Мария Барет
Интимни лъжи (8)

Осма глава

Холи се намираше на крайбрежния булевард в Брайтън и потреперваше на мразовития вятър. Стоеше тук от два часа. Тя се уви по-здраво в палтото, вдигна шала на главата си, завърза си го под брадичката и най-сетне слезе по стъпалата към плажа. Искаше да застане там, където бе стоял Санди, за да вземе крайното решение да остави зад гърба си хаоса от болка и измама.

Морето изглеждаше сиво и заплашително, а небето бе натежало от тъмни облаци. Холи вдигна поглед и я побиха студени тръпки. Тя се сгуши в палтото, за да се постопли, отиде до самата вода, подуши мириса на студеното море и влажния вятър и усети ледени пръски по лицето си. След това се обърна и тръгна тежко нагоре по стъпалата. Когато се изкачи до булеварда, седна още веднъж на студената желязна пейка, на която бе седяла цял следобед, и затвори очи.

Чувстваше, че нещо не е наред. Докато седеше между рева на уличното движение и прибоя на морето, дълбоко в сърцето си усещаше, че нещо не е наред. Нещата някак не си пасваха. Тя пренебрегна шума и студа, доколкото можеше, и се опита да прехвърли през ума си събитията от тази сутрин. В съзнанието й изплуваха откъслечни разговори, появи се образът на Софи, който после бе заместен от спомена за Джил, застанала ядосана на вратата с празен поглед.

Тя издиша шумно.

— Не трябваше да ходя там — промърмори на себе си. — Беше адски глупаво!

Посещението в Ийстхам бе предизвикало у нея смесени чувства — ужасен срам и отново онова странно съмнение. Макар още да не бе осъзнала причините, Холи имаше зловещото усещане, че нещо в цялото положение не е наред. Тя отвори очи, изправи се, обърна се с гръб към морето, бръкна в джобовете си и тръгна.

„Все пак може всичко да е плод на въображението ми“, помисли си, докато вървеше към колата. В момента не можеше да разсъждава трезво. Беше допуснала твърде много грешки през последните двадесет и четири часа — не биваше да идва в Съсекс и не биваше да позволява на Кит… Неочаквано се спря по средата на улицата. Кит — само при мисълта за него подскачаше.

— Да върви по дяволите! — каза троснато Холи и отново тръгна, този път по-бързо, а токчетата й затракаха елегантно по паважа.

„Това е плод на въображението ми — помисли си, докато се мъчеше да прогони Кит от ума си. — Виждам несъществуващи неща, сънувам ги, може би защото така искам. Онова снощи с Кит е класически пример — поддадох се на стария навик и едва не се изложих. Трябва да му кажа, че това не означава нищо — реши, когато стигна до колата си. — Довечера ще му позвъня и ще му обясня, че съм се държала така, защото съм объркана, в затруднение.“

Тя отключи фолксвагена, изчака една пролука в колоната от минаващи коли, отвори вратата и се качи. Вътре беше студено, затова наду парното и остана няколко минути с палтото, шала и ръкавиците си, за да се постопли. „Това е“, реши тя. Щеше да изтрие цялата тази работа от ума си и да я забрави, да забрави Кит. След това си съблече горните дрехи, готова да потегли за Лондон. Каква полза, че интуицията й подсказваше нещо нередно? Докъде щеше да я доведе това, освен до някоя още по-голяма бъркотия? Тя си закопча колана и включи на скорост. „Ще се опитам да оставя всичко това зад гърба си“, помисли си унило Холи. След това погледна през рамо, вля се в потока от коли и започна дългото пътуване към дома.

 

 

Софи се отдръпна, седна на пети, духна пламъчето и започна да наблюдава малкия червен блясък в долната част на скарата. Огънят прихвана бързо, подпалките попушиха няколко секунди и избухнаха в пламък. Тя подържа известно време парче вестник над камината и го махна. Огънят се беше разпалил.

— Браво — каза Джил. Седеше на пода в другия край на стаята с подвити колене, увита в одеялото. Беше престанала да трепери, но като че ли не можеше да се стопли, ръцете й бяха ледени. — Не знаех, че умееш да палиш огън.

Софи отговори, без да отмества очи от скарата:

— Татко ме научи. Казваше, че трябва да умея, защото ти нямаш никаква представа от това и винаги се тревожиш да не си счупиш маникюра…

Тя спря и преглътна. Не искаше думите й да прозвучат грубо, просто такава бе истината и баща й го беше казал без капчица злоба или укор. Настъпи напрегнато мълчание и Софи зачака раздразнението на Джил. След малко я погледна предпазливо през рамо.

Джил вдигна очи и се усмихна тъжно.

— Прав е бил — каза тя. — Мразя да паля огън, в това отношение съм абсолютно безполезна.

Софи отвърна на усмивката й.

— Ела и седни тук, ще се разпали само за няколко минути — след това стана и избърса ръце в полата си. Пуловерът й беше покрит с прах от въглищата и тя се опита да го изтупа, но без успех. — Мисля да отида да позвъня на Хари. Да проверя дали е добре.

Джил се опита да стане, но краката й изневериха.

— Аз трябва да позвъня — каза тя. — Хари ще се чуди какво е станало с мен…

Гласът й секна. Вече нямаше сили да запази фасадата и вдигна ръка към лицето си, за да скрие сълзите. Софи стоеше непохватно в другия край на стаята.

— Ще му кажа, че си отишла до магазина, защото ни се е свършило млякото — предложи тя.

Джил кимна и затърси кърпичка из джобовете си.

— Ще си помисли…

— Няма да си помисли нищо — прекъсна я Софи. — Искаш ли нещо за пиене?

Джил поклати глава.

— Не, благодаря.

Софи сви рамене и тръгна към вратата.

— Софи! — извика неочаквано Джил след нея. Момичето спря и се обърна. — Защо? — попита тихо Джил.

Момичето наведе глава и мълча сякаш цяла вечност, след това отново вдигна поглед.

— Преди никога не си имала нужда от мен. Аз бях необходимо зло.

След тези думи излезе в коридора и тръгна към кабинета, за да се обади на своя природен брат.

Джил прекоси стаята и седна пред огъня, но дори само това усилие я изтощи. Изминалите четиридесет и осем часа бе прекарала в състояние на шок, без да яде нищо, а нощем лежеше будна и се опитваше да се подготви за предстоящите болка и унижение. Сега, след това сгромолясване, не й бяха останали никакви сили. Чувстваше се напълно изразходвана.

Тя сложи глава на облегалката на креслото и се замисли върху думите на Софи. Беше права, разбира се. Джил никога не бе имала нужда от нея, всъщност никога не я бе желала. Предишният й живот се въртеше само около Алекс и Хари, а тя представляваше централната точка. Софи се намираше в крайчеца, резултат от второто решение на баща си и нещастното стечение на обстоятелствата.

— Хари е добре — каза Софи, когато влезе в стаята. — Изпраща ти поздрави.

Джил вдигна глава и се усмихна.

— Благодаря ти — промълви тя.

Момичето сви рамене по обичайния си, леко агресивен начин и Джил неочаквано осъзна, че през всичките тези години е тълкувала погрешно този жест. Тя се поизправи в креслото, когато заварената й дъщеря приседна на ръба на канапето отсреща, и се запита тъжно дали някога някоя от тях ще успее да прескочи дългогодишната бариера от неразбирателство. След това я погледна и видя напрегнатото й, затворено лице, с изражение, което приличаше на презрение, но Джил вече знаеше, че то прикрива несигурност. Зачака Софи да заговори. Очевидно искаше да й каже нещо, поне толкова Джил разбираше, дотук смяташе, че са стигнали през последните няколко часа.

Софи започна да си играе с полата си, като я мачкаше на плисета между пръстите си и се чудеше как и откъде да започне. След малко пусна прилежно сгънатото парче и се зае с друго. Накрая започна:

— В градината говорех сериозно, когато казах онова нещо за Холи и татко — после преглътна и зачака Джил да я прекъсне. Когато през следващите минута и нещо това не стана, продължи: — Просто имам такова чувство, но си мисля, че трябва да се срещнеш с Холи, да поговориш с нея… — Софи млъкна. Беше загубила увереност. Мащехата й мълчеше. Момичето направи опит да продължи: — Тя някак не пасва, Джил. Просто не мога да го проумея! Аз обичах баща си, познавах го, наблюдавах го и се опитвах да бъда като него. Просто не го виждам с жена като Холи, не може да бъде, тя е… — Софи преглътна мъчително. Видя болката, изписана по лицето на Джил, и впери поглед в ръцете си. — Може би ако й се обадиш, ако поговориш с нея — промърмори тя, — тогава може би ще разбереш…

Джил седеше, увита в одеялото, и наблюдаваше заварената си дъщеря. Чувстваше се едновременно трогната и ядосана от предложението й, но се опита да запази спокойствие.

— Защо да не може да бъде? — попита тя. — Защо да не пасва?

Софи си пое дъх.

— Ами тя наистина е интересна и някак се набива на очи, но по начин, който татко никога не би харесал. Дрехите й бяха хубави, тъмни и разкошни, и миришеше на нещо екзотично и източно, на гора, а ноктите й, тя си гризеше ноктите, защото каза, че отказала цигарите преди една година и трябвало да прави нещо с ръцете си.

Лицето на Софи беше поруменяло и когато млъкна, бе леко задъхана.

Джил я почака да продължи, но момичето като че ли бе загубило смелост. Последва напрегнато мълчание, след това Джил се обади:

— Ами полицията, молбата, твърдението на Холи Григсън? Сега, когато всичко ни е известно, нещата се връзват съвсем точно. Баща ти отсъстваше много, Софи — през празниците, понякога с цели седмици, до Джърси или Гибралтар, или един Господ знае къде. Казваше ни, че е в командировка, но сега ми изглежда по-вероятно да е прекарвал времето си с онази Холи. Ами доказателствата, че е съпруга на Александър Търнър? На същия Александър Търнър, за когото бях омъжена и аз — на баща ти?

Софи сви рамене. Не можеше да обясни тези неща, само знаеше какво чувства. Съкрушена, тя понечи да се изправи.

— Не, почакай! — каза Джил. — Не искам да те накарам да млъкнеш.

— Наистина ли?

— Да.

Джил отчаяно искаше да даде възможност на Софи да се изкаже, но изобщо не разбираше логиката й. Ако Алекс имаше друга жена, защо да не бе възможно да избере някоя коренно различна от нея? Нямаше ли за него да бъде истинско вълнение да живее два живота, напълно различни и чужди един на друг?

— Защо си толкова убедена, че не е възможно татко да е пожелал коренно различна от мен жена? — попита тя.

Софи изглеждаше толкова ужасена от въпроса, че Джил едва не се усмихна.

— Защото просто не е характерно за него! — избухна момичето. — Той беше толкова привързан към навиците си, толкова категоричен в предпочитанията си. Мразеше пушенето, мразеше миризмата на мускус и сандалово дърво, забрави ли? Винаги казваше, че са прекалено силни и упойващи.

Софи стана и отиде до прозореца, просто вече не я свърташе на едно място. Погледа известно време тлеещия огън навън и купчината с вещите на баща си и продължи:

— Татко обичаше пастелни цветове и руси коси, твоите цветове, мразеше моят „етно арт етап“, както го наричаше, и не знаеше нищо за изкуството.

— Изкуство ли?

— Да! Холи има картинна галерия в Лондон. Тя не би се омъжила за човек, който не разбира от нейния бизнес. Или поне с такова чувство останах след разговора си с нея.

Джил въздъхна тежко и поклати глава.

— Май взеха да ти стават множко чувствата, Софи.

— Мислиш ме за глупава, нали?

— Не! — възрази Джил. — Просто…

Всъщност не знаеше какво да мисли. Убеждението на Софи бе толкова силно и стряскащо, че усети как се огъва пред него въпреки здравия си разум. Макар да бе прочела молбата, говорила с полицията и видяла веществените доказателства, Джил слушаше думите на доведената си дъщеря и не можеше да не признае, че в част от тях има смисъл. Тя потри уморено лицето си с ръце.

— Е, и какво мислиш, че трябва да направя?

Софи стисна победоносно юмруци до тялото си.

— Би могла да й позвъниш — предложи бързо тя. — Още тази вечер, преди да си се разубедила. Записах адреса й. Можеш да позвъниш на телефонни справки.

Джил поклати глава.

— Планирала си всичко, а?

— Не! Аз… — започна Софи, но млъкна, когато видя усмивката на Джил. След това се изчерви, усмихна й се в отговор и смотолеви: — Просто искам да помогна.

Джил кимна, стана, залитна от болезнено схванатите си крака и се хвана за ръба на креслото.

— Мисля, че първо ще взема една вана, а след това ще пийна нещо по-силно, преди да се вслушам в съвета ти — после отиде до Софи, докосна я по ръката, обърна се към вратата и каза тихо: — Благодаря ти.

Софи сви рамене по обичайния начин и за пръв път Джил разбра жеста й. Тръгна мълчаливо към горния етаж. Нищо повече не беше казано, нямаше и нужда.

 

 

Най-сетне Холи намери място за паркиране на три пресечки от своята и изруга времето и усилията, които пилееше за това. След това слезе от фолксвагена, заключи го и се отправи към „Бишъпс Роуд“. Именно това мразеше на Лондон — ежедневните мъки да намери място за паркиране поне сравнително близо до апартамента си.

Вървя енергично до блока, където живееше. Когато изкачи стъпалата до апартамента си, вече се беше запъхтяла. Тя пъхна ключа в ключалката и се облегна за няколко секунди на стената да си поеме дъх. Беше адски уморена и имаше чувството, че ако затвори за момент очи, ще заспи права. Само че беше измръзнала и гладна, затова направи усилие, отвори вратата и влезе вътре. Първата й работа бе да спре в антрето и да пусне телефонния секретар.

— Добро утро, Холи, тук е Гай Ферейра, говорихме снощи. Сега е девет и половина и ви звъня да видя дали сте свободна да обядваме заедно. Можете ли да ми се обадите в хотела, когато се събудите или се върнете, ако е в рамките на следващите час и половина? Благодаря.

Чу се сигнал. Холи превъртя съобщението и отново го изслуша. Човекът беше приятел на Санди и въпреки това повторното му обаждане я плашеше. Съобщението бе съвсем безобидно, но просто имаше чувството, че нещо не е наред. Тя потрепери и реши да не му обръща внимание. Интуицията й май започваше да се превръща в параноя. Записът продължи, а следващото обаждане беше от Кит.

— Здравей, Холи, аз съм — последва неловка пауза, след това продължи: — Холи… ъъъ… добре ли си, искам да кажа, след снощи? — Холи се изчерви. Последва още една пауза и накрая. — Позвъни ми, ако имаш нужда или просто искаш. През целия ден ще бъда в офиса и ще се върна в хотела около седем.

Чу се щракване и Холи изпита силно разочарование, че няма нищо друго.

— О, Кит! — промърмори тя и се облегна на стената.

А смяташе, че по време на пътуването си от Съсекс насам е взела решение. Тя пренави съобщението, затвори очи и се заслуша в гласа му. Може би се беше държала отвратително, може би трябваше да размисли? Въздъхна тежко с все още затворени очи, след това от секретаря прозвуча сигнал и започна следващото съобщение. Холи се върна рязко в реалността.

— Добро утро, Холи, пак е Гай Ферейра. Очевидно ви няма вкъщи, защото няма съобщение.

Холи се намръщи на странното обаждане, натисна бутона за пренавиване и отиде в дневната. Все още замислена, тя се закова на място по средата на стаята.

— О, Боже!

Погледна бюрото. Чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им — разсипано навсякъде по пода, лавиците бяха претърсени, а шкафът зееше отворен с извадени от пантите врати. Тя се обърна и изтича в спалнята. Там гардеробът беше отворен, но само част от дрехите бяха свалени на пода. Кутията й за обувки лежеше обърната на пода и всичките писма, снимки и спомени бяха преровени. Горните две чекмеджета на чамовия скрин бяха изпразнени заедно с чекмеджетата на нощното й шкафче, но още от пръв поглед Холи видя, че кутията за бижута, двата наниза перли, които висяха на огледалото, фотоапаратът и преносимото й компактдисково устройство си стояха непокътнати. Тя погледа още няколко минути с разтуптяно сърце и по врата й изби студена пот. След това се обърна и отиде бързо в дневната, за да огледа по-внимателно.

В стаята витаеше някакво ужасно усещане и Холи потрепери при мисълта, че някой е влизал там, пипал е нещата й и е разглеждал личните й писма и снимки. Разходи се сред вещите си и осъзна, че — както в спалнята — всичко е местено и пипано, но нищо не е откраднато. Телевизорът си стоеше там, също и миниуредбата, сребърните рамки на снимките и старинният порцелан. Стомахът й се сви от страх.

— О, Боже! — промърмори, когато се спря до бюрото и се втренчи в пода.

Всичко беше преровено старателно. Писмата бяха извадени от пликовете, сметките махнати от папките, снимките обърнати, картичките прочетени, но нищо — доколкото можеше да види, без да пипа — не беше взето. Тя се свлече на колене и вдигна внимателно няколко листа. Това наистина започваше да я плаши. Холи обърна един плик и видя, че парите й за спешни случаи си стоят недокоснати, все още сгънати и захванати с кламер. Бяха триста и петдесет лири, всичките в използвани банкноти.

Холи се изправи и отиде в антрето, погледна входната врата и изтича в спалнята в другия край на апартамента. Веднага съгледа стъклата по килима и се изненада, че не ги е зърнала първия път. След това дръпна завесите и видя счупения прозорец и изкъртеното черчеве. Облегна се на стената, обляна в студена пот. В един момент на лудост дори си помисли, че Санди е влизал там, че е жив и се е промъквал в апартамента, за да търси нещо. Но това определено бе влизане с взлом, счупеният прозорец го потвърждаваше.

— О, Боже — промърмори тя и внезапно й прилоша.

Ако не беше Санди, кой, по дяволите, можеше да направи това? И защо не бяха взели нищо? Без да се замисли, тя отиде, извади номера на Кит от чантичката си и вдигна слушалката.

— Кит? Здрасти, тук е Холи. Съжалявам, че те безпокоя, но… — гласът й изневери. — Да… — успя да каже, след като чу незабавния му отговор — моля те…

След това седна на пода, хвана главата си с две ръце и не помръдна, докато двадесет минути по-късно не се позвъни на домофона. Тя стана да отключи вратата на входа.

 

 

— Не разбирам — каза Кит половин час по-късно. Беше огледал апартамента и проверил два пъти заедно с Холи дали не е взето нещо. — Наистина е странно!

Той седна на ръба на леглото, като полагаше съзнателни усилия да не гледа обърнатата кутия за обувки. Беше разпознал от пръв поглед почерка и снимките и едва не се поддаде на изкушението да попита защо е запазила всичко това.

— Изглежда така, сякаш някой е знаел какво точно търси, Холи — продължи той. — Бих казал, че е доста професионално изпълнение.

Холи стоеше, обгърнала тялото си с ръце. Тя кимна, като хапеше долната си устна.

— Имаш ли някаква представа какво може да са търсили?

— Не, аз…

Холи улови погледа на Кит към кутията за обувки, наведе се, събра писмата, снимките и спомените, натъпка ги безредно в кутията и я прибра в гардероба.

— Нямам представа, Кит. Това наистина беше последната капка! — гласът й потрепери. — Като се има предвид това, което стана тази сутрин, а после обажданията на оня приятел на Санди… Започвам да си мисля дали предчувствието ми не е било вярно. По дяволите, вече просто не знам какво става!

Кит я погледна втренчено.

— Холи?

Тя се извърна настрани.

— Какво искаше да кажеш с това „предчувствие“? И какво се е случило тази сутрин? — тя продължаваше да избягва погледа му. — И какви са тези обаждания от приятеля на Санди? По-добре ми кажи какво е станало. Не си ми дала цялата информация, нали? — накрая тя вдигна поглед и поклати глава. — Добре — Кит мина покрай нея и отиде до вратата. — Хайде да влезем в кухнята, където няма боклуци, и да ми кажеш какво става.

Холи пое дълбоко дъх и последва Кит. Когато влязоха в кухнята, той седна на барплота и дръпна един стол за нея. Холи кацна върху стола, като все още се чудеше колко да му каже.

— Всичко — рече Кит, като я гледаше право в очите. — Не премълчавай нищо.

— Тази сутрин ходих до Ийстхам — започна тя. — Да се срещна със съпругата на Санди.

— Какво си направила? — Кит беше слисан. Не можеше да повярва, че е постъпила толкова глупаво. — Продължавай — рече той, след като потисна желанието си да й го каже.

— Ами запознах се с дъщерята на Санди, Софи, но след това жена му се върна у дома и ме изхвърли — Кит не каза нищо, но по лицето му личеше, че я мисли за напълно откачила. — Трябваше да го направя! — рече умолително тя. — Трябваше да видя с очите си какъв живот е водил.

— Не е ли малко егоистично от твоя страна? — попита недоверчиво Кит и продължи саркастично: — Поредното ти импулсивно решение, предполагам. Без да мислиш за никой друг, освен за себе си! — Холи впери поглед в ръцете си. — Значи, доколкото разбирам, си отишла и си си получила заслуженото. Кажи ми защо се чувстваш толкова объркана?

— Господи, сигурно си много гаден адвокат! — извика неочаквано Холи. — Все пак не съм в съдебната зала!

Кит погледа стената няколко минути, докато се успокои достатъчно, за да отговори:

— Не, не си. Съжалявам, но смятам, че си постъпила адски глупаво — той помълча. — И какво стана? Защо се разстрои толкова много? Със сигурност си очаквала, че ще те помолят да напуснеш.

— Да, но изобщо не е заради това, а заради Софи, дъщерята на Санди, заради къщата и жена му, Джил — не бяха такива, каквито очаквах. Просто не мога да го проумея!

— Наистина ли си смятала, че ще са такива, каквито очакваш?

— Да! Не! Искам да кажа, че наистина очаквах да го проумея. Мислех си, че това ще ми помогне да подредя нещата в ума си. Мислех… — Холи се разрида и избухна: — О, по дяволите! Не разбираш нищо, нали?

Кит въздъхна, не обичаше да я вижда разстроена. Той посегна, докосна я по ръката и каза:

— Ами опитай се да ми обясниш.

Холи си пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладее, и направи втори опит.

— Софи, дъщерята на Санди — започна тя, — беше толкова различна от него, че умът ти не може да го побере. Приличаше на него, всъщност много, но характерът й, обноските й, начинът, по който говореше, о, не зная, просто всичко в нея беше различно от Санди. Не виждах нищо от него — тя се спря и видя, че е привлякла вниманието на Кит. — И още нещо, когато ми разправяше, че ще постъпва в художествено училище, ми каза, че баща й не го одобрявал, че изобщо не разбирал от изкуство. Как би могъл Санди да се преструва за това? Той живееше, ядеше и дишаше с изкуството, то бе неговият живот. Ако трябва да бъда честна, само това ни свързваше.

— Добре — рече Кит, — хайде да обсъдим двете ти твърдения, искаш ли? — той помълча малко, за да пресее мислите си. — Първо, признавам, че това за художественото училище е странно, но много актьори не биха искали децата им да се качват на сцената. Разбираш ли ме? Санди е бил в този бизнес и знае какви са клопките. Може би просто не е искал дъщеря му да се бори цял живот и все да не успява да свързва двата края.

— Да, но какво ще кажеш за това, че баща й изобщо не е разбирал от изкуство? Софи каза…

— Това е било просто забележка — прекъсна я Кит. — Вероятно го е изрекла, без да мисли. Може изобщо да не е искала да го каже по този начин.

Холи въздъхна.

— Ами характерът й?

— Е, тук е малко по-лесно — рече Кит. — Не виждам причини Софи задължително да прилича на баща си. Стотици родители са отчаяни от това, че децата им са коренно различни от тях. Възможно е да прилича на майка си или дори на никого от двамата, понякога генетиката играе странни номера.

— Да, но тя го цитираше, очевидно го обожаваше и почти, ами…

Холи млъкна. Отново излизаше от границите на фактите и навлизаше в царството на интуицията. Не разполагаше с конкретни доказателства, Кит нямаше да я разбере.

— Почти какво?

— Имах чувството, че му подражава, че се опитва да бъде като него. И все пак през цялото време ми се струваше, че човекът, за когото говори, е напълно различен от този, когото аз познавах.

Кит мълчеше. Замисли се върху думите й и разбра защо е объркана. Поради страхотния шок й бе буквално невъзможно да осъзнае случилото се. Стори му се, че Холи се опитва да си намери извинение, като си съчинява необикновени истории. Той каза нежно:

— Холи, няма двама души, които да кажат едни и същи неща за един човек.

— Да, но… — тя млъкна, тъй като й се виждаше напълно безпредметно да продължи.

— Какво „но“?

— Имаше нещо повече, Кит. Зная, че ще го отхвърлиш, но чувството ми за нещо нередно беше ужасно силно.

— Било е само чувство, Холи.

— А чувствата могат да бъдат верни! — отговори остро тя.

Кит въздъхна.

— А обажданията от онзи приятел на Санди? Какъв е проблемът с тях?

— Обадил се е два пъти тази сутрин да види дали съм си у дома. Не мислиш ли, че е странно? Никога преди не съм чувала за него, а изведнъж Санди изчезва, самоубива се, каквото и там да е направил, а онзи се появява изневиделица и започва да пита за съпруга ми. След това тази сутрин звъни, проверява дали не съм си у дома и изведнъж разбиват апартамента ми.

— Не, не е задължително да е странно, може да е просто съвпадение.

Но Кит започваше да се тревожи. Обикновено се основаваше само на логиката и неоспоримите доказателства, но този път му се струваше, че Холи може да е права. Тук наистина витаеше нещо странно, цялото положение изобщо не се връзваше. Все пак не искаше да я тревожи. Той сложи нежно ръка върху нейната и каза:

— Виж, искаш ли да позвъним да сложат ново стъкло, да уведомим полицията, да отидем в хотела ми и да ти наема стая?

Холи се поколеба, след това кимна.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя. — Не мисля, че бих могла да понеса сама още едно посещение в управлението.

Опита се да се усмихне, но устните й трепереха.

Кит я стисна за ръката.

— Ще дойда, стига да приемеш предложението ми за стаята в хотела. Не ми харесва идеята да се връщаш тук сама.

— Става — отвърна Холи и се смъкна от стола. Точно тогава осъзна, че още е с палтото и шапката си. Засрамена, тя бръкна с ръце в джобовете си и каза: — Благодаря ти, искам да кажа, за всичко.

Кит сви рамене и стана.

— Искаш ли първо малко да подредим?

— Не, хайде направо да вървим.

Холи се обърна към антрето. За момент си помисли дали да не си вземе нещо, но отхвърли идеята, можеше да си купи четка за зъби в хотела. Отиде до входната врата, докато Кит си облече палтото, и си взе ключовете. Телефонът иззвъня.

Холи застина и го погледна втренчено, но Кит се появи в антрето, тя се почувства глупаво и вдигна нервно слушалката. Видя как Кит влиза обратно в дневната, за да я остави да говори на спокойствие.

— Да, тук е Холи Григсън — помълча малко, слисана от гласа отсреща, след това каза: — Да, разбира се, щом искате. Утре? Да, ей сега ще взема нещо за писане.

Кит стоеше в средата на дневната и чакаше Холи да свърши. Той погледна отново към бюрото и зърна на пода под някакви книжа малкия сребърен настолен часовник, който някога й беше подарил. Отиде до него и се наведе да го погледне, просто от любопитство. Взе го в дланта си и видя, че циферблатът е строшен. Вероятно беше паднал при претърсването на бюрото. Той прочете посвещението на гърба, после погледна часа: беше спрял на десет сутринта.

Точно тогава Холи влезе в стаята.

— Беше Джил Търнър — рече тя. Лицето й беше мъртвешки бледо, ако не се смятаха двете червени петна на бузите. Това я караше да изглежда странно, малко като луда. — Помоли ме да се срещнем утре с нея и заварената й дъщеря. Очевидно искат да поговорим за Алекс, искам да кажа Санди. Чувстват, че нещо не е наред.

Кит се изправи, все още с часовника в ръка.

— И това потвърждава казаното от теб?

— Не, но го прави по-достоверно, не мислиш ли?

— Да, предполагам, че да — тази работа не му харесваше, изобщо не му харесваше. Той отиде до Холи, пусна разсеяно часовника в джоба си и попита: — Помниш ли часовника, който ти подарих някога, Холи?

— Да, още е тук някъде.

— Добре — той я последва в антрето. — Работи ли?

— Честно казано, не знам. От сто години лежи в някое от чекмеджетата — тя отвори вратата, за да минат и двамата, затръшна я и пусна ключовете в чантата си. — Мисля, че преди два месеца му смених батерията, а може би беше на светкавицата на фотоапарата? — тя сви рамене и му се усмихна. — Защо?

Кит я хвана за ръката.

— Ей така, просто любопитствам — излъга я и двамата тръгнаха заедно надолу по стълбите към студената нощ.

 

 

Беше единадесет и половина вечерта. Сержант Робърт Иймс седеше на бюрото си пред току-що приключената преписка и я гледаше втренчено. Седеше така вече двадесет минути и все още не беше сигурен как точно да постъпи.

Здравият разум, в лицето на главен инспектор Хийли, му казваше да не обръща внимание, но интуицията го подтикваше да продължи или поне да спомене за това на началника си. Ако началник му беше някой друг, а не главен инспектор Хийли, щеше да отиде при него на секундата, но при Хийли бе по-различно. Той просто се държеше заплашително, ако това изобщо можеше да се нарече просто. Кой щеше да приеме на сериозно такова твърдение? Хийли беше уважаван в полицията заради двадесетте си години безупречна служба, докато той бе новобранец, не особено харесван и само с три години служба.

Робърт запали цигара и прочете за пореден път молбата, но все още не му беше ясна правилната посока на действие. Не искаше да бъде унижаван или да му казват, че търси под вола теле, но имаше нещо, което не му даваше мира — нещо странно във влизането с взлом, в самата Холи Григсън. Струваше му се, че разполага с всички парченца, но не може да ги сглоби правилно. Той попуши още няколко минути и накрая си призна неохотно, че трябва да поговори с някого за това. Отиде до кабинета на главен инспектор Хийли, почука на открехнатата врата и влезе.

— Сър?

Главен инспектор Хийли говореше по телефона. Той направи знак на Робърт да седне и си продължи разговора, без да направи каквото и да било усилие да ускори края му. Робърт настръхна от обида.

— Не знаех, че си нощна смяна, сержант Иймс — каза саркастично Хийли, когато остави слушалката.

— Не съм, сър, просто изникна нещо и останах.

Хийли сякаш не чу отговора му.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Става дума за това, сър — Робърт му подаде молбата през бюрото. — Свързано е със случая на издирване отпреди две нощи. На същата жена са влезли с взлом в апартамента. Нищо не липсва, но е малко странно. Помислих си, че трябва да ви го спомена.

Главен инспектор Хийли прочете преписката. След не повече от минута я пусна на бюрото си.

— Сержант — каза той, — имам да разследвам достатъчно престъпления — сериозни престъпления, грозни, с насилие — и няма нужда да пропилявам скъпоценното си, пренатоварено време за дребни, глупави инциденти, които по-разумните полицаи знаят, че трябва да пренебрегват — после отново вдигна слушалката. — Това ли е всичко?

Робърт взе преписката, кимна и се изправи. Без да каже нито дума повече, той напусна кабинета и на излизане чу Хийли отново да говори по телефона. Ако началникът му се бе държал малко по-любезно, Робърт вероятно щеше да направи, каквото му беше казано, и да остави нещата така. Но сега нямаше такова намерение. Щеше да разтърсва тази проклетия, докато от нея паднеше нещо. „А когато това стане — помисли си той, като изгасяше лампата на бюрото си и си навличаше мушамата, — тогава дяволски добре ще се погрижа Хийли да разбере за това. Ще му го натикам в гърлото на това копеле и с малко повече късмет може и да се задави.“