Белва Плейн
Въртележката (10)

Девета глава

Краят на юни 1990 г.

Тежката червена завеса, необходима през зимните нощи, сега само закриваше прекрасния следобед навън. От мястото си над камината Люсил Грей — в своята вечерна рокля и перлена огърлица — заливаше стаята с меланхолия. Красивите й очи бяха вперени в масата, на която бе сервиран обядът. Разговорите бяха любезни, както винаги, но напрегнати — въпреки плахите опити на Оливър да създаде топла „семейна“ атмосфера.

Всеки от нас, помисли си Сали, би предпочел да е някъде другаде в този летен следобед, да чете вестник, да плува или да дреме в хамака. Тина се съгласи да дойде само след като чичо Оливър съобщи, че ще й подари японска кукла. Сега седеше кисела и мълчалива между родителите си, с едната ръка ядеше торта, а с другата стискаше жълтата копринена кукла.

Не беше много любезно от тяхна страна да се чувстват като насадени на пачи яйца. За Оливър беше важно да спази ритуала на неделния обяд, ритуал, който повечето хора през последните петдесет години отдавна бяха забравили заедно с още много други традиции. Но той се чувстваше особено щастлив, като видеше всички, събрани на масата му. В края на краищата не му трябваше много, за да остане доволен.

Тя се надяваше той да не забележи едва доловимата студенина между Иън и Дан, която се настани във взаимоотношенията им, откакто Иън тресна телефона на Дан. Дан докладва, че в работата всичко върви, както обикновено. Иън все още беше в мрачно настроение, но и двамата отбягваха темата на спора. Или по-точно — отлагаха я. Хепи вероятно беше наясно какво се бе случило, но нито тя, нито Сали биха си и помислили да го споменават. Бяха приятелки. Нека мъжете да се карат сами.

Така че в момента мъжете оставяха жените да водят разговора. Хепи, както винаги бъбрива и жизнерадостна, се чудеше на глас дали днес Клив не бе отишъл да язди прекалено рано.

— Имам предвид, че той винаги е тук за обяд.

— Снощи не се прибра — каза Оливър.

— Ходил е по жени — каза Иън и се ухили.

— Защо не? — засече го Дан. — Той не е женен.

Иън смени темата:

— Новият ти готвач е друга работа, татко. И в Париж не можеш да намериш по-добри сладкиши.

Оливър беше доволен.

— Ах, как обичат синовете ми сладко! И майка ви беше същата, въпреки че бе толкова стройна. Е, ще пием ли кафе на верандата?

Всички се преместиха на покритата веранда, обзаведена с бели ракитени мебели и защитена от сенници на бели и зелени райета. През клоните на дърветата подухваше лек приспивен бриз. Беше км трудно да не се прозяват, като се изтегнаха на многобройните възглавници след обилното ядене. Само Оливър, облечен в ленен костюм, седеше изправен.

— Няма с какво да си играя — проплака Тина, която беше обяснимо отегчена.

— Заведи новата кукла на разходка. Покажи й къщата на гълъбите — предложи й Сали, като не се сети за по-добра идея.

— Не искам. Мразя тази кукла — и Тина я захвърли на пода.

— Неприлично е да се отнасяш така с един красив подарък, и то след като чичо Оливър беше толкова мил с теб — намеси се Дан. — Трябва да му се извиниш.

— Няма. Не искам да се извинявам. Куклата е ужасна. Грозна е.

Хепи и Иън тактично гледаха в друга посока. Отношението им направи неудобството на Сали още по-болезнено. Не беше трудно да се отгатне какво си мислеха за Тина.

— С удоволствие ще ти купя друга — каза Оливър — като видях тази на витрината, си помислих, че ще я харесаш. Няма нищо. Само ми кажи каква предпочиташ.

— Чичо… — започна Сали. Искаше да му каже да не насърчава това нейно поведение.

Но Оливър я прекъсна:

— Кажи ми, Тина. Ела и ми прошепни на ухото.

— Казах — не. Ти си глух. Казах ти — не.

Оливър прекоси верандата, вдигна пищящото дете и продължи да настоява:

— Чуй ме…

Посред цялата тази неразбория от дъното на чакълената пътека долетяха някакви гласове.

— Гости ли очакваш, татко? — попита Хепи.

Оливър остави Тина на земята и погледна през полянката.

— Никого не очаквам. О, но това е Клив! С още някой.

Клив се изкачи по стъпалата и стъпи на верандата. Той държеше за ръка ослепително красива млада жена, облечена в кремав копринен костюм. Върху великолепната й дълга кестенява коса с медни оттенъци имаше сламена шапка в същия тон като дрехите. Двамата застанаха пред Оливър и Клив заговори.

— Татко — каза той с нисък ясен глас, — подготвил съм ти една изненада. Това е Роксан Грей. Снощи се оженихме.

— Изненада — каза Оливър. — Изненада. Сериозно ли говориш? Без майтап? — извика той. При последните му думи момичето протегна ръка на нивото на лицето на Оливър. — Наистина. Има и пръстен за доказателство.

Оливър примигна и седна. Цялата група на верандата бе в шок. Сякаш гигантска вълна се бе разбила на брега и след отдръпването й всичко бе потънало в тишина.

Изминаха само няколко секунди, но им се сториха цяла вечност, преди Клив да каже радостно:

— Голяма бомба хвърлих, нали? Това е последното нещо, което очаквахте от мен. Честно казано, и аз никога не съм очаквал да го направя. Докато не срещнах Роксан.

Ракитените мебели проскърцаха в тишината, докато групата на верандата се настаняваше по-удобно в столовете си и чакаше главата на семейството да отговори.

— Разбира се, ние ти желаем цялото щастие на света — каза Оливър официално. — Но нямаше нужда от такава потайност.

— Не е потайност, татко. Бързах, направих го импулсивно. Може да ме виниш за това. Нямах търпение за обичайния шум и свързаното с него отлагане.

Накъсани мисли се въртяха из главата на Сали. Двамата изглеждаха много конфузно, като хора, чакащи, изпълнени с несигурност, пред зъболекарския кабинет или бюрото по труда. Странно, че никой не извика от учудване или поне от любопитство, нито пък направи някакъв опит да ги поздрави. Да им стисне ръцете или да ги прегърне. Седяха като окаменели, някак си укорителни, като картина в готически стил, вдървени и огорчени.

Веждите на Дан бяха вдигнати чак до косата му от учудване, а долната устна на Хепи бе увиснала надолу. Иън се повдигна от стола си и пак падна назад. Лицето му беше почервеняло от гняв. С този нрав някой ден щеше да получи преждевременно удар. Изобщо не му влизаше в работата, че брат му е решил да се ожени тайно, помисли си Сали с възмущение. Някой наистина трябваше да каже „добре дошла“ на момичето! Затова се обърна към нея и й каза първите банални любезности, за които се сети:

— Роксан! Какво хубаво име — отиде и я хвана за ръката. — И ние трябва да ти се представим. Изглежда, младоженецът, както всички други младоженци, е прекалено объркан, за да го направи — целуна Клив по челото и продължи: — Аз съм Сали. Това е съпругът ми Дан — Дан също се бе изправил и дошъл да се здрависа.

Сега вече всички бяха прави и нещата започнаха да си идват на мястото.

— Това е Хепи, истинското й име е Елизабет, но всички я наричат Хепи. А това е нейният съпруг Иън.

Иън се поклони и протегна ръка:

— Роксан. Да не би да ти викат Рокси?

— Не — каза булката със сладка усмивка. — Не, никой никога не ми казва Рокси.

Колко глупаво от негова страна да се покланя, сякаш е някой виконт, посрещащ баронеса! Жестът му беше почти ироничен.

— А това е Тина, нашата дъщеря.

— Какво хубаво момиченце — каза Роксан.

— Не съм — отвърна сърдито Тина.

— Това не е много любезно — скара й се Дан. — Трябва да благодариш и да се здрависаш.

— Не искам да се здрависвам с нея — изкрещя Тина.

— Няма нищо — отговори Роксан.

Беше изнервящо. Вече ги уморяваше. Другите деца не се държаха по този начин. Наистина беше изнервящо.

— Не се тревожи — каза внимателно Роксан. — Занимавала съм се с деца. Майките винаги се разстройват, когато децата им казват каквото мислят.

В този момент Оливър отново пое ръководната роля:

— Е, Клив, трябва да призная, че имаш добър вкус. Сега, след като видяхме красивата ти съпруга, трябва да ни кажеш и нещо за нея. От Скития ли си, скъпа?

— О, да. Семейството ми живее там. Всички работим в „Грейс“. Аз съм в спедиторския отдел — говореше с лекота и откровеност.

На Сали това й хареса. Повечето момичета, ако дойдеха в Хоторн при такива обстоятелства, щяха да изпитват страхопочитание. Очевидно това момиче си знаеше цената. Беше платила с изключителното си тяло за правото да е една от тях. Това беше съвсем ясно. Може и да не го одобряваха, но нямаха право да я осъждат. Откъдето й да го погледнеш, положението беше интересно, една малка драма.

Клив сложи длан върху ръката на Роксан и я поправи:

— Ти работеше там. В спедиторския отдел. Вече не. Купихме къща, татко. Не е далеч, на улица „Бруксайд“ е, на две мили оттук.

— Поразен съм — и Оливър озадачено поклати глава. Дан погледна Сали. Сигурно е така, сякаш казваха очите му.

— Ще се настаним в нея следващия месец. Междувременно съм наел човек да подреди мебелите.

— О, прекрасна е! — възкликна Роксан.

— А през това време ще живеете тук? — попита Оливър. — Или може би при твоите родители, Роксан?

— Родителите ми ли? Имам само баща и със сигурност не искам да се връщам при него — тя се засмя от сърце с отметната назад глава: — Не, смятам да започна напълно нов живот с Клив.

Никой не коментира, всички мълчаха, докато Клив не наруши тишината със съобщението, че заминават на сватбено пътешествие и няма да ги има цял месец.

— Ще обиколим гръцките острови. След това отиваме в Италия. Венеция и езерата Комо и Маджиоре.

— Прекрасен избор за меден месец. Това са едни от най-красивите места на света — каза Оливър одобрително.

За разлика от Иън, чийто гняв почти физически изпълваше въздуха, Оливър бе възвърнал обичайното си хармонично разположение на духа през това кратко време. Но само можеха да си представят какво си мисли, докато гледаше сина си и новата си снаха. Клив беше изключително непривлекателен в този момент. Яката и вратовръзката му бяха мокри от пот заради обедната жега. Почти бе полегнал на дивана до спокойното грациозно момиче. Като герои на Дикенс са, реши Сали.

— Трябваше да дойдете по-рано, да обядваме заедно — каза Оливър. — Но така или иначе трябва да празнуваме. Останете за вечеря.

— Ще трябва да го отложим за следващия месец, татко. Оттук отиваме за малко при бащата на Роксан и после хващаме самолета за Ню Йорк, откъдето на сутринта заминаваме за Европа.

— Много добре, но не можем да ви пуснем, без да сме го отбелязали. Иън, би ли отишъл до кухнята, моля те. Кажи да донесат шампанско от избата. И то много. Може би и някакви бисквити или сладки, каквото имат. Целият си червен, Иън. Добре ли си?

Но Иън вече се беше отдалечил с големи крачки и не го чуваше.

Междувременно Хепи покани Роксан да й покаже къщата.

— Жените винаги обичат да разглеждат къщи, нали? А втора като тази няма да се построи.

— О, с удоволствие ще я разгледам. Докато идвахме насам, казах на Клив, че сигурно струва цяло състояние. Обзалагам се, че е повече от милион. Без да броим обзавеждането, имам предвид. Права ли съм? — попита Роксан и се обърна към Оливър: — Най-малко милион, нали?

— Не мога да ти кажа с точност. Построена е веднага след Гражданската война. Стойността на парите се е променила значително оттогава — и той любезно й се усмихна.

Очите на Дан и Сали пак се срещнаха. Така автоматично се осведомяваха за подобните си впечатления. Сигурно на Оливър отвътре му бе призляло от такъв въпрос за неговия дом. Но тъй като беше истински джентълмен, щеше да приеме фактите, каквито са. Щеше да направи всичко възможно този брак да върви.

Вече се бяха събрали в библиотеката и чакаха „празненството“ на Оливър да започне. Той ставаше леко нетърпелив и попита къде е Иън.

— Отиде за шампанско — припомни му Дан.

— Нямах предвид той да го донесе.

 

 

— О, къщата е прекрасна! И тази стая е прекрасна — възкликна Роксан и заоглежда полицата от дялан камък над камината, ярко осветения таван, високите шкафове, препълнени с ценни предмети и книги.

— Нали? — съгласи се Хепи. — Това е любимата ми стая в къщата.

— С брат ми някога я мразехме, защото тук се провеждаха уроците ни по пиано, а никой от нас не беше достатъчно добър на инструмента. Всъщност бяхме ужасни. Но майка ти, Клив, беше доста добра пианистка и прекарваше много вечери на пианото. Вие, разбира се, тогава не го оценявахте — каза Оливър малко закачливо на Дан и Клив, — но докато я слушахте, наистина развихте музикалния си вкус. Нищо, че прекара само една година с нея, преди да почине, Дан. Да, тази стая е пълна със спомени — завърши той сериозно. После изведнъж стана раздразнителен.

— Къде, за бога, се бави Иън?

Дан стана.

— Да отида ли да видя?

— Не, не, стой си на мястото.

Последваха още няколко минути неловка тишина. Тя бе прекъсната от Роксан, която погледна към Оливър и каза тихо:

— Колко много книги! Сигурно имате книги за всяко нещо на света.

— Не точно. Но са повече, отколкото ще имам време да прочета до края на живота си.

— О, не трябва да говориш така, такъв млад и хубав мъж като теб.

Изведнъж на Сали й стана жал за момичето, а това беше странно, защото тя си беше златотърсачка и се бе справила много добре, така че нямаше нужда от съжаление. Но все пак Роксан беше в центъра на вниманието, всички я преценяваха, а тя така се стараеше.

Дан сигурно би се развеселил, ако знаеше как й съчувства.

„Ти би съжалила и човек, който те е нападнал и ограбил“ — казваше той винаги.

— Чичо има книга, в която се разказва за Скития отпреди двеста години. Би ли искала да я видиш? — започна тя, но Хепи, която умееше по-добре да води разговор, вече я бе изпреварила.

— Татко е обиколил целия свят, Роксан, и е донесъл прекрасни неща. Ела да ги разгледаш. Всяка монета в тази купа е от Рим преди новата ера.

— Не мога да повярвам — каза Роксан със съответното страхопочитание.

— Така е. Виж и тези порцеланови цветя. Тази роза ми е любимата. Има дори и капка роса. Не е ли страхотна? Ето и маргаритки, чиито листенца са започнали да се завиват. А там — о, къде е въртележката? Това е най-чудесната въртележка. Но къде е тя?

— У нас. Тя е моя — извика Тина.

— Твоя ли е, скъпа? Наистина ли?

— Да, у нас е — каза Сали. — Подарък за Тина.

— Моя, моя, моя! — изкрещя Тина и заподскача наоколо. — Не можеш да я гледаш — пищеше тя.

— Разбира се, че е твоя — увери я Клив. — Подарък за едно сладко момиченце. Ела да седнеш на коленете ми. И недей да плачеш.

— Не искам да сядам на коленете ти. Не те харесвам.

— Не иска да каже това, Клив — каза Дан, като видя, че той се засегна. — Ти я познаваш. Тази проклета въртележка — промърмори той настрани към Сали — създава още повече неприятности. Превърнала се е в идея фикс за детето.

— Ето ви и вас — каза Оливър, като видя Иън да влиза, последван от готвача и иконома, които най-вероятно бяха вдигнати от следобеден сън. Двамата тикаха количка, върху която се мъдреха огромна купа с лед и три бутилки шампанско и сребърен поднос с най-различни бисквити и миниатюрни сладоледени пасти. Младоженците бяха избутани напред, двамата прислужници ги поздравиха и получиха благодарностите им, после изчезнаха. Семейното празненство започна.

Изведнъж Иън вместо Оливър пое ролята на домакин. Започна да пълни чашите, не забрави да даде и чаша лимонада на Тина и вдигна наздравица.

— За прекрасната щастлива булка — извика той и вдигна чаша. — Да се сбъднат всичките й мечти. Изтъркано, но пък е традиционно. Нали така?

Баща му внимателно го поправи:

— Ти май забрави младоженеца, Иън.

— О, така ли? Извинявай, братко. Приеми моите извинения. Винаги толкова се вълнувам при вида на млада невинна булка, че не мога да мисля с главата си. Ето, елате да напълня чашите ви отново. Не сте ли готови още? Е, аз съм готов. Ето. За трудолюбивия, верен, умен Клив. Ти заслужаваш най-доброто и всички виждаме, че вече си го получил. Желая ти късмет, братко, с цялото си сърце — и той приятелски потупа Клив по гърба.

Какво ставаше тук? Сали забеляза, че и Хепи е озадачена.

Клив се изправи с достойнство и започна:

— Трудно ми е да изразя сега с думи това, което чувствам и което знам, че и Роксан чувства. Като сън е…

Кашлицата го преряза. Той се опитваше да си поеме въздух и се задавяше, преви се одве и се разтресе от главата до петите. Роксан се спусна към него, но Оливър й махна с ръка да се отдалечи и каза спокойно:

— Остави го. Сам се справя по-добре.

Клив изскочи от стаята, а Дан отбеляза:

— Ще получава такива пристъпи, докато не спре да пуши.

— Никога няма да спре — отвърна Иън, — освен ако не се разболее от рак или нещо подобно.

На Сали тази забележка й се стори жестока. Как можеше да говори така на булката! Иън често показваше абсолютна безчувственост в подобни ситуации. А ако се съдеше по думите на Роксан за баща й, тя беше свикнала на такова отношение, защото не реагира по никакъв начин, само чакаше Клив да се върне. След няколко минути той дойде омаломощен и с насълзени очи.

— Добре ли си вече? — попита тя мило. Той леко се усмихна.

— Добре съм. Извинявайте. Да продължаваме с тържеството.

Хепи и Сали подадоха на всички чиниите с бисквити и пасти. Когато Тина си взе три наведнъж вместо една, Сали не й се скара. Достатъчно неразбории бяха възникнали за един ден.

Иън все още се правеше на домакин с шампанското и подканяше всички на висок глас и малко грубо да пият по-бързо:

— Хайде, какво е това, среща на въздържателското общество ли? Това е сватба бе, хора. Това е „Тейтингър“, а вие ще го оставите на боклука. Е, щом вие не искате, аз ще пия.

Хепи се възпротиви съвсем внимателно:

— Ти си пиян, Иън.

— Ами имам нужда от алкохол, за да преглътна бисквитите. Човек има право да се напие, когато му се иска. А на сватба е направо задължително. И изобщо не ми пука.

— Но на мен ми пука — каза строго Оливър. — Не е хубаво да се държиш така, когато посрещаме…

— Посрещаме! — извика Иън, без да поглежда към мрачното изражение на баща си. — Точно така! Аз още не съм казал добре дошла на булката. Може ли да я целуна, Клив? Безкористна братска целувка. Нали нямаш нищо против?

— Според мен това зависи от булката — отвърна Клив. Роксан се бе отдръпнала назад, но Иън я сграбчи, хвана главата й с ръце и въпреки че тя се дърпаше, я целуна право по устата.

— Иън! — възкликна Хепи. Оливър хвана Иън за раменете.

— Хайде, седни и се успокой — каза той. Гневът му беше очевиден, въпреки че не повиши глас. — Синът ми рядко пие — обясни той на Роксан — и аз се извинявам от негово име. Шампанското му замая главата — той се усмихна кисело. — С тази напитка винаги става така.

— Няма нищо. Направи го, без да иска — отвърна тя любезно.

След като обузда Иън и го настани на безопасно място до себе си, Оливър насочи разговора към Гърция и Италия.

— След като ще ходите до езерата, гледайте да не пропуснете остров Бела. Вземете лодка сутринта — препоръча им той, — преди да е станало прекалено горещо. Надявам се, че си си взела или ще си купиш на място добра шапка, Роксан. Ще имаш нужда от нея.

— Помислил съм и за това — каза Клив. — Но все пак ти благодаря, татко.

— Клив е помислил за всичко — каза Роксан и го стисна за ръката.

Всяко нейно движение е съблазнително, помисли си Сали. Дали се учи, или е вродено? Може би и от двете по малко. Ще я снимам откъм гърба с тази прелестна дълга шия, полуизвърнато лице и притворени очи, за да се виждат ресниците й…

Иън издаде нечовешки звук. Лицето му от огненочервено бе станало бледозеленикаво. Той стана и побягна. Когато след малко чуха някакъв трясък в коридора, всички скочиха и се затичаха в тази посока.

— Добре съм — каза той, докато се изправяше с мъка. — Спънах се. Трябва да отида до тоалетната.

Дан го хвана под ръка и каза тихо:

— Ще се оправи. Аз ще се погрижа за него.

Хепи закърши ръце.

— Не мога да си обясня какво го прихвана. Откакто сме заедно, никога не се е напивал така. Дори не обича много алкохола.

— Само хазарта — каза Оливър, опитвайки се да се засмее, за да разведри малко обстановката.

Всички се върнаха в библиотеката и седнаха.

— Така, докъде бяхме стигнали? О, до остров Бела. Като отидете оттам във Венеция, трябва да покажеш на Роксан балкона на Жулиета.

— Истинският? — Роксан беше развълнувана. — Но нали Жулиета е само героиня от пиеса?

Разговорът продължи като футболен мач, в който всеки се стремеше да подаде на Роксан достатъчно много и все удобни топки за гол.

Скоро Дан се върна и ги осведоми:

— Всичко е наред. Като повърна, се почувства по-добре. Накарах го да полежи малко и му дадох кафе, след това си тръгна. Накара ме да го извиня пред всички ви. Ние ще те закараме, Хепи.

— О, боже, нали не си му позволил да шофира? Трябваше да ме повикаш да го закарам вкъщи.

— Той настоя, Хепи. И каза, че не е само от шампанското. Не се чувствал добре още преди да започне да пие. Според него е някакъв стомашен вирус и ще се оправи, като си почине вкъщи.

— Ами не знам…

— Беше напълно в състояние да шофира, Хепи, иначе не бих го пуснал.

Празненството беше на приключване. Роксан оглеждаше златния часовник на китката си, а Клив сипеше благодарности. Всички излязоха навън да ги изпратят и когато колата им се изгуби от поглед, се върнаха на верандата, за да ги обсъдят.

— Е — започна Оливър, — трябва да призная, че бях поразен. Като че ли никой — поне не аз — не е предполагал, че Клив е способен да извърши нещо толкова импулсивно — никой от присъстващите не му възрази. Оливър продължи, като размишляваше, с очи, вперени в дърветата в далечния край на полянката: — Как изобщо са се запознали? Тя не ми прилича на… ъ-ъ… момиче, което той… е, не е като вас двете — завърши, обръщайки се към Сали и Хепи.

Хепи реагира по типичния за нея начин:

— Тя е много добронамерена, не че се очаква нещо друго от нея, при положение че се появи по този начин. Искам да кажа… всъщност имам предвид, че не беше срамежлива, нали? Спомням си, че когато аз дойдох да се запозная с тебе, татко, бях уплашена до смърт.

Оливър се усмихна.

— Вие сте от два различни свята. Но такъв е изборът на Клив. Остава ни само да се надяваме, че ще го направи щастлив.

— О, искрено се надявам всичко да върви добре — додаде след него Хепи.

— Предчувствам, че така ще стане — каза Дан. — Тя е толкова жизнена, че може да го измъкне от усамотението му. Освен това да не пренебрегваме и факта, че е в неин интерес да го направи щастлив.

— Времето ще покаже — каза Оливър. — Ние ще направим каквото е по силите ни да им помагаме. Сигурен съм в това.

— Значи затова толкова се интересуваше от подредбата на къщата онази вечер у нас! — възкликна Сали. — Изглеждаше толкова необичайно. И беше напрегнат, като се замисля сега. Напрегнат и развълнуван.

— Да — каза Оливър и въздъхна. — Клив винаги е имал специално място в сърцето ми. Не по-голямо от това, запазено за съпруга ти, Хепи, просто по-различно.

— Разбирам те — каза тя сериозно.

— Знам. След като работиш с деца, разбира се, че знаеш — той пак погледна към далечните дървета. — Работата е там, че Клив никога не е бил весело дете, никога не се е смял. И сега не го прави. Иън беше разбойникът, който ни създаде много проблеми като юноша. Клив никога не ни е създавал тревоги. Но пък и аз никога не съм се притеснявал за Иън. Винаги съм знаел, че ще се оправи. За него животът беше приключение, всичко му се удаваше с лекота: спортът, успехът в обществото, дипломирането с отличие. И най-накрая си намери и съпруга като теб, Хепи. А с Клив, както всички знаете, беше по-различно.

— А аз все още се тревожа за Иън, татко — каза Хепи. — Днес направо не беше на себе си. От седмици е такъв. Питай Дан. Ти трябва да си забелязал нещо на работата, Дан, и предполагам, си бил озадачен.

— Забелязах — призна си Дан, — но не бих казал, че съм много изненадан. Мога ли да бъда откровен с теб, чичо Оливър? Знам, че се разстройваш, когато слушаш за служебни караници. Искаш всичко да върви гладко, както беше, когато ти и баща ми ръководехте бизнеса и когато после ти сам го пое. Но в момента не върви гладко.

Сали копнееше да си излее душата, но не беше нейна работа да дава мнения за „Грейс Фудс“ пред хората, както и Дан нямаше право да се меси в професията й. Можеше обаче да си има гледна точка и тя наистина имаше. Колкото и да беше усърден и способен, в душата на Иън се прокрадваха леност и алчност. И то в немалки размери.

„Все още израства, не е завършен още“ — каза тя веднъж на Дан. Той се засмя и я попита дали според нея Иън някога ще порасне. „Дълбоко в себе си е добър човек — допълни Дан, — приветлив е, внимателен е със служителите и се държи прекрасно с Хепи.“

Така си беше, но сцената този следобед беше ужасна не защото се напи, а защото се заяждаше. Да, заяждаше се. Дори този брак да му изглеждаше абсурден, истински позор беше да го показва така явно.

— Иън е решен да продава на чуждите инвеститори и сестра ми го окуражава — каза Дан недвусмислено. — Тя му дава още един мотив с претенциите си за пари, които не можем да осигурим, и така го притиска да продава. Ако не беше тя, наистина смятам, че можехме да разубедим Иън — Дан продължи и на Сали й се стори, че стана прекалено дързък: — Всички знаем колко ти е скъпа тази гора, чичо. Твоят дядо е купувал земята парче по парче. На мен също ми е скъпа. По тази тема сме на едно мнение. Бихме направили всичко, за да я запазим. Ако поговориш с Аманда, сигурен съм, че много ще помогнеш. Няколко думи от теб…

Оливър завъртя стола си и застана с лице към Дан.

— Аманда е… не искам да говоря срещу сестра ти, Дан — каза той.

— Това няма да ме нарани. Сигурен съм, че каквото и да кажеш, ще е справедливо. Винаги е така.

— Съжалявам, Дан. Не му е сега времето. Трябва да си признаем, най-малко заради дамите тук, че много го проточихме този следобед. Сигурен съм, че и Хепи иска да се прибира при Иън.

Изведнъж Сали извика:

— О, боже, къде е Тина?

— Не знам — каза Дан. Изглеждаше изненадан. — Беше някъде наоколо, нали така?

— Трябва да е влязла вътре — каза спокойно Хепи. — Може би довършва пастите.

Заради вълненията, които предизвика Клив, те бяха забравили за детето. Дан и Сали влязоха в къщата и първо отидоха в библиотеката, но не я намериха там. После започнаха да я търсят, викайки името й, по всички стаи — всекидневната, трапезарията, външното антре, задния коридор, дори в кабинета на Оливър, — но не получиха никакъв отговор.

— Погледнахте ли горе? — попита Хепи.

Тримата се втурнаха към спалните на втория етаж, надникнаха и в другите стаи, в баните. След това се спогледаха разтревожени.

— Сигурно е излязла — каза Оливър, който ги чакаше в подножието на стълбите. — Да не се паникьосваме. Трябва да е тук някъде.

Басейнът, сети се Сали. Дан очевидно бе помислил за същото и вече бягаше нататък. Басейнът си беше на мястото — яркосин под силните лампи, повърхността му беше съвсем гладка и дъното му ясно се виждаше.

Без да кажат нито дума, четиримата се разпръснаха из двора. В Хоторн имаше оранжерии, гаражи, зеленчукови и цветни градини, а в центъра на розовата градина се намираше малка лятна къща. Те вървяха и викаха във всички посоки, а ужасът им нарастваше.

— Да проверим още веднъж в къщата — предложи Хепи. — Може би се крие. Децата смятат, че това е забавно. За тях е игра.

Намериха я седнала под пианото, скрита зад тежкото перде, което падаше зад него. Просто си седеше и си смучеше пръста.

— Какво правиш? Изкара ни акъла — извика Дан.

— Да — каза Сали. — Непрекъснато те викахме. Трябваше да ни се обадиш.

Хепи се опита да я успокои:

— Ти си си направила малко скривалище, така ли, скъпа?

Тина погледна безизразно Хепи и не отговори. Очевидно не ставаше въпрос за забавна игра.

Сали коленичи.

— Добре ли си? — попита тя и сложи длан на челото на дъщеря си. — Може би яде прекалено много пасти. Добре ли ти е на коремчето?

Тина вдигна поглед към възрастните и не отговори. Хепи, която понякога говореше с децата, както баба й бе говорила с нея, каза мило:

— Да не си си прехапала езика?

— Какво ти е? — попита Дан.

Тина не само отказваше да отговори, но изглеждаше така, сякаш изобщо не ги чуваше.

— Не е смешно — каза Сали, въпреки че никой дори не се усмихваше. През нея премина ледена тръпка. Момиченцето се беше затворило в себе си. Може би никой друг, освен майка му, не усещаше, че с него става нещо странно.

— Уморена е, това е — каза Оливър след няколко минути безуспешни молби и въпроси. — Най-добре я вземете и я занесете вкъщи, Дан.

Тина се остави да я вдигнат и да я отнесат у дома, без да каже нито една дума.