Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Intimate Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Мария Барет. Интимни лъжи

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Денислава Калъчева

ISBN: 954–459–611–9

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

Беше ранна вечер, мрачна и тъмна, когато Холи и Джил излязоха от ателието и отидоха до колата. Холи носеше под мишница купчина платна без рамки, а Джил — издута папка с рисунки, литографии и скици. Тя пусна папката до багажника на колата, провери дали тасовете са си на мястото и отключи вратата.

— Все още е непокътната — изкоментира мрачно тя. Холи се усмихна. Джил отвори вратата, погледна през рамо и добави: — Да изтичам ли да върна картичката? — погледът й се насочи към третия етаж и Холи се досети за какво си мисли. Бяха оставили Софи да прегледа останалите работи с Ейдриън. Джил щеше да я вземе по-късно вечерта.

— Не — отговори Холи. — Ще си я задържим. И без това утре сутринта ще имаме нужда от нея.

— О, добре.

Холи видя, че Джил се колебае и отново поглежда назад. Очевидно не й се искаше да тръгва.

— Нищо няма да й стане, Джил, честно — каза тя, като постави внимателно платната и папката в багажника. След това отвори вратата от своята страна и влезе. — Умница ни е тя, знае какво прави.

Джил седна зад волана.

— Дали?

След това запали двигателя и Холи сложи ръка върху нейната. Джил говореше за очевидното привличане между Софи и Ейдриън, привличане, което трябваше да са слепи, за да не забележат.

— Мисля, че да — отвърна нежно Холи. — А ако не знае, тогава сама трябва да направи своите грешки.

— Като теб ли? — озъби се неочаквано Джил.

Холи се изчерви, отдръпна ръка, сплете пръсти в скута си и сведе поглед.

— Холи, извинявай, не трябваше да го казвам — заекна Джил. — Беше много грубо…

— Не, не беше грубо, а честно. Права си, допуснах твърде много грешки и дори не съм сигурна, че съм си взела поука от тях.

Джил включи на скорост и потегли. Наистина не виждаше какво повече може да каже.

 

 

Половин час по-късно зави на „Бишъпс Роуд“ и следвайки указанията на Холи, спря пред червена тухлена викторианска сграда.

— Благодаря, Джил — каза Холи. — Какво скапано време! — тя се загледа в проливния дъжд навън. — Ще караш внимателно, нали?

Джил включи аварийните светлини.

— Да, скъпа.

И двете се усмихнаха. През последната седмица Холи, Джил и Софи се бяха превърнали в екип. Грижеха се една за друга, налагаше се.

— А ти сигурна ли си, че ще си добре сама? — попита Джил.

— Да, чудесно, благодаря ти — Холи се пресегна към задната седалка за чантата си. — Ще си налея едно голямо питие…

— Още едно ли? — прекъсна я Джил.

Холи се усмихна.

— Да, поредното голямо питие, а след това ще съставя списъка на важните журналисти за утре.

Усещаше, че става нещо с огромна важност, намирането на Ейдриън и уреждането на изложбата бе само началото.

— Решила ли си вече какво ще кажеш?

Холи се намръщи.

— Не, но ще реша утре сутринта — тя отвори вратата на колата и изскочи навън. — До утре. Ще бъда в ателието на Ейдриън към обед.

Холи затръшна вратата, взе картините от багажника и хукна към блока. Остави ги във фоайето, върна се за рисунките, изтича с тях през дъжда и облегна папката на стената зад вратата. Накрая се обърна и махна.

 

 

Джил я изчака да влезе в сградата и включи на скорост. „Това е фалшива увереност“, помисли си тя, докато гледаше Холи. Твърде много неща зависеха от нея, прекалено много, и въпреки облекчението, че вече са се откъснали от старта, Джил не хранеше никакви илюзии. През следващите няколко дни щяха да играят игра и дори не можеха да си помислят за загуба.

Тя потегли, включи чистачките и забави ход, когато един внезапен порив на вятъра блъсна стъклото. Когато погледна наляво и зърна на тротоара една самотна фигура, която се бореше с поройния дъжд, веднага я обхвана паника. Няколко минути преди това я нямаше там, просто се бе появила изневиделица. Джил смени скоростта и задържа напрегнато крака си върху съединителя с бясно разтуптяно сърце. Хвърли бързо поглед назад, за да види дали Холи е влязла в блока. Беше влязла и на улицата нямаше никого, освен този мъж. Тя се взря в него и притаи дъх. Не беше облечен подходящо за буря: якето му беше мокро, както и вестникът, който държеше на главата си. Джил продължи да го наблюдава втренчено, докато минаваше покрай него. В походката му имаше нещо познато, не можеше да се отърве от чувството, че го е виждала някъде. Това я плашеше, но си наложи да го огледа по-внимателно. Тя нагласи огледалцето за обратно виждане, забави ход и огледа хубаво зад себе си. Имаше нещо в походката му, в обувките — двуцветни, в черно и кафяво, в широките панталони. Тя погледа още няколко секунди, след това реши, че се държи глупаво и си въобразява, хвърли му един последен поглед и сложи крак върху съединителя. В този момент мъжът вдигна поглед.

— Тед Уелш! — промълви Джил. — Мили Боже! Какво прави тук, по дяволите? — тя спря, дръпна ръчната спирачка и свали стъклото. — Тед? Господин Уелш? Ало? Господин Уелш?

Уелш свали вестника и погледна с присвити очи към дамата в колата. Беше тъмно, дъждът му пречеше да вижда и нямаше представа коя може да е. Той продължи да върви и спусна вестника малко по-ниско над лицето си. Беше нервен, не познаваше никого в този район.

— Господин Уелш? Аз съм, Джил Търнър! — извика Джил. — Помните ли ме? Запознахме се преди две седмици!

Уелш се обърна към жената, забрадена с копринена кърпа на цветя, и се опита да я свърже с високата, стройна блондинка, която бе идвала в дома му. Не беше сигурен, но в лицето й имаше нещо познато. Той се приближи бавно до колата, като с едното си око гледаше жената, а с другото наблюдаваше улицата. Нямаше намерение да поема рискове.

— Тед Уелш? — Джил се усмихна и дръпна кърпата си назад. — Какво съвпадение! Какво, за Бога, правите тук?

— Здравейте, госпожо Търнър — Тед свали вестника и го пъхна под мишница. Беше видимо притеснен и избягваше погледа й. — Добре ли сте?

— Да, чудесно, благодаря. По работа ли сте… — Джил млъкна. Внезапно й хрумна защо Тед Уелш може да е на „Бишъпс Роуд“. — По-добре се качете — каза тя — и ми кажете защо наблюдавате апартамента на Холи.

Уелш помисли малко, сви рамене, хвърли вестника на земята и заобиколи колата. Изчака Джил да освободи централното заключване и отвори вратата.

— Имате ли найлонова торба? — попита той.

— Найлонова торба ли?

— Да, за седалката. Не искам да намокря хубавата ви тапицерия.

Джил поклати глава. Наистина имаше необикновени обноски.

— Не зная — отговори му. — Погледнете отзад.

Уелш отвори задната врата, порови малко на пода под седалката и измъкна найлонова чанта от магазин „Теско“.

— Ето — рече той, — ще използвам това.

След това я скъса по шевовете, сложи я внимателно на предната седалка и седна върху нея.

— Имате ли нещо против да запуша?

Той се размърда на седалката и се опита да намести торбата под краката си, когато на тапицерията започна да се образува малко мокро петно. Цялата кола се изпълни с острата миризма на афтършейва му.

— Да, съжалявам, но имам — Джил вече усещаше парене в очите и за момент се запита дали димът не е за предпочитане.

— О, добре.

Уелш разкопча ципа на якето си и изтърси ръкавите. Във вътрешния си джоб намери дъвка, разви я и я помачка малко между палеца и показалеца си, преди да си я пъхне в устата.

— Е? — каза Джил, когато спря край тротоара и изключи двигателя. След това свали стъклото, за да проветри.

— Какво „е“?

— Какво правите тук? — попита тя. — Не сте ходили на посещение при клиент, нали?

— Не, държах под око апартамента на Холи Григсън.

— О, наистина ли?

Уелш сви рамене и сарказмът мина покрай ушите му.

— Аха.

— Мога ли да попитам защо?

— Необходимо ли е?

Джил загуби търпение. Всъщност здравата се беше уплашила при появата на Уелш.

— Да, необходимо е! — озъби се тя. — Моля ви, просто ми кажете какво става.

Уелш извади дъвката от устата си.

— Същото, което казах и преди, госпожо Търнър. Това не е някаква игра. Можете здравата да загазите и искам да съм сигурен, че няма да се забъркате в нещо, за което да не зная предварително.

— Вие?

— Да, аз. Притежавам едно досие, което някой търси, забравихте ли? А това ме превръща в мишена, ако разберат, че го притежавам.

— Холи знае ли, че наблюдавате апартамента й?

— Не. Не знае и че наблюдавам галерията.

— Забелязахте ли нещо подозрително?

Уелш лапна отново дъвката, подъвка няколко секунди и отвърна:

— Нищичко.

Джил въздъхна тихо.

— Но няма да стане по-лесно, да знаете — рече Уелш. — С течение на времето и с приближаването до Бландфорд все повече и повече ще ви хваща страх.

— Не съм казвала, че ме е страх! — каза троснато Джил.

Уелш посегна, хвана я за китката и подържа в продължение на минута пръста си върху пулса й.

— Изплашена сте, госпожо Търнър — след това я погледна. — И щяхте да сте доста странна птица, ако не бяхте.

Джил сведе поглед. В колата се възцари дълго мълчание, след това Уелш попита:

— Добре ли сте, госпожо Търнър?

Тя кимна.

— Джил.

— Какво „Джил“?

Джил вдигна поглед.

— Аз! — възкликна тя. — Аз съм Джил, а не госпожа Търнър. Моля ви, наричайте ме… — тя млъкна и видя, че Уелш се усмихва.

— Джил — рече той. — Ще ви викам Джил. Добре, госпожо Търнър, искам да кажа, Джил.

Тя му се усмихна в отговор.

— Винаги ли сте толкова скучен?

Той подъвка, докато обмисляше отговора, след това каза:

— Винаги. Какво означава „скучен“?

Джил се ухили.

— Много забавен, господин Уелш.

— Тед, моля, наричай ме Тед. Какво означава това?

— Няма значение — отговори Джил. — Ще ти кажа някой друг път. Да те откарам ли обратно до офиса ти?

Уелш изтри с ръка малък участък от запотеното стъкло и се взря в дъжда.

— Изобщо не искам да ти причинявам неудобства — промърмори той, — но…

Джил включи на скорост.

— Ще ми причиниш, и то страхотни — каза тя. Уелш я погледна. — Но…

И двамата се усмихнаха. Джил даде мигач, погледна през рамо назад и потегли към Сохо.

 

 

— Самоличността съвпада, сержант! — полицай Добсън влезе във временния щаб с лист в ръка. — Тед Уелш, частен детектив, бивш служител на Централния разузнавателен отдел, столична полиция, Бромли.

Робърт Иймс вдигна поглед от работата си.

— Господи, само това ни трябваше, пребоядисано ченге! Свържи се с Бромли, Добо, и виж дали не можеш да намериш някой от колегите му. Сигурно все още поддържа връзка с някого. Да получим малко сведения.

След това загаси цигарата си и вдигна слушалката. Главен инспектор Хийли си беше у дома, ползвайки така дълго отлаганата си почивка.

— Сър? Тук е Робърт. Извинете ме, не спяхте, нали?

Главен инспектор Хийли обаче даде положителен отговор.

— Съжалявам, сър — повтори Иймс. — Просто открихме самоличността на нашия човек, сър, бивш служител на Централния разузнавателен отдел от столичната. Не съм сигурен как да продължа — той почака няколко секунди и каза: — Точно така, да, вече го направих, сър — после посегна към цигарите си. — Благодаря, да, направих го — запали, изкашля се в шепа и започна да си играе със запалката, докато Хийли говореше. — Добре, сър, ще го направя. Да, няма проблем. Тогава ще се видим по-късно — и затвори.

— Добо, обади ми се веднага щом се свържеш с някого — извика той към другия край на кабинета. — Искам да си уредя среща с него.

Добсън вече беше на телефона и вдигна палец, за да му покаже, че е чул.

Иймс беше доволен от развитието на нещата: поне имаше с какво да се захванат. Той стана, протегна се, вдигна отново телефона и набра един номер.

— Сержант Иймс — каза той и веднага заговори по същество. — Отново само Бишъпс Роуд. Открихме самоличността на четвъртия заподозрян. Започваме да действаме върху това — той се усмихна, когато един от наблюдаващата група подхвърли някаква шега за скуката. — Е, не си отишъл там, за да се забавляваш, Дейв! — и все още смеейки се на шегата му, Иймс затвори.

„Дейв улучи право в десетката“, помисли си той, докато вървеше към кафе машината. Досега наблюдението, което бе установено по негово предложение и струваше повече, отколкото му се искаше да си мисли, не даваше никакви резултати. Нищо, съвсем нищичко, освен че Холи Григсън продължаваше да си върши работата, а това правеше наблюдението твърде отегчително.

Иймс пъхна монетите в процепа и натисна бутона за кафе, черно, със захар. Когато чашката се напълни, той я вдигна и отпи. Господи, колко имаше нужда от това разкритие! Тед Уелш. Който и да беше, скоро щяха да разберат.

— И какво ще стане след това? — попита Уелш, като допълни чашата си с остатъка от лимонадата и разбърка питието със сламката. — Намерихте оня човек и го уговорихте да даде картините си за изложбата. След това какво ще правите?

Джил впери поглед в останките от украсата на питието му, малибу с лимонада — сдъвкано парче портокал и половин черешка, които лежаха в пепелника. Беше я убедил да пийнат по нещо в кварталния му бар и сега тя седеше срещу дребната му, вдигаща пара фигура, чудеше се какво прави и беше удивена, че това всъщност й харесва.

— Така ще примамим Бландфорд — каза тя, без изобщо да е сигурна в това. — Ако цялата работа стане, ако изложбата излезе успешна, тогава пресата ще разтръби името на Ейдриън, ще пуснем обяви, че сме единствените негови представители, ще тръгнат слухове за цените и… — Джил сви рамене. — Останалото го знаеш, вероятно Кит ти е казал.

— Мислиш, че ще стане?

— Холи като че ли мисли така. Очевидно не става дума за пари, а за изкуство, за колекционирането му, за славата, свързана с това… — тя спря, внезапно осъзнала, че цитира Холи, и завърши: — Сигурна съм, че Кит ти е обяснил повечето подробности.

— Аха, обясни ми — Уелш потропа с пръсти по масата. — И какво ще стане после?

— Какво искаш да кажеш? — стъписа се от въпроса му Джил. — С малко късмет това ще накара Бландфорд да отиде при Холи и ще го пипнем.

— Да де, ама след това какво ще стане? Какво ще стане, след като го пипнете? — Джил го погледна втренчено. — Може би Холи ще го помоли любезно да й върне парите?

— За Бога, не сме толкова глупави — отвърна остро тя. — Не знам какво точно ще се случи, но знам, че който и да търси Бландфорд, ще ни наблюдава, за да види дали ще го отведем до него, а когато това стане, вече няма да е наша грижа.

— И го вярваш?

— Да! Аз… — Джил млъкна. — Ти не вярваш — рече тя и впери поглед в ръцете си. — Няма да свърши, докато има свидетели, това ли се опитваш да кажеш?

Уелш се усмихна.

— Хубав израз. Да, точно това се опитвам да кажа.

— И затова ли наблюдаваш Холи, защото си мислиш, че подценяваме опасността?

— Мисля — отговори Уелш, като гледаше Джил право в очите, — че е твърде малко вероятно да ви се размине, ей така. Човек не си прави майтап с тия хора, Джил, и преди се опитах да ти го кажа.

Тя остана напълно неподвижна и усети остра паника. Но нали именно той им бе казал, че трябва да намерят Бландфорд, нали самият той…

— Добре ли си?

— Наистина ли мислиш така, Тед? — Джил преглътна. — Искам да кажа, наистина ли мислиш, че могат да ни убият? — тя вдигна поглед. — Дори и след като намерим Бландфорд?

Уелш протегна ръка, вдигна и другата половина от черешката и я подъвка известно време. Цигара щеше да му се отрази по-добре, ако му се позволяваше да пуши.

— Не знам — отвърна той. Това беше самата истина. — Това, което ти или аз знаем, е безпредметно без имена, и именно по тази причина се нуждаем от Бландфорд. Ако някой друг се добере пръв до него, тогава може би няма да си правят труда с вас, и дори с мен — лицето на Джил бе мъртвешки бледо и за момент Уелш се уплаши, че може да припадне. — Бяха се прицелили в мен — каза той, — но така и не се върнаха. Единствената причина, за която се сещам, е, че според тях едва ли си е струвало. Това, което знам, е безполезно без Бландфорд. Не разполагам с имена, поне не с тези, които имат значение, а без тях не разполагам с нищо.

Джил хвана чашата си с треперещи ръце.

— Не трябваше да ти казвам всичко това — рече мрачно Уелш. — Изплаших те — след това вдигна чашата си, улови погледа на барманката, посочи чашата и каза само с устни „бренди“. Минути по-късно питието пристигна. — Ето — рече той и го подаде на Джил.

— Не мога, карам. Ще надвиша лимита — тя посегна да си вземе палтото. — А и трябва да отида да прибера Софи. Тя е в ателието в Кембъруел, не биваше да я оставям. Не мислех — сега съзнавам това, — че е толкова опасно. Трябваше да…

— Изпий го — заповяда Уелш. — Имаш нужда, а и си изпила само няколко глътки вино, няма и половин чаша. Едва ли ще надвишиш лимита — той побутна с пръст чашата към нея. — Софи не е сама, нали?

Джил кимна.

— Е, значи засега е добре. Хайде, вземи да притъпиш малко страха.

Тя се подчини. Веднага щом глътна коняка, усети как тялото й започва да възвръща чувствителността си.

— И какво да правим сега? — Джил остави чашата на масата и сключи ръце. Пръстите й бяха ледени. — Няма изход, така ли?

Уелш се поколеба, след това поклати глава.

— Не, поне не виждам такъв — той допи питието си. — Единственото нещо, което трябва да правите, е да бъдете адски внимателни. Обмисляйте всяка дреболия, която ви се струва не на място, всяко ваше движение, анализирайте всеки ниуанс…

— Ниуанс?

— Да, така се казва на френски…

— Нюанс — промърмори Джил. — Искаш да кажеш нюанс?

Уелш обаче се престори, че не е чул поправката.

— Да, така е. Помисли си малко и ми се обади, ако нещо не е наред.

Той стана с чаша в ръка и Джил го погледна. Харесваше го въпреки всичките си резерви. Беше човечен, забавен и интелигентен и за пръв път през живота си тя осъзна, че само това е от значение.

— Искаш да тръгваш, нали? — попита той.

Джил се опитваше да прикрие нетърпението си, но явно не бе успяла.

— Да, извинявай, ако нямаш нищо против — мисълта да прекоси сама с колата цял Лондон внезапно я изплаши. — Просто искам да взема Софи и да се приберем у дома.

— Не е изненадващо.

Джил посегна към облегалката на стола, за да си вземе палтото и чантата.

— Тогава по-добре да вървя.

Той кимна. Харесваше му, че тя не драматизира прекалено нещата. Всъщност харесваше Джил Търнър повече от всяка друга, откакто си беше заминала Мейси. Той остави чашата на масата и вдигна якето си от облегалката на стола.

— Ще те изпратя до колата.

Джил се изправи.

— Няма нужда, наистина.

— Все пак ще го направя — след това й помогна да си облече палтото. — Хубав плат.

Тя го погледна през рамо.

— Благодаря — после се усмихна, това беше странен комплимент.

Докато излизаха от кръчмата, Уелш махна на няколко души.

— Много ли време прекарваш тук? — попита Джил.

Той сви рамене, но не й отговори. Отидоха мълчаливо до колата. Уелш остана малко настрана, докато тя отключваше, и каза:

— Кажи ми защо се забърка във всичко това? Като се има предвид рискът, де.

Изненадана от въпроса, Джил се обърна и го погледна.

— Заради Софи, защото имаше нужда да разбере какво се е случило с баща й, а и заради самия Алекс, за да открия истината. Чувствам, че му го дължа.

— Да, де, но…

— Никакви „но“-та. Бил ли си някога женен, Тед?

Уелш понечи да отговори отрицателно, както обикновено, но се поколеба.

— Веднъж — рече той. — Когато бях на осемнадесет. Мейси Грийн, Мис Бътлинс, Ейре, 1960 година — след това бръкна в джобовете си. — Избяга с брат ми и двамата заминаха в Австралия.

— Съжалявам — рече Джил.

— И аз съжалявах. Бракът ни продължи само шест месеца, но това бяха най-хубавите шест месеца в живота ми.

Джил го докосна по лакътя и Уелш погледна втренчено ръката й. Тя я отдръпна бързо, като си помисли, че е прекрачила границата.

— Никога на никого не съм казвал — рече Уелш. — Като че ли нямаше смисъл.

— Не, аз те разбирам.

Помълчаха няколко секунди, след това Джил отвори вратата на колата и се качи вътре. Не знаеше какво друго да каже, ако изобщо трябваше да казва нещо, затова просто му благодари за питието и запали двигателя.

— Имаш ли ми телефонния номер? — извика той.

Джил кимна.

— Звънни ми, ако се наложи.

Уелш отстъпи назад и й махна. Постоя, докато колата се отдалечи и сви зад ъгъла на „Ромили Стрийт“, и се върна в кръчмата. Не бе имал намерение да се забърква, искаше само да държи положението под око и да се покрие, ако нещо излезе от контрол. Въздъхна тежко, проправи си път до бара, поръча още едно малибу и седна на масата, на която бяха седели с Джил.

Вдигна чашата й, погледна отпечатъка от червило в приятно естествено розово и си спомни формата на устните й. Не бе имал намерение да опознава никой от тях, бе планирал да се пази стриктно от лични неща. Той избърса чашата, като прехвърли червилото върху чистата си бяла кърпичка, и я пъхна в джоба си. Сега от всичките му намерения не бе останало нищо. Не само познаваше Джил Търнър, но и я харесваше. Той се потупа по джоба с кърпичката и погледна ръкава на якето си, където си беше сложила ръката. Страшно я харесваше, независимо дали му се искаше или не, и вече беше замесен. Каквото и да се случеше, покриването сега не изглеждаше най-доброто решение.

 

 

Минаваше девет, когато Джил паркира колата до тротоара пред сградата на Ейдриън в Кембъруел. Слезе и вдигна поглед да види дали не свети някое от ателиетата. Четири-пет от тях все още светеха, така че тя бутна входната врата и натисна звънеца, като потреперваше в тъмното, празно фоайе. След три или четири минути отново натисна звънеца. Появи се млада жена.

— Да?

— Идвам при Ейдриън Уайт. Още ли е тук?

Момичето влезе във фоайето, наведе се зад бюрото на рецепцията и отвори нещо като ученическа тетрадка.

— Не, още не се е подписал, че излиза, така че сигурно е тук — тя вдигна поглед. — Ами влезте.

После тръгна първа, заключи вратата към стълбите и каза:

— Нали знаете къде е?

— Мисля, че беше на третия етаж.

— Точно така. Крайното ателие, на ъгъла. Късмет извади, обесникът.

След това момичето се усмихна и изчезна зад вратата към партера.

Джил се отправи нагоре по стълбите, като на всеки етаж натискаше бутона на лампата и токчетата й трополяха по бетонния под. На третия етаж тръгна по коридора, осветен само от гадната оранжева светлина на уличните лампи. Беше пусто. Не се чуваха разговори и шум и тишината я изнервяше. Може би Ейдриън и Софи бяха излезли, без да се разпишат. В края на коридора тя сви зад ъгъла, почука на стената на ателието му и го повика. След това влезе направо, като си мислеше, че вътре няма никого.

— О! О, Боже, съжалявам, аз… — Джил отстъпи крачка назад, когато две фигури се надигнаха от бъркотията дрехи на пода. — Толкова съжалявам… — заекна тя. — Не помислих… — докато отстъпваше назад, се спъна и бутна ключа на лампата. Неочаквано цялата стая се освети от неоновата лампа на тавана.

— Софи! Боже мой! Какво, за Бога…

— Джил!

Софи стисна наметалото, което беше увила около раменете си, за да прикрие голите си гърди. Лицето й беше почервеняло като рак.

— Какво става тук, по дяволите? — кресна Джил. Гневът й избухна внезапно и силно. Целият страх, който бе изпитвала за Софи, се превърна в ужасен пристъп на бяс. — Боже мой! Какво, по дяволите, си мислиш, дете?

— Не съм дете! — извика Софи.

— Е, тогава поне се държиш като такова! За Бога, Софи! Не можеш ли поне веднъж да проявиш малко разум?

— Позираше ми — намеси се Ейдриън. Беше застанал до Софи и се опитваше да я загърне с наметалото. — Исках да я рисувам в сянка и си помислих…

— Знам много добре какво си си помислил, млади човече! — озъби се Джил. — Обличай се, Софи!

— Джил! Моля те… — очите на Софи се напълниха със сълзи. — Не ми говори така. Не съм дете и ние само…

Но Джил я прекъсна:

— Знам с точност какво сте правили! Знам…

Изведнъж гласът й секна и в един ужасен момент й се стори, че ще заплаче. Виеше й се свят и й се наложи да се опре с ръка на стената, за да не падне. При цялата тази опасност, при положение че можеха да умрат и да бъдат заровени, преди всичко това да е свършило, Софи си седеше тук полугола с почти непознат човек! Гледката на тази интимност вбеси Джил. Нима сега беше време за интимности? За Бога, как изобщо имаше нерви да го прави?

Тя се наведе, събра бързо дрехите на Софи и ги хвърли накуп към нея.

— Обличай се веднага! — кресна й. — Ще те чакам долу в колата!

След това се завъртя на сто и осемдесет градуса, изхвръкна от ателието и слезе долу.

 

 

Софи дойде при нея пет минути по-късно. Беше поискала да остане, но Ейдриън я разубеди. Не знаеше какво точно става, но знаеше, че оставената пукнатина зараства трудно, а харесваше Софи и не искаше да вижда как я обиждат ненужно. Софи влезе в колата, без да каже нито дума, закопча си колана и се втренчи през прозореца с пребледняло и мокро от сълзите лице. Как можа Джил да й стори това? След всичко, което бяха споделяли през изминалите няколко седмици, как можа да се преобрази така и да се отнесе толкова безчувствено към нея? Софи се вкопчи в седалката, обзета от почти непреодолимото желание да избухне в сълзи от гняв и унижение. Видя отражението на мащехата си в стъклото. Профилът й бе като вкаменен и Софи затвори очи, за да не я гледа.

През целия път до Съсекс пътуваха в мълчание.