Джоан Хол
Покореният изкусител (10)

Десета глава

Настоятелният звън на телефона събуди Селена в ранния следобед. Макар и да не притежаваше пророчески способности, знаеше кой се обажда. Люк бе звънял поне пет-шест пъти от сутринта. Три пъти му отговори. На третия път му заяви накратко, че няма какво да му казва и го помоли най-учтиво повече да не я безпокои. Люк отвърна, че ще й звъни дотогава, докато се съгласи да поговорят. Този път тя не каза нищо, а просто му затръшна телефона.

Сега Селена се разсъни напълно и много се ядоса. После се присегна и изключи телефона.

Гневът не я напусна и докато се къпеше под душа, и докато се обличаше след това. Напрежението й поспадна едва когато изпи първата чаша кафе. Очите й зашариха по стенния телефон в кухнята.

Може би трябваше… Не! Селена отхвърли предателската мисъл. Няма да се подаде на желанието си да се види с Люк и да поговори отново с него. Всичко свърши. Отмина. Край. Докато се улисваше с разни занимания и се стремеше да не мисли за него, в главата й се въртеше мисълта, че всъщност с нея всичко бе свършено.

Трябваше да прави нещо и непрестанно да е в движение. Това беше отговорът на въпроса. Върна се в спалнята си, включи отново телефона и набра бързо номер на туристическото бюро. Молеше се Люк да не е там. Успокои се, щом чу познатия грубоват глас на Уил.

— Уил, обажда се Селена — каза тя и се удиви от спокойния тон на гласа си.

— А, върна ли се най-после? — изръмжа Уил.

— Върнах се и съм ужасно отегчена — засмя се Селена и веднага се стресна от резкия си глас. — Иска ми се да поработя — това поне беше истина. — Имаш ли нещо за мен?

— Имам три различни ангажимента — отвърна Уил. — Можеш да си избереш един от тях.

— Какви са?

— Полудневно плаване, еднодневна екскурзия и едно пътуване с преспиване до Санта Елена. И трите са за утре сутринта — отвърна той. — Какво избираш?

Като знаеше, че пътуването до Санта Елена траеше от два до четири дни, Селена не се подвоуми.

— Ще пътувам за Санта Елена. Голяма ли е групата? Кой маршрут избраха?

Както обикновено, Уил отвърна съвсем накратко:

— Един сал и шестима участници. Ще бъдеш сама.

Селена долови нещо странно в тона на Уил. Смръщи вежди и попита:

— И какво? Това проблем ли е?

— Надявам се, не — отвърна той. — Ами, знаеш ли, съобщиха ни, че в този район имало стрелба.

— Стрелба ли? — възкликна Селена. — Има ли ранени?

— Не, не — успокои я Уил. — Агентите за борба с наркотици смятат, че стрелбата е между контрабандисти на наркотици.

— Това е успокоително — въздъхна Селена. — За миг си помислих, че някой е стрелял по нашите хора.

— Не е по нашите хора — повтори Уил с успокоителен тон. — Убеден съм, че е изолиран случай, но си помислих, че ще бъде честно да те уведомя.

— Е, добре, Уил, благодаря ти — опънатите нерви на Селена се поотпуснаха и тя се съсредоточи върху работата си. — Групата, която ми даваш, смесена ли е?

— Само жени — засмя се Уил от другия край. — Писателки. Казаха, че пътуването им било с проучвателна цел.

— Писателки ли? — Новината събуди интереса на Селена. — Какви писателки? Да не са журналистки?

— Не — изсумтя Уил. — Писателки на художествена литература. Исторички. А може би истерички.

„Шовинист такъв“, помисли си Селена, но не изказа на глас мнението си.

— Уверена съм, че не е така — отвърна тя.

— А аз съм уверен, че ти ще бъдеш единственият лодкар — провлече думите си Уил. — Още ли настояваш да отидеш?

— Да — отвърна веднага Селена. — След малко ще дойда да проверя екипировката. Бренда на работа ли е днес следобед?

— Не — отвърна Уил. — Дейв тръгна на десетдневна екскурзия до долните каньони и Бренда реши да го придружи.

„Щастливка“, каза си Селена и се усмихна при мисълта, че вятърничавата й приятелка гребе с нейния любим. — Нямаше ме само два дни. Кога заминаха?

— Вчера сутринта — отвърна Уил. — Една група настоя да отиде на тази екскурзия, а Дейв пожела да я вземе. Тогава нашата вихрена Бренда изрази желание да го придружи.

— Е, такава си е нашата Бренда — засмя се Селена. — Добре, Уил. Като проверя екипировката, ще се отбия до бюрото.

Три часа по-късно Селена влезе в агенцията и едва се стърпя да не излезе моментално от нея. На гишето стоеше Люк. Облеклото му беше някак си занемарено, но той й се стори прекрасен.

— Нещо става с твоя телефон — обърна се направо Люк към нея.

Застанала до вратата, Селена внимателно го наблюдаваше, готова да излезе всеки миг от агенцията.

— Нищо му няма — отвърна тя с тон, който го предизвикваше да я опровергае.

— Сигурно е така — съгласи се Люк. — Целият ден се опитвах да се свържа с теб, но телефонът ти непрестанно даваше заето.

— Не исках да ме безпокоят — отвърна тя с мила, но подигравателна усмивка, — затова го бях изключила.

— Това няма да ти помогне — отвърна той, без да обръща внимание на тона й. — Рано или късно ще се съгласиш да говориш с мен.

— Нима? — вдигна вежди тя.

— Убеден съм — кимна той. — Няма да те оставя на мира, докато не поговорим — той стана от мястото си и тръгна към нея. Тя се отдръпна към вратата. Люк пое дълбоко въздух и се спря. — Добре, добре, няма да те притеснявам. Ще ми отговориш ли само на един въпрос.

— Питай бързо — каза тя със заповеднически тон. — Ужасно бързам — и това бе самата истина. Почувства внезапно желание да побегне и да се скрие от него, в противен случай щеше да се хвърли в прегръдките му.

— Слушай, Зеленоочке, този спор между нас е напълно излишен. Ако ме изслушаш, ще ти обясня, че можем веднага да го приключим.

— Аз вече го приключих. Още вчера — напомни му тя.

Търпението на Люк се изчерпа.

— По дяволите, знаеш за какво недоразумение става дума — той отново пое дълбоко въздух и продължи малко по-спокойно. — Нищо не е приключено, Селена, и ти го знаеш така добре, както и аз. Преживяхме чудесни мигове и не си заслужава да захвърлим всичко, без дори да си поговорим.

Това, което казваше, имаше смисъл. Селена се намръщи. А защо трябваше да има смисъл? Не искаше да слуша, понеже се страхуваше, че е сладкодумен и ще я накара да повярва в нещо, в което не искаше. Но… как копнееше за него…

— Селена? — в гласа му звучеше надежда. Тя започваше да се предава и той разбираше това. — Моля те!

— Добре, съгласна съм — съгласи се тя с лека въздишка.

— Не тук — отвърна той и въздъхна още по-силно от нея. — Трябва да поговорим на четири очи. Може ли тази вечер? В твоя дом?

— Не, не тази вечер — поклати глава тя. — Уморена съм. Снощи не спах добре. Някой непрестанно ми звънеше по телефона.

— Може би е трябвало да вдигнеш слушалката. Тогава напрежението и отчуждеността между нас нямаше вече да съществуват.

— Знаеш ли, трябва да почакаш няколко дни.

— Защо няколко дни — запита озадачено той.

— Имам тридневно плаване до Санта Елена — обясни Селена. — Групата се състои от шест писателки на исторически романи.

Това никак не се хареса на Люк.

— Не можеш ли да се откажеш? Все ще се намери кой да те замести — намръщи се Люк.

Селена заклати отрицателно глава, преди още да е млъкнал.

— Не е възможно — отвърна тя. — Уил е останал без хора. Приех ангажимента и ще го изпълня — тя смръщи вежди. — Къде, впрочем, е Уил?

— Отиде по работа и съобщи, че ще минеш насам. Аз пък му казах, че с удоволствие ще те изчакам.

Започваше отново да я печели и Селена се развълнува. Опита се да се противопостави на това чувство и погледна Люк с насмешлива усмивка.

— Много си великодушен, Брансън.

— Не съвсем — отвърна той с прочувствена усмивка. — Ще чакам, докато останем сами, за да го докажа.

Това преля чашата. Селена сграбчи дръжката на вратата, отвори я и вдъхна дълбоко свежия въздух.

— Трябва да вървя — каза тя и прекрачи прага. — Ще се видим… и ще поговорим, като се върна от Санта Елена.

— Изгарям от нетърпение — промълви с тих глас Люк след нея.

„По дяволите, сатана такъв“, помисли си Селена и се втурна към колата. „И аз самата изгарям от нетърпение.“

 

 

Слънцето стоеше като меден диск на кобалтово синьото небе. Въздухът беше сух, реката — спокойна, а пътничките — въодушевени и шумни. Макар и да гребеше, Селена беше много доволна.

За нейно спокойствие и удоволствие, писателките се оказаха не само интелигентни, остроумни и решени да извлекат максимална полза от своето пътуване, но и приятни. Те затрупваха Селена с въпроси и изслушваха внимателно отговорите й. Две от тях дори си водеха бележки.

По пладне температурите станаха непоносимо високи, но те не се оплакаха. Всички много се смяха, когато една около четиридесетгодишна жена, каза, че силната топлина не само ще прочисти порите на лицата им, но и ще стопи малко тлъстинки от задните им части.

Така с непрестанни закачки, те продължиха своя път. Селена тъкмо бе избухнала в силен смях, когато проехтя първият изстрел.

— Какво, по дяволите, беше това? — възкликнаха жените.

— Надявам се, че не беше… изстрел — отвърна колебливо Селена.

— По дяволите, за мен си беше чист изстрел — каза една от жените.

Проехтя нов изстрел и всички млъкнаха. Селена занемя от ужас, когато чу как куршумът изсвистя край главата й.

— Божичко! — извика тя. — В мен стреляха! — тя напрегна моментално сили, натисна силно греблата и се насочи към американския бряг на реката, тъй като изстрелите идваха от противоположната страна.

— Може ли да помогнем с нещо — обърна се към Селена най-младата жена с широко отворени от уплаха очи.

— Можете — отвърна Селена и натисна греблата. — В момента, в който салът опре в брега, скачайте и се скрийте зад онези скали.

Без излишни приказки, жените скочиха от сала в мига, в който той се заби в пясъчния бряг, и побягнаха. Селена ги следваше по петите. Задъхани от бягането, те се прикриха зад канарите. Нов куршум отчупи парченце от скалата, докато Селена тичаше след последната жена към нея.

Най-възрастната жена от групата, прехвърлила вече петдесетте, изруга гневно, сграбчи Селена за ръката и я дръпна на сигурно място зад скалата.

— Този дивак отсреща нещо не е наред! — каза тя.

— Този дивак отсреща по всяка вероятност е контрабандист на наркотици — отвърна Селена.

— Лари беше против това мое пътуване — изпъшка една зашеметяващо красива жена от групата. — Сега ще ми натяква до края на живота: „Казвах ти да не отиваш! Казвах ти да не отиваш!“

Селена не се въздържа и се засмя при тези думи на жената. Засмяха се и останалите. Смехът им обаче моментално секна от изсвистелия над главите им куршум.

— Господи, какво ще правим сега? — запита една от жените и всички обърнаха погледи към Селена.

— Ще стоим тук — отвърна тя. — Хванал ни е на тясно, но куршумите не могат да пробият скалата.

— А какво ще стане, ако реши да премине реката? Селена опря гръб на скалата и затвори очи.

— В такъв случай, мили дами, страхувам се, че ще изпаднем в голяма беда — отвърна тя.

 

 

Люк седна на мястото на шефа си и вдигна обутите си в ботуши крака върху обсипаното с книжа бюро на Уил. Скучаеше. Селена му липсваше. Пред вратата изсвистяха автомобилни гуми и миг след това вътре връхлетя Джаспър Чанс.

— Току-що в магазина дойде Рафаел и съобщи, че някакъв скапан контрабандист на наркотици е задържал Селена и групата й при скалите.

Люк моментално скочи на крака.

— Какво значи задържал? — запита той.

— Скапанякът ги обстрелва с пушка — отвърна Джаспър и изля порой от ругатни по негов адрес.

Люк замръзна на мястото си. После погледна към вратата.

— Дай ми една от пушките си — помоли той.

Джаспър кимна в знак на съгласие.

— Имам две — каза той. — Идвам с теб.

Рафаел им даде два коня и им описа точното място на снайпериста. Двамата поеха незабавно и пресякоха реката на няколко мили по-долу. Когато стигнаха мястото, се оказа, че снайперистът не е един, а трима. Двамата слязоха от конете и решиха да заобиколят стрелците.

Оказа се, че на помощ са се притекли и четирима полицаи от службата за борба против наркотиците. Люк привлече вниманието на контрабандистите, те стреляха и издадоха местоположението си. Полицаите отвърнаха моментално на стрелбата. Всичко свърши за няколко минути, после настана тишина. Чуваха се само воплите на ранения контрабандист.

Люк и Джаспър оставиха контрабандистите в опитните ръце на полицаите, скочиха на конете и преплуваха с тях реката. Люк яздеше със свито от страх сърце.

— Селена! — извика той, когато конят му се изкачи по песъчливия бряг.

— Люк! — отвърна тя и изскочи иззад скалата. — О, Господи! Да не си решил да те застрелят? Отсреща има човек с пушка — без да обръща внимание на това, че самата тя се излага на опасност, Селена се втурна по брега и когато Люк скочи от коня, се хвърли в прегръдките му.

Люк затвори очи и притисна скъпоценното й тяло към разтуптяното си сърце.

— Добре ли си? — после се отдръпна от нея и я огледа. — Да не би да си се ударила или да си ранена?

— Не съм — успокои го задъхано тя. — Нищо ми няма. Благодаря на Бога, че и моите дами са добре — тя се обърна и се усмихна на жените, които започнаха бавно да излизат иззад скалата.

— Дамите ти добре ли са? — извика Джаспър.

Чу се едно хорово „да-а-а“, последвано от сухата забележка на най-възрастната жена.

— Тази малка случка развълнува сърцето ми. Клетото, разхлопа се от вълнение така, както последния път, когато правих любов.

Всички прихнаха да се смеят. Това бе добре дошло за повишаване на настроението им, реши Селена и им съобщи, че трябва да се откажат от по-нататъшното си пътуване. Предложението й бе посрещнато с недоволни възгласи.

— Не можете да продължите — обади се и Люк със строг израз на лицето.

Думите му бяха посрещнати с подигравателни усмивки.

Люк погледна Селена. Тя само повдигна рамене и застана на страната на жените.

— Ще се видим като се върна — каза тя.

— Ще те чакам — отвърна Люк. После добави: — В моята къща.

Останалата част от пътуването премина без премеждия. Селена бе приятно изненадана от това, че жените се оживиха още повече и се оказаха интересни, а в отделни моменти и много весели, спътнички. Когато пътуването приключи и всички се завърнаха в туристическата агенция, те заявиха на отдъхналия си с облекчение Уил, че са събрали достатъчно материал за няколко книги. Накараха дори Селена да им обещае, че ще ги прочете.

Усмихната, Селена им махна с ръка, скочи в автобуса и тръгна към склада, за да върне екипировката. Когато приключи работата си, я обзе нерешителност.

Два дни отказваше да мисли за срещата си с Люк. Настана време да се видят. Люк беше рискувал живота си за нея. Доколкото знаеше, дори нямаше пушка. Не беше и уверена, дали умее да си служи с нея. Въпреки това той бе намерил пушка и й се бе притекъл на помощ. Постъпката му говореше много повече за чувствата му към нея, отколкото каквито и да е думи.

Той я обичаше. Сигурна беше в това, както беше сигурна, че и тя го обича. Но дали Люк знаеше това? Може би бе настъпил моментът, в който трябваше да го разбере. Тръгна към колата си. Ще отиде в неговия дом, така както я бе помолил, не, както й бе наредил той.

Отпочинала, свежа и с разпуснати коси, Селена паркира колата си на алеята пред къщата на Люк. Прозорците светеха, но от Люк нямаше и следа.

Селена слезе от колата неспокойна, възбудена и уплашена, че той ще отхвърли любовта си, а ще предложи само тялото си, в замяна на нейното. Посрещнаха я звуците на първия концерт за пиано на Чайковски. Тя изпъшка и затвори очи.

Харесваше Хендел, но Чайковски! Селена тръгна като сомнамбул след музиката, премина през двора, после през широко отворената врата и влезе във всекидневната. Люк се бе облегнал със затворени очи на един стол и слушаше. Тя не издаде никакъв звук, но някак си усети, че той долови присъствието й. Люк отвори очи. Не каза нищо, но тя почувства, че я вика при себе си. Селена тръгна към него. Люк протегна ръце, тя потъна в прегръдките му и вдигна устни към неговите.

— Колко много ми липсваше! — прошепна той.

— И ти на мен.

— Желая те.

— И аз теб.

Люк погледна блестящите й очи. Усмивката му бе топла, любяща и изпълнена с желание — като на истински демон.

— Ще поговорим по-късно — каза той и я целуна леко по устните.

— Ако се налага — отвърна с въздишка тя.

— Дължа ти едно обяснение.

— Ще те изслушам.

Люк облекчено въздъхна.

— Искам да ти задам няколко въпроса — каза той.

— Ще отговоря на всичките — обеща му тя.

— Само едно нещо — отдръпна се назад и я погледна.

— Какво е то? — въздъхна отново Селена.

— Обичам те! — каза Люк и затаи дъх.

— А аз повече! — отвърна Селена и се усмихна.

Люк я взе в прегръдките си.

— Това ще разберем по-късно — каза той. После я взе на ръце и я понесе към спалнята.