Белва Плейн
Въртележката (3)

Втора глава

Март 1990 г.

— Да, да — каза Оливър Грей от креслото, поставено начело на масата. — Спомням си много добре, когато баща ми поръча да направят този еркерен прозорец. Бях около петгодишен, значи трябва да е било през 1932 година. Или там някъде — добави той за по-голяма точност. — Дядо ми мислеше, че е светотатство. Ако зависеше от него, би оставил всичко така, както е било, когато неговият баща е живял тук. Щеше да остави и конските екипажи в града, и газовото осветление, стига да можеше. Ей на това се вика „човек с характер“.

Имаше изправена осанка, косата му сивееше и щеше да стане гъста бяла пряспа като на прадедите му. Никой не можеше да му даде шейсет и три години.

Малката група, събрана в трапезарията, слушаше почтително познатите спомени. Синовете му Иън и Клив, племенникът му Дан, съпругите на Дан и Иън — всички бяха извърнали лица към главата на семейството.

— Да, той обичаше този дом, този Хоторн^[1]. Всяка година засаждаше нов глог. Най-старият вече трябва да е на повече от 80 години, но както виждате, цъфтят всяко лято. Надявам се, че вие ще посадите още, когато мен няма да ме има.

Рожденият ден го разнежваше. Шампанското също бе свършило своето, защото той пиеше рядко. Но всички знаеха, че им говореше с искрена любов. Те проследиха погледа му към стената над камината, където висеше портретът на жена му Люсил, нарисуван малко преди тя да загине при катастрофа с колата си. Усмивката много подхождаше на царствената й поза и вечерната рокля. Някой бе забелязал — според очевидци доста нелепо, — че изглежда тъжна, сякаш е предчувствала края си.

В живота на Оливър наистина имаше доста тъга. Може би отчасти на това се дължеше и прословутото му човеколюбие, което съвсем не се изразяваше само в подписването на тлъсти чекове, а това той можеше спокойно да си позволи, нито в построяването на планинския лагер за местните момчета, нито в инвалидните колички в красивата градина на основания от него старчески дом.

С решителна усмивка той плъзна поглед към прекрасните си млади роднини, после по цялата дължина на стаята към инкрустирания с диаманти еркерен прозорец с тежки алени копринени завеси. Гледката очевидно му достави удоволствие: букет бледолилави рози на масата, тънките свещи върху позлатени свещници, двата шоколадови на цвят немски пойнтера, които лежаха послушно на килимчето в ъгъла. В тази великолепна стая нямаше нищо излишно и всички хора в нея бяха изпълнени с достойнство.

— Да, да — каза той накрая, — много преди някой да помечтае за такъв дом, семейство Грей са били трудолюбиви фермери в шотландските низини. Откъде им е хрумнало да се заселят в щат Ню Йорк — не знам, сигурно са предположили, че ще се чувстват като у дома си. Но си мисля, че в Шотландия нямат като нашите зими. Както и да е, да пием за тях, за куража и честния им труд.

Като вдигнаха чашите, Дан си помисли, че винаги така се получаваше: хората, които не можеха да се похвалят, че сами са се издигнали от бедността, много обичаха да изтъкват „трудолюбието“ на предците си! Беше забавно — една от безобидните странности на Оливър, които, също като старомодната му учтивост, определено си имаха свой чар.

Колко много дължеше той на Оливър — неговия чичо, втория му любящ баща! Когато родителите им загинаха в катастрофата на туристическия хеликоптер, той — тогава седемгодишен, и сестра му Аманда — на дванайсет, бяха доведени в Хоторн, който беше негов дом, докато не се ожени за Сали.

Като зърна ръката й, която лежеше на масата, той се усмихна на себе си. Пръстенът — единственото бижу, което носеше, освен малките диамантени обеци — беше идея на Оливър.

„За нея годежният пръстен трябва да е важен колкото за Хепи — беше настоял той. — Няма да е редно по друг начин.“ И Дан склони, не без удоволствие, пред чувството за ред и равенство на Оливър. За Сали определено не би имало значение, той подозираше, че същото се отнася и за Елизабет, която всички наричаха Хепи.

„Важният“ пръстен сега блестеше под светлината на свещите.

— Много си мълчалива — прошепна Дан на жена си и я погали по ръката.

— Не е така, просто ям и не мога да говоря.

— Изглеждаш толкова красива в тази рокля. В тон си с червените завеси.

— Нали? Не е ли прекрасна? — попита Хепи, която бе дочула разговора им.

Хепи Грей беше едра блондинка с розова кожа, щедра и добросърдечна. Беше прекалено интелигентна, за да прекарва времето си в провинциални клубове, и за нейно най-голямо разочарование нямаше деца. Затова основа детска градина и работеше усилено, за да я направи най-търсената в града.

— Сигурно си уморен от дългото пътуване през последната седмица, Дан — пъргавите очи на Оливър не изпускаха нищо. — Предполагам, че ще искаш да се прибереш по-рано. Така че можеш да си тръгнеш, щом решиш.

— Благодаря ти, но нищо ми няма. Нали знаеш, че си отспивам в самолета.

— Струва ми се, че всичко е минало добре, иначе нямаше да изглеждаш толкова весел.

— Да, да — Дан беше усвоил маниерността на Оливър. — Да, да. Новият мениджър в Брюксел е най-добрият ни избор. Млад, буден и отворен за идеи. Не бихме могли да искаме нищо повече.

Оливър кимна:

— Късметлия съм, че разполагам с трима млади, будни и изпълнени с готовност мъже. След като вече изцяло поехте бизнеса, мога да се отпусна и да мързелувам.

— Едва ли ще мързелуваш, татко — отвърна му Иън. — Имаш си фондацията „Грей“ и… колко още благотворителни дружества? Единайсет, доколкото мога да ги преброя.

Раздалечените му очи бяха пъргави като на Оливър. Той беше също толкова привлекателен, но беше властен, докато баща му беше гъвкав, и по-скоро спонтанен, отколкото въздържан. В ранната си младост създаваше проблеми, изгониха го от две училища заради голямата му уста. Но с течение на времето се поправи, завърши „Йейл“, където се бе дипломирал Оливър и където бе изпратил и Клив, и Дан, ожени се и заживя нормално, само дето харчеше много. „Като раджа“, както добродушно казваше Оливър. Освен това обичаше да залага на почти всичко, което можеше да се намери между Монте Карло и Лас Вегас.

Нямаше други двама братя, които да са по-различни. Клив беше не повече от метър и шейсет. Заради пристрастеността към сладкото, кръглото му лице вече бе потънало в гънките тлъстини на брадичката му. Пушеше цигара след цигара и страдаше. За него казваха, че е по-добре да преподава математика в някой университет. Вместо това го наричаха умилително „живия компютър“ на „Грейс Фудс“. Той проверяваше работата на външните статистици, следеше чуждестранните инвестиции на компанията, разбираше от облигации и от колебанията на валутните курсове.

В свободното си време за отмора работеше в уютния си кабинет върху неразбираеми уравнения, потапяше се в света на цифрите. Цифрите, понеже бяха безлични, можеха да бъдат подчинени дори от някого, на когото малко други неща се подчиняваха — освен конете. Той беше специалист по ездата. Върху седлото човек изглежда по-висок.

След като мълча по време на цялата вечеря, той най-накрая проговори.

— Приготвил съм подарък за рождения ден на Тина. Едно пони — кротко и много малко, от породата „Шетланд“. И ще я науча да го язди. Нали казахте, че нямате нищо против — припомни той на Сали и Дан.

— Ти си много подходящ учител — каза Оливър с любов. — Ако не знаех истината, щях да кажа, че си роден на конско седло. Между другото Тина ми липсва. Трябваше да я доведете тази вечер.

— Забравяш, че е само на пет години — отвърна Дан. — Вече отдавна спи.

— Тогава трябва да й занесете от моята торта. А, ето я и нея.

Два чифта ръце бяха необходими, за да крепят огромния бял сладкиш, грейнал от свещите, които го къпеха в игрива светлина. Вътре, както всички знаеха, имаше пластове шоколад, примесен с нарязани ягоди и разбита сметана. Това беше любимата торта на семейство Грей. Без нея не минаваше нито рожден ден, нито друго празненство и винаги някой се оплакваше от калориите или се шегуваше с апетита на Клив, който можеше да погълне две порции, а той отговаряше с детински смях.

— Дръж я, чичо! — каза Сали и посегна към фотоапарата си, който беше под стола. — Погледни ме и духни свещите. Не се притеснявай, че ще мръднеш. Този фотоапарат е много бърз.

Това беше ритуал, към който принадлежеше и доброжелателната афористична забележка на Оливър за спокойствието и хармонията.

— Ето затова е целият ни живот: за да се съберем със семейството си в спокойствие и хармония — той отблъсна стола си назад. — Ще влезем ли вътре? — „вътре“ означаваше, разбира се, в библиотеката, където се сервираше алкохолът, въпреки че беше 1990 година и никой вече не пиеше. Там също така се отваряха подаръците. Както всички стаи в голямата къща, библиотеката беше огромна и както повечето помещения, имаше камина. Там тази вечер гореше буен огън. Креслата и двата дивана образуваха полукръг край огнището. На ниската масичка пред него бе разположен и сребърният сервиз за кафе. В далечния ъгъл на стаята, на ръба на пианото, беше опрян общият семеен подарък.

— Сали, отвори го вместо татко — каза Хепи. — Идеята беше твоя, ти организира всичко, така че заслужаваш тази чест.

Сали поклати глава:

— Не я заслужавам повече от когото и да било друг. Ти го направи, Хепи.

Две тревожни бръчки се появиха между веждите на Дан, когато погледна към Сали, но не каза нищо. Хепи разряза връвта и хартията падна на земята. Пред тях се откри картина, на която имаше построена от дървени трупи вила, истински езически замък.

— Ред Хил в любимото ми време на годината! Дъбове и смрадлика — прекрасно е! — възкликна Оливър.

— Помислихме си — каза Иън, — че ще ти се иска да си припомняш за него, когато не си там, след като в Ред Хил имаш картина на Хоторн.

— Страхотно. Великолепен подарък, благодаря на всички. Ще я окача в кабинета си на горния етаж.

Огънят пукаше. Навън ревеше мартенският вятър и така стаята им се струваше още по-топла и светла. Върху претъпканите с книги полици, които се издигаха от пода до тавана, играеха разноцветни меки отблясъци. Още книги лежаха по излъсканите маси. По полиците, масите, както и по шкафовете, бяха наредени антики, римски монети, дворцови миниатюри от емайл от XVIII век, инкрустирани със скъпоценни камъни съдове, черни копринени японски ветрила, старинен овехтял глобус, сребърна въртележка.

Клив, който обожаваше Тина, се обърна към Сали и Дан:

— Вашата Тина е луда по въртележката.

От лицето на Дан все още не бе изчезнало загриженото изражение. Той постави ръка върху рамото на жена си.

— Ако не беше нейната двойница, сега нямаше да сме тук с вас.

— Твоят щастлив ден, Дан — каза Иън и се приближи към него.

Очите му винаги се плъзгаха надолу, не толкова явно, че да обидят жената на братовчед му, но достатъчно, за да разбере тя, че я преценява и гледа на нея като на сексуален обект. После вдигна поглед и срещна нейния, очите му се разшириха едва забележимо и в тях проблесна затворническа искра.

— И моят щастлив ден също — отвърна Сали малко по-остро от обикновено.

Иън винаги дискретно флиртуваше на събирания, дори с младите сервитьорки, които поднасяха ордьоврите. Сали беше почти сигурна, че преди няколко години го бе видяла да сваля една жена на салатения бар, докато Хепи седеше на масата. А Хепи направо го обожаваше! Възможно ли беше да не забелязва? По-вероятно не искаше да забележи. Сети се за една стара поговорка — като че ли беше френска, — че винаги единият обича, а другият се оставя да го обичат. Веднъж я бе казала на Дан и той й отговори, че невинаги е така, а при тях със сигурност случаят не е такъв.

Изведнъж на Сали й стана жал за Хепи и тя нарочно отиде да седне до нея, после й каза:

— Тина страшно хареса жълтата рокля. Толкова мило, че мислиш винаги за нея.

— Не мога да се въздържа да не купя нещо от детските щандове. Веднага си представих черните й плитки върху жълтата рокля. Освен това, откакто се роди бебето, тя има нужда от неочаквани подаръци, малко повече внимание.

— Да — каза Сали.

— Не че вие с Дан не се грижите достатъчно за нея — Хепи си наля кафе. — Седни тук, Клив, вземи си бисквити. Знам, че ти се иска и това си е само твоя грижа, на никой друг — каза тя твърдо, сякаш предупреждаваше останалите: „Без коментари.“

Обект на състрадание, ето в какво се превърнах, помисли си Клив, докато отхапваше от бадемовите сладки. Или може би винаги съм бил точно това. Разбира се, укорът на Хепи бе насочен към Иън. Веднъж Оливър, без да знае, че Клив го чува, беше направил забележка на Иън да бъде „по-любезен с брат си“. А Иън отговори:

— Аз съм любезен с него. Само че той винаги си мисли, че го подиграват — при което Оливър, баща му, който го обичаше и когото той също обичаше, само въздъхна и каза:

— Знам.

Май ще си взема още една бисквита, мислеше си Клив сега. Може би наистина ми се струва, че ме подиграват, а то не е така. Само че човек свиква. А всички са толкова мили, толкова щедри на комплименти. Нима не съм гениалният математик? „Гениалният“! Какво ли разбират те от чудесата на цифрите? Те не лъжат, не се подмазват. Тези верни помощници не знаят, че съм наясно как ме наричат: Дребосъка, а Иън е Левента.

И защо усещам такъв прилив на — да, нека си призная — омраза към Иън? Нищо такова не чувствам към Дан, който също има всичко, което на мен ми липсва. Иън седи и говори със снишен глас на баща ни, кръстосал е дългите си крака небрежно и сигурно се наслаждава на спомена от последното си завоевание. Не мога да го докажа и все пак го знам. Знам го. А за мен остава по някоя платена жена от време на време, после се мразя, че съм си платил, а неговите жени все са красиви. И защо да не са? Я го погледни! Кажете ми, на кой проклет прадядо дължа това свое тяло? И също така оплешивявам.

Клив потъна в наблюдение. Такава беше ролята му на публични места — далеч от кипящия център, анализатор и наблюдател. Малко неща му убягваха. Тази вечер усети, че Сали е затворена и гледа втренчено пред себе си, без да вижда нищо. Не беше типично за нея. Тя беше ослепителна млада жена с много бяла кожа и много черна коса, жизнена и винаги готова с остроумни разкази за местата и хората, които бе срещала, пътувайки с фотоапарата си. Чудеше се какво не беше наред с нея тази вечер, какво виждаше в празното пространство пред себе си.

Тя не се взираше в нищото, а в сребърната въртележка. След шока, който преживя днес, я обзе носталгична меланхолия…

Жената в антикварния магазин беше казала:

— Това е масивно сребро, нали разбирате, произведение от XIX век, изработено от придворен виенски ювелир. Необикновено съкровище.

— И на необикновена цена — отвърна младият мъж. — Не, гледам я само защото имаме същата вкъщи. Чичо ми я купи от Виена преди години.

— Тази свири „Пролетни гласове“.

— А нашата свири валса „Синият Дунав“.

Точно тогава очите им се срещнаха. Беше свикнала да я гледат, а и знаеше как да се скрие. Но този път не извърна поглед и те си тръгнаха заедно.

Бяха в Париж. Следобедната светлина променяше небето от синьо към матовозелено. Той я попита как се казва. Тя се поколеба. Изглеждаше надежден в тъмносиния си делови костюм, вратовръзка на райета и лъснати обувки. Беше висок, атлетичен, със сламеноруса коса и добродушно, загоряло от слънцето лице. Но тя въпреки това беше нащрек.

— Глупав въпрос. Защо да ми казваш как се казваш? Недей. Аз ще ти кажа името си. Ето визитната ми картичка.

— Даниел Р. Грей — прочете тя и под него: — „Грейс Фудс“, Международен отдел. Това ти ли си? Кафето, пицата и консервите?

Той кимна:

— Във Франция съм, за да купя една фабрика за шоколад. Прекрасни шоколади с пълнеж от кестени и ликьор, а и други хубави неща.

Разбира се, всеки би могъл да се снабди с визитни картички. Но в този мъж имаше нещо, което й казваше: „Довери ми се.“

— Аз съм Сали Мороу. Фотограф съм. Снимам известни личности и писатели за кориците на книгите им, такива неща. Дадох си една седмица ваканция и току-що пристигнах в Париж.

— А ще си дадеш ли един час да пиеш кафе с мен? Имам едно любимо заведение в центъра. Можем да седим на слънце и да гледаме хората.

Сваляч, ето какъв е, помисли си тя. Но какво би могло да й стане ако поседи с него на открито на оживен площад? Нищо. След шест месеца бяха женени… Дан стана и прекоси стаята към нея.

— Какво има? Сякаш не си тук. Изглеждаш ми тъжна.

Искаше й се да стане и да го прегърне, да му каже, че го обича, че е благодарна, че го е срещнала, че ужасно се страхува и че не иска да прехвърли всичките си страхове върху него.

Но вместо това каза:

— Потънах в спомени, като видях въртележката на полицата.

— А какво те натъжи?

— Не съм тъжна. Наистина не съм — тя се усмихна ведро, мъчейки се да изтрие тъгата от лицето си.

— Искам да кажа… — обади се Иън. — Искам да кажа, Дан…

Дан премигна.

— Извинявай, бях се разсеял.

— Днес пак ми се обадиха от онзи шведски консорциум.

Дан веднага застана нащрек и каза:

— Мислех, че това предложение е оттеглено.

— Така изглеждаше, но има ново развитие. Доста пари от Британия и Холандия са готови да потекат насам. Искат пак да започнем преговори.

Дан поклати глава:

— Не искам да преговарям, Иън. Не съм променил решението си.

— Но ти не си чул колко предлагат. Двайсет и осем милиона — Иън изчака за реакция, но нищо не се случи, затова продължи: — Това е все едно да продадем всичко и не виждам защо да не го направим.

— Изтъкнах ти достатъчно причини още първия път, преди година и половина.

— Но тогава нямахме такова предложение.

— Дори сега да е два пъти по-добро, пак ще кажа „не“.

Позата на Иън се промени от небрежна в напрегната.

Той се наклони към Дан и го попита:

— Все още се притесняваш за дърветата и птиците?

Ако му се сопнеше, Иън щеше да каже, че е само доброжелателна шега. Обикновено Сали не се дразнеше от такива неща. Всички бяха свикнали с поведението на Иън — доста нетактично, понякога дори грубо. Но днес нервите й бяха опънати до крайност и забележката му я отврати.

— Определено се притеснявам. Това значи да ги убием, без да ни мигне окото. И още много други неща заедно с тях.

— Честно казано, Дан, аз се тревожа за хората.

— И аз мисля за тях, Иън. Мисля за туристите и за хората, които просто си седят и се наслаждават на природата около себе си.

— Ставаш сантиментален.

— Не съм убеден. Според мен съм крайно практичен. Ако построиш твоя „нов град“, ако пуснеш трийсет хиляди души в него — нали така каза миналата година? Ще унищожиш водните запаси бог знае за колко години напред. Не съм инженер, не мога да ти дам точни цифри, само знам, също като теб, че горите са естествена защита на водните запаси. Какъв смисъл има да повтаряме пак едни и същи неща?

— Призна си, че не си инженер, тогава защо не оставиш водата и всичко друго на инженерите? Виж какво, Дан, чуй ме добре — ти искаш да спреш прогреса, но това е невъзможно. Настрой мисленето си като за XXI век.

Лицето на Дан посърна.

— То вече е настроено.

— Щом е така, значи си наясно как расте населението. Хората ще се нуждаят от покрив над главите си. Екипът, за който ти говоря, има великолепна идея — стройно планирана общност, а не безразборно разрастване…

Дан го прекъсна:

— Покрив над главите си! Преди да замърсиш планините и да настаниш хората на километри от работните им места, защо между другото не вземеш да бутнеш порутените фабрики и складове в сърцето на града? Построй града отново, вдигни същите хубави къщи, но такива, каквито хората могат да си позволят.

— Добре, и това ще направим. Аз съм „за“. Но едното няма нищо общо с другото. Ти не искаш да сечем дърветата, а това с теб и без теб го правят по целия свят. Още няколко дървета — какво значение има? Защо да се правим на светци? Казвам ти, че ако не приемем това предложение, трябва да отидем на психиатър. Питай първия срещнат би ли отхвърлил такава оферта и той ще ти се изсмее само защото си му задал такъв въпрос. „Какво толкова, вземи парите и бягай“, така ще ти каже. И ще бъде прав.

— Това е твоето мнение, не моето.

— Чуй ме добре. Така както работим сега, ни се налага да летим по цялото земно кълбо, за да поддържаме бизнеса… И колкото повече си мисля, толкова повече се изкушавам да се радвам на живота, докато съм млад, да се отърва от тази земя, да ликвидирам бизнеса и да намеря нещо по-лесно, с което да осмисля живота си. Дай ми по-основателна причина, ако можеш.

— И то не една. Ти ме изумяваш — гласът на Дан трепереше. — Тази земя е принадлежала на това семейство от… от колко поколения, Оливър?

Изведнъж Оливър бе заприличал на старец.

— Най-напред през XVIII век в долината е имало ферма, която се е простирала до подножието. После, когато спечелило пари, семейството купило планинската земя на безценица, предполагам — той се изсмя уморено и продължи: — През Първата световна война дядо ми окръглил имота, вероятно защото просто обичал дивата природа. Оттогава държим земята в семейството.

— И я обичаме — допълни Дан с горчив апломб. — Да, да. Това е наследство, доверие. Седнали сме сега два века по-късно, забележете — цели два века по-късно, и обсъждаме как да я съсипем, да я захвърлим заради една торба хилядадоларови банкноти.

— Банкноти от един милион, за да сме по-точни — каза Иън.

— Няма значение! — Дан повиши глас и едното от кучетата, подплашено от екота, стана и сложи глава на коляното на Оливър. — Не, остави ме да довърша. Искаш аргументи. Казваш да ликвидираме бизнеса. „Грейс Фудс“. Трудът на четири поколения. Лозята на запад, ябълките на изток, фермите, дистрибуторите, пакетьорите, консервните работници, пекарите, превозвачите, бутилиращите линии — защо? Всяко четвърто семейство в трите района има или е имало близък, който работи за семейство Грей. Говори, с когото и да е от тях и ще разбереш какво мислят. Искат да имат работа, искат да живеят в позната обстановка. Ние сме институция, Иън, а това значи доверие. Не мога да си представя какво ти е влязло в главата.

Иън се засмя:

— Пари.

Дан млъкна. Никой не помръдваше. Хепи се взираше в гаснещия огън, Сали поглеждаше тревожно към съпруга си, Клив изучаваше оцветените си от никотина пръсти, а Оливър галеше кучето по главата.

Не след дълго Дан попита:

— Не искаш ли да кажеш нещо, Оливър?

— За мен е много тежко, Дан. Предполагам, че няма нужда да ти обяснявам какво изпитвам към земята и към бизнеса. Но сега те са изцяло ваши и вие, млади хора, ще трябва да решите въпроса помежду си. Много ясно ви дадох да разберете това, когато ви предадох компанията. Аз съм в оставка. Казах ви, че оттук нататък няма да участвам във вземането на нито едно решение и точно това имах предвид.

Отново последва мълчание. След това Дан продължи внимателно:

— Странно, не бих се поколебал да се разделя с част от земята, без значение колко декара, стига да ги запазят завинаги диви. Така бихме могли да предпазим терена от лъскавите строителни проекти на бъдещите поколения.

Иън вдигна вежди и възкликна:

— О? Осмелявам се да кажа, че ти би им я продал за няколко цента. Защо просто не я подариш, така и така стана дума?

— Кажи ми, Иън, защо, по дяволите, искаш още пари? Тези не са ли ти достатъчни? Струва ми се, че живееш доста добре.

— Покажи ми някой, който да мисли, че има достатъчно. Никой. Такава е човешката природа — и Иън пак се засмя, показвайки здравите си зъби. — Ти какво мислиш, Клив?

Клив вдигна поглед от пръстите си.

— Мен ли питаш? Защо мен? От мен не се очаква да мисля. От мен се очаква само да пресмятам. Аз съм програмиран.

При тези думи го задави ужасна кашлица и той се преви одве. Никой не му се притече на помощ, а и не можеха да направят нищо друго, освен да го гледат как кашля, изскача от стаята и се връща с мораво лице, но успокоен. Още повече че това беше ежедневен инцидент.

— Е — отбеляза Иън, — ставаш все по-здрав и по-здрав. Продължавай да пушиш, Клив, продължавай. Дробовете ти ще станат като на миньор.

Дан бързо се намеси:

— Сигурен съм, че Клив се опитва с всички сили да се отърве от този навик, но това е пристрастяване. Като хазарта.

Иън скоро беше ходил в Монте Карло и нямаше готов отговор, но Хепи го извади от затруднението:

— Иън е работохолик. Има нужда от разпускане от време на време.

— Каква вярна съпруга — каза Оливър. — Нищо. Знам, че синът ми е луд жребец, но му прощавам. Нали така, Иън?

— „Луд жребец“? Обясни ми го, татко. Не знам какво имаш предвид — каза Иън съвсем сериозно.

— Един от моите архаични изрази. По времето на прадядо ми така са наричали впрегатните коне, пъргавите атове, необузданите мъже, бохемите.

— Грешници. Караш ме да се чувствам като престъпник.

— Не разбирам какво става тук — оплака се Оливър. — На масата всички бяхме в добро настроение и изведнъж започнахме да се караме. Не ми харесва това, което става в къщата ми — той все още галеше кучето по главата. — И Наполеон е разстроен. Не е свикнал на такива неща. Нали така. Нали?

— Вината е моя, татко. Аз започнах. Трябваше да се досетя, че с Дан ще кръстосаме шпаги по този въпрос. Много добре го знаех. Всъщност, след като стигнахме дотук, мога и това да ви кажа. Последните дни бяха доста трудни за мен. Докато те нямаше, Дан, ми се обади Аманда. Честно казано, сестра ти може за десет минути да скъси живота на човек с цяла година. Или поне да го лиши от сън за две нощи.

— Сестра ми? Защо не ми каза? Прибрах се преди два дни.

— Защото не исках да създавам проблеми преди рождения ден на татко. Но след като вече го направих, съжалявам.

— За какво ти се е обадила?

— Питаше за теб, не знаеше, че си заминал. Затова я свързаха с мен.

— Какво искаше?

— Започна с обичайните оплаквания. Че не била в борда на директорите, защото била жена. Казах й, както неведнъж преди това, че полът й няма нищо общо с това. Много трудно е обаче да се справиш с такива вманиачени феминистки. Нищо чудно, че има два развода.

— Само един — поправи го Дан.

— Добре, както и да е, тя нищо не разбира от този бизнес и никога няма да разбере, тъй като живее на пет хиляди километра оттук. Получава добър доход от 25-те процента от акциите, които притежава. Какво повече иска? О, тя казва, че не било честно, че тримата печелим много повече от нея. Казах й, че е от заплати. По дяволите, и едно дете може да го разбере! Работим по осем дни в седмицата, не е ли така? А тя иска да откупим нейния дял, за да имала пари в брой за инвестиции.

— Да откупим дела й? — каза Дан невярващо.

— Да, да. И чуй и това. Ако не го направим, щяла да продаде акциите си на този, който й дадял най-висока цена. Вече говорила с инвестиционни посредници да направят оценка на дела й — Иън говореше задъхано, с нарастващо напрежение. — Съжалявам, че трябваше да ви го кажа. Говорих й много, но тя сякаш не чуваше. Истината е много проста: трябваше да направим както ни посъветваха адвокатите ни, да подпишем споразумение, че компанията ще принадлежи само на семейството, за да се попречи на непредвидими хора като Аманда да правят това, което тя сега иска да направи — да си продаде дела. Нов акционер, кой го знае кой ще бъде, ще наруши баланса на гласовете. Да, трябваше да го направим, но Аманда не искаше и ние се отказахме. Не мога пак да не го кажа. Татко, тази жена създава само неприятности, не я бива за нищо друго, освен да си прибира парите и да ни разпитва подозрително всеки път, да не би да я измамим и с един цент. А сега иска цяло състояние, за да го вложи в някакъв безумен проект.

— За бездомни момичета — допълни Дан. — Спомням си, че спомена нещо такова преди време.

— Щеше да ми проглуши ушите с това, но аз не я оставих. Честно казано, започвам да си мисля, че се е побъркала.

— Не — поправи го Дан тихо. — Признавам, че понякога е трудна, непредвидима и объркваща. Но не е побъркана. Според мен по-внимателно трябва да използваме тази дума. А един проект в помощ на отчаяните момичета едва ли…

— Отчаяни? Ние ще сме отчаяните, ако тя изпълни заканата си да ни съди.

— Заплашвала ни е?

— Да. В случай че не изкупим дела й — каза Иън, вече загубил търпение. — Питам ви, коя компания има достатъчно налични пари, за да плати наведнъж 25% от капитала си? Но ако не го направим, тя ще извади акциите си на борсата, а като се опитаме да я блокираме, ще започне съдебна битка и ще се задавим от адвокатските разноски. Да не говорим какво ще стане, ако загубим делото. И вероятно ще загубим. И то, защото вие не успяхте да я принудите да подпише споразумението преди няколко години. Тогава беше по-млада и не толкова непреклонна. Ако ти, татко, беше настоял, щеше да й се наложи да го направи.

Опитвайки се да предпази Оливър от атаката, Дан каза решително:

— Това е минало. Няма смисъл да се обръщаме назад. Много вода изтече оттогава.

Иън стана и закрачи към прозореца, а останалите го наблюдаваха. В стаята се възцари гробовна тишина, докато той не се върна и не застана с гръб към огъня.

— Всички разбирате, че Аманда е още една причина да смятаме предложението на европейския консорциум за добро — каза той. — С такива пари можем да си позволим да откупим дела й и да се отървем от нея.

— Ти просто искаш да продадеш земята — отвърна Дан. — Това е, Иън. Искаш го от повече от година. А искането на Аманда е отпреди два дни.

— Добре, добре, не го отричам. Само казвам, че сега вече имаме още причини. Всичко е свързано.

Двамата мъже стояха един срещу друг и очевидно се чувстваха неудобно от откритата проява на гняв. Нито един от тях не бе свикнал на такива отношения. Не бяха „цивилизовани“. Но въпреки това витаеха във въздуха. Докато гледаше как кръвта избива по лицето на съпруга й, Сали се почувства двойно по-уплашена от още по-тежкия удар, който трябваше да му нанесе тази вечер.

Дан застана зад стола, хвана облегалката, овладя се и каза разумно:

— Ще говоря с Аманда. Ще оправя нещата.

— Желая ти късмет — каза Иън. — Обзалагам се, че нищо няма да направиш. Тя не може да бъде вразумена. Не я познаваш.

— Не я познавам? Доста странно твърдение. Тя ми е сестра.

— Дан, ти не я познаваш. Никой от нас не я познава. Отиде в пансион в Калифорния на 13 години и така и не се върна — Иън пак се обърна към Оливър: — Защо не поговориш с нея, татко? Ти винаги си бил омиротворителят, посредникът.

— Казах ти, вече не участвам в това. Караш ме да избирам между децата на брат ми и собствените ми синове, а аз няма да го направя. Трябва да се разберете помежду си, така мисля аз. Гласувайте.

— Добре — отвърна незабавно Иън. — Аз съм за продажбата. Дан е против. Аманда ще е „за“, защото така ще бъде сигурна, че ще получи каквото иска. Остава Клив да реши изхода. Или мнозинство, или равенство. Какво ще кажеш, Клив?

Последва кратка пауза, през която Клив получи слаб пристъп на кашлица. Когато свърши, той отвърна сопнато:

— Никога не бих поел такава отговорност. И бездруго е рано за такъв разговор. Ще мине почти година, докато тези хора изготвят плановете си и намерят финансиране. Предлагам да отложим всичко засега. Това е.

— Много добре — засмя се саркастично Иън. — Тогава ще трябва да отложим и Аманда за една година.

Изведнъж Оливър се изпълни с решителност.

— Клив е прав, както винаги — каза той и се усмихна окуражително на сина си. — Що се отнася до заплахите — хората често отправят заплахи, без да имат намерение да ги изпълнят. Съветвам ви да не правите нищо прибързано. И още един съвет: идете утре на църква. Рядко пропускам неделите, независимо къде се намирам. Молете се за спокойствие, душевно спокойствие. Да, да, душевно спокойствие — всички стояха прави, когато той завърши: — Въпреки тези неразбирателства, прекарах прекрасен рожден ден, за което ви благодаря. Обичам ви всичките. Прибирайте се у дома на топло.

 

 

Нямаха много път. Двете коли поеха по алеята и излязоха през портата от ковано желязо. Буикът на Дан се движеше зад мазератито, което после зави по една друга чакълена алея, не толкова дълга, колкото тази към Хоторн. От двете й страни имаше двойна редица от запалени фенери, които осветяваха ниска елегантна резиденция във френски стил.

Дан пак заговори разтревожено:

— Много си мълчалива. Кажи ми какво не е наред.

Сърцето й се сви и се обгърна от хладен ужас, после сякаш замря.

— Беше ужасна вечер. Толкова ми беше мъчно за Оливър. Нямаше нужда Иън да му разваля рождения ден. Можеше да почака до утре.

Вдясно от колата за кратко между дърветата се показа градът. Дан намали.

— Погледни. Скития, седалището на „Грейс Фудс“. Иде ми да извия врата на Иън. Обзалагам се едно към десет, че и Хепи би го направила, ако събере достатъчно смелост. Не разбирам какво го прихваща. През всичките тези години да ни се събира не повече от един час спор. Мислех, че му познавам и кътните зъби. Знам, че обича парите, но дори и така да е… — Дан млъкна, после продължи: — Ако направи това, ако продаде земята и излезе от бизнеса, как ние с Клив ще се оправяме без него? Клив го бива само в офиса. А аз не мога да върша моята работа и тази на Иън.

— Съжалявам, скъпи. Ти не го заслужаваш.

— Сестра ми пък е друга история. Тя е истинска загадка, откакто се е родила. На нея пък какво й става? Получава дивиденти от една четвърт от компанията, за бога!

— Винаги си казвал, че е трудна.

— Трудна! Какво означава това? Откъде да знам? За мое съжаление аз наистина не я познавам. Как можеш да опознаеш човек, с когото не си прекарвал повече от няколко седмици наведнъж? Това беше, когато я посещавах един път годишно в Калифорния като малък, а през последните си зрели години съм я виждал само за по няколко часа. Когато отивам на запад, се отбивам до Сан Франциско, а ако тя пътува на изток, се срещаме в Ню Йорк. Никога не идва тук, знаеш го. Това е абсурдно, тъжно и аз не знам какво да направя.

Сали осезателно чувстваше болката на Дан. Самата тя беше в известен смисъл единак. Не се впусна в дълбоки връзки, каквито хората завързват в колежа и след него, затова още се чудеше на съдбата си. Сега, на 29 години, след шестгодишен брак, без да е загубила нито капка от достойнството и идентичността си, понякога й се струваше, че с Дан почти са се сраснали. Разбра, че в момента той не иска да говори повече за Аманда, и си замълча.

После, въпреки тъмнината, усети, че той извърна глава към нея и тревожно я оглежда.

— Сали, заради Тина е, нали? Преживяла си ужасен ден и не искаш да ми кажеш.

— О, както всеки ден. Слава богу, че имаме бавачката. Нищо не може да я смути.

„Точно така. Говори ведро. Изчакай, докато се приберете, виж какво става там, после се успокой и му кажи…“

Когато Сали влезе, бавачката четеше вестник. Тя веднага я попита:

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред, не се притеснявайте. Имахме малко пререкание край ваната. Не искаше да я събличам. Но се разбрахме и сега вече спи. Сюзана е бебе — мечта. Изпи си млякото и откакто тръгнахте, не е издала и звук.

Нещо в изражението на Сали разтревожи възрастната жена и тя внимателно добави:

— Вие, младите майки, много се притеснявате. Аз съм отгледала четири деца и всичките са различни. Някои са по-лесни, други по-трудни, но всички впоследствие се оправят.

Докато Дан си вземаше душ, Сали нагледа децата. Бебето миришеше сладко на пудра и спеше в розовата си люлка. Пред вратата на Тина тя си свали обувките, за да не вдига никакъв шум, защото детето спеше много леко. Бледата светлина от лампата в коридора освети една пътека на пода, в която едва се виждаше малката купчинка на детското легло.

Сали стисна юмруци и скръцна със зъби.

— Ако някой й е направил нещо, ще го убия — промърмори тя.

 

 

Докато Сали си вземаше душ, Дан се приближи до вратата. Тя стоеше там поне от десет минути, отлагаше това, което знаеше, че трябва да му каже.

— Хайде — каза той, — да не смяташ да останеш цяла нощ под душа? Излизай, аз ще те избърша. Ще ми кажеш ли най-накрая какво ти е?

— Да — каза тя. — Готова съм.

Когато свърши с разказа си, двамата седяха в спалнята на малкия диван, който се намираше на половин метър от леглото. Той я беше обгърнал с ръка, защото след като преживя отново този ужасен следобед, тя пак бе започнала да трепери.

Очакваше той да се шокира, ужас я обхващаше, като си представяше как ще го заболи, мислеше, че ще стане и ще закрачи нервно из стаята. Но не бе познала. Той беше прагматичен човек и първата му реакция бе да попита:

— Какво бихме могли да направим?

— И аз това искам да знам. Какво да правим? Какво трябва да направим?

— Най-напред на всяка цена трябва да сменим лекарката. Да ти кажа честно, не съм впечатлен от тази жена. Много е млада и неопитна.

— Дан, тя беше толкова убедена.

— Как не, щом ти е наговорила такива неща. Как иначе ще спечели доверието ти?

— Но много от нещата, които каза за Тина — как не ни позволява да я прегръщаме, как не иска да излизаме, — са точни. Спомни си как се държеше Тина, когато преспахме във Вашингтон преди две седмици.

— Сали — каза той търпеливо, — някога имах куче, което се бе навряло в куфара ми. Малък фокстериер, достатъчно интелигентен, за да разбере, че заминавам. Щом като едно куче може да го направи, защо едно дете да не може?

— Не знам…

— Е, аз пък знам. Виж какво, нека да го анализираме. Къде ходи Тина? На много малко други места — освен на детска градина. И ще ти кажа какво си мисля. Според мен някое момченце в детската градина е действало малко „прибързано“, така да се каже. Децата винаги си играят на такива игри за възрастни. По дяволите, спомням си, че и аз съм го правил! Ти не си ли?

— Да, но това е различно.

В кабинета на лекарката беше много упорита в неверието си. А сега направо заставаше на нейна страна, превръщаше се в адвокат на дявола, искаше от Дан да продължи да я оборва.

— Хепи ни я препоръча много горещо, нали си спомняш?

— Знам, че Хепи я препоръча, това означава, че е много квалифицирана. Но бих бил по-спокоен с някой друг. Утре ще поразпитаме, ще сравним информациите си и ще заведем Тина при някой друг, преди това й поведение да се превърне в навик. Точно това е, Сали, лош навик. Ревнува, иска внимание и някой трябва да ни научи как да се справяме с нея. Само това е, нищо друго, убеден съм.

— Наистина ли не се страхуваш, че може да се окаже права?

— Не, не се страхувам. Не виждам никакви доказателства за думите й. При нашия начин на живот, при начина, по който се грижим за детето, това е невъзможно. Много от обвиненията в педофилия са преувеличени. Хората тълкуват погрешно напълно безобидни действия. Чувал съм, че в днешно време някои учители се притесняват дори да прегръщат децата.

— Напълно те разбирам — промърмори Сали. — Просто се надявам да си прав.

— Е, като чуем и други мнения, ще знаем дали съм прав или не. Но толкова съм сигурен, че съм прав, че нямам намерение да си развалям съня заради това. Ще ти кажа още нещо: ако си загубя съня, то ще е заради това, което чухме тази вечер.

— За Иън и сестра ти?

— Да, и се боя, че нещата доста ще се влошат, преди да започнат да се оправят. Хайде, скъпа, да си лягаме.

Те лежаха заедно в топлата тиха и тъмна стая. На Сали й хрумна, че сексът може не само да наранява, но и да успокоява. Съединяването действаше като лекарство. То й даде сила и страховете й изчезнаха. Когато отвори очи и погледна през прозореца в тъмната нощ, светът изглеждаше по-малко враждебен, отколкото през деня. Сякаш под въздействието на магическа пръчка вече й се струваше, че тя и Дан, двамата заедно, могат да се справят с всяка беда, независимо дали ставаше въпрос за Тина, Иън или Аманда. Що се отнася до Тина, Дан беше прав. Лекарката я беше хвърлила в ужас за нищо. Тя прилепи устни до шията на Дан и заспа.