Белва Плейн
Въртележката (11)

Десета глава

Август 1990 г.

— О, скъпа! — каза Сали.

Сюзана за първи път седна, без да се претърколи назад. Доволна от себе си и от новата си гледна точка към света, тя изгъргори нещо. Колко беше сладка — пухкава, розова и голичка, само с памперс. Имаше страхотни гънчици на ръчичките и трапчинки по крачетата! Очите й имаха формата на бадеми, също като на Дан. Не бяха нито зелени, нито сиви, нито сини, имаха по малко и от трите цвята. Погледът й проучвателно беше прикован в Сали и изглеждаше така, сякаш се бе замислила. Изглеждаш толкова различна, не по начина, по който те виждам, докато лежа и гледам нагоре — сякаш казваха очите й. Сали я вдигна от леглото и я целуна по тила.

— Скъпа моя — каза тя, — обичам те, обичам те. Знаеш ли колко много? Не, разбира се, че не знаеш. И освен това никога няма да разбереш, докато си нямаш собствено бебе.

„Далеч, далеч в бъдещето и това ще стане. А междувременно ние ще бдим над теб, скъпа Сюзана, ще се грижим за теб и ще те пазим през всяка минута от живота ти. Моля те, Господи, никога да не й се случва нищо лошо.“

Миналата седмица едно малко пиленце падна от гнездото си в чупката на покрива. Всяка година ново птиче семейство си правеше дом на това място. Всяка година тя и Дан гледаха как майката седи търпеливо две седмици и мъти яйцата, а бащата прелита насам-натам по своите си задачи. Когато се случи тази трагедия, Сали видя как родителите трескаво кръжаха над сляпото голо пиленце, което беше на половината на човешки пръст, но лежеше и се бореше със смъртта на тревата. Наблюдаваше бдението им, чуваше писъците им и усещаше тяхната мъка. Не мъка в човешкия смисъл на думата, но все пак искаха да спасят бебето си.

Да загубиш детето си заради болест или нещастен случай — това е най-лошото нещо, най-лошото…

— Госпожо Грей — каза бавачката. — Пак изпадна в неразговорливо настроение. Тази сутрин и дума не успях да изкопча от устата й.

— За втори път тази седмица, нали така?

— За трети. Не мога да си го обясня по никакъв начин. Никога преди не съм виждала дете да се държи по този начин.

Не трябваше да се показва притеснена пред бавачката, защото беше заразно. Всички в къщата трябваше да спрат да обръщат внимание на Тина. Такива бяха инструкциите на доктор Вандеруотър. Отказът на Тина да говори бил просто начин да привлече внимание и единствената възможност да я спрат била да не й обръщат внимание. Впоследствие щеше да стане ясно, че това не беше ефективно.

— Просто не знам какво да правя, госпожо Грей.

— Знаеш какво да правиш. Нищо — каза Сали тихо.

— Какъв е проблемът? — попита Дан, който закъсняваше за работа.

— Същият. Не иска да говори.

Той се смръщи и бръчката между веждите му стана по-дълбока.

— Не знам — промърмори той сякаш на себе си и посегна да погали Сюзана по главата. Бавачката видя, че не се очертава да получи полезен съвет и слезе долу да се погрижи за закуската на Тина, като остави Сали и Дан сами. И двамата гледаха към бебето и мълчаха. Най-накрая Дан проговори:

— Позната картинка. Сякаш виждам Тина на нейната възраст.

— Да. — И от устните на Сали се изтръгна болезнен вик: — О, Дан, какво да направим?

— Не виждам какво друго бихме могли да направим, освен да следваме указанията, както досега.

— Тези нейни мълчания са толкова безумни. Понякога си мисля, че така иска да ни накаже.

— Да ни накаже! За какво? Какво, за бога, сме й направили?

— Не знам. Изглежда толкова враждебна. Особено като ме погледне, когато й кажа нещо, без да ми отговаря.

— О, Сали! Враждебна ли? Тя е на пет години.

— Възможно е. Децата започват да се съпротивляват още на две години. И все пак понякога си мисля, че не е враждебност. Мисля си, че е просто уплашена.

— От какво? Няма от какво да се плаши. Освен ако не е заради Сюзана. Нали така решихме всички?

— Състоянието на Тина се влошава, Дан. Нека си го признаем. Ако бебето е причината, би трябвало вече да се подобрява.

— Не е задължително. Изобщо не е.

— Добре, тогава кажи ми твоите основания.

— Не, ти ми кажи твоята теория.

Когато той й прехвърли топката, Сали обличаше Сюзана. Известно време не му отговори. После, без да е съвсем сигурна в думите си, изплю камъчето:

— Понякога ми се струва, че трябва да я върнем при доктор Лайл.

— Не, не отново. Няма никакъв смисъл.

— Защо? Доктор Вандеруотър нищо не постига.

— Всеки знае, че проблемите на психиката не са като счупен крак. Не можеш да кажеш: „След шест седмици — или колкото и да са там — ще можем да свалим гипса.“ Дай на човека възможност.

— Имам чувството, че и самият той е притеснен. Или може би объркан е по-точната дума.

— Това твое чувство нищо не означава. А и аз се съмнявам, че Вандеруотър може да се обърка толкова лесно. Той е най-добрият в своята област в града. Доктор Лайл не може да му стъпи и на малкия пръст. Не са от една класа.

Сали се чувстваше безнадеждно. Едва беше изминал и час от началото на деня, а тя вече беше изтощена. След като остави бебето в кошарката, тя се обърна с лице към Дан и видя, че очите му са пълни със сълзи.

— О, Сали — каза той и я прегърна. — Съсипвам се, като те гледам такава. Не приличаш на себе си. Виж какво, скъпа, нямаме избор. Трябва ни само търпение. И слава богу, че нямаме работа със синдрома на Даун или с умиращ от рак.

Сали потрепери до него.

— Знам. Но има и нещо друго. Не е такова, но все пак е различно.

— Надявам се, че онази доктор Лайл не ти е напълнила главата с глупости.

— Не съм сигурна. Още ми минават безумни идеи.

— Да, наистина са доста налудничави. Мислех си, че си се отървала от тях.

— И аз така мислех.

— Няма да предприемаме нищо, Сали. Не можеш да сменяш лекарите на детето всеки път, когато ти хрумне нещо. Не искам да те оставям в такова мрачно настроение, но трябва да тръгвам за работа — каза Дан и я пусна.

— Тази сутрин ще ходя при доктор Вандеруотър.

— Добре. Надявам се, че това ще те успокои.

 

 

Всеки път, когато очите й се отделяха от лицето на лекаря, те се спираха на набитите къдрокоси момчета от снимката. Бяха щастливи, смееха се, целите сияеха. Най-малкият държеше топка в пълничките си ръце, усмихваше се широко и показваше равните си млечни зъби. И Тина изглеждаше точно така не много отдавна…

— С цялото ми уважение към вас, докторе — каза Сали, — трябва да призная, че не съм се отказала напълно от другата възможност — замълча. Беше й трудно да продължи и колебанието я разгневи. Тя, Сали Грей, която винаги си бе пробивала сама път в живота и пред никого, и в никаква ситуация не се беше разтрепервала! Само да се видеше отстрани сега! Продължи с несигурен глас: — Сънувах такива ужасни сънища, докторе. Тина стоеше на някакво високо място, перваз на прозорец или скала, а аз исках да я хвана или да й извикам, но се страхувах, че това ще я стресне и ще падне. А и без това не можех да помръдна, гласът ми се беше изгубил… — тя млъкна. — Съжалявам. Сънищата ми едва ли са много смислени. Само дето съм толкова уплашена.

— Заради онази диагноза ли?

Тя извърна очи от изучаващия сериозен поглед на лекаря към щастливите момчета. Накрая каза много тихо:

— Съпругът ми мисли, че е напълно абсурдна, а той е интелигентен, значи наистина може да е абсурдна.

— Добре, кажете ми тогава защо не можете да спрете да мислите за нея, както и че Тина не е по-добре, отколкото беше при първото си посещение тук.

— Не искам да се оплаквам… — каза тя веднага, но доктор Вандеруотър я прекъсна:

— Не съм тънко обиден. Ако имате някакво оплакване, кажете го.

— Точно там е бедата. Знам, че тези неща изискват време. Прекрасно го знам. Но нещата се промениха. Тя не иска никой да я докосва. Например съпругът ми има братовчед, когото тя много обичаше. Сега не иска да се приближи до него.

— Казахте, че не иска никой да я докосва. Да разбирам ли, че говорите точно за този мъж?

— Ами и да, и не.

Лекарят леко се усмихна.

— От опит знам, че такъв отговор обикновено значи „да“. Какъв точно е случаят с него?

Чувстваше се неестествено. Това, което се канеше да каже, дори на нея й изглеждаше абстрактно и неубедително.

— Той е странен — каза Сали несигурно. — Допреди няколко седмици не беше женен. Затворен. Просто… просто странен, това е всичко.

— Вашето описание отговаря на голяма част от гениите на човечеството. Но това няма нищо общо със сексуалната психопатия.

— Знам, но той винаги е обръщал много внимание на Тина, прегръща я, слага я в скута си и й дава подаръци. Не ви помагам много — извини се тя. От думите й изглеждаше, че Клив е Дядо Коледа.

— Разбирам ви. Изобщо не съм променил мнението си, но след като така чувствате нещата, най-доброто, което мога да направя, е да ви посъветвам, както неведнъж преди: наблюдавайте детето, а аз съм сигурен, че го правите. Със сигурност не искам да се произнасям категорично. Злото се появява по невероятни начини. Всеки би могъл да бъде, дори някои бащи, въпреки че в случая не мисля, че има такова нещо.

Тя беше ужасена. Виж до какво бунище ме отведоха мислите ми. Засрами се, че дори за частица от секундата бе могла да си въобрази нещо подобно. И запечата мислите си, затвори ги зад някаква невидима врата и хвърли ключа.

— Излизам в отпуск за един месец, госпожо Грей. Вие знаете какво да правите, докато се върна. Опитайте да не се паникьосвате нито от бръщолевенето й, нито от мълчанието. Както казва и съпругът ви — трябва ви само търпение.

Сигурно е изглеждала глупаво, като спомена без никакво сериозно доказателство за „братовчеда на мъжа си“, затова я обзе изгарящ срам. Горкият Клив, вече беше женен и очевидно за първи път в живота си наистина се радваше на живота. „Разхожда се из офиса, сякаш е спечелил медал или е ударил джакпота от лотарията“ — беше й казал Дан. Но, от друга страна, човек може да е женен и пак…

Това е невероятно, помисли си тя. Семето, което доктор Лайл пося, се бе превърнало в огромна задушаваща джунгла в главата й. Клив, Иън, чичо Оливър, прекрасният син на бавачката, който й идваше на гости, техникът, който води малкото си момченце, съседът на родителите й миналото лято — невероятно беше. Ами бащата на приятелката на Тина Ема, която живееше на края на улицата? Той е странен, недружелюбен, мрачен човек. Никога не съм го харесвала…

— О, боже, я стига, Сали! — извика тя на глас.

 

 

Къщата на Клив беше очарователна. Лайла Бърнс е сътворила чудеса за по-малко от месец, помисли си Сали, докато Роксан развеждаше нея и Хепи през завършените стаи. Лайла бе разполагала с магическата пръчка на парите, които можеше да харчи почти без ограничения, и бе напълнила къщата с ориенталски пътеки и ръчно тъкани килими, излъскани метални предмети, английско сребро и френски порцелан, махагонови и кленови мебели от осемнайсети век, живопис от деветнайсети век. Клив знаеше какво иска и Лайла го бе разбрала идеално. Едната стена на обзаведения в тъмночервено кабинет бе покрита почти напълно от картини на коне в златни рамки. Във всекидневната, оцветена в синьо и бяло, имаше камина, оградена с плочки на цветя. На раклата между прозорците имаше голяма ваза с яркочервени гладиоли.

Роксан сложи на масата поднос с леден чай и бисквити и седна. Августовският ден беше неприятно тежък. Влагата се усещаше дори в стаята — въпреки климатика. Кожата на Сали бе хлъзгава, роклята й лепнеше по тялото, а Роксан изглеждаше съвсем свежа в ленените си дрехи.

— Много ми харесва роклята ти — каза Хепи.

— Наистина ли? Тя ми е от чеиза. Клив ми я избра. Той купува всичко за мен.

— Имаш късмет, че вкусът му е добър — забеляза Сали. — Ако аз се оставя в ръцете на Дан, представям си какво ще стане. Той казва: „Хубава рокля. Нова ли е?“ „Не — отвръщам му аз. — Имам я от четири години.“

Жените се засмяха. Разговорът им се удаваше. Откакто Роксан и Клив се върнаха от сватбеното си пътешествие, двете по-възрастни жени полагаха усилия да я приобщят. Сали, която си падаше по анализа на мотивацията — своята и на другите хора, реши, че в този случай бяха движени от любезност и добро възпитание. И двете бяха необходимо условие за мира в семейството. Освен това обаче те изпитваха любопитство и състрадание. Странна смесица от чувства!

Вдъхновявайки се от съчувствието си, тя се опита да си представи какво ли бе накарало Клив така внезапно да се ожени. Опита се да си представи какви ли лишения е видяла жената срещу тях, че да се задоволи с къща и малко бижута като награда, че живее с Клив. Тя със сигурност не беше влюбена! Определено не й се бе случило това, което се случи на Сали Грей в Париж преди шест години и което още я държеше.

— Колко са мързеливи тези летни следобеди! — отбеляза Роксан.

Мързеливи следобеди. Хенри Джеймс бе нарекъл това словосъчетание „най-красивите думи в английския език“. Но зависеше от мястото, на което прекарваш тези следобеди, къде си и кой си: момиче, което подрежда кашони в огромното шумно хале, или дама, пиеща леден чай в собствената си хладна всекидневна в синьо и бяло. По вените на Сали се разля внезапно съжаление — противоречиво и неестествено.

— Понякога не мога да се позная — каза Роксан. — Понякога, като се събуждам, за минута не знам къде се намирам. Или пък ако знам, си мисля, че това не може да продължи задълго. Всичките тези пари, които Клив харчи… — тя покри устата си с ръце. — Извинявайте. Той казва, че не е прието да говорим кое колко струва.

— Точно така — засмя се Сали. — Недей да ни казваш. Остави хората сами да видят.

— В теб най-много ми харесва чувството ти за хумор — каза Роксан. — Ти направо виждаш през нещата — тя млъкна, изглеждаше замислена. — О, така ми се иска да правя всичко както трябва! Клив е толкова добър с мен. Знаете ли, че този месец плати лагера на сестра ми? И освен това й урежда да замине за друго училище. Иска да отиде във Флорида и затова заразпитва за подходящо учебно заведение там. Толкова е добър с нас.

— Май е взаимно — каза Сали. — Според Дан Клив бил станал нов човек на работата. Преди беше… — Преди да каже „лаконичен“, тя се спря и смени думата: — … тих, прекалено вглъбен в себе си, нали разбираш. А сега разказва как го храниш, каква страхотна готвачка си и как си се грижила за него, когато се разболял на кораба, и…

— Клив е бил болен? — прекъсна я Хепи. — Не знаех.

— Имаше пристъпи на кашлица, както обикновено, но една нощ наистина не можеше да спре, затова повикахме корабния лекар да му даде някакво лекарство. Кашлицата престана, но имаше треска и ребрата го боляха. Пушаческа кашлица — според Клив.

Хепи обожаваше медицинските разговори. Вкъщи имаше цяла полица с популярни книги по медицина.

— Не съм съгласна — каза тя. — Няма никакво значение какво казва Клив. Важното е какво казват лекарите. Той ще трябва да се изправи лице в лице с проблема си, Роксан.

— Лекарят му каза да направи това веднага щом се приберем, но той е голям инат и още не е отишъл на преглед. Мисля, че прекалено много е погълнат от къщата.

И от някои други неща, помисли си Сали и лека неприлична усмивка се появи на устните й.

— Клив казва, че имаш специална рецепта за шоколадова торта, Хепи. Чудех се дали ще ми я дадеш. Обожавам да готвя.

— Защо не, разбира се, че ще ти я дам. Дай ми лист и молив. Веднага ще ти я напиша. И двамата братя много си падат по шоколада.

 

 

— Изобщо не прилича на домакиня, но човек никога не знае — каза Хепи, когато двете гостенки си тръгнаха.

— Бързо се учи. Чу ли какво каза за споменаването на цените? Клив я променя. Дори и речта й вече е различна. Не използва нито една дума, за да наругае, през цялото време, докато бяхме там.

— Скоро ще стане прекалено изискана за теб и мен — засмя се Хепи. — Трябваше да ме чуеш миналата вечер, когато си ударих лакътя на плота в банята.

— Помниш ли какво каза за баща си първия ден? Трябва да е имала ужасен живот.

— Стана ми ужасно неудобно, че не знаех за неразположението на Клив по време на пътуването им. Грешката е на Иън. Той е толкова раздразнен от този брак, че не споменава нищо, свързано с Клив. А пък Иън не е човек, който обръща внимание дали една двойка си подхожда или не.

— Така е. Но си подбра подходяща жена, нали? — пошегува се Сали.

— Голяма работа. Разбираш ме. С цялото ми уважение към Оливър, трябва да призная, че Иън не прилича на него в това отношение. Не мога да разбера защо се държи така. Дори не е стъпвал в къщата на Клив, а вече мина почти месец. Казах му, че това е много неприлично. Всички, които познаваме, вече са се отбивали. Разбира се, правят го от любопитство, знаем, че е така. Но какво значение има?

— Обяснил ли ти е нещо изобщо?

— О, веднъж намекна нещо за покупка на съпруга и че ако един мъж може да се задоволи с това, му желае щастие.

— Надявам се да е така, за нея също. Човек не може да я мрази. Поне аз не мога.

— Имам чувството, че няма да им е лесно. Струва ми се, че Клив е болен, по-болен, отколкото му се иска да признае.

Мина й през ума, че Хепи може да усеща нещо и за Тина. В края на краищата беше видяла и чула достатъчно в детската градина. Но Хепи беше прекалено тактична, за да заговори първа за проблема. И Сали реши да запази тайната на Тина, нямаше намерение да я споделя с никого.

Върна се върху актуалната тема за брака на Клив и каза:

— Наистина е необичайно. Дан смяташе, че никога няма да се ожени, но аз не съм го изключвала напълно. Напоследък хората се женят на късни години, въпреки че ние не сме от тях. Очаквах да доведе някоя тиха невзрачна интелектуалка, която е намерил в библиотеката или в някоя лаборатория.

— Е — каза Хепи и после много внимателно повтори, — това само показва, че човек никога, ама никога не знае, нали?

 

 

Роксан стоеше в просторната, пълна с огледала гардеробна и се оглеждаше. Клив беше прав. Колкото по-семпло, толкова по-впечатляващо. Тя направи гримаса, когато си спомни за червената копринена рокля, която носеше на първата им среща — прекалено лъскава, прекалено крещяща, претрупана и с огромно деколте. Тази семпла ленена дреха, три пъти по-скъпа от другата, беше далеч по-приятна за носене и подчертаваше повече фигурата и косата й.

Като внимаваше да не я нацапа с червило, тя я свали и я прибра. Три отделения на големия гардероб бяха пълни с дрехи: копринени, памучни, ленени, шотландски костюм от туид за есента, кожено сако, купено в Италия, обувки, чанти и светлата сламена шапка, с която се омъжи.

По три-четири пъти на ден отиваше до гардероба, за да разгледа красивите си вещи. Те я правеха толкова щастлива! Както беше казала: живееше като в сън.

Но когато се събуждаш от такива сънища, невинаги е весело… Истината е, че се чувствам… чувствам се отвратително, помисли си тя. Чувствам се, сякаш съм откраднала всички тези неща. А не е ли така? Дали наистина повярва, че съм лудо влюбена в него? И че умирам от нетърпение да дойде нощта, за да се мушнем заедно в онова старовремско легло, забравих му името. Не е много приятно да знаеш, че си лъжкиня, да се усмихваш насила, когато се разхождаш или вечеряш, да се правиш на страстна в леглото. Да, чувствам се отвратително.

Тя отиде до прозореца. Отдолу се простираше вълнистата полянка със смърча, в който Клив твърдеше, че е влюбен. Син колорадски смърч. Дървото си е дърво, но наистина беше красиво.

Като се отдалечаваше от прозореца, си помисли, че докато той не разбере истината, докато нищо не го наранява, не е чак толкова лошо, нали така? Бедният човечец. Толкова се стараеше да й угоди. Толкова доброта имаше в него, че ти се приискваше и ти да си добър с него. Никога не би го наранила, никога не би му отнела щастието. Щеше да е като да отнемеш бонбончето от дете. Не. Тя ще го направи щастлив във всяко едно отношение. Ще си плати сметката докрай.

Гостуването днес мина много добре. Те бяха свестни жени, изобщо не се големееха. А много жени на тяхно място биха го направили. Наистина биха. Жените бяха като котки, особено ако едната изглежда по-добре от другата. Но тези двете не бяха такива.

Трябваше малко да се преструва, за да се държи естествено пред съпругата на Иън. Отново я налегна омерзение. Странно, но преди никога не й ставаше неприятно, когато мислеше за нея. Обаче срещата с нея беше друго нещо. Но такива неща се случваха всеки ден. Можеш да прочетеш за тях в полезните съвети във вестниците: съпругата отива на служебно парти и се здрависва с любезната секретарка, а в същото време съпругът се готви за…

Колко прекрасно би било да има тази къща и Иън заедно с нея! Кръвта в гърдите й кипна, когато си помисли какво би могло да бъде — само да беше пожелал. Какво му имаше на този мъж? Те бяха луди един за друг. Кръвта й направо завря… Трябваше да се успокои.

— Успокой се, Роксан — каза си тя. — Обуй си късите панталони и иди да четеш списание на хамака.

Вече захладняваше. Вятърът подухваше приятно и приспивно край лицето й. Постепенно красотата и спокойствието на зеленината наоколо започнаха да се просмукват в нея. Лека-полека те укротиха бушуващите страсти. В края на краищата не можеше да има всичко, нали? Ще полежи малко със затворени очи, после ще стане и ще направи шоколадова торта, за да изненада Клив с десерта. Истинско удоволствие беше да го гледа как се радва на десертите.

 

 

— Я виж ти, спящата красавица. Събуди се, кучко!

Иън, облечен в делови костюм, беше оставил дипломатическото си куфарче на земята и бе скръстил ръце пред гърдите. Излъчваше злорадство. Като се приближаваше, за миг тя си помисли, че се кани да я удари.

— Не се плаши, няма да те убия, въпреки че го заслужаваш. Но не си заслужава заради теб да прекарам остатъка от живота си в затвора — каза той.

Сърцето й биеше лудо, а тялото й от главата до петите бе изтръпнало.

— Е, имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

Устата й беше пресъхнала, трябваше да си навлажни устните, за да отговори:

— И аз бих могла да те попитам същото.

— Давай, питай ме. Ето какво ще ти кажа: никога не съм те лъгал. Никога не съм ти погаждал номера. Казвах каквото мисля и наистина мислех това, което казвах.

Беше толкова силен, стоеше срещу нея, сякаш беше собственик на планетата. Като принц, като лорд — устата му беше стисната, а очите му блестяха. Пак се съпротивляваше, винаги го правеше с нея.

Все още се чувстваше съсипана, но изведнъж стана по-дръзка.

— И аз никога не съм ти погаждала номера. В онази последна нощ ти казах, че като не искаш да се ожениш за мен, можеш да вървиш по дяволите. Ясно и кратко, Иън.

— И после свърши това. Подмами бедния Клив. Гаден номер.

— Не ме наричай гадна — тя стана от люлката и се изправи в цял ръст. — Не съм го мамила повече, отколкото ти си мамил Хепи.

— Двете неща са несравними, глупачке, змия такава — извика Иън.

— Мисля, че са. И млъквай, защото Клив може да си дойде всяка минута.

— И какво от това? Имам право да навестя снаха си в новия й дом — каза той подигравателно.

— Чудех се колко ли време ще ти трябва, за да събереш достатъчно кураж да ме посетиш. Започваше да изглежда доста странно.

— Боях се, че ще получиш удар, като ме видиш.

— Май по-скоро ти щеше да получиш, когато ме видя първия ден в бащината ти къща.

— Не беше сърдечна болка, а пристъп на погнуса. Исках да повърна. И наистина повърнах. Догади ми се, че една жена може да е толкова лукава, че да изиграе мръсен номер на жалък, нищо неподозиращ нещастник като брат ми…

— Нещастник ли? Преди ми казваше, че е гений.

— По математика. Много добре знаеш какво имам предвид.

— Е, аз не бих го нарекла нещастник. Единственото определение, което използва на място, беше „нищо неподозиращ“.

— Искаш да кажеш, че няма представа, че сме се срещали преди?

— Ти да не си бавноразвиващ се? Разбира се, че това искам да кажа.

— И никога няма да научи?

— Разбира се, че е така.

— Не бъди толкова сигурна в това. Може би трябва да научи.

Роксан размаха пръста на лявата си ръка, на който носеше диаманта.

— Ммм, никога. И ти не искаш Хепи да разбере, затова никога, ама никога няма да си отвориш устата. Изобщо не се притеснявам за това.

Когато Иън се умълча, тя го мушна в ребрата с пръст, този път с показалеца, и му се усмихна.

— Хайде да бъдем приятели. Ето, всичко е на мястото си и брат ти е щастлив като младенец.

— По-скоро като новородено кученце. Звучи по-подходящо.

— Нали виждаш, че е нов човек? Радва се на живота.

— И, разбира се, за теб няма никаква отплата, така ли? — каза Иън, докато гледаше към остъклената веранда и малкото басейнче с декоративни рибки под върбата.

— О, напротив. Няма да отричам истинския си мотив. Но аз сключих сделка и ще се придържам към нея. Той се държи с мен като с кралица. И нямам предвид само, че купува разни неща, като тази къща например. Има още много други прояви, освен тази. Уважава ме. Точно затова наистина го харесвам. Вярва ми и аз никога няма да го разочаровам. Кълна се, че няма!

Те постояха няколко мига, без да говорят, само се гледаха и откриваха един в друг невероятната нова реалност. Иън обходи с поглед Роксан от главата до петите и обратно. Тя го гледаше в очите, без да трепне.

— За бога! — възкликна той. — Може би трябва да ти повярвам. Може би чудеса наистина се случват.

— Вярвай ми.

— Никога ли не ти задава въпроси?

— И по каква причина да ми задава въпроси?

— Ами за палтото от норки например.

— Не го е виждал. Сега е август. Но аз и бездруго го дадох на мащехата си. Спечели ми уважението й. Роднините ми не биха посмели да идват тук и да ни тревожат. Ще чакат да ги поканя. Знаят, че ще има повече облаги за тях, ако се държат прилично.

— За всичко си помислила.

— Искам да си подредя добре живота тук. Съседите са много дружелюбни. Чак се учудих колко бяха любезни жените наоколо, когато се нанесохме.

— Името Грей помага, не забравяй.

— Никога не го забравям, Иън.

— Предполагам, че е така. Клив е похарчил цяло състояние за това, не знаех, че има толкова пари — той вдигна куфарчето си и въздъхна: — Е, май трябва да се прибирам. Мога още много неща да ти кажа, но няма смисъл да преливаме от пусто в празно. Нищо няма да излезе от това.

Не че и от тази бъркотия може да се очаква нещо положително.

— Добре. И аз трябва да се захващам с вечерята.

— Значи си станала експерт и в кухнята?

— Какво искаш да кажеш с това „и в кухнята“?

— Прекрасно разбираш какво. Удари ме в слабото място, Рокси. Не мога да си представя как двамата с Клив…

— Спри — каза тя спокойно. — Не искам да чувам това. Да, добра готвачка съм. Трябва да бъда, ако искам нещо повече от ресторантска храна за вечеря вкъщи.

— Е, какво ще готвиш тази вечер?

Разбираше, че той печели време, тъй като му беше трудно да си тръгне. И нея я болеше, защото изпитваше същото като него.

Но заедно с болката чувстваше и сладката тръпка от ефектното отмъщение, докато казваше невъзмутимо:

— Ще вечеряме „бьоф а ла мод“ в сос от репички.

— Стига бе, ти дори го произнесе правилно. Ха!

— И шоколадова торта — добави тя, без да обръща внимание на сарказма му. — По рецепта на жена ти. Каза, че ти е любима.

Иън отново я изгледа от горе до долу.

— Ти си самото съвършенство! Кой би могъл да мечтае за такова същество! Значи с жена ми вече сте дружки, така ли?

— Жена ти ми харесва. Двете със Сали са много мили с мен. Въпреки че, понякога се чувствам ужасно, като я гледам и си мисля какво съм сторила.

— Не си искрена.

— Напротив. А понякога не се чувствам така.

— Повече няма да се срещам с теб — каза той. — Никога. Надявам се, че ме разбра.

— Но ще трябва, не мислиш ли? Аз съм част от семейството.

— Не. Мъжете се виждат всеки ден на работа, а жените могат да правят каквото си искат. Няма нужда да се срещаме вечер. Правим го само три пъти годишно — в Деня на благодарността, на Коледа и на рождения ден на татко. Мисля, че с тях ще се справим.

— Сигурна съм, че ще успеем.

— Сбогом, Роксан.

— Сбогом.

Погледа една-две минути как колата му се отдалечава по алеята и изчезва от хоризонта. После се обърна и влезе в къщата да опече шоколадовата торта.

 

 

Питаше се как точно да опише чувствата си, ако му се наложи. Изпитваше болезнена смесица от гняв, кротко отвращение и тъга. Само като си помислеше за тази свежа плът, крехка като праскова или диня, като си помислеше за тази жизненост в кекавите ръце на Клив Грей, изпадаше в агония. Иън стовари левия си юмрук върху таблото на колата.

Грехота беше да се гневи на Клив, който също беше жертва като него. Трябваше да се сърди на хищницата, на вбесяващата хищница по бели шорти, надянала хомота и настанила се безгрижно в луксозното си гнезденце.

„Жена ти ми харесва.“ Ама че момиче, не можеше да повярва! Клив каза, че се запознали в училището по езда. Много добре е знаела къде да го намери. Проклета да е, трябва да е наизустила всяка изпусната от мен реплика. Притежаваше всички качества на добър мениджър — кураж, изобретателност, решителност. И каква любовница беше, освен това! И каква актриса! Беше омагьосала Клив. Той направо се прероди, вече не е мрачният дребосък, превит над бюрото си, а наперен мъж, който си подсвирква по коридорите. В стаята за отдих с него си правят от онези шегички, които можеш да чуеш на ергенско парти вечерта преди сватбата.

Да, тя щеше да играе по правилата. Както каза, беше сключила сделка. Намърда се в семейството му и във висшето общество, без никой нищо да подозира. Освен него. И той щеше да стои на хиляда километра от нея. Тя беше като отрова. Най-вкусната отрова… Иън пак удари по таблото.

Почти бе стигнал до кръстопътя, който водеше към дома му, когато пред очите му изникна Хепи. Сякаш виждаше лицето й да изплува пред него на предното стъкло по-красиво от всякога, с онази лека усмивка само с очи, която му бе толкова позната. Спомни си, че била „мила“ с Роксан, в пълно неведение за собственото си унижение пред другата жена.

А може би не Хепи, а по-скоро той беше униженият?

Бе започнал да се поти, затова свали сакото си и обърна колата. Тръгна към градския търговски център, където си спомни, че има магазин за цветя. Там поръча две дузини рози.

— А тези? — попита той. — Малките розови стръкове?

— С кайсиев цвят — отвърна възрастният мъж. — Старомодни и много ароматни.

— Или може би по-добре тези червени кадифени рози?

— Зависи от жената. Те са за огнена жена, кадифена, а всички знаем как изглежда тя. Кайсиевите са за сладка жена — тази, която остава до теб.

— Виждам, че сте философ — каза Иън. — Тогава кажете ми какви рози трябват, ако е смесица и от двете?

Мъжът се засмя. Беше много, много възрастен.

— Такива няма. И това всички го знаем.

Хепи сигурно седеше у дома на бюрото си и се приготвяше за откриването на училището през септември. Очите й щяха да светнат, като й занесе розите. „Иън, колко са красиви! — щеше да извика тя, а после щеше да каже: — Да не е някакъв празник, който съм забравила?“

Да, в известен смисъл.

— Ще взема кайсиевите — каза Иън. — Сладките, които остават.