Белва Плейн
Въртележката (18)

Седемнадесета глава

Февруари 1991 г.

Аманда скочи от лифта на върха на хълма Ноб. Упойващият мирис на пролет докосна лицето й и на нея не й се прибираше вътре. Тя поседна в малкия парк, в който децата още си играеха. Докато ги гледаше, я обзе необичайна лекота.

Денят в агенцията беше изморителен и изпълнен с повече отчаяни разговори от обикновено. Особено един, с избягало от къщи шестнайсетгодишно момиче — много деликатно, чувствително и потайно. Два пъти преди се бе срещала с него, но не можеше да му измъкне никаква информация. Обаче днес нещо й светна в главата и преди да се усети, думите сами излязоха от устата й.

— Бях насилвана — призна тя. — Чичо ми го направи, когато бях по-малка от теб. Срамувах се да кажа на когото и да било и това беше голямата ми грешка.

Момичето я погледна с очи като на уплашено уловено животно и избухна в сълзи. Не след дълго то започна да говори, докато Аманда го бе прегърнала през раменете.

Може и да не беше професионално — и най-вероятно не беше, помисли си тя, но свърши работа. Момичето се бе съгласило да отиде на лекар и да остане да живее в дома, приюта, къщата или каквато там беше институцията, която Аманда управляваше.

Като се сети за всичко това, тя отново изпита необичайна лекота. Седя, докато почти се стъмни, и си мислеше за много неща. Продължи да мисли, докато вечеряше сама, за тази странна лекота, която я изпълваше.

— Шиба — каза тя на котката, която се бе увила около глезена й. — Това е, защото тайната е много тежко нещо, а аз носих моята прекалено дълго. Трябваше да се отърва от нея. Но не мисли, че тази лекота автоматически означава щастие. Не, не означава. Само освобождава ума да разсъждава по-интелигентно.

Като се наяде, тя отиде и седна до прозореца, от който се откриваше чудна гледка към залива, към моста и далеч, далеч на изток. Котката скочи до нея, обърна сърцевидната си глава с искрящи зелени очи нагоре, а Аманда продължи:

— Как ли е живял този човек с неговата тайна — никога няма да разбера. Надявам се, че се е потил в агония през всяка безсънна нощ. Но най-вероятно не е. Странно, трябваха ми толкова години, за да стигна до това решение: да отида и да застана лице в лице с него, да го обвиня и да го накарам да плати. Разбира се, както каза Сали, това щеше да е изнудване, а то е много грозна работа. Така че смъртта му ме спаси от необходимостта да постъпя така грозно. Или по-скоро ме измами? Както и да е, всичко свърши. Има още едно странно нещо: вече не искам парите. Не си струват борбата. Имам достатъчно, повече от достатъчно. Както каза Тод веднъж… Чудя се какво ли става с него? Мина почти година, откакто беше тук и седя на този стол. „Получаваш достатъчно“, каза ми той и се оказа прав. Адвокатът ми си помисли, че съм оглупяла, когато вчера му се обадих и му казах, че прекратявам делото срещу „Грейс Фудс“. „Те са фрашкани с пари — каза ми той. — Трябва да ти дадат нещо дори само за да не им досаждаш.“ За да не им досаждам! Не, не искам повече да досаждам. Прекалено много уважавам себе си, за да се държа по този начин. „Можем да поемем бизнеса — каза ми той. — Вече съм намерил хора с много пари, Аманда.“ Не, делото се прекратява. И се чувствам добре след това решение, Шиба. Никога не съм искала да нараня Дан или когото и да било друг, който не ме е наранил. Особено сега, защото нещо ми подсказва, че Дан е в ужасна беда.

Тя стана и отиде до телефона. Вдигна слушалката и я постави обратно. Не беше сигурна какво иска да направи. Посланието до Дан за делата на компанията беше просто. Щеше да му е наистина приятно да почувства колко разумна и щедра й се иска да бъде в действителност. Но имаше и нещо друго, което я тревожеше вече повече от месец, откакто след онзи бурен ден си тръгна от Скития.

„Сигурна съм, че е дело на Сали — каза си тя за стотен път. — Спомням си колко държеше да разбера, че е била на кино онази вечер. Беше толкова нервна, че едва говореше. Освен ако не съм пълна глупачка…“

Имаше прекалено много съвпадения, за да бъдат просто съвпадения. Смъртта на Оливър, нейната история, която Сали изслуша с такъв явен ужас, въртележката, неадекватното държане на Тина, онзи последен миг на стълбите, отново ужасът на лицето на Сали, сякаш точно в този момент истината я бе поразила… Всичко съвпадаше.

„Тези детективи няма да пропуснат нищо. Притиснаха ме само защото не съм върнала колата под наем до следващата сутрин след посещението ми в къщата на Дан. Със сигурност ще открият какво се е случило. Може да залягат месеци, но накрая ще измъкнат доказателство.“

Господи, горкото момиче, горките деца, бедният ми брат!

Този път тя вдигна слушалката и набра. На изток беше вечер и Дан сигурно си беше вкъщи. Някой вдигна телефона и като позна гласа на бавачката, я помоли да говори с Дан. След известно забавяне Сали отговори и предложи да му предаде съобщение.

— Ами става въпрос за бизнеса, а ти нали каза, че нямаш нищо общо с него — обясни й Аманда.

— Така е, но мога да му предам съобщение — Сали се поколеба. — Истината е, че Дан не иска да говори с теб, Аманда. Той е много ядосан, ядосан и наранен. Казах му за Оливър и той не иска да повярва.

— Но ти ми вярваш?

— Да, да, вярвам ти — пак се поколеба. — Дан толкова обичаше Оливър, нали разбираш. Изпитва огромна благодарност и уважение и е бесен, че си могла да кажеш такива неща за него.

Въпреки цялата й деликатност, в Сали имаше сила. Тя не се страхуваше от нелицеприятната истина. Можеше да замаже положението, като каже, че Дан има гости или не се чувства добре, но не го направи. Беше откровена. На Аманда това й хареса. В следващия момент обаче си помисли, че точно това й качество я прави още по-сигурна, че тя е взела нещата в свои ръце онази нощ.

— Разбирам — каза тя и наистина беше така. — Тогава, моля те, кажи на Дан, а той да каже и на другите, че оттеглям иска, който бях предявила, и че съм съгласна с финансовите споразумения, които винаги сме спазвали. И че що се отнася до мен, могат да правят каквото искат с гората.

Сали беше поразена.

— Ами твоят проект, работата ти с момичетата в нужда? Земята, която искаше да купиш, плановете ти?

— Дан ми каза веднъж в едно спречкване, че плановете ми са грандиозни и си е точно така. Мога да бъда също толкова полезна, дори може би повече, ако работя в по-малки мащаби.

Дан я беше обвинил също така, че иска да й се възхищават, а това също не беше далеч от истината.

— Всичките тези пари всъщност не ми трябват. Исках само да измъча Оливър.

— Много добре те разбирам — каза Сали с толкова тих глас, че Аманда не я чу и я помоли да повтори. След това я попита:

— Сигурна ли си, че си добре?

Гласът от другата страна веднага се ободри и дори прозвуча изненадано:

— Разбира се. Че защо да не съм?

Аманда разбра, че привидно невинният й въпрос бе отишъл прекалено далеч.

— Как е Тина? — попита тя.

— О, добре е. Съжалявам, че я видя точно когато беше в отвратително настроение. Но както и ти каза, понякога всички изпадаме в такива състояния.

— Сигурна съм в това.

— Ще предам на Дан прекрасното ти съобщение. Ще се посрещне с голяма радост, особено след всичко, което се случи, а и Клив е много болен. Сигурна съм, че Дан ще ти се обади, когато дойде на себе си. Той ще ти е много, много благодарен.

Разговорът приключи в този любезен дух. Аманда не разбра нищо ново. Е, не можеше да очаква Сали да извика: „Аз убих чичо Оливър“, нали?

 

 

В един прекрасен съботен следобед Аманда бе поседнала сама да почете. Денят беше прекалено хубав, за да се затваря вкъщи, но не беше в настроение. Не беше точно меланхолия, а някаква нейна сянка, усещане за недовършеност, сякаш е зарязала по средата нещо много важно.

Нямаше намерение да преследва, който и да е мъж, най-малко Тод, и то просто защото — колкото и парадоксално да изглеждаше — наистина го бе обичала. Може и да се е оженил досега, помисли си тя. Но й се струваше някак си важно той да има добро мнение за нея. Щеше да бъде срамота, ако в бъдеще по някаква случайност му споменеха името й, той да си спомни за последните им часове, които определено не бяха сред най-добрите в живота й. Искаше Тод да знае, че е оттеглила иска си срещу семейната фирма, точно както я бе посъветвал. И тя седна и му написа обикновено писмо само от няколко реда, с което го уведомяваше за това.

Отговорът дойде по телефона след два дни. Когато чу гласа му — този богат актьорски глас, за който някога го майтапеше, — замалко да изгуби ума и дума. Но поне не бе загубила гордостта си.

— Не исках да ти досаждам — започна тя.

— Изобщо не ми досаждаш! Писмото беше много мило. Искам да ти благодаря за него.

— Е, само нещо, което трябваше да ти кажа.

— Беше много мило писмо.

Ето, бяха свързани през града чрез сложни комбинации от жици, а очевидно не можеха да приключат разговора си благоприлично. Като каза това, сякаш нямаше повече за какво да говорят.

Тя припряно изстреля един глупав въпрос:

— Надявам се, че при теб всичко е наред, нали?

— О, да, много работа, както винаги. Миналия месец ходих до Мексико с брат ми и семейството му. Това е горе-долу всичко.

Значи не се бе оженил, вероятно нямаше и сериозна връзка, иначе защо ще ходи на почивка с роднини. Изведнъж й стана много неудобно. Тя какво си мислеше? Бе изминала цяла година. Всичко беше отдавна приключило и погребано завинаги.

— Ами ти? Нещо интересно да ти се е случило? — попита Тод.

Интересно. Гняв. Криза. Убийство.

— Да, много неща. Но това е дълга история и много отегчителна за телефонен разговор.

— Не се отегчавам лесно. Какво ще кажеш да дойда довечера и да я чуя? — и преди тя да измисли някакъв отговор, той добави: — Не знам дали искаш да ме видиш пак, затова, ако не искаш…

— Не, не, ела. Ще се радвам.

Аманда не беше от жените, които се тюхкат какво да облекат. „Приеми ме такава, каквато съм“ — би казала тя на всеки, който повдигне този въпрос. Но тази вечер беше различно. Всеки момент очакваше да чуе звънеца, когато най-накрая свърши с прегледа на всички пуловери и поли в различни цветове („Прекалено ученическо!“), кадифената роба („Прекалено съблазнителна и при тези обстоятелства напълно неподходяща“), черната копринена риза („Прекалено официална“), вълнената розова риза („Не, много е бонбонена“). На вратата наистина се позвъни. На прага застана Тод с малка саксия с розови лалета в ръка.

— Продаваха ги на ъгъла — каза той. — Нещо ми подсказа, че ще си облечена в розово.

— Любимите ми лалета! — бяха възхитително розови и наистина подхождаха на дрехата й.

Те седнаха във всекидневната срещу прочутата гледка от прозореца. Бяха толкова стегнати и непохватни, че направо беше смешно. Или казано по друг начин — жалко, че това се случваше на хора, които някога бяха толкова близки, но явно не достатъчно.

Тод подхвана разговор:

— Виждам, че Шиба е в добра форма и със загладен косъм — котката бе влязла в стаята и се увиваше около глезените му.

— О, да, получава най-добрите грижи. Давам й всякакви витамини.

Пак нямаше какво да си кажат за известно време. Или може би имаха прекалено много да си кажат, помисли си Аманда.

— Каза, че имаш дълга история, прекалено дълга за телефон.

Преди година, разсъждаваше тя, по-скоро би умряла, отколкото да разкрие грозния си срам пред Тод, особено пък пред него. Мисълта мина съвсем за кратко през ума й, след това тя пое дълбоко дъх и започна смело и съвсем обикновено:

— След като родителите ми загинаха, отидох в Хоторн…

Той не помръдваше. Усещаше, че очите му не се отделят от лицето й, въпреки че погледът й бе зареян над главата му някъде към моста отвъд прозореца.

— Ето заради това беше всичко — каза тя, когато свърши разказа си. — Исках да го съсипя, да отсекат любимата му гора, да взема част от компанията и да хвърля всичко в хаос. Всичко.

Тод я бе изслушал с голямо внимание и сега каза сериозно:

— Иска ми се да ми беше казала по-рано. Щях да си обясня много неща — той се пресегна и я хвана за ръцете. — Не мислиш ли, че имаш нужда от помощ? Да поговориш с някого? Не е толкова просто, че да се справиш сама.

— Мисля, че мога. Ако имам нужда от помощ, ще потърся. Невероятно, но в момента, в който разказах на Сали, почувствах как товарът падна от плещите ми. Не се усещах свободна от мига, в който това се случи, а тогава изведнъж изпитах точно това усещане. Не се чувствах прекрасно, но определено по-свободна.

— Ти заслужаваш да се чувстваш прекрасно, Аманда.

Светлината на снишаващото се слънце образуваше широка сребристо златиста лента в огледалото на отсрещната стена. Тя погледна натам и видя странна картина: седнала жена, към нея се привежда мъж. Позата му би могла да означава интерес или утеха, а може би желание? Вече съм готова да принадлежа на някой мъж, помисли си тя, да му принадлежа в най-хубавия смисъл, по начин, който изключва насилие и страх. Толкова се надявам позата му да изразява желание.

— Трябва да ти призная нещо — каза той изведнъж. — Мисля за теб непрекъснато през последните няколко месеца. Не мога да ти опиша колко пъти отивам до телефона, посягам да набера номера ти и се отдръпвам. Толкова исках да установя връзка с теб, да те докосвам пак. Но нещо ме възпираше. Страхувах се.

— От какво? — попита тя.

— Че мога само да си изпрося отново да бъда наранен. Последния път всичко изглеждаше толкова окончателно. Не мислех, че ще ме искаш отново.

— Но и аз изпитвах същото! Дори когато преди няколко дни ти написах тази бележка, в момента, в който я пуснах в пощенската кутия, реших, че не трябваше да ти я изпращам.

— Но защо?

Знаеше, че единственият път беше пълната откровеност.

— Мислех си — каза тя, — че си намерил някоя не толкова объркана, с която ти е по-лесно, отколкото с мен.

Той поклати глава:

— Не. Бях сред много хора, а сякаш бях сам.

Погледите им се срещнаха. Познатото морскосиньо в неговите очи беше толкова изненадващо деликатно върху ъгловатото му лице.

— Ще видиш, че съм се променила — каза тя.

— Нека да не е много, моля те.

— Само в едно отношение — тя се изправи. — Ще кажа нещо, което не можех да кажа преди.

— Кажи го бързо, скъпа Аманда.

— Искам да се любим. Ако ме желаеш. Ако не, моля те, кажи ми веднага и аз повече никога няма да те безпокоя.

Той не отговори, а я прегърна, поведе я към спалнята и я положи да легне. Започна да целува шията, устата, очите й. После се наведе, вдигна слушалката от телефона, за да не ги безпокои никой, и я облада.