Белва Плейн
Въртележката (16)

Петнадесета глава

Декември 1990 г.

По-рано същия следобед, когато запрехвърчаха първите плахи малки снежинки, Аманда Грей пиеше чай във всекидневната на Сали.

— Съжалявам, че Дан не е тук — каза тя, докато Сали, изпълнена с любопитство към тази жена, която едва познаваше, я оглеждаше внимателно. Беше женствено копие на Дан — същата здрава гъста коса, същите пълни със светлина очи. Напрежението и бързата реч обаче си бяха само нейни. — Адвокатът и счетоводителят ми ще пристигнат от Ню Йорк в понеделник — каза тя, — но на мен в последната минута ми хрумна да дойда и да погостувам на брат си и неговото семейство.

Устните на Сали се свиха. Думите „брат“ и „семейство“ прозвучаха неуместно от устата на човек, който през последната година само ги атакуваше.

— Сигурно съм те изненадала, като пристигнах така. Трябваше да ти се обадя по телефона.

Сали наистина беше изненадана, но нямаше да се поддава на провокации, затова отговори мило:

— Ако беше така, нямаше да ти дам да си вземеш стая в хотел в центъра на Скития. Можеше да останеш и тук. Къщата е достатъчно голяма.

— Да, виждам. Хубава къща. Цветовете в нея поддържат лятно настроение дори при такова време.

— Нищо му няма на времето, само няколко снежинки.

— Забравяш, както и аз, откога не съм си идвала. — Аманда помълча известно време. — Да, много време мина.

Ритъмът на гласа й се забави като при възрастните, когато внезапно се учудват как летят годините от живота им. Не отиваше на такава млада жена с лице, освежено от тъмночервеното червило, което беше в тон с костюма й. Внезапно тя стана рязка.

— И така, Коледа наближава. Няма време да се обръщаме назад. За малко да се разнежа, а не трябва.

— Не виждам защо, щом се чувстваш така.

На дивана до Аманда лежеше купчина кутии с лъскави опаковки.

— Естествено няма да отваряте подаръците веднага — каза тя, — но смятам, че е по-добре да ви кажа какви са, за да имате време да ме предупредите, ако нещо трябва да се подмени. Книгите са за Дан, а също така и кутията с полети с шоколад портокалови кори. Купих ги от чиста сантименталност, защото си спомням как още като живеехме с родителите си, той открадна една такава кутия от килера и я изяде цялата. Надявам се, че още ги обича. За Сюзана има парцалена кукла с нарисувани очи, а не копчета, за да не ги глътне, а за Тина има кукла-бебе с цял гардероб. Спомням си, че малките момиченца предпочитат кукли, които могат да къпят и обличат, а не разни накипрени, с които не ти позволяват да играеш. А за теб, Сали, е този ръчно плетен пуловер в черно и бяло, тъй като не съм забравила за твоята черна като катран коса. Едно от моите момичета го оплете. Заедно с още няколко съм я настанила в една работилница за детско облекло. Тя има истинска дарба и според мен има добро бъдеще.

— Много си щедра.

Сали се чувстваше неудобно, че срещаше такава щедрост от жената, която очевидно бе решена да ги разори всичките. Реши да бъде напълно откровена и затова каза:

— Трябва да ти кажа, че не те разбирам. Мислех, че сме врагове, че си много ядосана на Дан. А ето че ни донесе подаръци.

— Що се отнася до бизнеса, наистина съм ядосана. Всъщност направо съм бясна. Но това няма нищо общо с брат ми Дан.

— Съжалявам, но продължавам да съм объркана. Ти разграничаваш Дан на работа и Дан вкъщи. Но въпреки това, има огромно препокриване между двете представи.

— Има, но това няма да ме спре да си получа онова, което ми се полага.

— Никой не иска да те лишава от него, Аманда — каза Сали хладно.

— Значи не разбираш какво се случва. Цялото това облагодетелстване от сделката с чужденците, докато мен ме карат да чакам. Вече не вярвам и на една тяхна дума. Дадох им срок до началото на следващата година, а дотогава остават само десет дни, така че…

— Знам за това, Аманда. Няма нужда да ми го казваш. Аз нямам нищо общо с „Грейс Фудс“.

Цялата беше кълбо нерви. Единият й крак потупваше непрекъснато по пода, а в ритъм с него и едната й ръка тактуваше по облегалката на креслото.

— Дан ще се върне утре в късния следобед — каза Сали, опитвайки се да я успокои. — Може би като се срещнете лице в лице, ще се помирите. По телефона е по-трудно.

Аманда мълчеше, затова Сали продължи:

— Иска ми се всички вие да се помирите. Дан много се разстройва от тези спорове и доколкото знам, и бедният Оливър не е на себе си, въпреки че таи всичко дълбоко в душата си.

Аманда се взираше в празното пространство, сякаш не я беше чула. Изведнъж потрепери и се обгърна с ръце.

— Студено ли ти е? На стола има шал, ще ти го донеса — каза Сали и стана.

— Не, не е от студ. Става ми нещо отвътре. Май не трябваше да се връщам. Нямам щастливи спомени от Скития, след като загубих родителите си.

Хората обикновено не се разкриват така пред другите през първия половин час, откакто са влезли в нечий чужд дом, помисли си Сали и отвърна със съчувствие:

— Нищо чудно, че нямаш хубави спомени. Била си малко момиченце, което току-що е загубило родителите си! На теб сигурно ти е било още по-трудно, отколкото на малко момче като Дан. Още повече че си била единствената жена в едно мъжко домакинство.

— Не беше напълно мъжко. Там беше и леля ми Люсил. Знаеш ли нещо за нея?

— Само от портрета в трапезарията на Хоторн.

— Тя се самоуби.

Долната челюст на Сали увисна.

— Не знаех!

— Е, няма и как да знаеш. Всички предполагат, че е пропуснала моста през един мъглив зимен следобед и е влетяла право в реката. Или пък че е получила удар. Избери си, която искаш версия. Но аз знам по-добре.

— Да не би да искаш да кажеш, че си единствената, която знае истината?

— Може би не съм единствената, но съм сигурна, че Дан не подозира, иначе щеше да ти каже.

Тази жена май не беше в ред. Най-мекото определение, което можеше да й се даде, беше „ексцентрична“. Явно очакваше някакъв коментар, затова Сали каза:

— Трябва да е било ужасно за теб.

— Не бях тук. Стана един ден след като пристигнах в пансиона. Исках да се прибера за погребението, защото я обичах, но те не ми дадоха. От училището решиха, че пътят е много дълъг, а и току-що съм пристигнала и роднините ми не бяха съгласни. Става въпрос за братовчедите на майка ми в Калифорния, втори или трети, които ми бяха настойници. Леля Люсил беше мила, кротка жена, много внимателна с мен и особено с Клив. Той беше аутсайдер, доколкото си спомням — каза тя замислено. — Горкият Клив.

Последната забележка засегна Сали, въпреки че и тя винаги си бе мислила горе-долу същото за Клив. Но сега го защити, като каза решително:

— Вече не е такъв. Той е щастливо женен и е много добре, въпреки че беше много болен. Но се възстановява успешно.

— Радвам се да го чуя. Разбрах, че и той не искал да продаваме гората на онази групировка.

— Не знам — Сали знаеше, но се подразни от опитите на Аманда да я подкупи. — Казах ти, че не се меся в делата на „Грейс Фудс“ — след като отговори така грубо, тя омекна и започна да рови в спомените си. — Дан се хвали колко силна си била в колежа. Казва, че през цялото следване си била сред отличниците.

— О, да, но не бих казала, че прекарах много добре през това време. Не бях много привлекателна.

— Трудно ми е да го повярвам. Сега си много повече от привлекателна.

Сали се чувстваше изключително неудобно. Честно казано, тези мрачни роднински спомени я отвращаваха и затова смени темата:

— Искаш ли да разгледаш къщата? Ще те разведа, ако искаш.

— Разбира се, къщата и децата.

Докато Аманда се любуваше на фотографиите на Сали, наредени на стената над бюрото на Дан в кабинета му на горния етаж, в стаята влезе Сюзана, облечена в розовата си хавлия.

Бавачката, която я следваше по петите, извика:

— Не е за вярване, обаче става прекалено бърза за мен. Почакай, госпожице, косата ти е още мокра. Дай да ти я изсуша — Сюзана се смееше и се опитваше да се отскубне от бавачката и от хавлията. — Ето така. А сега можеш да отидеш при мама.

Сали я вдигна.

— Това е Аманда. Ще й махнеш ли с ръка?

Петте пръстчета махнаха към Аманда, която отговори по същия начин.

— Може ли да я подържа или ще се уплаши от мен?

— Няма, ще дойде при теб. Повечето бебета на тази възраст се ужасяват от непознати, но не зная защо при нея рядко става така. Опитай.

Аманда протегна ръце и Сюзана се остави да я вземат.

— Красавица! — възкликна Аманда. — Погледни я само! Тя е прекрасна, Сали. Колко е голяма?

— На една година — каза гордо Сали — и, изглежда, няма никакви страхове.

Аманда кимна:

— Личи си, че лесно ще се справя с живота. Погледни й усмивката. А къде е Тина?

— Играе си — отговори бавачката. — Днес не е в много добро настроение — и тя тактично погледна Сали. — Опитвам се да я сваля долу за вечеря.

— Тогава може би е по-добре да я оставим на мира — предложи Сали.

— Хайде да я видим — каза Аманда. — На кого му пука в какво настроение е? Всички изпадаме в лошо настроение. Бог ми е свидетел, аз също.

Сали счете за почтено да й обясни, че тук става въпрос за нещо повече от „лошо настроение“.

— Напоследък имаме малко проблеми с нея. Нищо сериозно — добави тя бързо, — но от време на време става голям инат и просто отказва да говори. Нищо сериозно — повтори, — но е малко досадно.

— Няма да се отегча — каза Аманда.

Когато прекосяваха коридора, до тях долетя валсът „Синият Дунав“.

Тина стоеше до въртележката. Като видя майка си с някаква непозната, тя веднага избяга от стаята.

— Тина, върни се и кажи добър ден — каза Сали, въпреки че много добре знаеше, че няма да й обърне никакво внимание. — Да, това е един от лошите й дни. Да я оставим да слезе долу с бавачката. След вечерята настроението й ще се подобри — обясни тя, въпреки че изобщо не бе сигурна.

Въртележката все още свиреше.

— Проклето нещо — каза Сали и я спря. — Подарък е от Хоторн. Повдига ми се вече от тази мелодия.

Аманда бе покрила лицето си с длани. Стоеше неподвижно и трепереше.

— Какво има? — извика Сали.

— Това ужасно нещо. Това ужасно нещо беше мое, подарък за мен.

— Не разбирам.

Аманда се взираше във въртележката, сякаш беше ударена от гръм и парализирана.

— Какво има? Нещо не е наред ли? — извика пак Сали.

— Нищо, нищо важно — поклати глава Аманда. — Съжалявам… Просто се замислих. Съжалявам.

— Но на теб ти е лошо! Все нещо трябва да е. Изкара ми акъла!

— Не, не, забрави го. Не искам да създавам неприятности в дома ви — тя се държеше много странно и на Сали й се прииска Дан да си е вкъщи, за да се справи със сестра си.

Хвана Аманда за ръката и внимателно й каза:

— Ако мога с нещо да ти помогна, това не би представлявало никакъв проблем. Но ако ме оставиш озадачена, след като ме уплаши толкова много, бих казала, че това ще ми създаде доста проблеми. Моля те, трябва да знам.

— Аз… аз просто се вцепених за минута. Чувствам се ужасно, че ти причинявам това. Ужасно съжалявам.

Аманда гледаше Сали с такова изражение, каквото хората обикновено придобиват, когато претеглят решението си за някаква покупка. Нейните искрящи очи, също като на Дан, срещнаха погледа на Сали и не се извърнаха.

— Никога, никога през живота си не съм разказвала това на някого. Чудя се дали да го кажа и на теб.

— Както искаш. Но каквото и да е, след като може да те докара до такова състояние, както преди малко, трябва да го разкажеш на някого, преди напрежението ти да избухне като бомба и да те разкъса.

— Знам. Ти си много мила, Сали. Помня, че веднъж ти го казах, след като разгледах снимките ти.

— Благодаря ти. Старая се да е така.

Две огромни сълзи се търкулнаха бавно по страните на Аманда.

— Много пъти съм си мислела, че трябва да го кажа, но когато мигът настъпи, все не мога.

— А сега можеш ли?

Сали определено беше любопитна — че кой не би бил. Но, от друга страна, като че ли не искаше да слуша повече. Собствените й грижи й бяха достатъчни.

Аманда пое дълбоко въздух.

— Да — отговори тя. — Мога — след това се изсмя горчиво: — По-добре се настани удобно, защото историята никак не е кратка. Всичко стана заради въртележката — започна тя. — Получих я, когато бях на дванайсет години, като подкуп, разплащане за мълчанието ми, въпреки че нямаше нужда. И без това щях да си мълча. Така и направих. Толкова много хора — приятели, далечни роднини — дойдоха на погребението на родителите ми и всички бяха толкова доброжелателни, така се стараеха да ни утешат. „Ще отидеш в най-добрия дом, който може да съществува — казваха ми те, — ще живееш в Хоторн с такова семейство.“ Повтаряха ми това непрекъснато. Дори и слугите в Хоторн ми го казваха. Никой не разбра защо плачех толкова много през годината, която прекарах там, защо бях такава бунтарка и изпълнена с гняв. Истината беше, че бях уплашена, много уплашена. Понякога седях в стаята си или под някое дърво с книга, която не четях, защото буквите се сливаха пред очите ми.

Сега думите на Аманда се сливаха в бавен монотонен поток. Очите й бяха притворени, пръстите й си играеха със закопчалката на чантата й, а Сали беше като хипнотизирана от болката, която се разкриваше пред нея. Изпитваше същото, както когато видеше по телевизията огромна тълпа ранени бежанци, от които не успяваш да отвърнеш поглед, въпреки че не можеш да понесеш гледката.

— Хората даваха едно-единствено правдоподобно обяснение на моето държане: ужасната смърт на родителите ми, когато бях само на дванайсет години, в чувствителната възраст на ранния пубертет. Леля Люсил беше най-внимателна с мен. Всеки ден прекарваше часове наред в опити да ме развлича с разходки, уроци, излети, дрехи и нови книги. Но не знаеше нищо за вечерите, през които тя свиреше долу на пиано или ходеше на седмичните сбирки на женския клуб…

„Свършвай вече — каза си Сали наум. — За бога, казвай каквото имаш да казваш.“

Но разказът й продължаваше в същия монотонен ритъм:

— Лежах си в леглото. Първия път той дойде да поседи при мен и да поговорим. Хвана ме за ръката и аз бях благодарна за топлия жест. „Ти си самотна — каза той, — затова ще дойда пак.“ И наистина дойде. Следващия път си сложи ръката върху устата ми, за да заглуши виковете… На дванайсет години момичетата си мислят, че знаят всичко за живота и за секса, нали? А всъщност не знаят нищо. Никъде нищо не пише как се чувства човек, когато… когато това се случи.

Изведнъж Сали се почувства неудобно в тялото си, усети как сърцето й бие и гръбнакът й се вцепенява. Наведе се напред, за да чува по-добре, загърна се в дългата си жилетка, за да прикрие тялото си и да го предпази. Уплашените й очи се взряха в другата жена, чийто неспокоен поглед се местеше непрестанно от едно място на друго.

— Никога няма да забравя и най-малката подробност от стаята. Един клон чукаше по стъклото през цялата тази зима. Пердетата бяха на бели точки и се връзваха за дограмите на боядисани метални скоби. Часовникът на тоалетката биеше на половин и на кръгъл час. Лежах будна и го слушах, ослушвах се за стъпките, които тихо се качваха от коридора, и за последвалото тракване на бравата. Нямаше почукване на вратата. Една нощ ми донесе сребърната въртележка. Възхищавах й се и обичах да си играя с нея, затова той ми я даде. Да, това беше подкуп. Имаше и заплахи: „Ако кажеш, Аманда, никой няма да ти повярва. А Господ ще те накаже така или иначе за това, което си направила.“

Сали се задуши от силен гняв, стори й се, че усеща вкус на кръв в устата си. След като Клив е постъпил така с Аманда, защо да не го бе направил и с Тина?

— Клив — каза тя. — Клив.

Аманда вдигна глава.

— Какво? Клив ли? О, горкият нещастен Клив. Разбира се, че не е той. Не разбра ли, че говорех за Оливър?

За миг главата на Сали се изпразни и тя престана да възприема, само гледаше втрещено жената отсреща.

— Прав е бил — каза горчиво Аманда. — Каза, че никой няма да ми повярва и виждам, че и ти не ми вярваш. Мислиш си, че халюцинирам или че спомените ми са „поправени“, че някой некомпетентен непочтен психоаналитик ме е убедил, че това наистина ми се е случило. Има хора, които могат точно да си възстановят дълбоко потиснати в паметта случки, точно както има и измамници, и истерици, но аз не съм нито едното, нито другото. Откакто се случи, живея съвсем съзнателно с това всеки ден от живота си и ти се кълна, че е абсолютната истина.

— Но Оливър! Оливър Грей!

— Да, то е, както когато за първи път кажат на детето, че човекът, облечен като Дядо Коледа, не е Дядо Коледа.

Аманда стана и се заразхожда неспокойно из стаята. Поглеждаше през прозореца, взимаше разни книги и ги връщаше обратно. Накрая каза:

— Ще ти кажа как свърши. Това стана, когато леля Люсил го хвана да се измъква от стаята ми. Мисля, че го е проследила по-рано онази вечер, защото когато отвори вратата ми да си тръгва, я видях да стои отпред точно под лампата в коридора и да го чака. После чух гласове от тяхната стая, която беше близо до моята. Скараха се жестоко и аз я чух да плаче. Лежах там, уплашена до смърт, и се чудех какво ли щеше да стане по-нататък, дори се чудех дали щяха да ме накажат. И така го мразех, че се надявах тя да го убие. На сутринта тя ме повика при себе си. Очите й бяха зачервени, каза, че било заради алергията й. Прегърна ме и ме попита дали не искам да замина надалеч в пансион. „Много момичета учат там — каза ми тя. — Мисля, че ще ти хареса. Може би е по-добре да заминеш за Калифорния при роднините на майка си.“ Както виждаш, нито една от нас не се осмеляваше да заговори за истината на дневна светлина. Не забравяй, че това се случи през шейсетте. Тогава хората не си признаваха, че такива неща се случват. Тя беше покорна жена. Въпреки че тогава бях само на тринайсет години, разбирах, че е така. През цялото време ме бе прегърнала през раменете, но не се поглеждахме. Тя продължи да говори за това колко ме обичала и как знаела, че ще бъда добре, защото училището, което ми била избрала, било малко и сплотено. Дори щели да ми позволят да си взема куче. В нощта, преди да замина събрах всичките си подаръци — златния часовник, гривната и най-вече сребърната въртележка — и ги хвърлих на пода в кабинета му. Единственото нещо, което взех със себе си, беше плюшеният ми пудел Коко. Не исках да оставям Дан, беше толкова малък, но тогава мислех само как да се спася от Оливър Грей. Затова след няколко дни заминах. Спомням си Дан, който ме гледаше с широко отворени, пълни със сълзи уплашени очи. „Заминаваш ли, Аманда?“, питаше той. Не си спомням какво му отговорих.

И все пак — Оливър Грей! И ако това е вярно, значи той е сторил същото и на нашата Тина. Призля й, затова сграбчи облегалката на креслото. После отхвърли тази мисъл. Цялата тази история беше невероятна. Оливър Грей?

— Нямах нищо против да оставя Дан, тъй като той си прекарваше добре с другите две момчета, въпреки че те бяха по-големи. А и леля Люсил беше там — Аманда млъкна за минута, сякаш се подготвяше за следващото изречение. — Но не остана още дълго с тях. Искам да ти кажа, че беше изключително внимателен шофьор. Спомням си как веднъж, докато намаляваше скоростта на колата, ми каза: „Това е много опасно място за катастрофи, този остър завой, след който се показва реката. Някоя кола може да излети направо във водата. Срамота е, че не са го оправили.“ Да, много добре си спомням това.

— Значи наистина мислиш, че се е самоубила.

— Или се е самоубила, или е била толкова разстроена, че не е видяла накъде кара. Но ми се струва, че го е направила нарочно, че това просто е помрачило разсъдъка й. Не е могла да понесе мисълта да погледне съпруга си отново. Аз със сигурност не бих могла.

Сали понечи да каже нещо, но нито звук не излезе от устата й.

— Виждам, че още не ми вярваш напълно. Не мога да те виня. Оливър Грей, самата благотворителност. Невероятно, нали?

Сали най-накрая възвърна гласа си.

— Защо не си казала на никого? През всичките тези години сигурно си срещала хора, с които би могла да поговориш. А сега идваш тук и ни в клин, ни в ръкав казваш на мен.

— Нямах намерение да ти казвам. Но като видях въртележката, и се вцепених. Все още ми е пред очите тази лъскава разкошна играчка, която стоеше на масата в библиотеката и се отразяваше в огледалото. То беше от венецианско стъкло с леко извити краища. Още го виждам. Това чудовище има изключителен вкус.

— Ами ако не беше видяла въртележката? Да не би да искаш да кажеш, че никога нямаше да го споделиш?

— Не, казах ти, че досега не съм го споделяла с никого. В началото, когато бях в училището, бях все още в шок и прекалено много се срамувах. Никой не би могъл да ми измъкне и дума от устата. По-късно на няколко пъти се опитах да поговоря със специалисти, които си мислех, че ще ме научат как отново да стана доверчива и да бъда обичана. Но когато отивах при тях, не знаех как да го кажа. После започнах да се притеснявам за Дан и другите момчета. Не исках да ги подложа на публично опозоряване — Аманда се усмихна. — Може би и в мен има малко от прочутата гордост на семейство Грей.

Стаята не можеше да побере нито дума повече. Стените сякаш се стоварваха върху тях, въздухът стана задушен и се сгъсти от надвисналата опасност. Ако всичко това е вярно, помисли си Сали, тогава още нещо трябва да е вярно. Че той е направил това и с Тина… с моето детенце.

Аманда наруши тишината:

— Не съм го виждала, откакто си тръгнах. Не дойдох на вашата сватба, защото не можех да понеса да се срещна с него. Но сега ще го направя. Не мога да получа каквото ми се полага от младите, ала ще си го взема от стареца, обещавам ти.

Сали се опита да се върне към реалността, като излезе от ужаса, в който още не можеше да си позволи да повярва.

— Каквото ти се полага? Имаш предвид, да ти откупят дела ли?

— Да, до последния долар и цент. Той ще плати.

— Той няма нищо общо с това. Оставил е всичко на Иън, Клив и Дан. Няма да заеме страна.

— Разбира се, че няма. Страхува се от мен. Единственото нещо, което ми е донесло някакво удовлетворение досега, е мисълта, че той живее в страх от мен всеки ден от живота си.

— Но това е изнудване.

— Може и така да го наречеш.

— А останалите от семейството — младите, както ги нарече. Разбираш ли какво им причиняваш?

— Няма начин.

Значи ще ни разори всичките, за да си отмъсти на него, помисли си Сали. Сети се за тежкия труд на Дан, гордостта и удовлетворението от успехите на старата компания.

И въпреки това, можеше ли да я вини, ако това беше вярно?

— Тръпки ме побиват, като си помисля, че ще трябва пак да вляза в онази къща. В онази трапезария с портрета на Люсил. Онзи голям шкаф, до който седях и се криех зад дългата покривка на масата. Бях уплашена, прекалено уплашена, за да издам някакъв звук.

Нещо стана със Сали. Една картина изплува пред очите й. През лятото под пианото, спуснатите над Тина завеси на прозореца, скрита и безмълвна…

— Никога не съм имала пълноценна връзка с мъж, дори и с тези, в които съм била влюбена. Все още сънувам кошмари.

Кошмари. Викът от дъното на коридора: Мамо! Мамо!

Аманда се върна до прозореца и погледна навън.

— Снегът натрупва бързо. По-добре да тръгвам към хотела.

— И аз така мисля — каза Сали, без да направи и жест да я спре.

— Провалих деня ти. Наистина съжалявам, Сали. Историята никак не е приятна, нали?

— Не, не е приятна.

Стояха на върха на стълбите и гледаха надолу, когато чуха музиката от въртележката. Тина се беше върнала. Синята река, на-на, на-на.

Аманда се спря с ръка на перилото.

— Може би не трябва да ти го казвам… — започна тя.

— Кажи го — извика рязко Сали. — Кажи го. Каквото и да е.

— Добре. Не каза ли, че Оливър ви е дал тази въртележка?

Сали помисли, че ще падне, затова сграбчи перилото.

— Не помня какво казах. Беше подарък за Тина от Хоторн. Мислехме, че е от Клив. Той я обожава. Подари й пони — каза тя едва-едва, като заекваше.

— Сребърната въртележка е музеен експонат. Странен подарък за едно дете.

— Тя… много я харесваше. Сама каза, че я иска.

Аманда я изгледа продължително.

— Съветвам те да провериш тази работа, Сали. Да, по-добре я провери.

Веднага щом пътната врата се затвори, Сали изтича на горния етаж. „Контролирай се, не изпадай в паника“, каза си тя. Забави хода си до обичайната бързина и влезе в стаята, в която въртележката блестеше и свиреше.

— Време за баня.

Каза го весело, жизнерадостно. Ако искаше да стигне до истината, беше много важно всичко да изглежда както обикновено, да не я притиска и да не я плаши.

— Не — каза Тина. — Не искам баня.

— О, навън е студено и една топла баня ще те стопли много приятно.

— Казах — не.

Децата не бива да бъдат подкупвани. Не беше правилно да се възпитават по този начин. Въпреки това, Сали я подкани:

— В кабинета на татко има чисто нова кутия бонбони, от която ще ти дам два, ако си послушна и се изкъпеш.

Извади кутията, Тина си взе два бонбона и остави майка си да я съблече. Ръцете на Сали трепереха, докато сваляше хубавите й розови пликчета — още един подарък от Хепи. Сложи Тина във ваната, намокри я и я насапуниса. Майчините очи разглеждаха напрегнато тялото на детето и търсеха някакви знаци. Но много неща можеха да се направят, без да оставят следи…

Гняв и отвращение се надигнаха към гърлото на Сали и направо я задушиха. Само някой да се бе осмелил да докосне това беззащитно дете! Оливър Грей, ако си й направил нещо, кълна се, че ще те убия… Но тази мисъл беше прибързана. Аманда Грей трябва да е луда. Ами ако не е?

— Тина, ти поиска ли от някого въртележката?

— Исках я. Ще ми я вземеш ли?

— Не, разбира се, че не. Просто се чудех кой ти каза, че можеш да я вземеш.

— Оливър. Той после ще си я вземе — каза уплашено Тина.

— Защо ще си я взима?

— Не знам. Но ще го направи.

— Какво ще направи?

— Ще си я вземе, нали ти казах! — извика раздразнено Тина.

Трябва да опитва съвсем внимателно. Думите и движенията й трябва да са много спокойни. Вдигна Тина от ваната и я уви в хавлията, после седна на стола да среше косата й.

— Знаеш ли какво си мисля за теб? Мисля, че криеш някаква тайна — каза тя нежно.

— Не, не крия.

— О, мисля, че криеш. Мисля, че понякога, когато някой направи нещо, което не ти харесва, ти не ми казваш.

В очите на Тина за миг се появи тревога и тя сведе поглед към пода.

— Нали знаеш, че никой не те обича повече от мама и татко. Никой.

Никакъв отговор.

Сали остави четката за коса. Прегърна Тина и започна да я люлее.

— Нали така, скъпа? Можеш да ми казваш всичко, независимо какво е. Ако някой е лош с теб…

— Никой не е лош.

— Е, това е добре. Но понякога си разстроена и това ме кара да си мисля, че може би някой те е наранил. Иска ми се да ми казваш, вместо да тъгуваш съвсем сама.

Пак никакъв отговор. Но Сали продължи с убеждението, че е докоснала някакво скрито болезнено място:

— Спомням си, когато едно дете стъпи, без да иска, върху ръката ти в градината. Като се прибра вкъщи, ти не каза и дума, въпреки че на ръката ти имаше голяма драскотина.

Мълчанието продължаваше, но тя усети, че нагазва във все по-дълбоки води.

— И тогава — каза тя съвсем безгрижно — един ден получи и въртележката. Започна да плачеш и не ми каза защо. Реших, че това е странно. Такъв хубав подарък, а Тина плаче. Но може да не ти е харесала. Може това да е причината.

Тина се плъзна от скута й на пода и закрещя:

— Харесвам я, харесвам я! Ти ще ми я вземеш. Той каза, че ще я…

— Той ли? Кой каза така?

— Чичо Оливър. Каза ми, че ако не си мълча, ще ми я вземеш.

— За какво да си мълчиш, Тина?

— Нали знаеш какво прави чичо Оливър.

Сали поклати глава:

— Не. Кажи ми.

— Сваля ти гащите и те пипа. Ако не си мълча, той ще каже, че съм лошо момиче и че правя лоши неща и вие ще ме накажете.

„Не реагирай прекалено силно. Не й давай да разбере, че току-що е пронизала сърцето ти.“

— Това е тайна, а аз вече ти я казах!

Сали я вдигна, прегърна я и й прошепна:

— Не, не, не. Всичко е наред. Ти не правиш лоши неща, Тина. Той прави лоши неща — и въпреки решението си да не се поддава на емоциите, тя се разплака.

— Защо плачеш, мамо?

— Защото те обичам толкова много… Ти си нашето добро момиче. Ти си най-доброто момиченце на света.

О, Аманда! Прости ми, че се усъмних в думите ти.

— Не трябва вече да мислиш за това, защото никой повече няма да те докосва по този начин. Не трябва да им позволяваш. Нали знаеш? Чувала си го толкова пъти от татко, от бавачката и от мен.

„Спри — каза си тя, — прекаляваш. Кажи й го тихо и след това се постарай да го изтриеш от паметта й, ако можеш. Ако изобщо е възможно.“

— Не трябва никога да позволяваш да ти свалят дрехите и да те пипат, никога повече, Тина. А сега да отидем да вечеряме.

 

 

Времето беше лошо. Ситният сух сняг трупаше и щеше да остане дълго. Имаше още петдесет и пет километра до Ред Хил на север нагоре по тясното криволичещо шосе. За утре предвещаваха голяма буря. Но утре щеше да настъпи след часове.

Умът й беше ясен. В него нямаше никаква мисъл. Имаше само кървавочервен гняв. Нямаше представа какво щеше да каже, като стигне. Беше се съсредоточила само върху задачата да стигне дотам.

Снегът заваля толкова лениво, толкова тихо, а сега усилващият се вятър го носеше из въздуха и го блъскаше в предното стъкло. Смърчовете и елите приличаха на големи бели букети, тъмният асфалт също беше побелял.

Вихреният вятър набираше скорост и тракащите чистачки на предното стъкло едва успяваха да се справят със сипещия се сняг. Въпреки че беше още ранна вечер, някъде около седем часа, по пътя преминаваха само случайно окъснели коли, които внимателно пъплеха към домашния си подслон. Беше истинска авантюра да тръгнеш от дома си в такава вечер и Сали го знаеше, но натискаше педала. Нейната мощна кола щеше да успее, трябваше да успее.

Тя седеше, приведена напред, сякаш бе на конско седло и подканяше животното да бърза с всички сили към някакво убежище.

Гледаше часовника си. Минаха пет минути, после десет. Едва се влачеха. Гледаше в километража. Трийсет и пет, четиридесет и пет, петдесет. Колата се плъзна силно по шосето и тя намали. Джипът също едва се влачеше.

Имаше малко къщи и ставаха все по-малко и все по-раздалечени. Това беше гора. Хората, които живееха в нея, бяха или самотници в порутени бараки, или граждани, чиито вили и ловни заслони бяха скрити в дъното на алеи с железни порти. Тези порти рядко бяха отворени през зимата, само за няколко дни по време на празниците.

Закрепените на две каменни колони врати на Ред Хил сега бяха отворени. Тя зави навътре. Мина покрай новата вила на Клив и изпита топли чувства. Бедният нещастник, бе казала Аманда. Радваше се, че бе казала на Аманда някои хубави неща за него и съжаляваше, че бе изпитвала такива ужасни подозрения. Трябва по някакъв начин дълбоко в себе си да поправи това.

Якето й от подстригана агнешка кожа бе посипано с фин бял сняг, докато преминаваше краткото разстояние от колата до входната врата. Когато позвъни, все още нямаше представа какво щеше да каже.

За нейна изненада, самият Оливър отвори вратата. Един джентълмен в кадифен смокинг не отваря сам вратата! Веждите му се вдигнаха от изненада.

— Сали! Дошла си сама? Какво има? Всичко наред ли е с Дан?

— Да, утре ще си е вкъщи.

— Уплаши ме. Каза, че ще дойдеш с Дан, затова не те очаквах. И то в такова време! Е, влез при огъня. Запалил съм едната камина. Тъкмо като за такава вечер.

Тя го последва нагоре по няколкото стъпала, които водеха към централната стая. Над каменното огнище висяха еленови рога, а над полицата на камината в другия край на помещението висеше онази картина, която му подариха за последния рожден ден. По диваните и креслата бяха нахвърлени индиански одеяла. Дългата разтегателна маса бе отрупана с метални предмети: статуетки, стари пистолети и красиви лъскави купи, сувенири от някогашни тенис мачове и спортни състезания.

— Тъкмо лъсках тези предмети — обясни той. — Обичам да го правя сам. Хубаво занимание за самотните вечери, не мислиш ли?

Тя не отговори, само стоеше и го гледаше. Без да дава вид, че я забелязва, той продължи да чисти предметите и да говори.

— Няма никой, освен пазача. Готвачката ще дойде утре с десертите. Не харесва тукашната фурна за печене на сладкиши. Не знам защо, но и без това не разбирам нищо от сладкарство. Заповядай, седни — каза той, тъй като тя все още стоеше права с яке, шапка и ръкавици. — Съблечи се и ми кажи какво има, ако има нещо.

— Няма да ти отнема много време — каза тя.

Той остави парцала, с който лъскаше.

— Какво става, Сали? Кажи ми.

Тя се взираше в него, в сребристата му коса, здравия тен от ски курорта край Шамони, бялата му яка светеше на фона на черното кадифе, благородната му глава бе въпросително килната. Каква интелигентност, какъв чар.

— Какво, по дяволите, става, Сали?

— Днес следобед се срещнах с Аманда — не беше планирала да започне с Аманда, но всъщност тя нищо не бе планирала.

Веждите му се вдигнаха нагоре.

— Аманда? Тук, в града?

— Дойде у нас да търси Дан. Адвокатите й ще пристигнат в понеделник.

— А, пак за онази сделка — Оливър поклати глава: — Иска ми се вие, младите, да изгладите различията си. Това продължи прекалено дълго. Но аз не искам да се меся, Сали. Знаеш го. Компанията вече не е моя…

— Всичко това сме го чували и преди — прекъсна го тя.

Никой никога не прекъсваше Оливър, нито му говореше грубо. Той изглеждаше като гръмнат. И след като тя не трепна, той попита:

— И как е Аманда?

— Как очакваш да бъде след всичко, което си й причинил?

— Аз съм й причинил? Не те разбирам.

— Много добре ме разбираш, Оливър — цялото й тяло гореше, главата й пулсираше трескаво и тя си пое дълбоко въздух. — Ти си дявол, Оливър, животно, престъпник. Ти си пълен боклук.

— Сигурна ли си, че си добре, Сали? — попита той спокойно.

— Искаш да кажеш, дали съм с всичкия си? Да, напълно съм нормална, Оливър. А дали съм добре със здравето, това е друг въпрос, особено след това, което си причинил на Тина — тя се разплака и изтри сълзите си с дебелата ръкавица. — Ще ми се да си мъртъв. Погребан и забравен.

— Е, Сали, това е сериозно твърдение. За какво става въпрос?

— Не си играй с мен! Ти си насилвал детенцето ми! Свалял си й дрехите, слагал си ръцете си бог знае къде, пипал си я с мръсните си ръце! — гласът й бе станал писклив и пронизителен. — Стига игрички, Оливър! Една лекарка ни каза какво не е наред с Тина и ние не й повярвахме, но сега чух с ушите си разказа на детето. О, господи!

Оливър кимна. Очите му излъчваха толерантност, мъдрост, съчувствие.

— Тя гледа прекалено много телевизия, Сали. Това е всичко. Тези отвратителни неща правят на децата по-дълбоко впечатление, отколкото предполагаме. Изненадан съм, че й позволяваш да ги гледа.

— Не й позволяваме да ги гледа и тя не ги гледа, чуваш ли? Тя ми показа какво си й правил. Показа ми с цялото си невежество, с цялата си невинност. И знаеше, че не е хубаво. Каза: „Аз съм лошо момиче“, защото ти си й казал така и… и си й дал онази проклета въртележка, за да си мълчи. „Това е тайна“, така ми каза. Ако не си мълчала, ти си щял да й вземеш въртележката. — Гласът на Сали се изгуби от изтощение — ти, мръсник такъв! Ти, отвратителен дъртак!

— Това е най-невероятното нещо, което съм чувал през живота си, а аз съм чувал доста работи.

Той стоеше с ръце в кадифените си джобове, изпълнен с достойнство, което можеше да изглежда чудовищно и точно така изглеждаше в момента. Непоклатимото му високомерие беше влудяващо.

— Още много ще чуеш, когато Аманда се захване с теб. Ти си насилвал и нея. Тя ми каза какво си й направил.

— О, значи сега и Аманда. Тя е малко побъркана. Съвсем малко. Винаги е била такава.

— Аманда изобщо не е побъркана, но дори и да беше, нямаше да се учудя. Но ти знаеш, че не е и точно затова нямаш мнение за сделката. О, колко благородно се оттегли и остави „младите хора да поемат всичко“ — иронизира го Сали, — а всъщност не ти стиска да тръгнеш против Аманда, не ти стиска да се приближиш до нея. През всичките тези години си живял в ужас от нея.

Една лека крива усмивка се появи на устните му, докато си играеше невъзмутимо с монетите и ключовете в джоба си. „Иска да ми покаже колко не му пука, как дори се забавлява и колко слаба и безсилна съм аз“ — каза си Сали.

— Много е лошо, че не можеш да разбереш колко глупаво изглеждаш — рече той.

— Така ли мислиш? Почакай да разбереш колко глупаво може да изглежда Аманда. Ти, който си се промъквал в стаята й през нощта… Давал си й подаръци, дал си й същата въртележка. Докато жена ти не е разбрала и не я изпратила на безопасно място. И след това се е самоубила. Люсил се е самоубила, нали, Оливър?

Скулите му се стегнаха и усмивката му изчезна.

— Излязла в онзи ден, когато паднала гъста мъгла, и излетяла с колата от шосето, по което е карала цял живот, паднала в реката. Заради теб, Оливър.

Настъпи мълчание, зловеща тишина. Когато Оливър я наруши, позата му се бе сменила. И тя разбра, че последните й думи го бяха улучили право в сърцето.

— Не знам какво искаш, Сали, като ми хвърляш тези жестоки обвинения. Наистина не знам — каза той.

— Искам да разкажа на целия свят какъв си. Искам да те разоблича — теб, великия благотворител, учения, джентълмена, да покажа на всички какъв фалшив, извратен и двуличен боклук си. Ето това искам.

— Нали не мислиш, че някой ще повярва на лъжите ти? — и той се опита да я фиксира със студените си безизразни очи.

През пелена от сълзи тя вдигна поглед към него. Ето го — сред безценните си вещи, които е събирал през годините, прикрит зад тях и зад репутацията и добрата си работа, а вътре в този пашкул са се вършели невъобразими престъпления…

Не можеше да се познае. Нито пронизителният глас, нито думите бяха нейни:

— Само гледай! Ще се размирише до небето.

— Съмнявам се.

— Почакай, докато Аманда проговори и аз…

— Хайде де! Да не мислиш, че ме е страх от теб? Ще отрека и с това всичко ще приключи. Хайде!

— Твоят позор… — започна тя.

— Ще се стовари върху теб.

— Не и след като говоря с лекарката на Тина.

— Глупости! Всеки знае, че детето може да се подучи да говори какво ли не.

— И какъв мотив ще има лекарката? Тя изобщо не те познава. Какви причини бих могла да имам аз? Никога нищо не съм искала от теб. Мислех, че ти се възхищавам, но когато тази вечер Тина… — в миг цялата стая се завъртя. — Детенцето ми. О, моето детенце! — извика тя и скри лицето в дланите си.

Изведнъж осъзна, че бе стигнала предела на физическите и душевните си сили. Вдигна очи към него и каза тихо:

— И по-почитани от теб хора са били разобличавани, Оливър, Някои от тях са имали достойнството да си признаят и да се разкаят.

— Точно така. Много похвално поведение, при положение че има какво да се признава.

— Ще се почувстваш по-добре, ако го направиш. Може да си облекчиш съдбата.

Той не отговори.

— Твърдиш, че си религиозен.

— Така е.

— Тогава нека те попитам. Би ли се заклел, че не си направил нищо непозволено с моята Тина?

— Няма нужда да се кълна. Думата ми тежи навсякъде, защото съм уважаван човек.

— Уважаваните хора се кълнат в съда.

Той не отговори. Тя видя как кръвта нахлу в лицето му и разбра, че го обзема ужас. По челото му бе избила пот и коленете му трепереха.

— Закълни се в Бога, когото почиташ всяка седмица. Ти не пропускаш неделна служба. Закълни се, че не си докосвал детенцето ми със сексуални намерения. Ще ти донеса Библията от библиотеката. Закълни се.

— Не.

Стояха един срещу друг. Оливър бе опрял ръце на стената, сякаш да потърси опора, а Сали се намираше пред разхвърляната маса.

— Отказваш — каза тя.

— Отказвам.

Той се опитваше да се овладее. Тя виждаше с очите си как това става в този толкова разумен, любезен и коректен човек, чиято маска беше паднала и захвърлена надалеч. Той постепенно се изправи в обичайната си височина, вдигна глава и се опита да се съпротивлява:

— Какво още искаш, Сали? Всичко това започна да ме уморява.

— Казах ти. Искам да те изоблича такъв, какъвто си в действителност, и наистина ще го направя.

— Само опитай и ще съжаляваш.

— Не мисля така, Оливър.

— Само да го направиш, аз ще обвиня Дан, че е насилвал собствената си дъщеря.

Сали беше поразена. Трябваше й малко време, преди мозъкът й да осмисли докрай думите му. След като осъзна колко ниско бе паднал той в злобата си, тя окончателно се влуди. Но все още се контролираше достатъчно, за да не полети към него и да го сграбчи за гърлото. Вместо това, ръцете й сами се размърдаха и започнаха да хвърлят всичко, което намираха по масата, да рушат всичко, което му беше скъпо. Ако можеше, щеше да срути и стените на къщата му. Силата й се изравни с неговата, изпълваше вените й и се бунтуваше. През няколкото секунди, които му бяха необходими да прекоси стаята и да я спре, ослепяла от гняв, тя разкъса страниците на подвързаната с кожа старинна книга и захвърли на пода сребърната статуетка, сребърната купа, на която бе гравирано името му, револвера със сребърната дръжка…

Той гръмна. Звукът замалко да пробие тъпанчетата й. Чу как Оливър извика. Видя го да залита назад и да се стоварва върху стената… Тя побягна.

 

 

Първото нещо, което видя, като дойде на себе си, беше шосето. Бе успяла някак си да излезе от къщата, но не помнеше как. После й се стори, че си спомня тряскането на вратата зад нея. Трябва да е запалила мотора, защото той работеше, и ето че в момента шофираше с повишено внимание през завихрящия се сняг. Когато се осъзна, вече бе преминала разклона, от който се отделяше алеята за Ред Хил.

Убих човек. Извърших убийство. О, господи!

Потеше се под якето от агнешка кожа. Цялото й тяло пулсираше, крайниците й трепереха. А знаеше, че трябва да се успокои и да размисли.

Мозъкът й заработи, започна да прещраква като малък мотор, задвижван от силата на паниката. Помещенията на пазача бяха зад къщата и от тях не можеше да се види алеята. Досега само две-три коли бяха минали по шосето. Заради тъмнината и снежната буря беше невъзможно да са видели номера й. Хората не се мъчеха да наизустят без никаква причина номерата на колите, които срещаха. После изведнъж се сети, че така и не си бе свалила ръкавиците в къщата и по тялото й се разля огромно облекчение.

Колата поднесе по коварното шосе. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше да налети на пряспа и да заседне. Как после ще обясни какво е правила там вечерта?

Тя стисна кормилото. „Господи, не оставяй тази кола да поднесе пак — замоли се. — Господи, помогни ми да се прибера вкъщи! Дечицата ми са там.“

Беше толкова студено, че снегът замръзваше по предното стъкло веднага щом се докоснеше до него. Пред фаровете танцуваха снежинки и тя едва виждаше на няколко метра пред себе си. Снегът й беше враг. През няколкото минути, които прекара в проклетата къща, бурята се бе усилила тройно и вече не беше буря, а истинска виелица.

Нещо се опря в бедрото й, когато помръдна на седалката. Беше побягнала от къщата с револвера в ръка. И той беше зареден.

Паниката отново я сграбчи. Пълзеше по гърба й, както когато чувстваш, че някой се промъква зад теб в тъмното. С огромно усилие се удържа да не спре колата, за да погледне дали някой не бе клекнал до задната седалка. През няколко секунди оглеждаше пътя в огледалото за обратно виждане. После започна да си крещи:

— Не спирай да караш! Давай към къщи, глупачке, с револвера в колата!

Приближаваше реката. Тогава инстинктът й подсказа да се отърве от оръжието, като го хвърли във водата. Отклонението от шосето беше стръмно, това беше същият склон, по който бедната Люсил бе излетяла в реката. Беше невъзможно да се спусне и после да се изкачи обратно сред тези непрекъснато растящи преспи. Можеше да намали, да се наведе през прозореца и да го хвърли през него. Ами ако не улучи и той остане на пътя, а после го затрупа снегът, за да го открият, след като се стопи снежната покривка? Не. Ще трябва да спре — с риск да не може да тръгне, да слезе, да застане на моста и хвърли оръжието на сигурно място в реката. Оставаше и опасността някой окъснял минувач да я види и да запомни, че една жена е паркирала на моста в бурята. Но се налагаше да рискува.

Никой не се появи. Дотук добре, помисли си тя. Имаше късмет. Късмет! Ако си смятала, че преди тази вечер си имала проблеми, пак си помисли.

Мозъкът й беше необикновено трезв. При такива случаи полицаите разпитваха всички — роднини, приятели, подчинени. „Ще те питат къде си била тази вечер. Бавачката ще им отговори, че си казала, че отиваш на кино. Затова наистина трябва да отидеш на кино.“

Или може би трябва веднага да отиде в полицията и да им каже за нещастния случай? В края на краищата тя беше Сали Грей, уважавана личност, която никога не бе глобявана дори за превишена скорост. Те със сигурност ще повярват, че е било нещастен случай, нали така? Или може би няма?

Защо Дан не си беше вкъщи! Представи си как влиза в участъка сама, разплакана. Сълзите вече напираха в гърлото й. Щеше да се изправи пред безизразните им физиономии. Не, не днес. Беше невъзможно.

 

 

В малкия градски център все още беше светло и имаше коли на паркинга пред киното. Дрогерията работеше. Тя остави джипа и застана до група хора, които първи напускаха салона. Повъртя се малко на тротоара с престорена несигурност.

— Сали Грей! Можеш ли да повярваш какво се е случило само за два часа и половина? Нямаше да излезем, ако знаехме, че ще стане така.

Семейство Смит — Ерик и Лорън, стояха и гледаха втрещено снега.

— Чудя се как ще се приберем — каза Сали.

— Ще те следваме — предложи Ерик. — Ще се движим точно зад теб и ако закъсаш, ще ти помогнем.

Сали се засмя:

— Ами ако вие закъсате? Боя се, че няма да съм ви много от полза — после се замисли и попита: — Може ли да ви помоля да ме почакате няколко секунди, докато изтичам до магазина да си купя лекарство за настинка? Струва ми се, че нещо се мъчи да ме повали.

Продавачът също можеше да свидетелства, че я е видял в града.

— Страхотен филм, а? — отбеляза той, докато й връщаше рестото. — Никога не пропускам филмите на тази жена.

— Невероятен, много ми хареса — съгласи се Сали и си отбеляза наум да провери програмата на кината.

Колите си запроправяха път. Снегът вече бе натрупал около къщата и Сали с мъка се придвижи от гаража до пътната врата през преспите, които стигаха до над коленете й. Постоя малко и огледа пейзажа. Снежната покривка бе ослепителнобяла и непокътната, продължаваше да вали. Никъде нямаше да останат следи от коли, помисли си тя. Затвори вратата. Вече целият й адреналин беше изхабен. Качи се на горния етаж и се строполи на леглото.

Няколко часа по-късно стана и мина през стаите на децата. Като ги видя как невинно спят, горещи сълзи опариха страните й. Споменът за това, което този ужасен човек бе причинил на Тина, не можеше и да се сравнява с това, което бъдещето щеше да донесе на малкото момиченце. Както и на Дан. Тя отново премисли всичко, случило се тази вечер. Ровеше и анализираше всяка стъпка: никакви отпечатъци от пръсти, оръжието беше на дъното на буйната река, семейство Смит, продавача — всичко.

Изглеждаше в безопасност. И все пак човек никога не знае. Може да е останало нещо, някаква дребна улика, която да я издаде. Беше чела много пъти за такива неща.

По обратния път към спалнята тя мина през всекидневната, в която децата обикновено си играеха. По необяснима причина отиде и светна лампата. На масата стоеше въртележката — блестяща, красива, абсурдна екстравагантност. Пак без основателна причина тя се пресегна и я докосна. От побутването играчката изсвири последните тактове на валса „Синият Дунав“. Сали се отдръпна ужасена, сякаш бе докоснала змия или самото зло, олицетворено от Оливър Грей.

Той беше мъртъв и си го заслужаваше, въпреки че тя не бе искала да става причина за неговата — или чиято и да било друга — смърт. Но така се случи.