Метаданни
Данни
- Серия
- Братята Брансън (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Handsome Devil, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Дамянов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 60 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- amcocker (2011)
- Разпознаване и редакция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Джоан Хол. Покореният изкусител
ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1995
Редактор: Марияна Василева
ISBN: 954–11–0396–0
История
- — Добавяне
Пета глава
— Сан Антонио? — намръщи се Люк. — Какво прави в Сан Антонио?
— Развява си шапката — отвърна остро Бренда, като искаше с това да му каже да си гледа работата. — Това си е нейна лична работа, не е ли така?
Люк не познаваше много добре Бренда, но знаеше, че няма да му каже нищо, докато не съобщи кой се обажда.
— Бренда, обажда се Люк Брансън — каза той и се опита да контролира тона на гласа си. Беше спал едва три часа и се чувстваше доста изнервен.
— О, здравей, Люк, какво има? — гласът на Бренда продължаваше да звучи сприхаво, но подозрението в него беше изчезнало. Преди да успее да отговори, тя го попита: — Да не би Уил да търси Селена?
— Не, не. Поне доколкото ми е известно на мен — добави чистосърдечно той. — Не съм в канцеларията на агенцията, а у дома — погледна ръката си и се намръщи, после отпусна телефонния кабел, който стискаше здраво с пръсти. — Аз… просто се обаждам да попитам нещо Селена — обясни той и продължи да си измисля, понеже не искаше да каже на Бренда, че това „нещо“ беше тясно свързано с леглото му и с дамата, която търсеше.
— Както вече ти казах, няма я у дома — отвърна Бренда. — Самата аз излизам след малко. Съжалявам.
„И аз съжалявам не по-малко от теб.“ Люк не посмя да изкаже мислите си на глас. Вместо това, уплашен, че тя ще затвори телефона, я попита:
— И кога е излязла? Искам да кажа, че е още рано, а снощи беше на тържеството.
— Да, зная — засмя се Бренда. — Сигурно е тръгнала веднага след като излезе от ресторанта. Каза ми, че е прекарала нощта в някакъв мотел в Алпин.
„С кого?“ Люк преглътна въпроса, присви вежди й огледа разбърканото си легло. По дяволите! По всичко личеше, че докато той се бе въртял неспокойно през дългата нощ, Селена вероятно се е смеела и се е забавлявала в някаква стая на мотел, разположен далеч от тук.
— И сега в Сан Антонио ли е? — запита Люк с любезен глас, който едва прозвуча през стиснатите му зъби.
— Не вярвам да е пристигнала — засмя се Бренда. — Селена обича да кара бързо, но пътят е дълъг. Предполагам, че ще бъде там около обяд.
„Освен, ако тя и онзи, с когото е, не решат да спрат някъде по пътя.“ Люк отново не изказа мислите си, само забеляза учтиво:
— Разбирам. Е, добре. Благодаря ти, Бренда.
— Няма защо — отвърна тя. Тъкмо се канеше да затвори телефона, когато чу отново гласа на Бренда.
— О, Люк!
— Да?
— Кажи на Уил, че ако иска да намери Селена, тя по всяка вероятност ще отседне в мотела до реката.
— По всяка вероятност ли? — запита той.
— Точно така — отвърна Бренда. — Каза ми, че ще се опита да остане там, независимо, че е карнавалната седмица.
— Карнавалната седмица ли? — смръщи чело Люк.
— Да, не знаеш ли? — запита го тя. — Карнавалът на Сан Антонио? Провежда се всяка година в Тексас. Стичат се хиляди туристи от цялата страна.
Макар и да беше чел някъде за този карнавал, Люк напълно беше забравил за датите.
— Голяма работа, а?
— Да, пада голямо веселие — засмя се Бренда. — Има безброй забавления и прекрасна храна. Докато си още в Тексас, сам трябва да опиташ всичко.
— И по всяка вероятност ще го направя — усмихна се тъжно Люк, като съзнаваше ясно, че решението вече е взето. — Още веднъж ти благодаря, Бренда. Ще ти се обадя по-късно.
— Добре. Дочуване.
Люк затвори телефона и веднага набра номера на канцеларията на туристическото бюро. Веднага прозвуча гласът на Уил.
— Аз съм, Уил — каза Люк. — Няколко дни няма да мога да ти помагам. Налага се да уредя някои лични въпроси.
— Какво ще правиш, Брансън? Да не подготвяш моето пенсиониране? — запита шеговито Уил.
Суровото изражение на Люк малко се посмекчи. Уил най-малко се нуждаеше от пенсиониране.
— Малко работа няма да ти навреди — не му остана длъжен Люк. — Така ще си по-бодър и ще се справяш по-добре с несгодите.
— Много смешно — измърмори Уил. — Имаш ли представа колко ще се забавиш?
— Няколко дни — отвърна неопределено, но съвсем съзнателно Люк.
— Добре. Ще се видим, когато се върнеш.
— Дадено — отвърна Люк, после добави: — Впрочем, разговарях с Бренда и тя ме помоли да ти съобщя, че Селена е в Сан Антонио и вероятно се е настанила в мотела до реката.
— В Сан Антонио ли? — повтори Уил. — Какво, по дяволите, прави в Сан Антонио?
— Откъде да зная — провлече думи Люк. — Приех само да ти предам съобщението.
— Е, добре, по дяволите, едва преди две седмици се върна от Южна Америка и сега пак изчезна — измърмори Уил. — Жени! Иди, че ги разбери!
— Че кой може да ги разбере? Дочуване, Уил.
Веднага след това Люк си взе душ, избръсна се, преоблече се, седна зад волана на джипа и пое с възможно най-високата скорост към Сан Антонио.
— Имате късмет, госпожице Макинис — усмихна се красивият дежурен в мотела и белите му зъби проблеснаха на фона на тъмната му кожа. — Току-що получихме съобщение, че едни наши гости ще се забавят и освобождават стаите си за тази вечер. Останала е само една свободна стая.
— Само за една нощ ли? — запита уморено Селена.
— Съжалявам, но е точно така — чиновникът се усмихна окуражително. — Но утре също може да се освободи нещо.
Селена не можа да се въздържи и на свой ред се усмихна.
— Добре, взимам я. Глупаво е да се отказвам — отвърна тя.
Чиновникът учтиво й се усмихна.
— Карнавална седмица — каза той и й подаде една карта. — Моля ви да попълните тази адресна карта.
— Разбира се — Селена погледна картичката на ревера на чиновника. — Благодаря ви, господин Монтегра.
— Моля ви, наричайте ме Мани — обърна се към нея младежът с умолителен и тих глас.
— Мани? — вдигна учудено вежди Селена.
— Точно така. Мани — белите му зъби отново проблеснаха. — Съкратено от Мануел.
Усмивката му беше толкова заразителна, че Селена отново се засмя.
— Добре — съгласи се тя. — Мани.
— Грациас.
— Моля, няма защо — все още с присвити от учудване устни, Селена се съсредоточи върху попълването на адресната карта. Когато свърши, тя му я върна заедно с кредитната си карта.
Мани се обърна и взе отпечатък от кредитната карта.
— Благодаря — отвърна Селена.
Мани й хвърли бърз, но изпълнен с възхищение, поглед, като спря за миг очи на голите й под тънката фланелка гърди.
Селена изведнаж се стресна. Не от погледа на Мани, а от облеклото и външния си вид.
— Ааа… случайно да знаете до колко са отворени магазините? — запита тя, решена да си купи нови дрехи.
— По време на карнавала ли? — сви рамене Мани. — Повечето магазини са отворени до късно вечерта — той й подаде ключа от стаята. — Ако имате нужда от мен, винаги можете да ме потърсите.
Селена паркира колата си и тръгна към стаята, разположена на шестия етаж. Влезе в нея и се огледа в огледалото.
Не е за учудване, че Мани я бе огледал толкова внимателно, помисли си Селена, ужасена от вида си. Имаше такъв смачкан вид, че приличаше на… Нямаше защо да се замисля над думата, която просветна в съзнанието й. Развяващата се от нахлуващия през отворените прозорци вятър коса, сега се спускаше по гърба й във вид на гъста и сплъстена маса.
Около очите си имаше тъмни кръгове от недоспиване. Най-лошото от всичко беше, че тялото й се бе навлажнило от потта и фланелка бе прилепнала плътно към него, при което се разкриваха нежните горни извивки на гърдите й.
Имаше нужда от душ и от хубав сън. Но преди това, каза си Селена, трябва да напръска лицето си със студена вода, да си среше косата и да отиде на пазар. Десет минути по-късно Селена хвърли изпълнен с копнеж, поглед към леглото, потисна въздишката си и излезе от стаята.
Като едва държеше очите си отворени от умора, Селена нахълта в първия изпречил й се пред погледа бутик. След по-малко от час излезе, от него с пълни пакети и почти празно портмоне.
Отби се за малко в един магазин, откъдето накупи тоалетни принадлежности и се прибра в хотела. Селена тръшна покупките на един стол, съблече се и застана под успокоителните топли струи на душа. После, с все още мокра коса и тяло, позвъни да я събудят в осем и половина, пъхна се между чаршафите, въздъхна облекчено и моментално заспа.
Люк спря само да зареди резервоара на колата с гориво и да изпие чашка кафе, после продължи отново пътя си. Към девет часа вечерта пристигна в Сан Антонио. Когато свърна в алеята на мотела, не можеше да прецени какво му се иска най-много — Селена, сън или един хубав бифтек.
Тялото даде отговор на въпроса му в мига, в който прекрачи прага на мотела. Очите му съгледаха Селена и мускулите, му начаса се стегнаха. Великолепната коса се спускаше като водопад до кръста й. Носеше блуза и пола в ярки тонове. Големи златни обеци украсяваха ушите й, а сандалите с токове подчертаваха красивите й крака. Люк виждаше от мястото си как блестяха смарагдовозелените й очи. Селена стоеше до рецепцията и се усмихваше на някакъв висок и строен млад мъж.
Люк не познаваше мъжа, но това нямаше никакво значение. Веднага му стана противен, без съмнение той бе прекарал нощта със Селена в Алпин. Присви очи, стисна юмруци и тръгна към двамата.
— Здравей, Селена!
Макар че Люк я поздрави с тих глас, тя така се стресна, сякаш изкрещяха името й. Извърна към него глава и косата й се усука около раменете. В друг момент Люк би казал, че върху лалето й бе изписано любопитство.
— Люк! — възкликна Селена. — Какво правиш тук?
Люк потисна обзелото го желание да я прегърне, отпусна мускули и пъхна палци в задните джобове на джинсите си.
— Тук, в мотела ли? — запита той с безразличен глас. — Или в Сан Антонио?
— И на двете места — отвърна Селена и отмести поглед, сякаш търсеше някого. — Това е последното място, на което очаквах да те видя.
— Така ли? Защо? — Люк смръщи вежди и си придаде отегчен вид. Чувстваше, че тялото му е готово да се взриви.
— Защо ли? — Селена озадачено го погледна. — Нали работиш за Уил. Искам да кажа, че щом не си там, тогава някой сигурно те замества?
— Да ме замества ли? — повтори Люк и въпреки волята си се засмя.
Селена също не издържа и едва-едва се усмихна. Тази едва забележима усмивка сякаш освети душата на Люк.
— Разбираш какво искам да кажа — продължи тя — Всеки път, когато отида в канцеларията, ти си на гишето.
— Е, да… — започна той, но беше прекъснат от тихия глас на младия мъж, на когото Люк нарочно не обръщаше никакво внимание.
— Извинете!
— По телефона ли се обаждаше? — процепи през зъби Люк и погледна заплашително младия мъж.
— Синьор…
— Да? — отвърна най-сетне Люк и му се усмихна недружелюбно.
— Люк, това е Мануел Монтегра. Мани, запознай се с Люк Брансън.
— Приятно ми е, господин Брансън промълви, учтиво Мани и протегна ръка.
— И на мен — измърмори недоволно Люк, извади десния си палец от задния джоб на панталона си и набързо се здрависа.
— Мани, моля те да не обръщаш внимание на лошите маниери на господин Брансън — каза с нетърпелив тон Селена. — По всичко личи, че дълго време е живял във вътрешността на страната — тя се усмихна на Мани.
— Какво искаше да кажеш?
— Исках само да се извиня — отвърна той смутено и напрегнато. — Имам среща, а става късно.
— Не ви задържам… синьор.
— Люк, моля те — стрелна го Селена. — Разбира се, че можеш да тръгваш — обърна се тя към объркания служител — Благодаря ти за всичко, Мани.
Какво ли е това „всичко“, помисли си Люк и изтръпна. Какво е извършил Мани, каква услуга й е направил? Но, умът ли си бе изгубил? Люк се засрами от себе си и дори успя леко да се усмихне, когато Мани се обърна и си отиде.
— Защо се държа така грубо? — запита го направо Селена.
Люк не искаше да признае пред себе си, а още немалко пред Селена, че прояви ревност, затова отвърна:
— Съжалявам. Цял ден не съм слагал и хапка в устата си.
Селена не беше убедена в искреността му.
— И аз не съм се хранила днес както трябва, но това не е основание да се държа грубо.
— Казах, че съжалявам — раздразненият му тон подсказваше ясно, че няма повече намерения да се извинява.
— Разбрах — отвърна Селена и сви рамене.
— Добре — Люк леко се подсмихна. — А сега, след като ми обърна внимание и след като и двамата сме гладни, би ли ми позволила да те поканя на вечеря?
— Значи си позволяваш грубости и с мен?
— Селена — отвърна Люк с леко разтреперан глас. — Повярвай ми. Към теб не мога никога да проявявам грубост.
— Не съм убедена — Селена замислено го изгледа. — Но все пак се радвам, че го каза.
Люк облекчено въздъхна.
— Намеренията ми са добронамерени. Каня те на най-големия бифтек, който можем да намерим, в противен случай ще припадна от глад. Съгласна ли си?
Селена се подвоуми, после миловидно му се усмихна.
— Да, с удоволствие — отвърна тя.
— Чудесно. Преди това трябва да проверя дали мога да си намеря стая за тази нощ.
— Нямаш ли резервация?
— Не — отвърна той. — Стискай ми палци — и отиде при дежурния.
Дежурният му отвърна най-учтиво, че свободни стаи няма.
— И какво. Имат ли свободни стаи? — запита Селена, когато Люк се върна намръщен.
— Нямат — поклати, глава той.
— Карнавална седмица — обясни му тя.
— Да, така е — сви рамене Люк. — Въобще не познавам Сан Антонио. Имаш ли представа къде другаде мога да отседна?
— Имам, но ми се струва, че и там няма да успееш — отвърна обезкуражително тя.
— Е, добре — въздъхна той. — По дяволите с тези стаи. Гладен съм.
Селена впи поглед в него и започна да хапе долната си устна, сякаш неочаквано бе взела трудно решение. После бързо изрече:
— Ще спиш в моята стая!
Люк замръзна от учудване на мястото си.
— Какво каза? — запита той, когато се поуспокои.
От изписалият се върху лицето й израз ставаше ясно, че продължава да мисли.
— Естествено, ако си съгласен… — сви рамене тя и гласът й заглъхна.
„Ако е съгласен ли?“ Люк не повярва на ушите си. По-скоро не би сложил хапка в устата си, отколкото да отхвърли поканата й.
— Зеленоочке, от време на време може да съм груб, но никак не съм глупав — отвърна той. — Не само съм ти благодарен, но за мен ще бъде и голяма чест да отседна в твоята стая.
— Обещаваш ли да се държиш добре? — запита го тя, като ни най-малко не искаше да го предизвиква с тези думи.
— Повече от добре — пламна Люк и някак си сладострастно се усмихна. Ще се държа фантастично.
— Добре тогава…
— Кой е номерът на стаята ти? — запита бързо Люк, преди Селена да промени решението си. — Бих искал да се измия, преди да отидем на вечеря.
— Стаята ми е само за тази вечер.
— Утре ли си заминаваш? — смръщи чело Люк.
— Освен, ако не си намеря друга стая — повдигна рамене Селена. — За момента обаче възможностите са нищожни.
— Толкова съм гладен, че в момента това съвсем не ме интересува. Кой е номерът на стаята ти? — повтори Люк.
Селена започна да бърка из чантата си.
— Ще те чакам тук — каза тя и му подаде ключа с явно неудоволствие, после посочи един ъгъл за сядане в дъното на салона. — Оттук има страничен изход към крайбрежната алея.
— Чудесно — той пое ключа от ръцете й. — Ще се приготвя колкото се може по-бързо.
Люк едва се въздържа да не подскочи и да не извика силно от радост, усмихна се и тръгна към стаята.
Люк се забави двадесетина минути. Това бяха най-дългите — или най-кратките — минути в живота на Селена. Просто се задушаваше при мисълта дали прибързаното й решение беше достатъчно благоразумно.
Макар и да бе истина, че приемаше идеята Люк да й стане любовник, Селена не бе напълно сигурна дали е готова да се обвърже толкова рано с него.
От друга страна, решението да го приеме в стаята си ужасно я плашеше. Изтръпваше при всяко отваряне на вратата на асансьора.
Люк набързо се изми, обръсна се, изми си зъбите и си смени ризата. Но не само това. Пращеше от здраве и се вълнуваше от мисълта за предстоящата вечер.
— Готов ли си? — посрещна го Селена и тръгна с бързи крачки към вратата.
— За каквото и да е.
Това „за каквото и да е“ означаваше за Селена „за всичко“ — всичко, което бе избягвала досега в живота си.
Задълженията на плътта.
Думите се врязаха в съзнанието й, когато Люк мина пред нея и й отвори вратата. Тръпката, преминала по голите й рамене и ръце, нямаше нищо общо с лекия вечерен бриз.
Сериозно ли мислеше да отдаде тялото си на този мъж? Селена си зададе този въпрос и разсеяно се усмихна на Люк в знак на благодарност, докато минаваше край него. Потънала в тези мисли тя премина механично през алеята и излезе на крайбрежната улица.
Отговорът дойде ненадейно. Спомни си как устните му се сливат с нейните, усети аромата на тялото му. Да, вече беше готова на всичко.
— А сега, накъде?
Въпросът на Люк я накара да трепне.
— О… насам — и посочи неопределено с ръка, — но след като си толкова гладен, можем да вземем речно такси.
— Речно такси ли? — смръщи вежди Люк.
— Да — Селена огледа реката. — По реката се движат моторници. Просто си купуваш билет… А, ето едно. Ако искаш, можем да отидем до ресторанта с речно такси, а след вечеря да се върнем пеша.
— Съгласен съм — усмихна се Люк. — Откъде се купуват билети?
Селена не отговори — не може да отговори. Мъчеше се да преодолее разнежващото влияние на топлата му усмивка. Успя само да махне с ръка по посока на пристана, разположен недалече от мотела.
— Тогава, да се залавяме за работа!
Люк я хвана за ръката и двамата се втурнаха към пристана.
„Да се залавяме за работа“. От безобидната му бележка въображението на Селена пламна и развълнува всяка фибра на тялото й, „Залавянето за работа“ всъщност беше онова нещо, за което непрестанно си мислеше и то нямаше нищо общо с пътуването по реката.
Моторницата бе препълнена, а пътуването — кратко, но Селена не забелязваше нищо. Цялото й внимание бе погълнато от мъжа до нея и от силната му ръка, която стискаше нейната. Люк й задавеше въпроси и тя му отговаряше — молеше се само отговорите й да бяха разумни, защото просто не съзнаваше какво му казва.
— Какво ще кажеш за това място? — обърна се към нея Люк.
Селена примига и насочи вниманието си към ресторанта. Разпозна го и кимна.
— Хранила съм се тук — едва успя да промълви тя. — Храната е добра, а цените — разумни.
— Да влизаме тогава.
Ресторантът бе почти пълен и келнерката ги посъветва веднага да си намерят места, освен ако не предпочитаха да се хранят вътре. Откритата тераса с изглед към реката бе предпочитана от повечето посетители. Селена предостави избора на Люк и той повдигна рамене. Настаниха се вътре. Люк си поръча бифтек, а Селена — риба.
— Много си тиха тази вечер — забеляза Люк.
— Уморена съм — обясни му тя. — Снощи спах малко.
— Защо?
Острият въпрос обърка Селена.
— Наложи се да шофирам почти през цялата нощ.
— Почти през цялата нощ ли? — запита с тих, любезен и подозрителен глас Люк. — Защо?
Селена отново изпита някакво вътрешно напрежение.
— Защо ли? — повтори тя. — Защото излязох от дома си след три и половина часа през нощта. Затова.
— Три и половина! — възкликна той.
— Да, три и половина — удивлението на Люк накара Селена да изгуби самообладание. Какво значение имаше за него, кога е излязла от дома си?
— Защо питаш?
Люк се подвоуми, преди да отговори.
— Защото три и половина през нощта не е най-удобното време за пътуване.
Селена се замисли.
— Всъщност нямах намерение да пътувам — отвърна най-сетне тя. — Това беше просто едно спонтанно мое решение.
— Разбирам — промълви Люк. — Спонтанно твое решение.
— Да. Като твоето — отвърна Селена.
— Какво искаш да кажеш?
— Не се прави, че не разбираш нищо. Вероятно и ти си казал, че решението ти да заминеш в Сан Антонио е спонтанно.
— О, да — отвърна Люк и я погледна. После се усмихна. — Точно така беше.
Напълно объркана, Селена се отказа от тази игра на думи.
— А… как е бифтекът?
— Прекрасен — отвърна Люк. — А рибата?
— И тя е прекрасна — прозвуча като ехо гласът й.
Разговорът им потръгна едва след като се нахраниха и изпиха по чашка ликьор със силно черно кафе.
После Люк постави салфетката си настрани и сякаш съвсем случайно я попита:
— Искаш ли да се поразходим или си изморена?
— Не съм уморена — отвърна Селена и въздъхна. — Всъщност си мисля, че точно от това имам нужда сега.
Люк стана от мястото си и й подаде ръка.
— А сега ми покажи Сан Антонио — предложи й той.