Мария Барет
Интимни лъжи (12)

Дванадесета глава

Невестулката чакаше във фоайето на хотела. Изглеждаше не на място в богатата обстановка в кремаво и златно, и го знаеше. Чувстваше се неудобно и се потеше силно, докато чакаше до телефоните, полускрит зад една бяла мраморна колона, но все още в обсега на зрението на администратора, който го гледаше с подозрение. Невестулката пушеше, като криеше цигарата с мърлявите си пръсти и тръскаше плахо на килима. Очите му се стрелкаха нервно към телефоните. Секунди по-късно този в най-близката кабина иззвъня. Той пусна фаса в най-близкия пепелник и се качи с асансьора до първия етаж.

Когато приближи до вратата, видя, че е леко открехната, но почука, преди да влезе вътре. Мъжът, който му плащаше, стоеше до прозореца. Не виждаше лицето му, но можеше да го подуши — винаги можеше да разпознае миризмата, все същия скъп парфюм.

— Донесох това, което искате — каза той, — дори малко повече.

Мъжът не се обърна.

— Тогава ще ви го оставя на масата.

Невестулката пристъпи и остави пакета и един кафяв плик на масичката за кафе. Отново беше започнал да се поти.

— Какво друго?

Невестулката запристъпва от крак на крак. Обикновено не действаше по този начин, обичаше поне да знае за кого работи. Изчака няколко секунди, но мъжът продължаваше да стои с гръб към него, затова продължи:

— Григсън проведе няколко телефонни разговора от галерията, записа си номерата, а оная Търнър се свърза с някакъв, дето се занимава с финансови услуги — някой, дето преди не сме чували за него.

— Очисти го — пристигна отговорът. — Не ми пука как, просто го направи.

Невестулката усети как една капчица пот се затъркаля надолу по лицето му и я обърса с ръката на якето си. Мъжът дръпна щората и погледна към улицата долу. Не каза нищо повече и Невестулката се запромъква заднешком към вратата. Срещата беше приключена.

— Тогава ще ви държа в течение — каза той. Не последва отговор. — Ще ви уведомя.

Само че напразно си хабеше думите. Той го осъзна и се измъкна заднешком от стаята. Когато се озова в коридора, се облегна на стената и затвори очи. Господи, как само му действаше на нервите това копеле! Изобщо не биваше да приема работата, наистина започваше да умира от страх. Той се изправи, извади мръсна носна кърпа, обърса лицето и врата си и порови из джобовете си за цигари. Накрая запали, вдиша дълбоко дима и се почувства по-добре. След това, пушейки, но все още притеснен, се отправи към асансьорите, за да се изпари възможно най-бързо.

 

 

Мъжът в апартамента се обърна и вдигна плика от масата. Извади съдържанието му, пачка черно-бели снимки, и погледна най-горната — женско лице в близък план. Сепна се, когато видя, че жената е в оргазъм, и го обзе същата възбуда, докато преглеждаше останалите. Всички отразяваха едно и също нещо — мъж и жена, които правеха секс в телефонна кабина — но бяха ясни, вещо снимани, и той прокара задъхано пръсти по образите.

— Добре ли си?

Мъжът се обърна рязко и видя момичето, застанало на вратата на спалнята. Беше голо.

— Чух, че оня си отиде, а ти не се върна, така че… — гласът й секна, когато видя лицето му. — Извинявай, аз…

— Ела тук!

Тя вкопчи ръце една в друга зад гърба си и впи нокти в дланите си, ала пристъпи напред, като старателно прикриваше страха си. Когато застана на сантиметри от него, затаи дъх, но той я докосна нежно по косата и момичето се поотпусна. Внезапно мъжът я сграбчи за врата и впи злостно пръсти в кожата й. След това я застави да коленичи и тя нададе вик.

— Направи го! — процеди мъжът, като се мъчеше да разкопчае панталоните си. Продължаваше да държи снимката в ръката си и момичето извърна очи към нея, тъй като не можеше да си помръдне главата. — Направи го като нея!

Тя отвори уста и изолира съзнанието си. Можеше да се справи, стига да не й причиняваше прекалено много болка. Парите бяха добри и само заради това го търпеше.

 

 

Беше единадесет без пет. Тед Уелш стоеше на четвърти перон на гара „Виктория“ с броя на „Таймс“, който закриваше долната половина на лицето му, и стискаше здраво куфарчето в дясната си ръка. Дланите му бяха потни. Той се озърташе тревожно из тълпата и кажи-речи на всеки петнадесет секунди си поглеждаше часовника. Къде, по дяволите, се бавеше тази жена? Беше казала единадесет, за Бога! Той се обърна, погледна през рамо перона и видя, че наближава един влак. Майка му стара, само това му трябваше! Влакът беше препълнен и някакви идиоти започнаха да скачат на перона, въпреки че още не беше спрял. Уелш се отдръпна от входа и свали вестника. Чу се свирката и влакът спря почти до мястото, където беше застанал. Двадесет секунди по-късно започнаха да слизат стотици хора и изпълниха перона като рояк мухи.

— Хей! Внимавай! — извика, когато един мъж го блъсна и той залитна на една страна. — Господи!

Отне му няколко секунди да възстанови равновесието си. Малко по-късно усети удар отзад — нечия ръка в средата на гърба му — и залитна напред, като се блъсна във върволицата хора, изнизващи се през изхода.

— Ау!

— Внимавай, приятел!

Той протегна ръка напред, за да се предпази, и изпусна куфарчето. Последва блъсканица, Уелш загуби равновесие и падна насред тълпата.

— Ох, по дяволите! Съжалявам… Аз…

Един футболен запалянко му помогна да се изправи.

— Добре ли си, приятел?

Уелш се обърна рязко и започна да търси с разтуптяно сърце куфарчето си по земята.

— О, Боже…

Нямаше и следа от него. Успя да намери само вестника, чиито страници бяха мръсни и стъпкани. Очите му се стрелнаха по лицата наоколо — ежедневно пътуващи и хора, тръгнали на покупки, — но не видя нищо. След това изтича до края на влака, като си проправяше път с лакти. Нищо.

Той се обърна към изхода и насочи поглед към таблото за съобщения. Точно тогава го видя. Блясък на оръжие на покрива на сградата зад перона. Ръката се раздвижи и човекът се прицели.

Уелш замръзна. Стоеше абсолютно неподвижен сред движещата се тълпа и усещаше ударите на сърцето си в цялото тяло. Хората наоколо го бутаха и беше принуден да се премести с няколко инча. За момент затвори очи. Тогава една жена се блъсна в него.

— О, съжалявам — каза тя и го докосна по ръката. Той отвори очи и я погледна. Беше сляпа.

— Няма защо — каза бързо Уелш. — Моля ви, грешката е моя. Искате ли да ви изведа от перона?

— О, колко мило! Дъщеря ми ме чака навън, но като че ли не мога да се ориентирам, заради тълпата е — тя се усмихна. — По гласа ви личи, че бързате, наистина ли нямате нищо против?

Уелш я хвана за ръката. Погледна към покрива на сградата, но там бе чисто. Стрелецът си беше отишъл.

— Не, нямам нищо против. За мен е удоволствие — каза той и я поведе към изхода.

 

 

Пет минути по-късно вече се намираше в едно такси и пътуваше към офиса си в Сохо. Там имаше пачка с пари, за които данъчните не знаеха, и смяташе да си ги вземе и да офейка. Този път наистина беше загазил. Не му стискаше да се занимава с такива неща. Беше си нормален човек, за Бога, и имаше обикновена работа. Добре де, от време на време вършеше по нещичко незаконно, за да получи нужната информация, но кой не го правеше днес? Божичко! Той извади носна кърпа и си изтри лицето. Потеше се, както никога досега.

„Бог да му е на помощ на Търнър — помисли си той, — ако е още жив.“ След това се сниши на задната седалка и благодари на Господ за дребната, но навременна намеса.

 

 

Холи седеше заедно с Джил на задната седалка на полицейската кола и се държеше за дръжката над вратата, докато автомобилът паркираше на бетонния паркинг в задния двор на моргата. Чувстваше се напрегната и изтощена и стомахът й се беше свил на топка. Колата спря. Сержант Робърт Иймс се обърна и ги погледна през рамо.

— И двете ли се чувствате добре?

Холи кимна, а Джил каза с изтънял от напрежение глас:

— Да, благодаря.

— Добре, да вървим.

Той слезе и отвори вратата на Джил, а сержантът, който шофираше, направи същото за Холи. Четиримата тръгнаха към входа и Холи почувства огромно изкушение да се обърне и да избяга. Тя погледна към приближаващия автобус на пътя и й се наложи да се ощипе, за да не хукне, колкото я държат краката, далеч от това, което предстоеше.

Сержант Иймс отвори стъклената врата и направи път на останалите. Докосна Холи по ръката, за да я окуражи, и тя кимна. Приемната доста наподобяваше на държавно учреждение — спретната, подредена и сива, с ваза клюмнали копринени цветя на гишето.

Един младеж записа имената им и заобиколи бюрото си, за да ги заведе в малката странична чакалня.

— Сега приготвят трупа, няма да чакате дълго — каза им той.

Холи потръпна.

В чакалнята имаше няколко списания, две ниски кресла и малка масичка. Стори им се, че същите клюмнали цветя са се преместили тук заедно с тях. Джил седна, но Холи остана до вратата, сякаш се готвеше всеки момент да избяга. Гледаше как Джил прелиства един стар брой на „Добро домакинство“ и се запита дали някой си записва оттам рецепти, които да използва за бдението. Тази мисъл я накара да се усмихне.

— По-добре да ви обясня процедурата, преди да е пристигнал съдебният лекар — каза сержант Иймс. — Това е най-бързият и, надявам се, най-малко мъчителен начин — той видя как ръката на Холи потреперва и си пое дълбоко дъх. Господи, това бе най-гадната част от работата му! — Ето какво ще се случи: ще бъдете отведени в залата за огледи и ще видите покойния зад стъкло. Той ще бъде с покров — почувства се неудобно, подобно на колегите си, никога не успяваше да преглътне това. — За нещастие трупът е вече на четири дни и ще трябва да използваме снимки на някои особени белези, като например белега от лявата страна на шията. Разбира се, можете да влезете и да видите трупа, ако желаете…

Той млъкна и погледна към вратата, откъдето в момента влизаше мъж на средна възраст в сив костюм. Приличаше повече на банков служител, отколкото на съдебен лекар.

— Добро утро, аз съм окръжният съдебен лекар Майк Питършам — представи се той. Не беше нито усмихнат, нито намръщен, а със странно безизразно лице. — Ако сте готови, мога да ви заведа до залата за огледи.

Холи се отдръпна от стената. Беше се подготвила за това, казвайки си през целия път насам, че трупът няма да е на Санди. Беше убедена, че Кит е прав: че има двама мъже, а тя е била омъжена за някой друг. Сега обаче се разтрепери. Изчака, докато стаята се опразни, и тръгна след малката група, стиснала здраво ръце, за да овладее треперенето им. Нарочно влезе последна в залата, но я избутаха напред, за да застане заедно с Джил пред стъклото.

— Трупът е на около четири дни — рече съдебният лекар. — Намерен е в плитък гроб и ниските температури са спомогнали да се запази от бързо разлагане, но трябва да ви предупредя да не очаквате да видите лицето на този, когото си спомняте и когото сте обичали.

Той натисна един бутон и завесите започнаха да се отдръпват, задвижвани от електромоторче.

Холи си помисли, че ще запомни отвратителното бръмчене до края на живота си. Тя затвори за момент очи и когато ги отвори, видя Санди — не ясно, не такъв, какъвто го бе видяла последния път, но определено беше той. Тя кимна и захапа кокалчетата на пръстите си.

— Можете ли да идентифицирате този труп? — попита сержант Иймс.

Джил кимна. Стоеше напълно неподвижна и на лицето й бяха изписани толкова болка и мъка, че Холи за момент забрави собственото си положение. Тя посегна в полумрака, потърси ръката на Джил и я стисна здраво. Пръстите на Джил бяха ледени.

— Холи? — Сержант Иймс извърна очи от трупа.

Холи кимна.

— Да, доколкото мога да кажа.

Кит беше сбъркал. Нямаше двама мъже, имаше само един — едно мизерно, нечестно копеле. Господи, каква ужасна бъркотия! Тя се втренчи в трупа и усети, че й се повдига.

— Това е Санди Търнър — рече Холи и Джил се разрида в мъртвешката, задушаваща тишина.