Мария Барет
Интимни лъжи (15)

Петнадесета глава

Невестулката се качи веднага в апартамента. За пръв път не го караха да чака. Преди да почука на вратата, той си загаси фаса в подметката и го пусна в джоба си. Зачака отговор. Секунди по-късно влезе.

Мъжът беше до прозореца, с гръб към стаята, и Невестулката за пръв път се сети, че никога не е виждал добре лицето му. Можеше обаче да го разпознае навсякъде заради парфюма, повече никога нямаше да го подуши, без да се облее в пот. Той извади ръце от джобовете си, прекара език по дребните си, остри зъби и преглътна неловко.

— Холи Григсън избяга от Корнуол — рече той. — Тая сутрин си събра багажа и си тръгна. И снощи оня Томас се обажда в Съсекс. Каза на Търнър да не използва телефона.

Невестулката спря, но мъжът не каза нищо и той избърса потни длани в панталоните си, преди да продължи:

— Което означава, че и за телефона са се усетили — под мазния му бретон избиха капчици пот и челото го засърбя. — Знаят нещо, може би, че ги следя, може би нещо повече.

Той отново прокара език по зъбите си. Устата му беше пресъхнала от страх.

— Знаеш ли къде са сега?

— В Съсекс.

— Можеш ли да подслушваш в къщата?

— Не, не сметнах, че е необходимо, не и в началото, не и…

— Тогава наблюдавай! — каза троснато мъжът. — Наблюдавай всяка тяхна стъпка и ми докладвай на минутата за всичко, което правят.

Не се обръщаше, но и нямаше нужда, заплахата в гласа му беше достатъчна.

Невестулката се запромъква заднешком към вратата. Не искаше да обръща гръб на мъжа, но и нямаше търпение да се махне оттам.

— Нещо друго? — осмели се да попита той.

Без да му обърне внимание, мъжът се отдръпна от прозореца, отиде до спалнята и изчезна, като затвори вратата зад гърба си.

Невестулката видя възможност да се измъкне. Той излезе бързо от апартамента, тръгна надолу по коридора и слезе по стълбите. Толкова нямаше търпение да се махне, че дори не му се чакаше асансьор.

Вътре в спалнята мъжът остана няколко секунди, загледан в спящата фигура на леглото, после дръпна рязко завивките.

— Ставай! — каза той — момичето се претърколи и протегна ръце. Мъжът отиде до прозореца, спусна завесите и светна лампата. — Веднага! — озъби се той. Момичето седна в леглото.

— Защо? Какво се е случило? — беше гола, сънена и объркана. Видя го, че отива до гардероба. — Хей! Да не би да съм сбъркала нещо?

Мъжът извади дрехите й от гардероба, разкъса торбата за пране и хвърли всичко това на леглото, заедно с ботушите и чантата й.

— Отиваш си — отвърна той. — Веднага.

След това се обърна и я погледна, но на лицето му не личеше нищо. Тя беше курва, трябваше да се радва, че и толкова е изкарала. Мъжът отиде до сейфа в гардероба, набра кода, отвори го и извади оттам пачка банкноти. Отдели част от тях и ги преброи.

— Две седмици — каза й. — И премия.

Момичето, вече облечено наполовина, вдигна поглед и кимна. Изобщо нямаше да се учуди, ако не й платеше, но дори и така да станеше, нямаше да спори с него. Той беше едно извратено копеле и я плашеше, а малко бяха мъжете, които успяваха да й вдъхнат страх. Представляваше чар, примесен със заплаха, и тя не съжаляваше, че се маха оттук.

Мъжът й хвърли парите и тя едва успя да ги хване, след това си обу ботушите, посреса се с пръсти и пъхна парите в чантичката си. Секунди по-късно тръгна към вратата. Мъжът я повика и тя се спря. Обърна се нервно и го видя да й се усмихва. Отвърна му със същото, но някак насила. Цялата бе напрегната от нетърпение да си върви.

— Не ти знам името — рече учтиво той.

Момичето сви рамене, поколеба се за момент и накрая каза:

— Наричай ме, както искаш.

След това забърза към вратата, като оставяше с високите си токчета малки дупки в дебелия кремав килим, и изчезна, преди той да успее да отговори.

Мъжът седна на неоправеното легло. Главата му пулсираше и му се повдигаше — напоследък стресът му действаше именно така. Той отвори чекмеджето, извади някакво пакетче и изсипа малко кокаин на масичката. След това застана на колене, накълца кокаина и с бързи, опитни движения направи магистрала. Дозата веднага го облекчи. Той вдигна поглед и седна на петите си. Холи Григсън. Образът й проблесна в съзнанието му. Никога не я беше виждал, но вече познаваше всеки сантиметър от тялото й, всяко нейно изражение, фотоапаратът никога не лъжеше. Той познаваше Холи Григсън и я желаеше, но това щеше да дойде по-късно. Първо трябваше да оправи бъркотията, която му бяха натресли на главата. Холи знаеше прекалено много, но точно колко, тепърва щеше да открие.

Той стана и докосна празното легло. Вдлъбнатината, оставена от момичето, бе запазила формата на спящото й тяло — малко и стегнато, свито на кълбо, сякаш за да се предпази — а леглото все още беше топло. Мъжът се възбуди и за момент му се приискала я върне, но отиде в дневната и се опита да не мисли за това. Сега нямаше време, имаше си друга работа. Момичето се бе представило добре за тези пари, беше го задоволила, но нуждата му току-що бе заменена от друга. „Друга, още по-силна — помисли си той, докато вдигаше слушалката и набираше мобилния телефон на Невестулката. — И далеч по-опасна.“

 

 

Кит сви в алеята на „Саут Ридж Фарм“ и спря до рейндж роувъра на Джил. Усети напрежението на Холи и му се прииска да направи нещо, за да я успокои, но се страхуваше да не бъде отблъснат или да не усложни положението — за Холи или за самия него. Затова потисна чувствата си и слезе от колата.

— Добре ли си? — попита кратко той.

Холи кимна и слезе от колата точно когато Джил се приближи към тях.

— Позвъних на съдебния лекар — каза развълнувано тя, неспособна да сдържа повече вестите. — Беше прав! Белегът не е пресен, а стара тъкан! Не успя да определи точно откога е, но каза, че определено е на повече от десет години. Ще я изпрати в лабораторията за още изследвания. Не мога да повярвам, че си се сетил за това, аз… — внезапно млъкна и се усмихна. — Извинявайте, колко грубо от моя страна! Моля, заповядайте.

Поведе ги към къщата и влязоха в кухнята. При появата им Софи се изправи и Джил сложи ръка на рамото й.

— Кафе ли искате или чай? Софи, а ти?

— Аз ще го направя — отвърна Софи.

Кит влезе в топлата стая, боядисана в охра, придърпа един стол от кухненската маса и седна. Холи остана до вратата. В държането както на Джил, така и на Софи имаше чувствителна разлика и тя изпита завист. Джил вече не изглеждаше бледа и измъчена и беше добила увереност — не външно, но се усещаше. Това я предпазваше от мъката, правеше я по-уверена, по-непринудена. И Софи се беше променила. Нямаше я бариерата, онзи невидим екран, с който държеше мащехата си на разстояние. Вече се движеше из къщата, сякаш се чувстваше у дома си. Холи разпозна усещането в атмосферата и им завидя. Това беше облекчение. Цялото жилище бе обхванато от облекчение — че Холи не е играла никаква роля в живота им, че споменът им за Алекс е останал неопетнен, че жената, която нито харесваха, нито разбираха, не може да има никакви претенции към мъжа, когото са обичали. Холи ги разбираше, но в същото време им завиждаше. Облекчението я разделяше от тях и я караше за пръв път в живота си да се чувства жертва. А това беше много самотно чувство.

Софи сложи подноса с чая на масата, а Джил нареди чашите и наля мляко, като остро усещаше неловкостта на застаналата до вратата Холи. За да прогони напрежението, тя вдигна поглед и каза:

— Да го занесем ли в дневната? Софи е запалила огън.

Жестът бе необичаен за Джил. Само преди три седмици можеше да забележи нечие притеснение, но със сигурност нямаше да се намеси. Винаги се държеше на дистанция. Тя ги заведе в дневната, сложи подноса на масичката и наля чая. Забеляза, че Холи си е свалила палтото и седи, загледана в огъня.

— Е, Кит — започна Джил, като изостави светския разговор, — какво означава всичко това?

Раздаде чашите с чай и седна на пети, нетърпелива да подреди нещата в ума си, но и — честно казано — изплашена. Искаше да знае в какво са въвлечени и колко е опасно то.

— Защо някой ще се представя за Алекс и ще си прави толкова труд? Имате ли някаква представа какво е ставало в галерията на Холи?

Кит се наведе напред.

— Отговорът на последния ти въпрос е и да, и не. Колкото до другите, мисля, че всичко е навързано — той отпи от чая си и сложи чашата на пода до краката си. — Мисля — не съм сигурен, а само предполагам, — мисля, че съпругът на Холи се е занимавал с пране на пари чрез продажба на художествени произведения, като е използвал галерията на Холи за прикритие, и ако това е така, говорим за огромни суми и твърде вероятно за организирана престъпност — той спря да си поеме дъх. — Колкото до представянето за друго лице, било е за прикритие. Трябвало е да бъде безопасно и според мен е планирал всичко до последната подробност. Вероятно Холи е станала мишена, защото е била удобна за плана му и… — Холи излезе от стаята. Той спря и вдигна поглед. Помълча малко, вперил поглед в ръцете си, после каза: — Извинете ме, ще отида да видя дали е добре.

След това стана и тръгна след нея.

— Холи? — Холи стоеше на мивката в кухнята и съсредоточено пълнеше чаша с вода. Не се обърна да го погледне. — Добре ли си?

Тя изпи чашата на един дъх, като по този начин си осигури няколко скъпоценни секунди, за да се овладее, и го погледна през рамо.

— Да, чудесно. Просто исках да пийна вода, това е всичко. До огъня е горещо.

Гласът й потрепери, но тя го замаскира с кратка усмивка и се обърна да напълни повторно чашата. Преди щеше да каже на Кит как се чувства, щеше да се нуждае от подкрепата и приятелството му. Сега обаче бе прекалено объркана и разстроена дори за да започне да обяснява. Целият й живот се бе пръснал на малки парченца. Чувстваше се използвана, направена на глупачка, въвлечена в нещо опасно и незаконно от мъжа, на когото се бе доверявала, за когото се беше омъжила, за Бога! Всичко, в което вярваше — галерията, брака й през последните осемнадесет месеца — се оказваше пълна загуба на време. Не й стигаше двуженството му, ами и като капак на всичко излизаше, че е била мишена, според израза на Кит, и е била толкова сляпа, че да не усети, толкова глупава, че да не забележи какво става… Това бе непоносимо.

Холи изпи втората чаша и се обърна към Кит.

— Съжалявам — каза тя. — Ще дойда след минутка.

Кит кимна. Прииска му се да каже, че ще я почака, но нещо в изражението й го спря. Без да каже нито дума, той се обърна и излезе от стаята.

Холи го гледаше как си отива и се чувстваше по-отчаяна отвсякога, но не му се обади. Каква полза щеше да има? Последното нещо, от което се нуждаеше, бе още една грешка. Как, по дяволите, щеше да се доверява на себе си или на хората след всичко това? Тя изплакна чашата, остави я на скарата за сушене и се върна в дневната.

— И сега какво? — попита Джил, когато Холи влезе и отново зае мястото си до огъня. — Предполагам, че трябва да позвъним на полицията и да предадем всичко в техни ръце.

Кит не каза нищо. Той погледна към Холи, която също мълчеше.

— Трябва да отидем в полицията! — настоя Джил. — От това, което ми каза, цялата работа ми се струва изключително опасна. Може да имаме сериозни проблеми, ако…

— Има и нещо друго, нали? — прекъсна я Софи, като гледаше право към Кит.

Той погледна бързо Холи и отговори:

— Холи е замесена във всичко това. Галерията е на нейно име, тя ръководи бизнеса, тя е преподписвала всички документи, чекове и сделки. Когато замесим и полицията, ще ни бъде много трудно да им докажем, че не е знаела нищо — той се обърна към Джил. — И нямаме доказателства, че човекът, за когото е била омъжена, не е твоят съпруг. Според полицията, отдел „Измами“ или който и да се заеме с това, няма да има причини да търсят някой друг, освен Алекс Търнър. Може дори да обяснят убийството му като част от цялата ситуация, като кажат например, че е кривнал от правия път, полакомил се е или е станал излишен.

Джил се втренчи в него и поклати глава.

— Не го вярвам — промълви тя. — Да не би да се опитваш да кажеш, че всичко това не води доникъде?

— Не, не точно — Кит се поколеба, после продължи: — Това, от което имаме нужда, са ясни отговори и малко факти. Нуждаем се от…

— Доказателства — завърши вместо него Холи. — Трябва да открием за кого съм била омъжена и дали е още жив.

— Жив? — Джил беше поразена. — Това ли мислите, че е…

Но Холи я прекъсна:

— Не зная. Може и така да е. Може дори той да е ровил в апартамента ми и в твоя дом, за да види дали няма да намери нещо, което го уличава в престъпление — изрече това напълно безизразно, сякаш се опитваше да изплаши Джил. — Може да е убил съпруга ти и да е изчезнал, използвайки самоубийството-убийство като прикритие. Може дори да е готов отново да убие, ако научим прекалено много или знаем нещо, което да застрашава плановете му.

— Ей! Почакай малко, Холи, не й изсипвай всичко наведнъж!

Кит виждаше ужаса по лицето на Джил. Макар да му изглеждаше по-добре, той знаеше, че увереността й е крехка и едва ли е нужно много, за да бъде разбита.

— Не знаем нищо със сигурност, нали?

Холи се втренчи за момент в огъня.

— Не, предполагам, че не — отвърна накрая тя.

— Добре, тогава предлагам да започнем с истинската самоличност на Санди Търнър — Кит погледна Холи и тя кимна неохотно. — Джил, преди известно време ни каза, че Алекс е имал съдружник, спомняш ли си?

— Да, Хюго Бландфорд. Предположих го, като говорихме преди за това, когато беше просто теория. Двамата с Алекс са учили заедно в университета. По онова време толкова са си приличали, че хората са ги мислели за братя — тя погледна Софи. — Помниш го, нали, Софи? Допреди няколко години идваше с нас на яхтата. Спомняш ли си това?

Софи кимна. Не помнеше добре лицето на Хюго и не можеше да си представи как някой може да го сбърка с баща й. В нейното съзнание имаше само един Алекс и това й се струваше просто невероятно.

— Имаш ли някоя негова снимка, Джил?

— Наистина ли мислиш, че може да е той?

— Не знам, но си струва да опитаме.

Джил се изправи, отиде до бюрото и понечи да го отвори, но внезапно спря и се обърна, изчервена до уши.

— Нямам никакви снимки — рече тя с изтънял глас. — Току-що си спомних, аз…

— Изхвърлихме ги — каза Софи — след всичко, което се случи. Не можехме повече да понасяме мисълта, че са в къщата.

Говореше с вирната брадичка, сякаш предизвикваше Кит да попита, но той не го направи.

— Лошо! Разчитах, че ще имате снимка.

Софи впери поглед в пода. Имаше един албум под леглото си — единствения, който бе успяла да спаси от лудостта на Джил. Тя се изчерви, но не каза нищо. След това обаче вдигна очи, видя, че Холи я гледа, и си спомни онзи момент на съчувствие, докосването на ръката й и утехата, която й беше дала.

— Всъщност имам един албум — каза тя и се покашля, когато Джил я погледна стъписано. — В стаята ми е. Един от онези, които татко направи за теб, Джил. Ще отида да го донеса — след това се изправи и тръгна бързо към вратата. — Съжалявам — промърмори тя и погледна през рамо към мащехата си, но Джил просто сви рамене, извинения не бяха необходими.

Софи се върна доста бързо и подаде албума на Джил. Беше от кожените, старинни албуми, които Алекс обичаше, с корави черни страници и фото ъгли. Джил го отвори, погледна първата страница и отиде до Холи.

— Ще го разгледаме заедно — каза тя. — Да видим дали ще успееш да разпознаеш Хюго.

Холи кимна и усети напрежение, когато Джил седна до нея върху облегалката на креслото и посочи първата снимка. Беше черно-бяла, с двама мъже, които доста си приличаха, облечени в екипи на гребци.

— Хюго и Алекс — съобщи Джил — преди двадесетина години.

Холи погледна снимката и посочи единия от тях.

— Това е той.

Джил кимна и обърна страницата със свито сърце. Холи току-що бе посочила Алекс.

Двадесет минути по-късно, докато Кит разглеждаше албума, Холи седеше, хванала главата си с две ръце. Не й беше отнело много време, за да го разгледа и разбере, че не може да открие разликата между Алекс и Хюго, снимките бяха твърде стари и упражнението не бе довело доникъде. Кит виждаше лека разлика, но все пак той не бе въвлечен емоционално и не се намираше под такова напрежение. Съчувстваше на Холи. Изглеждаше ужасно нещастна.

— Не е необходимо това да е краят — рече оптимистично той. — Винаги можем да…

— Какво можем винаги? — попита троснато Холи и вдигна глава. — Да пуснем обява в „Таймс“?

Кит не обърна внимание на избухването й.

— Можем да потърсим по-нова снимка — рече той. — Все трябва да има някоя на Хюго Бландфорд, а и на Алекс.

Джил поклати глава.

— Страхувам се, че няма — каза нещастно. Подобно на Холи, и тя започваше да се чувства безпомощна. — Съжалявам, аз съм виновна за всичко. Ако не бях действала толкова прибързано, ако не бях такава глупачка, нямаше сега да се намираме в такова положение. Всичко, което ни остана, е онази снимка на Алекс, която Холи вече видя. Онази, която ми каза, че имаш на…

— Чакай! — Софи скочи от пода. — Онази снимка! — извика тя и се удари с длан по челото. — О, Господи, защо не се сетих преди?

След това изхвръкна от стаята и остави тримата със зяпнали усти. Минути по-късно се върна, стиснала снимката на баща си.

— Снимката на татко… — промърмори, като се мъчеше да махне гърба на рамката с непохватни от нетърпението пръсти. Най-накрая успя да вдигне щипките и извади картона отзад. — Сгъната е наполовина! Иначе са татко и Хюго на яхтата преди пет години — тя разгъна снимката и я вдигна. — Вижте!

Джил скочи, грабна я от ръцете й и се вгледа в образите.

— Това определено е Хюго — каза тя. — Не може да не се види разликата.

След това подаде снимката на Холи и зачака с разтуптяно сърце.

Холи погледна снимката. На нея имаше двама мъже в яхта. Едната половина вече беше виждала — тази с Алекс в профил. Хюго беше застанал до него с лице към камерата и макар много да приличаше на приятеля си и двамата мъже да бяха един до друг на ярка слънчева светлина, определено имаше разлика. Тя се втренчи в снимката и образът се замъгли пред очите й, после примигна няколко пъти и върху лъскавата й повърхност капна малка сълза. Накрая, след цяла вечност за останалите в стаята, каза:

— Мъжът в профил лесно може да бъде сбъркан с моя съпруг преди няколко години, загорял, по време на ваканция — тя спря и протегна снимката на Кит. — Но не е — после преглътна. — Бях омъжена за мъжа отдясно, този без белега на шията.

Кит взе снимката и я погледна. Алекс Търнър носеше тениска и белегът му се виждаше ясно — малка розово-бяла точица върху загорялата кожа. Хюго Бландфорд беше гол до кръста, смееше се с отметната назад глава и върху идеалния, равномерен тен на шията му нямаше и следа от белег.

— Хюго Бландфорд — каза той.

Холи вдигна ръце към лицето си и се разплака.

 

 

Кит затръшна вратата на наетата си кола и заговори на Холи през прозореца. Тя вече беше пъхнала ключовете, готова да запали.

— Сигурна ли си, че се чувстваш достатъчно добре, за да отидеш? — попита я той.

Холи кимна.

— Трябва да разберем какво има в банковите извлечения — каза уморено тя. Всъщност не се чувстваше достатъчно добре за нищо, освен да лежи на тъмно и да плаче до припадък. — Пък и аз съм единствената, която може да говори с онзи художник, Маркъс, ако успея да го открия, де.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб? — Кит знаеше отговора, но за всеки случай беше длъжен да попита.

— Не, благодаря — Холи запали и Кит отстъпи назад. — Повече ми се иска да отидеш в Брайтън и да видиш дали онова копеле си е отишло здраво и читаво — извика тя от прозореца си.

Кит кимна. Гласът й бе придобил остри, горчиви нотки и това го тревожеше, макар да бе разбираемо. Изобщо не беше сигурен, че е правилно да я оставя в толкова нестабилно психическо състояние, но запази тази мисъл за себе си. Холи не посрещаше добре нито съчувствието, нито помощта, а най-малко утешенията му.

Тя включи на скорост и потегли. Погледна Кит в огледалото — намръщен, бръкнал в джобовете на джинсите си — и за момент толкова й се прииска да се върне и да го прегърне, че й се наложи да спре, за да си поеме дъх. Видя го, че я гледа, махна му и продължи бавно надолу по алеята. „Каква бъркотия — помисли си, докато свиваше към главния път, — каква ужасна бъркотия!“

Когато Кит се върна в къщата, Джил стоеше в антрето с палто в ръка и ровеше в чекмеджето на масичката за ключовете от колата на Алекс.

Тя вдигна поглед и попита:

— Как мислиш, Холи добре ли е?

Кит сви рамене.

— Някой от нас да е добре?

След това се обърна. Софи слизаше по стълбите с раница на рамо и палто в ръце.

— Хари! — извика Джил към горния етаж. — Хайде, тръгваме за баба! — след това отново погледна Кит. — Искаш пак да се опитам да се свържа с онзи Уелш, така ли?

— Да — той подъвка замислено долната си устна. — Все още ми се струва доста странно, дето не ти се обади, след като не успя да отидеш на гара „Виктория“ преди десет дни. Каза ми, че по време на телефонния разговор ти е звучал притеснено, сякаш е нямал търпение да се отърве от това, което притежава.

Джил се обърна към него.

— Може би просто му се иска да забрави цялата тази работа, както и на мен.

Но Кит не беше особено убеден. Той се тревожеше да не би с Уелш да се е случило нещо лошо, но не каза нищо, за да не плаши Джил.

— Хайде пак да повторим — рече Джил и посегна да си вземе палтото. — Трябва да отида у свекърва си и да оставя на телефонния му секретар съобщение с нейния номер, но без името й, така ли?

— Да.

Ако Уелш все още бе жив, значи го следяха и вероятно и телефонът му се подслушваше.

— И ако се свържа с него, да си уредим среща й да взема папката, приготвена за Алекс?

— Ако е възможно, да.

Тя си взе чантата.

— Добре. Кога ще се върнете?

— Не по-късно от пет следобед.

Джил целуна Софи по челото.

— По- ми се иска да дойдеш с нас у баба — рече тя, но Софи не каза нищо и Джил предпочете да не спори. Вече осъзнаваше, че дъщерята на Алекс трябва да вземе участие.

— Добре тогава, ще се видим по-късно за чай — тя погледа Хари, който подскачаше надолу по стълбите, и го изведе навън.

Кит и Софи ги последваха. Джил набра кода на алармата, затръшна вратата, подаде на Кит ключовете на Алекс и отвори на Хари задната врата на рейндж роувъра. Полицаите бяха върнали колата на съпруга й предишната седмица. Докато гледаше как Кит отваря вратата на Софи, заобикаля автомобила и се качва, Джил се почувства някак особено и реши да я продаде при първа възможност.

Тя се качи в рейндж роувъра, запали и включи на скорост.

— Недей още да си закопчаваш колана — каза през рамо на Хари. — Портата, моля!

След това спря на тревата до алеята, махна, когато Софи и Кит минаха покрай нея, и изчака Хари да слезе и да затвори портата. Секунди по-късно той се качи, закопча си колана и Джил потегли.

— За какво е всичко това, мамо? — попита той, преди да си включи електронната игра.

Джил се взря в бледото му, разтревожено лице, отразено в огледалото.

— Честно казано, все още не знам — отговори му, като погледна нервно през рамо към къщата.

От задната седалка се чу електронният сигнал на включената игра и Джил даде мигач, за да свие надолу по „Литъл Хил“.

— А така ми се иска да знаех — промълви тя. — Така ми се иска да знаех!

 

 

Кит паркира колата на Алекс на едно от запазените места на Джон Стрийт, на няколко преки от Брайтънското полицейско управление, и Софи скочи от колата, за да прочете указанията.

— Имаме около четири часа — каза тя, като пъхна глава в колата и Кит изгаси двигателя. — Би трябвало да ни стигнат.

— Точно така — той слезе от колата, заключи и пъхна ключовете в джоба си. — Надявам се да знаеш пътя, Софи, защото аз нямам никаква представа къде се намирам. Накъде е морето?

Софи се усмихна, спря, погледна назад и посочи.

— Морето е някъде натам — отговори тя и махна вяло към сградите. — Доволен ли си?

— Да — той й се усмихна в отговор. — Хайде тогава, да отидем първо в полицията. Човек никога не знае, може и да са открили нещо — и тръгна нататък. — Няма нищо, ако започнем оттам, след това ще идем на крайбрежната улица. Хайде!

На Софи й се наложи да подтичва, за да върви в крак с него.

Когато стигнаха в управлението, Кит я остави да прегледа дъската за обяви, а той отиде до бюрото на дежурния и помоли полицая, който седеше там, да поговори с някой от Централния разузнавателен отдел.

— Какъв е проблемът, сър? Мога ли да ви помогна?

Кит се стъписа, не беше очаквал такова любезно посрещане.

— Ъъъ… не знам, но не мисля, че можете да ми помогнете. Искам да попитам за едно, както се предполага, самоубийство отпреди две седмици, на седемнадесети декември. Алекс Търнър — дрехите му били намерени на плажа. Дошъл съм с дъщеря му Софи и се чудехме дали не се е появила нова информация — свидетел или нещо такова?

Сержантът погледна зад Кит към момичето, което се навърташе покрай дъската за обяви. Спомняше си случая. Беше обсъждан из цялото управление — двуженецът, фалшивото самоубийство, след това появата на трупа в Лондон и прехвърлянето на случая към Скотланд Ярд.

— Страхувам се, че никой от отдела не е свободен в момента, сър — каза искрено той. — И не съм упълномощен да обсъждам такава информация с вас. Опасявам се, че сме доста под напрежение, тъй като в момента се занимаваме с друго убийство.

— Разбирам.

— Мога ли да ви взема името и адреса и след това да накарам някой да ви се обади?

— Не, благодаря, не се притеснявайте. Мога да намина друг… — той млъкна, за да позволи на една млада полицайка с купчина листове в ръце да поговори със сержанта.

— За кого са тези? — попита тя, като се мъчеше да удържи тежката купчина.

— Дай ги на Чарли, той ще ги раздаде. О, и сложи няколко тук, ако обичаш.

Полицайката кимна, вдигна преградата на гишето и мина покрай Кит с товара си.

— Извинете, сър, какво казвахте? — попита сержантът Кит.

— Няма значение — отвърна Кит. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.

Той се обърна и тръгна към Софи. Софи говореше до дъската за обяви с някакъв младеж, но Кит не обърна внимание на разговора, а зачака удобен момент да го прекъсне. Нямаше търпение да тръгват, имаха много работа.

— Сигурна съм, че ще открият какво се е случило — каза Софи на младежа. — Вероятно е най-добре да си отидете у дома и да чакате някой да ви се обади. Може да мине време, преди да пристигнат първите новини.

Кит се заслуша и погледна младежа, с когото говореше Софи. Беше седнал срещу бюрото в пълна униформа на Армията на спасението, блед и разстроен, вероятно на не повече години от самата Софи.

— Просто не мога да повярвам — каза той и се хвана с две ръце за главата. — Не можах да повярвам, когато изчезна. Знаех, че се е случило нещо такова, просто го знаех! — той вдигна поглед към Софи. — Нямам представа какво може да е правила на онова място. Казала на майка си, че отива на разходка покрай морето, било два и половина. Отишла облечена в униформата си.

Кит докосна Софи по ръката. Беше се вживяла в мъката на младежа и й личеше, че се разстройва.

— Софи — каза нежно той, — наистина трябва да вървим.

Тя кимна.

— Съжалявам — каза на младежа. — Наистина се надявам да откриете какво е станало.

Младежът сви безнадеждно рамене и Кит погледна плаката над главата му, току-що окачен от полицайката. Приятелката на младежа беше изчезнала точно в деня на самоубийството, на седемнадесети декември, и тялото й бе намерено предишната нощ в района на Кемп Таун. В три часа на същия ден на телефон 999 бе регистрирано обаждане от обществен телефон и полицията призоваваше всички свидетели, които може да са видели момичето, да се обадят. „Ето защо са заети полицаите“, помисли си той, докато вървеше към вратата. Изчака Софи да го настигне, отвори й вратата и я последва навън в студения, влажен декемврийски следобед.

— Беше ужасно, нали? — каза Софи, докато се загръщаше в палтото си.

Кит поклати глава.

— Не можем да направим нищо — отвърна той. И без това си имаха достатъчно проблеми. — Хайде, да вървим.

Двамата се отправиха към Брайтънския павилион и мястото на инсценираното самоубийство: сивото, страховито море.

Два часа по-късно двамата седяха в едно кафене с изглед към океана в края на крайбрежната улица, където достопочтените хотели отстъпваха място на порутени, запуснати сгради, използвани от социалната служба за настаняване жертвите на жилищния недостиг. Кит бе в лошо настроение. Той сложи снимката на Хюго Бландфорд на масата между тях и от време на време я вдигаше и почукваше с нея върху пластмасовата повърхност. Бяха стигнали до поредната задънена улица: никой не бе виждал и не познаваше мъжа на снимката. Разпитаха във всички големи хотели в Брайтън, но като че ли изобщо не бе ходил там.

Софи пиеше капучиното си и наблюдаваше Кит. Имаше свое мнение, но нямаше смелостта да го изрази на глас, не притежаваше достатъчно самочувствие. Неочаквано Кит вдигна поглед и видя, че го гледа втренчено.

— Добре де — рече той. — Ти какво мислиш?

— Как…

— Практика. Адвокатите забелязват всичко, налага им се. Трябва да знаеш кога клиентът ти е напълно откровен с теб или премълчава нещо, а и трябва да наблюдаваш противника, да забелязваш и най-малкия признак за това какво мисли. Е, поне така е при добрите.

— А ти добър адвокат ли си?

— Страхотен! — отвърна Кит и двамата се усмихнаха.

— Ами… — Софи остави чашата си на масата. — Щом си толкова убеден, че трябва да е отседнал именно тук…

— Звучи логично, нали? Трябвало е да наблюдава плажа поне един ден, да провери кога е най-пуст. Едва ли е искал някой да тръгне да го спасява, нали? И все някъде е трябвало да отседне.

— Добре, прието, но ако бях на негово място, нямаше да отседна в някое луксозно място, а ти? Щях да се потопя, особено ако бягах, да избера някое място по-настрани, например Кемп Таун, в някой порутен и мръсен хотел, където ще плащам в брой и никой няма да ме забележи.

Кит се изправи рязко на стола си.

— Хей! Идеята ти е доста хитра. Ако беше бизнес, щях да ти го открадна и да го продавам като мой.

Софи се усмихна.

— И къде е Кемп Таун?

— Точно там, където е било намерено горкото момиче, малко по-нагоре оттук.

Кит се изправи, бръкна в джоба си и сложи две монети от по една лира на масичката. Софи ги вдигна, погледна касовата бележка в чинийката и извади портмонето си. Отброи точната сума, сложи я на масата, върна на Кит парите и се изправи.

— Дължиш ми седемдесет пенса — каза тя. — Нямам намерение да им оставям бакшиш от шестдесет пенса.

Кит се усмихна, просто не можа да се сдържи. Беше забравил какво е да си юноша, все да нямаш достатъчно пари и да си ученик.

— Благодаря. Ще ти ги върна, когато разваля.

След това й помогна да си облече палтото, изчака я да излезе от кафенето и поеха нагоре към Кемп Таун.

 

 

— Значи никога досега не си виждал този човек? — попита отново Кит, като сложи снимката на Хюго Бландфорд върху тезгяха на рецепцията.

— Казах ви — отвърна мъжът. — Никога.

Кит кимна и погледна Софи, която наблюдаваше със зяпнала уста как мъжът зад тезгяха си слага червило и навива с дълъг, розов нокът една букла отпред на русата си перука. Тя разбра намека и отиде да разгледа мътния аквариум с тропически риби, вграден в едната стена, като надаваше ухо към разговора на рецепцията.

Мъжът се усмихна на Кит и опъна надолу розовия си пуловер, за да привлече вниманието към големия си фалшив бюст. Кит пъхна ръка във вътрешния джоб на якето си, извади портфейла, измъкна оттам две банкноти от по двадесет лири и ги остави върху снимката.

— Абсолютно ли си сигурен? — попита той за трети път. Имаше някакво предчувствие за това място и този човек. Точно тогава мъжът покри с длан ръката на Кит и той усети неестествената мекота на кожата му.

— Не сте ченге, нали?

Кит едва сдържа отвращението си.

— Не. Защо?

Мъжът прокара език по пълните си, розови устни.

— Душиха наоколо тази сутрин — каза той и превзетият му глас се снижи до прелъстителен шепот. — Заради убийството на малкото девойче. Горкото момиче, но е зле за бизнеса. Не искам да си имам работа с полицията. Казах им, че не знам нищо.

— Разбира се — рече Кит и издърпа полека ръката си. — Но си виждал този човек, нали?

Мъжът кимна и понечи да вземе парите, но Кит го хвана за китката и каза:

— Подробности.

Мъжът ахна женствено.

— Преди Коледа — след това махна нехайно със свободната си ръка. — Беше в най-натоварения период, не си спомням датата.

Кит го стисна още по-здраво за китката и я изви леко.

— Опитай се — рече той.

— В същия ден, когато изчезна момичето — заекна мъжът. — Спомням си, защото казах на Били, че сигурно е съвпадение. Казах…

— Колко време остана тук?

— Една нощ. Пристигна сутринта и плати в брой за две нощувки. Замина си на другия ден следобед, около три и половина, и май доста бързаше.

Кит пусна китката на мъжа и се обърна, а последният започна да разтрива зачервеното място. Когато отново се обърна към него, видя, че постъпката му е възбудила администратора: лицето му беше поруменяло и той се усмихваше с нацупените си розови устни.

— Спомняш ли си още нещо? — попита Кит.

Мъжът сви рамене.

— Носеше куфар и в стаята му беше останала пачка френски франкове. Чистачката я намерила случайно, тя…

— Добре — рече Кит. Не му се слушаха безсмислени лъжи. Той си прибра снимката, но остави парите на тезгяха. — Благодаря.

Мъжът се усмихна и пъхна парите под тезгяха.

— Всеки път, когато пожелаеш, бонбонче — рече той. — Целият съм твой!

И се засмя, докато Кит взимаше Софи и двамата излизаха от хотелчето.

— Бинго! — каза Кит на улицата. — Това е нашият човек и както изглежда, още е жив.

Софи се обърна и погледна сградата.

— Господи, каква дупка!

Кит проследи погледа й.

— Както вече каза, идеално е, ако трябва да се потопиш. Няма начин до полицията да стигне някаква информация. Мястото си е направо публичен дом за гейове, идеалното прикритие.

Софи се обърна към Кит.

— И какво сега?

— Сега ще проверим на най-близкия ферибот…

— Нюхейвън — довърши вместо него Софи.

— Точно така, Нюхейвън. Имал е в стаята си френски франкове и ми се струва, че е смятал да прекоси Ламанша. Да видим дали там не си го спомня някой. Ще стреляме в тъмното, но човек никога не знае.

Софи метна чантата си на рамо и изравни крачка с неговата.

— Знаеш ли, в онова убийство на момичето от Армията на спасението има нещо, което ме тревожи — рече тя.

— Опитай се да не мислиш за него — отговори Кит. — Зная, че младежът те разстрои, но… Софи?

Той спря и се обърна към нея. Неочаквано се беше заковала на място.

— Какво има? Какво е станало?

Кит отиде до нея и сложи ръце на раменете й.

— Софи? Добре ли си?

Тя вдигна поглед към него.

— Това момиче, нейният приятел ми каза, че е отишла на плажа на разходка в около два и половина, нали? Да кажем, че се е разхождала и е видяла там един мъж, който се е опитвал да се самоубие — свалил си е дрехите и може би е влязъл във водата — значи е изтичала нагоре по плажа и покрай крайбрежната улица да потърси телефонна кабина. Най-близката е недалеч оттук. Тя се обажда на 999, но така и не успява да говори с полицията. Хюго не е искал да има свидетели. Било е от голямо значение никой да не го види, и ти ми го каза преди. Ако е било съобщено веднага на полицията, щели са да намерят трупа, само че труп не е имало, нали така? Значи той вижда момичето, проследява го, намира го в телефонната кабина и го накарва да замлъкне — не е имал друг избор. Хвърлил е трупа близо до хотела и си е заминал набързо, както ни каза онзи мъж. Той…

— Спри! — викна внезапно Кит. — Софи, та това е лудост! Успокой се! — той я стисна за ръцете и я задържа на едно място. — Не може да вярваш във всичко това. Въображението ти се е развихрило.

Тя го погледна втренчено.

— Така ли?

Кит я гледа известно време и отпусна ръце.

— Да, така мисля.

— Е, тогава ми отговори на следното: Ако имаш неприятности, ама големи неприятности, ако току-що си убил някого и си го скрил, щеше ли да рискуваш да те хванат?

Кит усети как инстинктите му вземат превес и поклати глава.

— Не — съгласи се той, — вероятно не.

— Не мисля, че тук има „вероятно“ — рече Софи с блеснали очи. — Защото, ако си убил веднъж, тогава можеш отново да го направиш.

Кит я погледна в очите и внезапно му просветна.

— И отново — отвърна той и Софи потрепери на мразовития зимен вятър.