Джоан Хол
Покореният изкусител (2)

Втора глава

Люк излезе от ярко осветения двор веднага след Бренда. Тъкмо хвана дръжката на вратата на прашния си джип, когато до слуха му достигна шумът от запаления двигател на колата на Селена. Той прекоси разположения непосредствено до къщата на Уил паркинг, секунди след като Селена излетя от него. Сякаш самият сатана я следваше по петите.

Тъй като движението беше слабо, Люк успяваше да поддържа дискретно разстояние след нея и не изпускаше от поглед задните светлини на колата й. Успя да спре зад нея на алеята, водеща към къщата й, в момента, в който угаснаха светлините на нейната кола.

Селена излезе от ниската спортна кола, осветена от ярката светлина от фаровете на джипа на Люк, и замръзна на мястото си. Люк я погледна и почувства силно и дълбоко вълнение. Селена стоеше стресната срещу него с широко отворени очи. Люк се изненада от изписания върху лицето й страх.

Страх? Думата прониза съзнанието му. Селена положително знаеше, че това е той… Положително беше забелязала, че я е последвал. Въпреки това изглеждаше като притисната до стената, готова да се стрелне като кошута, търсеща прикритие.

По дяволите, прокле се Люк. Ни най-малко не му се искаше да я плаши. Искаше да я прелъсти, а не да я плаши.

Двамата тръгнаха едновременно един към друг.

— Защо ме преследваш? — запита тя със стегнат глас. Зелените й очи гневно блестяха. — Какво искаш?

Теб, блесна отговорът в ума на Люк, но не го изрече.

— Да поговорим — отвърна спокойно Люк. — Искам само да си поговорим.

— За какво? — запита тя, отстъпи назад и започна да го наблюдава внимателно как пристъпва към нея.

Люк вдигна ръце в знак на смирение.

— За непристойното ми поведение на партито — трудно му бе да направи това самопризнание, но се зарадва като видя как напрежението върху лицето на Селена моментално изчезна.

— Поне си разбрал, че се държа безобразно — отвърна кисело тя. — Може би е нещо… Предполагам… — тя отмести поглед към джипа му и засенчи очи с ръка. Светлините на фаровете я заслепяваха. — Говори по-бързо. Запалените фарове ще ти изтощят акумулатора.

Люк почувства как устните му потрепват от удивление.

— Не мога толкова бързо — едва не се усмихна, когато тя отново му хвърли котешки поглед. — Надявах се да си по-гостоприемна и да ме поканиш да пийнем по нещо.

— Така ли?

— Точно така.

Настана тишина. Селена очевидно не му вярваше. Люк чакаше с нетърпение. Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му, когато тя кимна леко в знак на съгласие.

— Добре, ще ти предложа нещо за пиене — тя махна по посока на колата му. — Изключи фаровете и влез в къщата — покани го тя. — Ще направя кафе.

— Кафе ли?

Селена не си направи труда дори да го погледне.

— Кафе — повтори тя с твърд глас.

— Така да бъде — в гласа му прозвуча съжаление, но се засмя.

Селена чу смеха му. Или това бе сдържаната му въздишка? После поклати глава и отключи входната врата, запали осветлението, остави си торбата на края на кушетката, изрита сандалите от краката си и тръгна към кухнята.

Въздишка ли беше или се засмя?

Селена се замисли върху въпроса, докато стоеше над мивката и пълнеше стъкленицата със студена вода. Всъщност, имаше ли някакво значение? Въздишка или смях, той засегна някаква гънка дълбоко в душата й. Но Люк Брансън не означаваше нищо за нея, абсолютно нищо — не беше нито приятел, нито враг. Просто й беше дошъл на гости.

Но тъкмо в това беше проблемът. Той беше тук и неговото присъствие я караше да се чувства несигурно. Изведнъж усети, че Люк влиза в кухнята и цялата изтръпна.

Люк се засмя.

Това беше отговорът на въпроса й.

Значи беше чула смеха му. Мъжественият му глас бе изпълнен с желание. По дяволите! Обърна се внимателно, за да не се докосне до него.

— Притесняваш ме и това не ми харесва — каза му тя.

— Извинявай — Люк отстъпи леко и се усмихна, когато тя смръщи вежди. — Затова те последвах до тук — за да се извиня, че те притесних на партито.

— Защо тогава го правиш отново?

— Защото дяволски приятно ухаеш — отвърна направо той.

Бурни мисли разтърсиха ума на Селена. Завладя я някакво дълбоко вълнение, непознато, но въпреки това ясно различимо. Осъзнавайки, че това вълнение беше породено от неговия комплимент, Селена разбра, че е изпаднала в беда, особено след като призна пред себе си, че този мъж й харесва.

— Ах, кафето! — спомни си тя, отвори едно шкафче и пъхна ръка в него.

Раздрънчаха се чаши. До ушите на Селена достигна тих смях. Тя стисна две чаши, обърна се бавно и погледна Люк.

— Забавлявам ли те? — запита тя с леден глас.

— Възбуждаш ме — отвърна той с мек като памук глас.

Сякаш всичко в Селена започна да се топи и предизвика странна смесица от паника и очакване. Тя преглътна и се хвана като удавник за сламка за първата мисъл, която й премина през ума.

— Това ли е извинението ти? — едва успя да промълви тя, изненадана от чувствената мъглявина, зашеметила обикновено ясния й разум.

— Оказваш някакво необикновено въздействие върху моето либидо — отвърна той и сви рамене.

Селена почувства как тялото й потръпна от главата до петите. Не е честно, каза си тя в изблик на безмълвна съпротива. Просто не е честно някакъв мъж да е толкова привлекателен, толкова красив, толкова дяволски секси. Изпаднала в отчаяние, тя прибягна до единственото си оръжие за самозащита — чувството за хумор.

— Много странно — промълви тя със спокоен глас, — но изглежда, че сред тукашните мъже е избухнала епидемия от слабо либидо.

Люк се изкиска. В него ставаше някаква промяна. Селена не се оказваше такава, каквато очакваше. Въпреки това, в известно отношение тя бе всичко онова, каквато очакваше тя да бъде. Това явно противоречие обърка Люк. Не беше свикнал с подобно положение и то го смути силно. Налагаше се да го обмисли.

— Готово ли е кафето? — попита той и се отдръпна. Селена не го чу. По-точно казано не долови подтекста на неговия въпрос. Чу само гласа му. В него се долавяше напрежение, което не можеше да си обясни напълно. Плавните движения на високото му и стройно тяло напълно я омаяха.

— Селена?

— А? — запримига тя.

— Кафето?

Гореща вълна от объркани мисли я върна отново в съзнание. Селена пое дълбоко въздух и силно се засмя.

— Ах, да! — каква идиотка съм, промълви тя на себе си. — Искам да кажа, че кафето вече е готово.

С бързи и сръчни движения Селена наля кафето, взе захарта, млякото и чинията със сладкишите, които беше купила преди два дни и ги сложи на масата.

— Кафето е сервирано! — обяви тя и го покани да седне с елегантно движение на ръката.

При това движение блестящата й черна коса обви раменете й и гърдите й леко се полюшнаха. Люк преглътна, за да овлажни внезапно пресъхналото си гърло и тихичко простена при вида на великолепното й тяло. Чувството развълнува Люк, който се гордееше с факта, че при всички обстоятелства успяваше да запази присъствие на духа. Пръстите му трепнаха от подсъзнателния подтик да ги вплете в дългата й до кръста копринено лъскава коса. Дланите го засърбяха от копнежа да погали гърдите й. Стисна здраво чашата с кафето, но това не му помогна.

За какво ли си мисли той? Селена отпиваше от кафето и скришом наблюдаваше Люк над ръба на чашката. Върху красивото му лице се бе изписало странно изражение. Беше впил поглед в сладкиша в ръката си, сякаш никога през живота си не беше виждал подобно нещо. Изпитваше глад, но не към сладкиша, в който се бе загледал.

Накрая Люк вдигна глава. Погледът му се преплете с този на Селена. Мислите му се четяха в дълбините на тъмните му и преливащи от желание очи. Силни тръпки полазиха по гърба на Селена. Не беше необходимо да чува каквито и да е думи. Вече знаеше за какво си мисли той. Тя бе неговият избор. С това красноречиво мълчание той я уведомяваше за своето намерение да я притежава.

Селена преглътна веднъж, после още веднъж. Не й помогна. Чувстваше гърлото си сухо, прегоряло, болезнено, пулсиращо в унисон с растящата болка вътре в нея. Тя отпи от кафето и потръпна, когато горещата течност остави огнена следа от езика до стомаха й.

Невероятно дългите мигли на Люк примигнаха, когато сведе поглед от очите към гърлото й, а после и до навлажнените й устни. Просто поглъщаше устните й с поглед. Тръпките по гърба й станаха непоносими, а дълбоко залегналото в нея вълнение се превърна в силна болка от неизразим копнеж.

Но това беше лудост! Една мъничка и незначителна част от съзнанието на Селена я накара да се отърси гневно от това зашеметяване. Но нали беше станала невъзприемчива към подобен вид безмълвно прелъстяване, напомни си тя. Беше си изработила тази невъзприемчивост чрез подлагане на разтърсващата инфекция на безсмислените физически искания. Затова ли бе постоянствала и постигала победи над такива противници, за да се поддаде сега на властта на две пламнали, сатанински черни очи.

— Не! — острият звук на собствения й глас стресна както самата нея, така и седналият срещу нея мъж.

— Какво, не? — Люк примигна, смръщи вежди, после се засмя. — Все още не съм те попитал нищо.

— Напротив, попита ме! — отвърна му по същия начин Селена.

Люк изяде сладкиша и отпи от кафето, преди да й отговори.

— Исках да те попитам дали ще имаш нещо против да те придружа утре в плаването — каза той.

— Утре ли? — погледна го слисано Селена.

— Струва ми се каза, че утре имаш полудневно плаване — отвърна Люк и учудено я погледна.

— О, да! — Селена се усмихна смутено, а вътре в себе си въздъхна. — Точно така, утре наистина имам плаване.

— В обичайното време… В девет часа сутринта?

— Точно така — смръщи вежди Селена. — Обичайното време… девет часа.

— Ако нямаш нищо против.

Да има нещо против ли? Разбира се, че имаше. Но вместо това отвърна:

— Не, разбира се, че нямам нищо против — излъга го тя с пресилена усмивка. — Просто ми е чудно, защо настояваш да дойдеш. Положително си ходил на полудневно плаване и преди?

— Да, ходил съм — отвърна Люк, вдигна чашата и изпи остатъка от кафето си. Искаше му се да я види как работи. — Но никога досега не съм ходил с опитен водач — обясни той уж съвсем между другото.

Селена долови мисълта му и настръхна. Почувства обида и предизвикателство и му отправи блестяща, но неистинска усмивка.

— Плаването е само за половин ден, а и нивото на реката е ниско. Затова няма да е много вълнуващо, но нямам нищо против да дойдеш — тя сви рамене. Всъщност не само че беше против, но и изпитваше сериозни опасения, че ще се превърне в обект на постоянното му наблюдение.

— Чудесно — Люк остави чашата на масата и избута назад стола си. — Благодаря ти за кафето — изправи се и я погледна с иронична усмивка. — И отново се извинявам.

Селена преглътна недоброжелателната си мисъл и отвърна учтиво.

— Извинението се приема.

— И сега искаш да си отида, така ли?

— Става късно — наведе глава тя.

— Само десет и петнадесет — отвърна Люк и погледна бързо часовника си. После се засмя и се обърна. — Утре ще дойда по-рано в склада, за да помогна при пренасянето на екипировката.

Тя долавяше думите му с част от разсъдъка си, а с другата се съпротивляваше ожесточено на ефекта от лекия му смях. Едва успя да промълви.

— Добре. Благодаря ти — гърлото й беше пресъхнало. Преглътна. Не й помогна. Преглътна отново. — Лека нощ.

— Лека нощ — Люк кимна, после заобиколи масата и се наведе над нея. — Нощта няма да е лека — промълви той. — Отвратителна ще бъде.

Последните му думи прозвучаха съвсем близо до устата й. Селена почувства влажния дъх на устните му и усети аромата на кафето.

— Люк…

Той спря протеста й със зажаднелите си устни. Студени и твърди, те не бяха нито пасивни, нито натрапчиви. Устата му притисна леко нейната, но Селена цялата настръхна. Усещането я разтърси из основи. Искаше й се всичко това да не свършва никога. Преди обаче да е успяла да му отвърне, устните му се отдръпнаха. Люк се изправи и се отдръпна от нея. Селена го погледна напълно объркана.

— Отнеси това пожелание за лека нощ в празното си легло — промълви той.

Миг след това входната врата щракна тихо зад него.

Люк си отиде, но неговото присъствие продължаваше да витае във въздуха и да вълнува чувствата на Селена. Тя седеше като замръзнала на мястото си, гледаше втренчено към вратата на кухнята и поглъщаше ехото на всичките онези думи, които останаха неизречени между тях.

Какво имаше в този човек, питаше се тя и потръпваше, вероятно от прохладния бриз, подухващ от отворения кухненски прозорец. Без съмнение, Люк Брансън бе най-красивият мъж, с когото бе имала нещастието да се запознае. Но, напомни си тя, на нея не й правеха впечатление нито издължените мъжки форми, нито студените целувки.

Но защо тогава чувстваше, че отвътре нещо сякаш я изгаряше? Какво я привличаше у този мъж? Личността му? Едва ли, след неговото държане.

Въпреки това, нещо от него бе проговорило с ласкав глас и то бе проникнало дълбоко в нея. От устните й се отрони дълбока въздишка. Стана и започна да прибира съдовете от изпитото кафе.

— Най-обикновена химия — каза си със силен глас Селена. — Старата и добре позната черна магия. Прелъстителната песен на хормоните — тя почисти масата и тръгна към спалнята. Спря се за миг с ръка върху електрическия ключ. — И що за загадка е всичко това? Глупости! — после завъртя ключа и стаята потъна в тъмнина.

Предсказанието на Люк се оказа по-силно от дързостта на Селена. Нощта се проточи дълга и противна.

Утрото се оказа също противно. След неспокойната нощ, Селена се събуди със страшно главоболие.

Люк е виновен, измърмори си раздразнено тя. Защо му е трябвало да идва по тези места? Откъде ли бе дошъл? И защо? Селена знаеше, че всички служители на Уил са изпаднали хора, какъвто беше и самият Уил. Тя ги познаваше добре и ги разбираше, понеже и тя самата беше като тях. Но у Люк имаше нещо различно. Разликата беше едва доловима и трудна за определяне, но все пак съществуваше.

И точно това я тревожеше.

Денят се оказа топъл и приятен, реката — спокойна, а туристите, както обикновено — приятни. Работата би доставила истинско удоволствие на Селена, ако го нямаше един от членовете на групата. Въпреки лошото си настроение, Селена бе принудена да признае, че Люк удържа на думата си и пристигна рано, за да помогне както на нея, така и на двамата наскоро наети помощник-водачи, които работеха заедно със Селена на сала.

Ако беше друг мъж, Селена щеше да се зарадва много на помощта му. Люк се справяше много добре с работата, която свърши за половината от определеното време.

Но защо трябваше да е толкова привлекателен? Защо трябваше да изглежда така добре в нейните очи? Да не би да се дължеше на облеклото му или на самия него?

Като се мъчеше да избегне опасния отговор, Селена натисна с дългото гребло, отблъсна сала от пясъчния бряг и той се понесе по бавното течение на реката.

В полудневния излет участваха три сала — два малки и един голям. Селена пое водачеството с по-големия. Останалите два сала, всеки с по четири пътника, я следваха на безопасно разстояние. На нейния сал имаше група от осем души — три семейни двойки на средна възраст, тя и Люк.

Трите жени седяха на пейката в предната част на сала. Те реагираха оживено на всяка птица, костенурка и дори на домашно животно, което виждаха. Техните съпрузи и Люк се бяха облегнали по надуваемите прегради отстрани и отзад на сала. Селена се радваше, че е на мястото на водача в средата на сала. Не можеше да гледа към Люк, защото трябваше да наблюдава пътя пред себе си и да направлява сала.

Люк слушаше разсеяно разговора на мъжете от двете си страни и си мислеше, че Селена в момента заработва заплатата си.

А тя наистина се трудеше така, както трябва.

Люк си даваше вид, че е напълно спокоен. Седеше с опънати крака, кръстосани само в глезените. Следеше обаче и най-малкото движение на жената пред себе си. Скрит зад тъмни слънчеви очила, погледът му оглеждаше стройните форми на Селена. Мускулите под гладката й и почерняла от слънцето кожа потрепваха, докато боравеше с греблата и направляваше сала по най-слабото течение на реката.

Люк навлажни устни и едва устоя да не стане и да не я целуне по гърба. Толкова силно я желаеше, че ръцете му даже трепереха. Копнееше да изпробва силата, която тя сега влагаше в работата с греблата, да изпита гъвкавите й движения, докато се притиска към него. Копнееше да почувства възбудените й форми и гъвкавостта на пламналото й от страст тяло.

— Горещо е, нали?

Беше по-горещо и от ада. Люк се усмихна на седналия от лявата му страна мъж.

— Да — отвърна Люк. — А сме едва в средата на април. Казват, че в началото на юни просто няма да можем да дишаме от горещина.

— Не сте ли тукашен?

— Не съм — поклати глава Люк. — От Пенсилвания съм, недалеч от Филаделфия.

— Добре постъпихме — обади се мъжът, който се бе представил като Чет. — Радвам се, че тази година решихме да си вземем отпуските през пролетта, вместо през лятото.

— За първи път ли сте в западен Тексас? — запита Люк и се опита да прояви интерес, като същевременно се стремеше да овладее напрегнатото си тяло.

— Всъщност, да. За първи път сме на югозапад — кимна Чет, после кимна повторно по посока на една леко пълна жена, седнала отдясно на сала. — Идеята да дойдем в Тексас е на жена ми. Взе решение веднага след като прочете някаква книга за Аламо.

— Ходили ли сте в Сан Антонио? — усмихна се Люк.

— Да. Прекрасен град. На всички ни хареса.

— О, значи шестимата пътувате заедно? — запита Люк и хвърли бегъл поглед към останалите членове на групата.

— Почти сме се сродили — отвърна със смях Чет. — Освен това, прекрасно се разбираме. Вече пет или шест години прекарваме заедно годишните си отпуски.

— Разбирам — промълви Люк убеден, че вижда пред себе си три семейни двойки, които вече не изпитваха необходимостта, от каквато и да е романтика или от усамотение. На Люк някак си му доскуча от този разговор, затова изпита облекчение, когато една от жените възбудено му обърна внимание върху нещо, което се движеше във водата.

— Да, змия е — обясни й Селена, намали движението на сала с греблата и подвикна на останалите двама водачи да видят змията. После се приведе напред и се взря в нея. — Оттук не мога да я разпозная каква е точно.

— Има ли много змии тук? — запита жената на Чет и заоглежда брега на реката.

— Намират се — отвърна Селена. — Знаете ли, змиите са доста страхливи създания. Избягват срещите и не обичат да се показват. Аз например работя вече около четири години по реката и за цялото това време не съм виждала повече от три-четири змии.

— А на сушата? — настояваше жената.

— Виждала съм само няколко — призна Селена. — Много рядко ще ги видите там, където има хора — тя се усмихна окуражително. — Не са като някои други животни. Никога не молят за подаяние.

— Касиерът в универсалния магазин обаче казал на мъжа ми, че вчера сутринта видял змия пред караваната си — обади се седналата в средата жена и видимо потръпна. — Казал, че била гърмяща змия и едва не стъпил отгоре й.

Селена наклони глава и отправи развеселен поглед към Люк, после отговори на жената.

— И съпругът ви му е повярвал?

— Но какво говорите? — погледна я смутено жената.

Четиримата мъже на края на сала се засмяха.

— Касиерът — продължи Селена — се казва Джаспър Чанс и съм убедена, че се е пошегувал малко със съпруга ви. Джаспър обича да прибавя местен колорит към нещата, за да може туристите да си отиват доволни оттук.

— О! — разбра жената и се засмя. — Значи, ако сме внимателни, няма от какво да се страхуваме… Искам да кажа, когато спрем за включената в излета закуска?

— Ни най-малко — увери я Селена. — Всички ще се убедите в това само след няколко минути — продължи тя и отклони сала към едно леко наклонено към реката място. — Ето къде ще спрем за обещаната закуска — тя огледа развеселена групата. — И ако някой от вас забележи змия, моля ви веднага да ми съобщите — върху устните й разцъфтя очарователна усмивка — тъй като и аз имам голямо желание да я видя. Усмивката й прониза сърцето на Люк.