, че господин Клив наредил да я донесат.

Клив звучеше троснато по телефона. Може би не трябваше да го безпокои в работата.

— Това е подарък от нашата къща, нищо повече не знам, Сали.

— Къде е чичо Оливър?

— Татко замина снощи за уикенда в Бостън.

— Не разбирам — каза Сали. — Какво да я правим? Тина си мисли, че е за нея.

— Това е подарък. Какво толкова? Така или иначе е време да се отървем от някои неща в голямата къща. Домът ни е наблъскан с предмети като музей. Трябва да затварям, Сали. Извинявай, но ме чакат на телефона.

През останалата част на следобеда Тина се суетеше около въртележката, скрибуцаща „Синият Дунав“, и никой не можеше да я откъсне от заниманието й. Синята река, пана, на-на…

Ставаше непоносимо и Сали се затвори в спалнята. Лампичката на телефонния секретар светеше в толкова яркочервено, сякаш усещаше колко спешно е съобщението. Сали разбра. Сигурно пак беше Дора Хелър, главната редакторка на голямо списание. Тази седмица звънеше за трети път и може би този път с най-вълнуващото предложение, което Сали някога бе получавала. Планираха брой, почти изцяло посветен на живота на голям писател. Човекът беше към деветдесетте, роден в подножието на Апалачите и известен в целия свят. Дора искаше да знае дали Сали би направила снимки за списанието.

Сърцето на Сали заби. Премисли набързо — командировка до Ню Йорк, ако станеше рано и хванеше първия самолет, това щеше да й коства най-много една нощ далеч от дома. Възможно беше, а и за нея би било удоволствие.

Но не, писателят не бил готов да пътува. Трябвало да се снима в дома му, близо до Атланта. А и Сали трябвало да се поразходи по следите на живота му, осигурявали й кола и шофьор, разбира се, но било необходимо да отиде до родното му място в планината, после до училището край границата с Флорида, където бил преподавал известно време. И сърцето й се сви.

Тя вдигна слушалката и набра номера. От другата страна на линията едва дочу гласа на Дора.

— Сали! Чакам отговора ти, чакам да ми кажеш, че си променила решението си. Не можех да повярвам, че съм чула добре. Това е върховно предложение. Предложиха и други имена, да знаеш, но измъкнах всяка твоя снимка, която успях да намеря, и ги убедих, че притежаваш точно стила и светоусещането, които са ни необходими. На всяка цена трябва да кажеш „да“, Сали.

— Не мога. Имам си проблеми тук и не мога да тръгна. Прекалено далеч е и ще ми отнеме много време. Съжалявам.

— Надявам се, че не си болна.

— Не, не съм болна — после осъзна, че звучеше изтощена и прекалено тайнствена. Затова събра сили и добави: — Никой не е болен, нито пък се развеждаме или нещо подобно. Нашето момиченце има малко проблеми и затова…

— Надявам се, че не са прекалено сериозни?

— О, не, но не мога. Наистина не мога, Дора. Моля те, не ме увещавай.

— Съжалявам, скъпа. Наистина съжалявам. Е, друг път.

Синята река, на-на, на-на…

— Какво става? — попита Дан, като влетя с разхлабена вратовръзка, която висеше през рамото му, и тя разбра, че е в изключително лошо настроение, в каквото рядко изпадаше. — Какво прави това нещо тук?

— Въртележката ли имаш предвид?

— Че какво друго? Да не искат да превърнат къщата ни в боклучарник? — попита той, когато Сали повтори думите на Клив за наблъсканата къща.

— Не мога да те позная. Сигурна съм, че е имал добри намерения.

— Да, добре, но това нещо струва цяло състояние, а Тина само ще го счупи.

— Не мисля, но признавам, че „Синият Дунав“ ме изнервя — като видя, че Дан хвърли сакото си на леглото и приседна с въздишка, каза мило: — Ще й омръзне и тогава ще я скрием или ще се опитаме учтиво да я върнем. Не си струва да се разстройваш.

— Този валс и мен ще подлуди. Проклетата играчка е прекалено шумна — той стана, отвори вратата и се провикна: — Тина, спри го, моля те.

— Няма, на мен ми харесва.

— Да, но на нас не ни харесва. Спри го — каза Дан твърдо.

— Казах, че няма.

— Тина, ще правиш каквото ти казвам.

Той тръгна по коридора, а Сали го последва.

— Спокойно, Дан. Прекалено си уморен и разтревожен. Разбирам те, но…

— Но какво? Какво си мислиш, че ще й направя?

— Просто искам да кажа, че днес денят й мина много добре и…

— И това е достатъчна причина да не изпълнява толкова просто нареждане?

— Разбира се, че не. Но наистина мисля, че има напредък, а и доктор Вандеруотър каза днес…

— Доктор Вандеруотър не живее тук като нас. Може би трябва да спрем да се водим по всичките тези книги и теории. Може би просто трябва да започнем да мислим с главите си.

Детето се бе облегнало с лакти на масата, сякаш въртележката го хипнотизираше. Дан отиде при нея и спря музиката. Тина изплака, направо изрева, сякаш я беше ударил, и го ритна силно в глезена.

Дан я хвана под мишниците и я вдигна.

— Чуй ме добре, Тина. Не ти е позволено да риташ и да удряш. Ти си на пет години и прекрасно разбираш…

Тя го ритна в коляното.

— Не ме докосвай! Остави ме на земята. Мразя те! Пусни ме! — и все още ревейки, избяга от стаята.

Родителите й стояха, втренчени един в друг. Дан изглеждаше като ударен от гръм.

— Дани, тя не те мрази.

Той се намръщи.

— Да не мислиш, че не го знам? Но какво лошо направих? Може би трябва да й простим и ако убие човек? Тя върти на малкия си пръст цялата къща, живота на всички ни, не разбираш ли?

Така беше, и още как. Иначе нямаше да откаже да поработи една седмица далеч от къщи.

— Внимаваме за настроенията й, страхуваме се от нея. А какво ще стане, като навърши петнайсет? Кажи ми де? Слизам долу да си поговоря с нея. Не стой така уплашено. Никога не бих си изпуснал нервите с едно дете.

— Моля те, сега не му е времето. Остави я на бавачката. Тя ще я успокои. Ела в спалнята и ми кажи какво лошо се случи днес — тя седна на ръчната облегалка на креслото му и облегна лице на главата му. — Какво стана? Пак ли същото?

— Ужасен ден. Иън е невъзможен. Може ли човек да се промени за един миг? През последните няколко седмици е съвсем различен. Ето какво се случи този следобед. Нали ти разказвах за напитката с кафе, която измислил онзи човек от Мичиган? Истинска златна мина, ако сключим подходяща сделка с подходяща компания в Колумбия. Уредих среща, колумбиецът долетя, онзи от Мичиган пристигна с кола — защо ли? Не знам, сигурно обича да гледа пейзажи — Дан едва си поемаше дъх. — Но както и да е, закъсня с час и половина, което си е досадно, но не е фатално. А Иън побесня, наруга го и направо го унижи. Човекът е много млад и горещо иска да сключи сделка, но толкова се обиди, че си тръгна. Взе си дипломатическото куфарче и си тръгна! Трябваше да го догонвам, да му се извинявам. Най-накрая го върнах, Иън му се извини, а аз стисках палци да сключим сделката. Но това ме изтощи напълно. Затова си дойдох вкъщи по-рано. Всички още са на работа, но аз трябваше да си тръгна.

— Клив какво мисли за това?

— Беше в другия край на залата и не мисля, че чу нещо. Но и да беше чул, само щеше да свие рамене и да се върне при цифрите си, нещастникът.

Телефонът иззвъня.

— Вдигни, мен ме няма — каза Дан. — Който и да е, кажи му, че ще му се обадя по-късно.

— Иън и Аманда — каза Сали, като запуши с длан слушалката. — Конферентна връзка.

Дан въздъхна и взе телефона.

— Ето ме.

Седна неудобно на ръба на леглото, сви се и заслуша. Какъв ужасен ден, помисли си Сали, докато го наблюдаваше. Беше свикнала да го вижда да поема отговорност за работата, да настоява, убедителен и жизнерадостен, затова я болеше да го гледа сега такъв.

— Знам, Аманда. Разбирам положението ти. Съвсем ясно ни обясни. Обсъждахме го и преди, нали така?

Сали чуваше от слушалката да долита непрестанна женска реч. Явно Аманда имаше много за казване.

— Знам — повтори Дан. — Знам защо искаш парите и съм съгласен, че това е благородна кауза. Проблемът е в това, че ги нямаме. Банкерите бяха съвсем ясни. Не можем да го направим, без да си разбием бизнеса.

Речта не секваше. Десният крак на Дан, преметнат върху другия, започна да помръдва, а лявото му стъпало забарабани по килима.

— Ако продадем гората, ще можем да изплатим дела на Аманда. Но аз не искам да продаваме гората, това е всичко. И не знам колко пъти искаш да ти го повторя, Иън.

Иън не можеше да се трогне, помисли си Сали с нарастващо възмущение. Спомни си как се шегуваше с Дан, който „прегръщал дърветата“. Откакто, им направиха това предложение, в неговите очи Дан беше „сантиментален“ и „непрактичен“. Какъв абсурд! След като знаеше как Дан ръководи бизнеса, да го нарича „непрактичен“? Не може ли и един практичен мъж да бъде внимателен и да има собствено мнение?

— Двамата с Клив не можем сами да проведем тази операция. Прекалено е мащабна. И преди съм ти го казвал. А ако фирмата пропадне, да оставим нашите съдби настрана, но имаш ли представа какво ще причини това на града?

Пауза.

— Да, прекрасно знам, че даваш много за благотворителност — каза саркастично Дан. — Не те карам да жертваш нещо свое. Само те моля да не грабиш още, ако това ще нарани толкова много хора.

Пауза.

— Как? Добре, ще ти кажа как. Вчера спрях на една бензиностанция и собственикът, който добре знае кой съм, дойде и ме попита за статията във вестника миналата седмица, за слуха, че идват чужди инвеститори. Беше ужасно разтревожен по същата причина, поради която и аз съм разтревожен. И дори нашата бавачка каза на Сали и на мен, че хора от града, нейни роднини, се притесняват, че „Грейс“ ще се свива и ще намалява работните места. Уплашени са и имат пълно основание за това.

Последва истинска препирня в слушалката, която дори и Сали дочу, но без да разбере за какво е. Като че ли Аманда и Иън говореха едновременно.

Не след дълго Дан каза:

— Да говорим спокойно. Поне аз имам такова намерение.

Пауза.

— Да, говоря спокойно. Казвате, че се задава битка? Струва ми се, че я предизвиквате точно в момента. Не знам какво ви става и на двамата. Но със сигурност не искам да се караме. Иска ми се да поговорим с Оливър… Да, чух, като каза, че не иска да се меси, но… Добре тогава, да включим и Клив… По дяволите, Иън, не може ли да въведем някакъв ред тук? Аманда? Говори по-високо, Аманда. Не те чувам… Какво? Тя затвори ли? Господи, и двамата сте се побъркали! Добре, аз съм инат, но и ти си такъв. И аз не знам как да се разбера с теб, Иън. И това представление този следобед…

Дан се извърна към Сали:

— Иън ми тресна телефона.

— Клив не може ли да направи нещо? Като оставим настрани какво друго мисли Иън за него, все пак уважава интелигентността му.

— И да, и не. Не чу ли преди малко, като попитах за Клив? „Не е изкарал сам и един цент през живота си“ — това беше отговорът на Иън. „Нищо не разбира от бизнес. Математически гений с компютър вместо глава. И без това някой ден ще се закашля до смърт.“ Ето това мисли Иън.

— Може би трябва при това положение да отидеш при чичо Оливър.

— Не мога да го карам да вземе страна, когато и собственият му син е замесен, нали? Няма да е честно спрямо него. Освен това, вече не е млад.

— Бедничкият ми Дан. Как ли ще свърши всичко това?

— Е, все някак си. Няма да ме победят, Сали, нищо, че сега изглеждам смачкан.

— Хепи се тревожи за Иън. Преди не ми е споменавала и дума за личния им живот, затова се изненадах. Каза, че бил в ужасно настроение през последните няколко седмици. Не можела да го познае.

— Понякога се държи така — каза Дан. — Хайде да хапнем нещо. Шест и половина е, в края сме на един скапан ден, но аз не съм загубил апетит.